Социология на културата



страница5/14
Дата24.07.2016
Размер2.19 Mb.
#3028
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14

КУЛТУРА И ЦИВИЛИЗАЦИЯ

При обичайната комуникация тези понятия много често се употребяват като синоними. Под цивилизация се разбира културна общност, обединена на основата на своята идентичност. В този смисъл често използваме понятието древноиндийска цивилизация, шумерска цивилизация и т.е. Много често при опитите да се опише и обясни съвременната глобална ситуация в света, се говори за сблъсък на цивилизациите. Всъщност става дума за ясно обособени културни общности.

Понятието цивилизация е многозначно. Терминът цивилизация произтича от латинската дума, означаваща “граждански”. Друго значение на думата предполага движението на света от разпокъсан на различни културни фрагменти към единна цивилизационна общност. Възможно е точно обратното разбиране – светът да се възприема като разделен на изолирани една от друга цивилизации.

Цивилизацията като суперсистема не съвпада нито с нацията, нито с държавата, нито с някаква социална група или общност. За разлика от понятието култура, което има аналитичен характер, проникващ в същността на смисловите рамки на социалното действие, терминът цивилизация има предметни очертания. В определена степен той съвпада с термина материална култура, или обективна култура.

Цивилизацията представлява комплекс от пространствено-времевата, веществената и дейностна структура на културната система. Селища, региони, етнически групи, народи, религиозни общини и т.н. притежават своя особена култура, отразяваща различни равнища на културна нееднородност. Селото в Северна България може би е различно от селото в Южна България, но те не могат да бъдат сбъркани с гръцки или турски. Тази култура е обособена от продукти на културна дейност, които са се превърнали в обективни фактори.

Европейските страни имат общи културни черти, които ги различават дори от латиноамериканските, а още повече от страните в Близкия Изток или Азия. Западните страни, Близкият Изток, Азия, Африка и т.н. са елементи на широки културни общности. Те представляват цивилизации. Цивилизацията всъщност представлява комплекс от обективните компоненти на обусловената от културата дейност. Цивилизационният фактор представлява действието на една институция в социалното пространство. Тя е продукт на една култура, но вече действа самостойно, независимо, като обект сред обекти. Като такава тя може да обуславя поведението на хората.

Цивилизацията може да се определи като общност от най-висш ранг, като най-обобщено ниво на културна идентичност на хората. Цивилизациите се определят чрез наличие на общи черти от обективен порядък, такива като език, история, религия, обичаи и традиции, институции, а също така чрез субективната самоидентификация на хората. Цивилизационният компонент всъщност прави тази идентичност непрозрачна, стабилна и детерминистична. Децата се раждат без да могат да избират – те са част от цивилизацията по рождение. Културността означава да придаваме смисъл на действията, които извършваме и отношенията, в които встъпваме. Цивилизоваността означава активиране на обективните, дори безсъзнателни значения на различните елементи на социалната реалност. Християнската култура представлява осмисляне и свободен избор, морално осъзнати действия, любов към ближния, свобода и милосърдие. Християнската цивилизация означава разграничаване от останалите вероизповедания, регулативни норми за функциониране на икономическата и социална система, експанзия в света.

В периода на преход от пост-тоталитарно към демократично общество, у нас придоби особена популярност терминът “цивилизационен избор”. Той всъщност означаваше, че нашето общество трябва да избере дали да възприеме прозападен модел на развитие, или да се интегрира със страните от постсъветското пространство, Близкия Изток или Азия. Приемането на либералния модел за социално-икономическо развитие и политическо управление означаваше именно прозападния цивилизационен избор.

Вярно е обаче, че терминът цивилизованост се употребява и като наличие на култура в противовес на нейното отсъствие. Именно в този план цивилизоваността се разбира като опозиция на дивото или “естественото” според терминологията на Томас Хобс състояние на човешките общности. Цивилизованият човек е този, който е усвоил ценностите, техническите умения, инструменталните навици, техническите достижения и материалните блага, които са характерни за една развита в културно отношение общност. Той е приобщен към съществуващата култура, разбира смисъла на нейните знаци и символи, повече или по-малко споделя нейните ценности, ползва удобствата, които обществото, притежаващо дадена култура създава и разпространява сред своите общности и индивиди.

Степента на приобщаване на човека към ценностите, инструменталните и екзистенциалните елементи на една култура може да бъде наречена цивилизованост. Това е като правило признак на европоцентричния стил на мислене – цивилизоваността се възприема като степен на съответствие на една или друга култура на “висшия” образец – западния тип култура.

Като имаме предвид че понятието цивилизация включва елементите на културата бихме могли да я определим като обективация на културата. Цивилизацията означава:


  • наличие на териториални граници, обособяващи я от други типове култури;

  • развита икономическа организация на обществото, разделение на труда и мениджмънт;

  • техноструктура;

  • повече или по-малко развита система на потребление;

  • формирана селищна и комунална система;

  • институционална система за управление;

  • образователна система;

  • начин на живот, основа върху използване на изкуствени средства и предмети за потребление;

  • организация на художествената дейност и културно потребление;

  • някаква форма на обществени комуникации.

Всички тези признаци показват, че цивилизацията представлява материалния облик на обществото, овеществената култура. Именно тук можем да приемем тезата за различието между култура и цивилизация. Човек или социална група могат да бъдат икономически успешни, да притежават предмети за потребление, да имат достъп до технологии, комуникация и образование и да си останат встрани от културата, нейните основни ценности, нагласи знания и инструментални умения.

Типично в това отношение е състоянието на политическия елит в редица страни от Източна Европа и бившия СССР. Като социален слой, който е ангажиран с управлението на страната – т.е. с функционирането на най-важната подсистема на обществото, политическата класа би следвало да се идентифицира с официалната политическа култура на обществото, т.е. с формализираната на институционално ниво система от ценности и норми. Политическото поведение на този слой показва, че всъщност той по-скоро представлява някаква субкултура, чиито ценности сериозно се разминават с тези, които по принцип би следвало да бъдат интернализирани от този елит, след като вече са институционализирани. Това става въпреки образователното равнище, социалния статус и удовлетворителното икономическо състояние. В този смисъл въпреки несъмнената доказана причастност на политическия елит към цивилизацията като функционираща обективна система, осъществяваща социални функции, неговата културна причастност е под въпрос – тя е фрагментарна, инутитивна и случайна. Цивилизоваността не е културност, а нещо повече – наблюдаваме политическо поведение с елементи на контракултура.

Може би най-представителната теория за цивилизацията е тази на Арнолд Тойнби. Въпреки че като правило той е известен като историк, неговата концепция може да бъде приета и за макросоциологическа. Основната теза на Тойнби се състои в това, че истинската сфера, подлежаща на анализ, представляват общества, които имат по-широко разположение в пространството и времето от обикновените национални държави. Тези структури той нарича “локални цивилизации”.

Той разграничава около 20 такива цивилизации: западната, 2 православни – руска и византийска, иранска, арабска, индийска, 2 далекоизточни, антична, асирийска, цивилизация на Инд, хетска, вавиронска, андска, мексиканска, египетска, юкатанска, майа и т.н. Той посочва 4 цивилизации, които са се спрели в своето развитие: ексимоска, номадическа, отоманска, спартанска.

Според Тойнби генезисът на цивилизациите не може да се обясни нито с расови фактори, нито с географска среда, нито със специфични комбинации на творческо малцинство и подходяща социална среда. Групите, които притежават тези условия, се трансформират в цивилизации, тези, които не ги притежават, остават на доцивилизационно равнище. Раждането на цивилизациите е взаимодействие на предизвикателство и отговор. Умерено неблагоприятната среда отправя предизвикателство, обществото му отговаря чрез своето творческо малцинство и решава проблема. Такова общество не се спира, то се движи непрекъснато и винаги достига до цивилизационно равнище.

Съществуват и четири мъртвородени цивилизации далекозападна християнска (ирландска) далекоизточна християнска (несториянска) в средна Азия, скандинавска и сирийска.

Растежът на цивилизациите е непрекъснатото прогресивно самоопределение и самоизразяване, преходът от по-груби към по-изтънчени религии и култури. Трябва да се има предвид, че Тойнби приема религията за същностен фактор, регулиращ развитието на цивилизацията. Растежът е непрекъснатото обновяване на харизматическо малцинство в процеса на винаги успешен отговор на новите предизвикателства на средата. Развиващата се цивилизация е винаги постоянно единство. Нейното общество се състои от творческо малцинство, което е следвано от мнозинството – вътрешният пролетариат и външният пролетариат на варварските съседи. Растежът е растеж на цялостността и индивидуалното своеобразие на развиващите се цивилизации.

Мъртвородените и спрелите се в развитието си цивилизации, како и тези, които са в упадък, не са такива в резултат на космически причини, расово израждане, географски фактори или натиск на външни врагове. Това не е и упадък на техниката и технологията, защото упадъкът на цивилизацията е причина за техническия упадък, а не обратно.

Упадъкът на цивилизацията се състои от няколко фази: срив, разложение и гибел. Между срива и гибелта на цивилизацията минават векове, а понякога и хилядолетия. Например сривът на египетската цивилизация става през ХІV в. пр. Христа, а тя загива едва през V в. сл. Христа. Всички цивилизации обаче загиват прано или късно. Причините за срива са различни: творческото малцинство, опиянено от победата, започва да се покои върху лаври и да почита относителните ценности като абсолютни. То губи харизматичната си привлекателност и никой не го следва. Затова се налага да се използва сила, за да се контролира вътрешният и външният пролетариат. Малцинството организира универсална държава от типа на Римската империя, започва войни, подчинява се на консервативни правила и само води цивилизацията към гибел.

В такива случаи вътрешният пролетариат се отделя от малцинството и често ражда универсална църква като собствена вяра и ценности. Така нетворческите сили на обществото извършват творчески акт. Външният пролетариат обаче атакува падащата цивилизация. В такива периоди според Тойнби се появяват четири основни типа личности: архаици, футуристи – спасители с мечове, отричащи се и безразлични стоици и накрая преобразения религиозен спасител, намерил опора в свърхчувствения свят на Бога. Това е период на западане и вулгаризация на културата, деградация на изкуствата , науката и философията, религията и етиката, полова разпуснатост и извращения. В най-добрия случай цивилизацията се вкаменява и може да се държи така твърде дълго време. Така или иначе цивилизацията загива, но обръщането към Бога може да даде началото на нови цивилиизационни образувания.

Според Тойнби западното общество демонстрира признаци на срив и разложение, но този период може да продължи достатъчно време.

Руският социолог Питирим Сорокин вижда в цивилизациите проява на културата – която се явява система от значения, чрез които обществото се интегрира, поддържа взаимовръзката между своите институти. Културата определя енергията и насочеността на човешките усилия. В същото време Сорокин не разглежда културата като затворена система. Според него съвременните цивилизации притежават няколко основни тенденции:



  • преместване на центъра на творческите сили – Европейският континент отстъпва на Американския и, разбира се, на Русия;

  • упадък на сенсуалистичната култура, която се базира преди всичко на сетивните възприятия и не вижда отвъд сетивата нито реалност, нито ценност; тя идва на смяна на спиритуалистичната култура на Средновековието, основана на вярата в Бога и неговото царство.

Според Сорокин през ХХ век единственото, което е останало от европейската култура, представляват науката и техниката. Те обаче стават разрушителни сили и служат на разрушението. Тази култура не може да бъде спасена, може да бъде поместена в музей като награда за нейните заслуги. Това е характерно за зараждането на нова култура, “нов интегрален социокултурен ред”. Интегралната култура изхожда от представата, че реалността и ценността са безкрайни и нашето съзнание не е в състояние да ги отрази. Човекът пък е човек със свръхрационалистични възможности и прояви на гениалност. Новата култура идва като “съвкупност на смисли”, ценности и норми, които образуват идеологическа цялостност.

Важна черта на идеите на Сорокин представлява теорията за културните суперсистеми, които притежават своя собствена идеология. Тази идеология се отличава от идеологията на сенситивната култура или на теоцентричната култура като се основава на принципа на “многоликата безкрайност”. Новата суперсистема е наречена идеалистическа (интегрална). Концепцията на Сорокин дава възможност за типология на цивилизациите.

Привържениците на идеята за универсалната цивилизация се основават най-вече на идеята на Макс Вебер за формалната рационалност: този начин на мислене, ценностна система и нагласи за действие, формирани още през ХV век, съставляващи духа на съвременното западно общество. Именно тази рационалност прави възможен технологичния прогрес и разгръща концепцията за ефективността, което й позволява да доминира. Благодарение на своето технологично могъщество и трансформациите, които са предизвикани от високите технологии, развитите страни на Запада навлизат в стадия на своето най-голямо могъщество.

Тяхното технологично превъзходство кара останалите да се равняват по тях и да заимстват техния начин на мислене и действие дори когато изповядват антизападни ориентации и споделят чужди на западния човек ценности. Основата в този начин на мислене се състои в това, че рационалността у човека е една и съща и западните страни са развили тази рационалност в най-висока степен, което им дава възможност да доминират над всички, основавайки се върху технологичното превъзходство.

В същото време западната култура може да се смята за достигнала своята кулминация и навлизаща в стадия на упадък. Според Тойнби това означава, че тя е престанала да бъде привлекателна за пролетариата извън нейните граници, а впоследствие губи идеите си, с които е привличала своя собствен пролетариат. Това се изразява с неефективност на икономиката, неспособност за промяна, паразитен начин на живот на управляващите, липса на съдържателни мотивации у членовете на обществото.

Другата гледна точка се състои в това, че идентичността на равнище цивилизация ще става все по-важна и обликът на света ще се формира в хода на взаимодействието на 7-8 големи цивилизации. Най-значителните конфликти на бъдещето се разгръщат по линията на разминаването на цивилизациите.



Различията между цивилизациите не са просто реални. Те са съществени. Цивилизациите се разминават по история, език, култура и най-важно – по религия. Хората от различни цивилизации различно гледат на отношенията между Бог и човек, индивид и група, гражданин и държава, родители и деца, мъж и жена, имат различни представи за съотносителната значимост на правата и задълженията, свободата и принудата, равенството и йерархията. Тези различия са се формирали в продължение на столетия. Те са фундаментални и много по-дълбоки от различията между политическите идеологии и политическите режими.

  • Глобализацията скъсява разстоянията и прави света много тесен. Взаимодействието между народите, принадлежащи към различни цивилизации се усилва. Това води до издигане на цивилизационното самосъзнание, до задълбочаване на разбирането за различията между цивилизациите и общността в рамките на една цивилизация. Сeверноафриканската емиграция предизвиква у французите враждебно отношение и в същото време укрепва доброжелателността към имигрантите от други страни –“добропорядъчните католици и европейци от Полша”. Американците реагират много по-болезнено на японските инвестиции, отколкото на много по-големите инвестиции от Канада и европейските страни. Взаимодействието между представителите на различни цивилизации укрепва тяхната цивилизационна идентичност.

  • Процесите на икономическа модернизация и социални изменения в целия свят размиват традиционната идентификация на хората с местожителството, отслабва и ролята на нацията-държава като източник на идентификацията. Образуващите се в резултат на това празноти се запълват най-вече от религията, нерядко във форма на фундаменталистки движения. Подобни движения съществуват не само в исляма, но и в западното християнство, юдаизма, будизма, индуизма. Възраждането на религията – “реваншът на Бога” – създава основа за идентификацията и съпричастността с общността, излизаща извън рамките на националните граници – за обединението на отделните цивилизации.

  • Нарастването на цивилизационното самосъзнание се диктува от раздвоението в ролята на Запада. От една страна, Западът се намира на върха на своето могъщество, а от друга, и може би именно поради това, сред незападните цивилизации се извършва връщане към собствените корени. Все по-често се чува да се говори за “връщане на Япония в Азия”, за края на влиянието на идеите на Неру и “индуизацията” на Индия, за провала на западните идеи на социализма и национализма, към “реислямизация на Близкия Изток, а в последно време споровете за вестернизацията или русификацията на Русия. На върха на своето могъщество Западът се сблъсква с незападните страни, които притежават достатъчно стремежи, воля и ресурси, за да отстояват идентичността си.

  • Усилва се икономическият регионализъм. Относителният дял на вътрешнорегионалния търговски оборот нарасна за периода от 1980 до 1989 г., от 51% до 59% в Европа, от 33% до 37% в Югоизточна Азия и от 32% до 36% в Северна Америка. От една страна, успехът на икономическия регионализъм укрепва съзнанието за принадлежност към една цивилизация. От друга, икономическият регионализъм може да бъде успешен само ако се корени в общността на цивилизацията. Европейският съюз стои върху общите основи на европейската култура и Западното християнство. Успехът на НАФТА зависи от продължаващото сближаване на културите на Мексико, Канада и Съединените щати. Япония обаче изпитва затруднения при създаването на такава икономическа общност в Югоизточна Азия, тъй като тя е единственото по рода си общество-цивилизация. Колкото мощни да са финансовите връзки на Япония с Юго-Източна Азия, културните различия между тях, както и предразсъдъците, останали след ІІ световна война пречат на задвижването на регионална икономическа интеграция по образец на Европа или Северна Америка.

  • Общността на културата способства за стремителния растеж на икономическите връзки на Китай и Хонконг, Тайван, Сингапур и китайската диаспора в други азиатски страни. След привършване на студената война културната общност измества идеологическите различия. Ако културната общност е предпоставка за икономическа интеграция, то центърът на бъдещия азиатски икономически блок най-скоро ще бъде в Китай.

  • Религиозното сходство стои в основата на Организацията за икономическо сътрудничество, обединяваща 10 неарабски мюсюлмански страни.

Централна ос на световната политика ще стане конфликтът между Запада и останалия свят и реакцията на незападните цивилизации на западната мощ и ценности. Тази реакция може да протече в три варианта:



    • Изолация от всички връзки с общности, в които Западът доминира – аналогично на Северна Корея и Бирма.

    • Да опитат да се присъединят към Запада с неговите ценности и институти.

    • Да се опитат да създадат противовес срещу Запада, развивайки икономическа и военна мощ и сътрудничейки с други незападни страни против Запада. Едновременно с това може да се модернизират, но да не се вестернизират.

Според С. Хънтингтън в раждащия се след разпадането на СССР свят културата ще стане основен източник на конфликтите, а не идеологията и икономиката. Нацията-държава ще остане главно действащо звено в международните отношения, но най-различните конфликти в глобалната политика ще се разиграват между нации и групи, принадлежащи към различни цивилизации. Стълкновението между цивилизациите ще стане доминиращ фактор в световната политика. Линиите на различието между цивилизациите представляват линии на бъдещите фронтове. Настъпващият конфликт между цивилизациите е завършваща фаза на еволюцията на глобалните конфликти в съвременния свят. Ако конфликтите ХVІІ-ХХ векове, включително и ІІ световна война са били конфликти вътре в западната цивилизация, след привършването на студената война идва краят на западната фаза в развитието на международната политика. В центъра се издига отношението между Запада и незападните цивилизации.

В най-тясно разбиране концепцията на Хънтингтън се свежда до това дали са възможни войни между цивилизациите (за разлика от междудържавните войни, към които може би тя представлява допълнение); в какви части на света да ги очакваме, колко скоро и в какви варианти.

Показателен е изборът на такова многозначно понятие като Clash за обозначаване на характеристиката на междуцивилизационните взаимодействия: в английския език това е и дрънкане на оръжие, и звън на мечове, и звън на камбана, и шум, грохот (на тенджери в кухнята) и стълкновение на представи, идеи, машини, и стълкновения (непременно масова, например с полицията), и конфликт на интересите и разногласия. Англоезичният читател автоматично разбира този подтекст и затова за него стълкновението на цивилизациите представлява нещо само по себе си понятно и естествено притежава широк спектър за възможни форми и конкретни прояви на стълкновение от такъв род.

В същото време справедливо помествайки отношенията между Запада и останалия свят в центъра на световната политика, Хънтингтън многозначително избягва да ги характеризира като “стълкновение”, използвайки термина “взаимодействие”.

Различията, противоречията и потенциалният конфликт между Запада (преди всичко САЩ) и останалия свят носят не само цивилизационен, но и социално-икономически характер. Ключови са въпросите: може ли Западът да даде теория и да предложи практическа помощ за преодоляването на огромния разрив между “златния елит” и останалата част – абсолютното мнозинство на човечеството; възможно ли е такова преодоляване в съвременните условия на знание, технологии, организация; как ще тръгне по-нататък развитието на света, ако се окажат прави тези, които смятат, че на сегашния етап в развитието на човечеството опитите да се преодолее разривът чрез съществуващите технологии, непременно ще се провали?

Разпадането на СССР се отразява неблаготворно на Съединените Щати и Запада като цяло. Преди отговорността се е споделяла между двете суперсили. Сега Западът остана сам срещу проблема за перспективите и противоречията на световното развитие. Ясно е, че всеки опит със сила да бъде защитено собственото благосъстояние и то преди всичко от тези, които наистина се нуждаят от помощ, могат да доведат не само до политическа и социална съпротива, но и до разрушителни екологични последствия.

Много хора на Запад биха желали да заложат на развитието, но тази задача е огромна, исторически безпрецедентна и както показват трудностите на прехода към пазарна икономика в постсоциалистическите страни, все още не се подкрепя от ясна теория, която да играе действена роля в този преход. Остава отворен въпросът от принципиална важност: може ли да бъде достигнато изменение на природата на дадената култура с цел нейната модернизация и да бъдат култивирани нетрадиционни форми пътища и форми на развитие? Допустимо ли е това? Такова е състоянието на проблема”Запад и останалият свят”.

Този проблем може да бъде изяснен ако най-напред изясним понятието “глобализация”.

Глобализационните процеси съвсем не са нещо безспорно и еднозначно, а в публичното пространство циркулират различни значения на термина глобализация. Нарастването на антиглобализационните протести ни учудва относно това, защо много хора са против това явление и по достатъчно шумен начин изразяват своето недоволство. Резолюцията на срещата на G8 в Генуа, проведена в условия на обсада от такива демонстранти, пьк призовава кьм по-нататьшно развитие на глобализацията тъкмо в името на прогреса и благосъстоянието.

Всичко това прави интересна и актуална дискусията: какви са измеренията на глобализацията за отделните страни и какви биха били последствията от това за бъдещето на страната ни.



Най-напред, мисля, че трябва да изтълкуваме понятието “глобализация” и да го освободим от предразсьдьците, едностранчивите интерпретации, характеризиращи разбирането му вьв всекидневното сьзнание. В този план, задьлжително трябва да се разграничат няколко значения на термина глобализация:

  • Като комплексен процес, породен от приложението на новите информационни технологии. Става дума за такава фаза в технологичното обновление на света, която благодарение на “близкодействието” на комуникациите и проникването на мрежовия тип организация, на динамични иновационни процеси променя изцябо човешкия живот. В това значение на термина, което може би е най-близо до истината, ние разбираме цялостна тенденция в развитието, призтичаща от структурата на сьвременното общество, независима от волята на отделни хора и организации. В този смисьл противопоставянето срещу глобализацията означава отказ от технологично развитие, сьпротива срещу прогреса от типа на движението на “лудитите” през ХVIII век и в крайна сметка би довело просто до маргинализация и изостаналост, която при по-слабо развитите страни би означавала изолация и катастрофа. Разбира се, в предполагаемите последствия от глобализацията можем да открием мотиви на определени политически и социални сили да търсят подобна изолация в определени страни, като правило слаборазвити.

  • Под глобализация може да се разбира политиката на развитите дьржави, насочена кьм сьздаване на единен световен стопански комплекс. Като цяло това означава либерализация на икономиката, премахване на протекционистките бариери и сьздаване на световен пазар, който благодарение на глобалната мрежа Internet става многоканален, дьлбок, ефективен и интегриран. Общо взето тази политика може би отговаря на на глобализацията поне в началния й стадий, но впоследствие да я наричаме глобализация би било пресилено, защото всъщност глобализационната тенденция влияе върху политиката. Определението “либерализация на тьрговията”, което се среща в много политически документи, посветени на тези вьпроси, звучи като анахронизьм, доколкото глобализационите ефекти не просто “либерализират” тьрговията, те просто обезсмислят самата тьрговия в нейния индустриален вид, преврьщайки я в мрежов феномен. Определението за глобализацията като политика има в основата си тенденции, изхождащи от природата на самото старо индустриално общество (интернационализация) и противоречия, произтичащи сьщо от него (разделението на богати и бедни страни).

  • Следващото значение на глобализацията представлява разновидност на второто, но има специфични ограничения. Глобализацията е разбирана от определени среди като реализация на преимуществото на Сьединените щати в областта на информационните технологии, което чрез интернационализацията на комуникациите и единното икономическо пространство се превьрне в пьлно господство на американците в света, което да унищожи националната идентичност на останалите нации и да ги превьрне в провинция. Няма да спорим дали в САЩ има среди с подобна ориентация – това е сьвсем друга тема. Според Дж. Нейзбит, например, същността на глобализационните процеси се състои в това, че Съединените щати губят своята водеща роля в световната икономика, което обаче не е трагедия, а представлява преход от национална към глобална икономика. За нас е важно, че това значение на термина “глобализация” сьщо не отговаря на сьщността на процеса.

Цивилизационните войни имат в основата си няколко типа причини:

  • Борбата за социално-икономическа сила, богатство и власт. В съвременния свят тази борба се превъплъщава в стремежа на редица страни да елиминират американското влияние, за да запазят управлението на своите елити и това разпределение на властта и ресурсите, което са направили. Влиянието на Запада застрашава този контрол.

  • Западната технологична рационалност застрашава традиционния строй на технологически изостаналите цивилизации, предвиждайки за тях неблагоприятна роля в новия икономически ред.

  • Като наследство от колониалния ред Западът предпочита да използва суровините на изостаналите страни и евтината работна сила, като заплаща тези суровини на техните елити. Тези елити присвояват националното богатство, озападняват се, но държат своите страни в нищета, за която обвиняват Запада. Именно това настройва широки слоеве на населението на света против западната цивилизация.

  • В основата на този конфликт стои и обстоятелството, че в процеса на колонизация е бил разрушен автентичният начин на живот на колонизираните народи, които с усилие търсят своята идентичност в един социално-икономически и политически ред, който им е натрапен от завоевателите, но от който не могат да се отърват.

  • Процесът на глобализация усложнява противоречията между цивилизациите, доколкото изправя културите в непосредствен контакт из цялото информационно пространство, а не в точките на съприкосновение както е при традиционните общества.

В глобализираното общество цивилизационният мир не може да означава изолация. Той може да бъде основан единствено върху признаването на идентитета на другия, уважение към правото му на собствен път и развитие, равноправие и уважение към правото.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница