София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница10/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14

Основен дял от инвестициите на Русия в страната ни е свързан с приватизацията на “Нефтохим” - Бургас от “Лукойл” през 1999 г. – 103.74 млн. дол. Но руската страна предлага този обем инвестиции да се завиши с отчитане на разходите на “Лукойл” за модернизация на “Нефтохим”, погасяване на стари задължения на дружеството, инвестиции, бензиностанции и др. на обща стойност 400 млн. дол.

Руски фирми проявяват интерес за инвестиции в банковия сектор, в енергетиката: обикновената (електроразпределителни дружества и централи) и атомната (строителство на АЕЦ-Белене, удължаване експлоатацията на АЕЦ-Козлодуй) и в инфраструктурни проекти.

А е трудно да се отрече, че на руските инвестиции у нас се гледа доста негативно. Макар че с реформите на Путин немалка част от бизнеса се измести от сивата зона в реалната икономика. Западът дава редица примери на по-делово отношение към Russian money.

И това делово отношение е още по-удивително на фона на критиката към управлението на Путин в западната преса. Разбира се, целите не винаги оправдават средствата, прилагани за тяхното постигане, но след като при едно управление държавата върви към по-добро, а населението се чувства по-сигурно, след като освен икономически, на по-доброто управление откликват и други параметри - социални, психологически, дори демографски, то поне фактът на постигане на целите би трябвало да предизвика известна преоценка на начина, по който се схващат средствата, довели до постигане на тия цели.

Церемонията по встъпването на Путин във втори мандат бе една добра нагледна илюстрация на всички амбиции и илюзии в руското управление и на всички процеси и проблеми в руското общество.

Това не беше церемония, замислена да стане традиционна. Тя бе изпипана така, та да покаже, че нито Русия, нито Путин са толкова малки на ръст, колкото изглеждат днес, че силата на Русия се измерва с мащаба, с потенциала и величието й, а силата на руския лидер – с волята, със способностите му и със задачите пред него.

Макар много остро критикуван, Путин се изяви като гросмайстор на политическата шахматна игра. Той успя да направи своите леви опоненти малки, а пък десните – жалки. Има прекрасно чувство за ситуацията; прави реална политика, а не се вписва в конюнктурата и обстоятелствата. Путин не надхитря опонентите, а ги надмисля.

Той създаде усещането (то се долавя и у нас), че е точният човек на точното място в точното време - безалтернативен за Русия.

Резонен е въпросът дали Путин не е “напипал” златната жила на единствения възможен на този етап от развитието на Русия начин за управлението й: прагматично, посредством просветена сила и, с помощта - в трудни минути - на структурите за ред и сигурност?

Да, демокрацията в Русия, гледана отвън е управляема, но Путин се води навярно от разбирането, че Русия - с нейните сериозни проблеми, с рисковете за териториалния й, политически и културен интегритет, е организъм, който не може [засега?] да бъде иначе управляван, освен с мек, просветен авторитаризъм; че за Русия не е възможна друга работеща демокрация освен управляемата?

Без вертикала на властта, без възпиране на центробежните сили, без маргинализиране на носителите на радикални идеи, дошли от миналото или отвън, Русия може да бъде застрашена от разпад.

Терминът “управляема демокрация” бе изкован през 1993 год. от Андраник Мигранян, който в края на 80-те години написа, че Русия не може с един скок да премине от тоталитаризма към демокрация, а трябва да премиен дълъг период на авторитарно управление[36].

Русия е все още в прекалено деликатно равновесие и затова за нея са възможни може би крайности – или силна централна власт, или стремглава спирала на разпада; или управляема демокрация, или неуправляема анархия; или пълен, или никакъв суверенитет; или трите власти, работещи с наложено им отгоре взаимодействие, или неработещи от взаимно парализиране и остра конфронтация.

С първия мандат на Путин се решиха екзистенциални въпроси: за овладяването на дезинтеграционните процеси, самосъхранението и управляемостта на Русия, за формулирането на новите руски интереси. Според Михаил Леонтиев, първият мандат бе посветен на възстановяването на управляемостта на силовите структури и на репресивния апарат, също така и на реанимацията на жизнено важните интереси и преди всичко - в най-близкото околоруско пространство. “В Русия, пише той, съществува огромно потребност от възраждане на страната, на нейната роля, мощ, на чувството за национална достойнство. Това е потребност от реванш. Путин като политически феномен се роди от това чувство на национално унижение и желание за реванш. Смисълът на втория мандат е да се удовлетвори тази потребност от реванш в цивилизована, некатастрофическа форма. Това е реанимация и модернизация на страната в условията на нормални, цивилизовани тактически и стратегически адекватни отношения със заобикалящия свят и преди всичко със световните центрове на сила”[37].

Вторият мандат на Путин би се оказал също толкова успешен, ако се намери новата роля на Русия в световната политика, т.е. какъв е реалният геополитически товар, който тя може да понесе без да се прегъне под тежестта му и без да плати за това непосилна цена. Мисията на Путин е Русия да премине от опазване на интегритета си към консолидация; от формулиране към реализиране на своите интереси, от самосъхранение към развитие; от управляемост към модернизация[38]. Убеден съм, че вторият мандат на Путин ще бъде и по-динамичен, и по-активен като външна политика. Най-малкото - и по-интересен, и по-сложен. С повишена трудност за България.

В тази координатна система трябва да се оценява и поведението на Русия, непосредствено след трагичните удари от 11 септември 2001 г. и по-късно - спрямо войната на “коалицията на желаещите” в Ирак.

Глобалният тероризъм поставя в много отношения НАТО и Русия от едната страна на барикадата. А това неизбежно ще трябва да ги накара да гледат по-малко и по-рядко какво ги разделя в миналото, а повече и по-често - какво ги сближава сега и за в бъдеще.

Предизвикателството на тероризма освен всичко друго, показа на света две неща: първо, че дори и със свита геополитическа роля, Русия е изключително нужен партньор на голямата сцена; и второ, оценката за тероризма като явление не бива да се прави на базата на идеологически предубеждения и егоистични интереси, защото в епохата на оръжията за масово унищожение няма “лоши” и “добри” терористи - така, както по-рано имаше “наши” и “ваши” кучи синове.

Сега другояче се оценява мястото Русия в глобалните процеси и изглежда странно, че може да се пише така, както малко преди 11 септември писа Джефри Тейлър: “Русия свърши. Руснаците ги чака дълъг, бавен, относително спокоен спад и отиване в небитието.”[39]

С подкрепата на Путин за САЩ веднага след 11 септември, Западът сякаш бе в еуфория, говореше за историческа промяна, за архиважната роля, която играе Русия в новата глобална ситуация. Бившият държавен секретар Бейкър призова да се приеме Русия в НАТО. Тони Блеър лансира революционен план за засилване на отношенията между НАТО и Русия, а генералният секретар на НАТО лорд Робъртсън направо бе намекнал за възможността по дадени въпроси в НАТО Русия да има далеч по-висок статут, вкл. едва ли не право на вето!

В Русия обаче гласовете бяха трезви, внимателни, с явна тревога – да не би ухажването от Запада да е защото той изпитва насъщни проблеми на своята сигурност, които не може да реши без Русия, но сетне, когато нещата си тръгнат горе-долу по старому, да се върне и старото му недоверчиво до ирония отношение към нея.

След Ню Йорк и Вашингтон’2001, Мадрид’2004, нещо наистина се е случило и всички сме изправени пред потребността да влезем в крак с новата стратегическа парадигма на световната сигурност.

Как иначе, след като за първи път от 1945 г. Русия и Западът имат наистина общ враг - тероризмът, чиято мрежова структура-паяжина се състои от малочислени, гъвкави, динамично променливи, високо адаптивни организации от типа на секти и тайни братства, бързо усвояваща новите комуникационни технологии; владееща отлично манипулирането и на отделни личности, и на големи човешки маси.

Навярно бързото разрастване на терористичните мрежи означава възникване на терористичен интернационал от различен род (вкл. суицидни) екстремисти: ислямски интегристи, радикални еколози, анархисти, сепаратисти, ултралеви, ултрадесни, антиглобалисти.



Мрежовата структура е по-гъвкава и адаптивна от йерархичната. Ако йерархичната структура трябва да изпрати сигнал до центъра за инструкции и да действа едва когато този сигнал се завърне с указание, то мрежовата структура сама проучва средата, в която оперира и най-добре познава, сама взема оптималното решение, т.е. има свойствата самообучаване и самосинхронизация.

Войната с тероризма в глобален мащаб се води по начин, който ражда не само нови основания за задълбочаване и разширяване на тероризма, но и нови хора, прегръщащи идеите на тероризма като средство и цел, т.е. тя продължава да сее, жъне и плоди нови тероризми, да дестабилизира света, да се реализира по принципа на Параграф 22: “Колкото повече се борим, толкова повече грешим и колкото повече грешим, толкова повече се борим”.

Инициативата в тази война е в ръцете на терористите, те задават глобалния дневен ред, те “пишат” гръмките заглавия в световните медии, те насочват камерите на CNN: къде и какво да отразяват. Те са невероятно изобретателни в насилието, имат монопол над времето и пространството, в което оперират, менят непрекъснато формите, целите, ресурсите за въздействие. Те са pro-active, а ние - Западът, България, Русия сме re-active. Те моделират глобалната среда за сигурност – и го правят все по-агресивно и по-успешно.

Необходими са нова стратегия и нов подход за преодоляване на засилващите се икономически, социални, културни противоречия в света: като се отрече, разбира се, категорично тероризмът, но и се признае, че досегашният отговор на тероризма само задълбочава проблемите и влияе негативно на глобалната сигурност. Трябва да се влезе в диалог между общностите, религиите и културите, да се атакуват енергично причините, които водят до тероризъм, които тласкат хората към безразсъдни действия, които позволяват на шепи безумци да експлоатират несъгласието на милиони, защо не на милиарди хора със сегашния модел на развитие, за да тласнат нашия свят в хаос, в състояние на несигурност и неустойчивост.

В тоя ред на мисли, дошло е времето и в България, и в Русия да се приеме на всички нива в обществото членството ни в НАТО като свършен факт. Много позитивен белег е изразеното разбиране на най-високо държавно ниво в Русия, че членството на България в НАТО е суверенен избор, че европейската и евроатлантическата ни интеграция не бива да се превръща в преграда, а може да бъде стимул за нов тип партньорство между двете страни. При своето посещение в България през 2003 г. Путин подчертаваше, че Русия никак не се безпокои от стремежа на България да стане член на НАТО, че това членство няма да промени нищо – нито в света, нито в Европа - “ако България не премества инфраструктура към границите на Русия”. През 2004 г. в Мюнхен руският министър на отбраната С. Иванов каза: “Ние бихме приели, че разполагането на някои обекти на НАТО, да кажем в Румъния или в България може да е свързано с борбата с тероризма… Ние няма да се намесваме във политиката на разширяване на НАТО и няма да диктуваме условия на новопоканените страни в НАТО, но нека да се помисли за допускането до тия обекти на постоянни групи за мониторинг, съставени от руски военни с подходящо техническо снаряжение - с цел да се удостовери фактът, че използването на тези обекти не представлява никаква заплаха за Русия.”

Оттук-нататък нека видим какво предстои и какво ни чака. Не е естествено в Русия да се стига до радикални, с нищо не оправдани чувства на остро отрицание и страсти с шекспирова дълбочина, в които прозърта нежеланието да се приеме правото на всяка страна сама да избира своята стратегия и сама да бере ползите и щетите от този си избор. Също толкова неразбираемо е поведението, при което друг слой от руския политически истаблишмънт демонстрира колко е безразличен и не впечатлен от членството ни в НАТО, и че гледа него донякъде с ирония и направо като на експеримент - как традиционен (според него) не- дори анти-натовско общество ще се асимилира от НАТО; и какво е днес НАТО, щом опря до България.

Защото по скромното мое мнение НАТО не е цел, а средство за повече сигурност. Ако то не е изцяло ефективно срещу тероризма, не ние, животът ще потърси други средства – без комплекси и без скрупули. Често съм писал, когато у нас някой търси “дългата ръка на Москва”, че нашите структури за сигурност страдат не от “пост-съветски”, а “до 11 септември” синдром. И за да бъдат адекватни на новите предизвикателства, те трябва да търсят сътрудничество не само със службите от страните в НАТО и ЕС, но са длъжни да работят много по-тясно и с руските такива. Може да се сътрудничи с тях в борбата с мръсните пари, наркотиците, сивата икономика.

Впрочем, по стара, добре набрана инерция, в България повече за руските специални и полицейски служби се говори през призмата на призрака “КГБ”. А на по-заден план остават промените в руската система за сигурност, които изискват най-внимателно изучаване, а ред елементи от тяхното преструктуриране могат да бъдат приети за адекватен отговор на новите асиметрични предизвикателства[40].

Всъщност, има редица причини за подобно преструктуриране: 1. Новите заплахи от глобалния тероризъм заварват повсеместно системите за национална сигурност неподготвени, статични, лошо организирани и слабо координирани на фона на силната световна динамика на процесите - в тази връзка Путин работи систематично, последователно, с разбиране на проблемите и наложителните мерки (все пак той е от Системата) и затова нареди преосмисляне на стратегията за национална сигурност, на ролята и задачите на различните структури в системата за национална сигурност, в т.ч. на въоръжените сили; 2. Драмата със заложниците в Театралния център в Дубровка (на мюзикъла “Норд-Ост”) постави на дневен ред много задачи, чието решаване е неотложно; 3. В изпълнение на политиката си за изправяне на вертикала на властта, Путин се стреми да въведе необходимата централизация и в силовите структури. Той демонстрира твърда ръка и не оставя съмнение, че вече е скъсал с Елциновото наследство. Зад този подход се крие стремеж, аналогичен на този в реформите в САЩ, за оптимизация на системата за национална сигурност и на отделяните за нея ресурси и личен състав, за извеждането на “вътрешната сигурност” като категория с по-висша значимост от “вътрешните работи”.

Макар вече член на НАТО, България едва ли може да претендира за решаваща роля в отношенията между Алианса и Русия. Там все още има пукнатини и подвижни пясъци, които изискват промяна в мисленето и от двете страни. Говорим за Русия и затова ще напомня, че на 2 октомври м.г. в присъствието на президента Путин в руското министерство на отбраната бе представен Документ-еволюция на Военната доктрина от 2000 г., “Актуални задачи на развитието на въоръжените сили на Руската федерация”[41].

В Документа има послание, че Русия смята да преосмисли своите планове за военно строителство, вкл. ядрената си стратегия, ако НАТО се съхрани като военен съюз с настъпателна военна доктрина. За разлика от Доктрината-2000, се допуска възможност за превантивен удар по чужда територия - за неутрализиране на военна заплаха или намеса във вътрешните работи на Руската федерация; в защита на интересите на Русия и на съюзнически задължения, при нестабилност в съседни държави, породена от слабостта на централните правителства; срещу реализиране на програми по създаване на оръжия за масово унищожение (ОМУ).

Значението на икономическите интереси на Русия нараства и то води до разширяване на прилагането на военна сила. Защитата на тези интереси става втора по важност задача на руската армия.

Русия трябва да може да отрази въздушно-космическо нападение и да участва едновременно в 2 локални войни, в мироопазващи операции – и самостоятелно, и в състава на многонационални контингенти. Предвижда се създаването на Чуждестранен легион от наемници от Общността на независимите държави.

Русия разполага с много голям запас (десетки - с няколко стотин бойни глави) стратегически ракети МБР УР-100Н УТТХ с наземно базиране. Техният потенциал е огромен, бойните им възможности са уникални – те имат мощна система за преодоляване на всяка ПРО и могат да останат на бойно дежурство в стратегическите войски до средата на 2030-те. Руските ядрени сили ще играят страховитата си сдържаща роля в рамките на договорите за ограничаване на стратегическите настъпателни потенциали.

Главна цел на политиката на Русия за стратегическо сдържане е недопускане на силов натиск срещу Русия и нейни съюзници. Тя ще се базира на способността да се нанесат ответни удари с ущърб, обезсмислящ достигането на целите на агресията.

За първи път се конкретизира понятието “трансгранични заплахи” - заплахи за сигурността на Русия, които по формата на проява са вътрешни, но по самата своя същност са външни: например - ако в чужда държава се готвят терористични акции срещу Русия.

Русия напомня, че е дала съгласие за разполагане на бази на НАТО (САЩ) в Централна Азия само за периода за стабилизация на ситуацията в Афганистан. С края на операцията присъствието на Алианса в Узбекистан и Киргизия повече не е необходимо.

Всъщност, този сериозен Документ показва една променяща се Русия - която липсва (изцяло) във вътрешнополитическия ни дебат.

През август 2003 г. имах възможността да посетя Московския авио-космически салон. Видяното бе по-скромно от очакваното. Но и от него е ясно, че Русия не смята да отстъпва повече позиции в производството на модерни въоръжения и техника. Оригиналната инженерна мисъл на руските специалисти сега вече е умножена с достъпните днес за тях информационни и компютърни технологии. Руските оръжия прекрачват в ново поколение. Не е вярно, че само западни фирми могат да ги модернизират по натовски стандарти.

Сигурно това е една от причините за нарастващите продажби на оръжия от Русия през последните години. И както сочи годишникът за 2003 г. на Стокхолмския международен институт за изследване на проблемите на мира[42], за периода 1998-2002 г. по продажби на основни видове въоръжения (танкове, бойни бронирани машини, артилерийски системи, самолети, вертолети, кораби, ракети и ракетни системи) Русия е на второ място в света с продажби за 20 741 млн. дол. (т.е. тя държи 22.4% от световния оръжеен пазар), като преди нея са само САЩ с продажби за 37 723 млн. дол. (или 40.1%). Но за 2001 и 2002 г. Русия изпреварва САЩ – тя е продала въоръжения за 5 418 млн. дол. през 2001 г. и за 5 941 млн. дол. през 2002 г., докато САЩ – съответно за 4 905 и 3 941 млн. дол.

България е своеобразно бойно поле на следния сблъсък: западни компании искат да реконструират руски въоръжения, но руските компании отказват да сертифицират тези реконструкции (“Ние сме производителите!”). И съвсем аналогично – руски компании искат да модернизират по натовски стандарти собствените въоръжения, но западните фирми отказват да сертифицират тази модернизация (“Ние държим know how-то!”). Това се случи при ремонта на нашите МиГ-29, а би могло да се случи и при вертолетите Ми-17 и Ми-24.

Ремонтът и модернизацията от руска страна на българските МиГ-29 (договорът беше сключен на 26 март 2002 г.) са на път да станат пълен провал и отличен пример как не бива да се преговаря и да се договаря, да се работи и да се изпълняват поети ангажименти.

Печалната засега участ на сключения договор има многостранни щети. Поставена под съмнение е боеготовността на нашите ВВС. Под риск е приносът, който страната трябва да има в НАТО. Може да се проваля участието ни с бойна авиация в ученията на НАТО. Подлага се на преоценка военнотехническото сътрудничество с Русия. Нанесен е ущърб на търговските отношения между двете страни. Средите в България, които водят пропаганда срещу Русия получиха чудесен аргумент за своите критики и предупреждения.

При подобно отношение към договорите, всяка друга съвместна дейност в тази и сродни сфери ще бъде гледана под лупа и преди да се пристъпи към нея ще се търсят алтернативни варианти.

А има ниши в бойното въоръжение и техника, където за нас най-изгоден и ефективен вариант е да се опрем на Русия. Според наши експерти това са модернизацията на зенитно-ракетните комплекси и радиолокационните станции: реалната ПВО-защита на България.

Аз съм сигурно един от тези, които до последно се надяваха, че изход има и че единственото разумно решение за “МиГ”-овете ни, след като изпълнението на проекта се забавя толкова много, е да се мобилизира държавническата воля и у двете страни, насочена към успешно завършване на проекта. Другото - безкрайни спорове кой крив и кой прав, означава агония на родните ВВС и жесток удар върху авторитета на руския ВПК у нас, с всички последици върху нашите отношения, нашата армия и националната ни сигурност.

В същото време зад конкретния провал не бива да се скрива фактът, че остава да виси въпросът за лицензионните отношения между двете страни в производството на специална продукция и защитата на резултатите от интелектуалната дейност в това производство. При добра воля би могло да продължи и обучението на българи в Русия в областта на специалното производство.

Спецификата на нашата президентската институция е такава, че единствено президентът може да дефинира и прави политика, а публичните изяви на всеки негов секретар са само израз на лично мнение и не ангажират с нищо държавния глава. Смея обаче да твърдя, че всичкото това, което прави президентът в отношенията на България с Русия е отличен повод за мен за истински душевен, експертен комфорт. Безспорно и очевидно президентът е носител на позитивното, което прави българската външна политика спрямо Русия; той извади отношенията с Русия от фризера (да припомним, че през април 2001 г. се стигна до експулсиране на трима руски дипломати, в т.ч. военното аташе и негов помощник от България и разбира се бяха приети ответни мерки; бяха експулсирани или им бе забранено да влизат в България руски граждани като заплаха за националната сигурност на страната). Прав е президентът да твърди, че днес между двете страни има “незапомнен за годините на прехода диалог.” Опозицията се дразни силно от честите срещи на президента Първанов с президента Путин, обаче тези срещи са капитал, който принадлежи на двата народа, на двете държави.

Зависимостта на България от руските стратегически ресурси не е само недостатък… В срещите с експерти, бизнесмени, политици ме порази усещане за липса на стратегия и поне политика към Русия, свързана с енергийните потоци, които ще обезпечават нашата икономика и/или ще преминават транзитно през страната ни. Често се натъквам на разсъждения, говорещи за професионална немощ.

Да бъдем регионален енергиен център е пожелание, изискващо осъзнат национален интерес, финансова мощ, политическа воля и силна дипломация. Потребно е също съгласието на другите страни в региона и главно на държавата, която притежава най-много от енергийните ресурси или може да влияе там, където те са съсредоточени. Става дума разбира се за Русия и естествено - за постсъветското пространство, където думата й все още тежи.

Както смятат родни експерти, нашият ресурсен енергиен баланс (40% - твърди горива; 37% - течни горива; 9% - ядрена енергия; 2% - хидроенергия; 12% - газ) поражда проблеми за сигурността на енергоснабдяването ни. Знае се, че нямаме достатъчно енергийни ресурси и внасяме 60-70% от тях, а ги плащаме в твърда валута. България покрива 50% от дефицита на електроенергия в региона.

Според експертите, възможните трасета за пренос на ресурси от Средна Азия и Каспийско море към Европа са три: на север през Балтийско море, на юг през Иран до Персийския залив и на запад през Черно море. Анализът им отдавна е показал, че с най-големи шансове са именно маршрутите през Балканския полуостров и това го превръща в много важен елемент от енергийната стратегия на Запада. Но минаването на тези енергопроводи през Балканите никак не означава гарантирано тяхно построяване и през България.

Експертното мнение е категорично - дори България да приложи най-модерни програми за енергийна ефективност и използване на алтернативни източници, тя няма да намали зависимостта си от внос на енергийни ресурси. Ние сме обречени да приложим усилия да привлечем през наша територия част от енергийните артерии по оста Средна Азия-Европа и да се сборим за превръщането ни във възел за диспечиране на енергийните потоци. Това освен суровини за индустрията, ще ни носи доход от транзитни такси, от създаване на работни места при участието на наши фирми в реализацията на проектите и при поддържането на съоръженията. По този начин България ще осребрява и ще прави още по-значимо географското си положение и ще се ползва с особен приоритет пред НАТО и ЕС - при гарантиране на националната ни сигурност, стабилност и ред…

Не бих могъл, колкото и това да е изцяло въпрос на вътрешната политика на Русия, да не спомена болезнения проблем с Чечня.

За мен е абсолютно вън от съмнение, че териториалната цялост на Русия трябва да се запази. Но следейки в медиите и научните издания този конфликт, стигнах преди няколко години до личното убеждение, че единствено и само с военни средства проблемът няма да бъде решен. Затова приех с огромен интерес логичните, задълбочени разсъждения на доайена на руската политика акад. Евгений Примаков – крупна фигура в дипломацията. Тезисите му за Чечня породиха спорове в Русия: “Очевидно е дошло времето да се коригира и политиката към Чечня. Става дума не за отказ от стратегията – Чечня трябва да остане в състава на Руската федерация, но явно е настъпил моментът да се преразгледа тактиката, насочена към постигането на тази цел. Чеченският проблем не може да бъде решен само с военни или дори на сегашния етап предимно с военни средства.” Евг. Примаков е категоричен: 1. да се отдели мирното население от терористите; 2. без преговори с полевите командири (или поне с някои от тях) предаването на чеченците на изпълнителната власт по линията на местното самоуправление и сигурността няма да може да се осъществи; 3. чеченското сепаратистко огнище трябва да бъде локализирано; 4. военните не трябва да имат предимство при решаването на въпросите - политиците са длъжни отговорно и самостоятелно да изработват решенията и да изискват от военните те да бъдат осъществявани; 5. нужна е целенасочена работа по обстановката в Чечня не само с ръководствата на международните организации и чуждестранните лидери, но и с обществеността особено в онези държави, които подкрепиха американските действия против тероризма; 6. събитията от 11 септември могат да спомогнат за правилното разбиране на това, което става в Чечня[43].

Различни стратегически центрове и институти провеждат анализи за бъдещите сценарии за развитие на Русия. В някои от техните прогнози има предубеждения и стереотипи, мрачни предсказания, че Русия може и ще бъде единствено зона на нестабилност, която в края на краищата постепенно ще се разпадне на 6-8 държави. И точно на подобен геополитически песимизъм за Русия робува дори иначе сериозният в своите проучвания National Intelligence Council (NIC), който публикува преди време “Глобални тенденции – 2015” (“Global Trends 2015”), а сега провежда проект за тенденциите до 2020 г.[44] NIC е към правителството на САЩ и предоставя своите доклади на директора на Централното разузнаване (а то всъщност е разузнавателната общност на САЩ) - който е и директор на ЦРУ.

Според NIC демократичната трансформация в Русия още не е завършена. Демографските проблеми ще причинят спад на населението от 143 до 130 млн. души; равнището на хроническите и особено на психическите заболявания ще се съхрани много високо и това няма да позволи формирането на здрава нация.

Русия няма да се справи с бедността, от която сега страдат милиони хора, но огромна част от тях са се смирили с нея и не биха били заплаха за социалната и политическата стабилност.

Русия няма да извърши икономически скок както този в Китай. Нейното общество ще бъде хибрид между пазара и същественото влияние на държавата. Проблемът на руското ръководство ще е примиряването на регионалната по мащаби икономика на страната с неговите глобални амбиции за Велика държава.

Изводът на NIC, че към 2020 г. Русия ще си остане регионална държава като влияние и сила и даже притежаването на ядрени оръжия, чието съхраняване може би ще се осъществява заедно със САЩ, не ще й позволи да постигне статус на Велика държава.

За Русия сценариите за неочаквано и неблагоприятно развитие (т.нар. от NIC “wild cards”) са четири: 1. Политическа нестабилност - управлението на Путин приключва предсрочно поради болест или поява на успешен съперник (възможно сред олигарсите) - това може да донесе десетилетия на политическа нестабилност и авантюристично управление; 2. Икономическа стагнация или упадък - поради ниски цени на нефта или спиране на външните инвестиции се стига до дълбока депресия с политически последици от нея; 3. Вътрешна криза на сигурността - Русия преживява рязък ръст на действията на чеченските сепаратисти в Северен Кавказ, на ислямистите в Централна Азия и граждански безпорядъци в руския Далечен Изток, едновременно с китайска имиграция и икономическо проникване на Китай; 4. Сериозно влошаване на отношенията със САЩ и НАТО в резултат на развръщане на елементи на американската противоракетна отбрана и военни интервенции на САЩ и НАТО в някои региони на света.

Интересен е анализът за четирите сценария пред Русия на Жан-Пиер и Фабрис Леман в ”The Globalist”: 1. “Турция след разпада на Отоманската империя” - Русия не може да дойде на себе си след разпадането на империята (СССР) и не се превръща в стабилна и процъфтяваща държава; икономиката й се влошава; демокрацията е фасада; законите почти не се съблюдават; голяма политическа власт има армията; зачестяват етническите конфликти и репресиите над етническите малцинства. 2. “Русия до 1917 г.” – т. нар. “неоцаризъм”; Кремъл се управлява авторитарно от тесен кръг хора; православната църква има забележима роля и насажда мракобесие; твърде забогателият елит е високомерен, корумпиран, безотговорен, отчужден от много обеднелия народ; икономиката се редува с фалити; олигархията в сговор с Кремъл контролира ключовите сектори на икономиката и енергетиката. 3. “Съветска Русия” - държавата възстановява контрола си над икономиката; нестабилността, национализмът, антисемитизмът, тоталитаризмът и регионалният империализъм нарастват; избухват въоръжени конфликти в Кавказ и Средна Азия. 4. “Евроазийска държава” – съхранява се икономическият ръст - благодарение на реформите в политическата и икономическата област, а също на управлението; укрепват се държавните институти; има движение към открита пазарна икономика и върховенство на закона; решава се проблемът на организираната престъпност; Русия участва в работата на азиатските и европейските регионални организации и в строителството на архитектурата на световното развитие[45].

На 26 май 2004 г. Путин направи своето пето годишно послание пред двете камари на руския парламент. Ето най-важните моменти:

- Създаване в Русия на свободно общество от свободни хора.

- Ако страната успее да запази икономическия ръст на нивото на първото тримесечие в 2004 г., то може да се постигне удвояване на БВП на глава от населението през 2010 г. - не за 10, а за 6 години.

- Правителството може да доведе инфлацията до 3% в година.

- Рублата може да стане напълно конвертируема в 2006 година.

- В нефтения сектор, за диверсификация на доставките са нужни: разширяване на пропусквателните способности на Балтийската тръбопроводна система; въвеждане в действие на нефтопровода Западен Сибир-Баренцово море; определяне на маршрутите от находищата в Източен Сибир; заобикаляне на проливите Босфора и Дарданелите; интеграция на нефтопроводите “Дружба” и “Адрия”.

- За ролята на неполитическите обществени организации - далече не всички от тях са ориентирани към отстояването на реалните интереси на хората. За част от тези организации приоритет става получаването на финансиране от влиятелни чужди фондации. За други - обслужването на съмнителни групови и търговски интереси. А най-острите проблеми на Русия и хората остават незабелязани. Нищо странно - не можеш “да ухапеш ръката” от която те хранят.

- Адекватното качество на въоръженията за армията определя пряко степента на боеспособност на въоръжените сили.

- Прозрачността в изразходването на средствата за военната реформа е необходимо условие за успеха на тази реформа. А тия средства никак не са малки – и за заплати, и за въоръжения, и за жилища на военните, и за военна медицина и военно образование.

- Задължителен е гражданският контрол над силовите структури. За първи път този тезис се заявява от държавния глава, ала Путин вижда контрола като контрол основно върху военната икономика и социалната сфера, докато встрани остават военното планиране и бойната подготовка, а също така отношенията вътре в армията и други сфери от нейния живот[46].

- Външната политика трябва да отговаря на новите цели и задачи на страната и да способства за по-високи резултати в икономиката.

- Приоритет остава работата по задълбочаване на интеграцията на пространството на Общността на независимите държави (ОНД).

- Ще се развива и нататък политическият и икономически диалог със САЩ и такива крупни партньори като Китай, Индия, Япония.

- Разширяването на Европейския съюз трябва да донесе не само географска близост, но и икономическа и духовна близост.

- Въпреки убийството на президента на Чечня Ахмад Кадиров и опитите за дезорганизация в работата на законно избраните органи на властта там, линията за борба с тероризма остава неизменна и последователна. Същевременно борбата с тероризма не може да е аргумент за ограничаването на правата на човека на световната арена, за създаването на прегради в общуването между хората.

И малко преди края, да изкажа наивното си пожелание България да има в Русия посланик, който да работи винаги и много повече за укрепване на отношенията ни, отколкото за тяхното разбиване.

По пътя към Европа, България има шанс: с прагматизъм, открито, да построи нов тип приятелски, делови, взаимоизгодни отношения с Русия. Тази инвестиция ще бъде с голям процент на възвръщаемост и не би влязла в противоречие с интеграцията в НАТО и ЕС. След приемането ни в НАТО, а по-късно и в ЕС, Русия ще има в тях свой стратегически партньор и приятел, на когото би могла да разчита винаги, щом желае нейната позиция да бъде огласена и чута (ако това, разбира се, не влиза в разрез с нашия национален интерес). Към днешна дата Русия няма такъв свой приятел в тези структури.

Дали е успешна външната политика се съди не по пожеланията, които тя отправя като израз на добри намерения и добра воля. Тя ще заслужи признанието “успешна”, ако генерира сигурност за своя народ и се възприема от него като най-естествено отражение на неговите национални цели и приоритети, ценности и идеали.


Литература към ГЛАВА ШЕСТА

1. Евгений Дайнов, “Руският интерес яде българския като смок - жаба”, “24 часа”, 13 февруари 2004 г., стр. 14.

2. Иван Кръстев, “Нашествие от Плутон”, “Дневник”, 7 април 2004 г., стр. 7.

3. Стояна Георгиева, “Ерата “Я тебя люблю” си отива трудно”, “24 часа”, 7 юни 2002 г., стр. 9, 12.

4. Иван Костов, “Русия и нашата сигурност”, www.mediapool.bg, 4 февруари 2004 г.

5. Арх. Христо Генчев, “Може да се наложи да изстудуваме българската независимост, “Континент”, 19 декември 1997 г., стр. 7.

6. Арх. Христо Генчев, “Борбата на световните мултаци за съветското наследство в България”, “24 часа”, 28 февруари 1997 г., с. 12-13.

7. Интервю на Валентина Петкова с проф. Георги Марков, “Не ни трябва силна ръка”, “Труд”, 15 май 2004 г., стр. 10-11.

8. Andrei Shleifer, Daniel Treisman, “A Normal Country”, “Foreign Affairs”, March/April, 2004 www.foreignaffairs.org.

9. Patricia Kranz, Jason Bush, “Putin’s Game”, “Foreign Affairs”, 31 май 2004, www.businessweek.com/magazine.

10. “Putting up with Putin”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

11. “Who needs Democracy?”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

12. “Here today, where tomorrow?”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

13. Gideon Lichfield, “Having it both ways?”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

14. Richard Pipes, “Flight from Freedom: What Russians Think and Want”, “Foreign Affairs”, May/June, 2004, цитира се по www.inosmi.ru/translation/210029.html, 1 юни 2004 г.

15. Paul Starobin, Bogdan Turek, “A Slippery patch for Russian Oil”, “Business Week”, 13 януари 2003 г., www.businessweek.com/magazine.

16. Наталия Нарочицкая, “РОДИНА: ресурсы не отдадим”, “Ведомости”, 15 януари 2004 г, www.expert.ru.

17. Михаил Леонтьев, “Союз Меча и Орала”, “Известия”, 25 февруари 2004 г., www.izvestia.ru.

18. Эндрю Хиггинс, “Реформы в России: свободному рынку – да, свободной политике - посмотрим”, препечатка от “The Wall Street Journal”, 24 май 2004 г., www.inosmi.ru.

19. Эндрю Хиггинс, “Реформы в России: свободному рынку – да, свободной политике - посмотрим”, препечатка от “The Wall Street Journal”, 24 май 2004 г., www.inosmi.ru.

20. Andrew Osborn, “Moscow overtakes New York as the billionares’ capital of the world”, “The Independent”, 14 май 2004 г.

21. Евгений Примаков, “В прошедшем году проявился позитивный характер курса руководства России”, “Международная жизнь”, Nо. 2, 2004 г., стр. 131-139, тук стр. 134.

22. “Русия в цифрах и фактах”, Выпуск Nо. 2, 7 май 2004 г., www.inosmi.ru.

23. Леонид Слуцкий, “Внешняя и внутренняя политика России: вместе или врозь?”, “Независимая газета”, 28 ноември 2000 г., www.ng.ru/ideas/2000-11-28/8_point.html.

24. “Русия в цифрах и фактах”, Выпуск Nо. 2, 7 май 2004 г., Выпуск Nо. 3, 19 май 2004 г., www.inosmi.ru; Евгений Примаков, “В прошедшем году проявился позитивный характер курса руководства России”, “Международная жизнь”, Nо. 2, 2004 г., стр. 131-139, тук стр. 131.

25. Фиона Хилл, Клиффорд Гэдди, “Сибирский холод”, “Международная жизнь”, Nо. 12, 2003 г., стр. 74-87, тук стр. 77.

26. Ibid., стр. 81.

27. Виктория Лебедева, “Куда ведет демографическая кривая”, “Красная звезда”, 30 декември 2003 г.

28. “Россия в цифрах и фактах”, Выпуск Nо. 3, 19 май 2004 г., www.inosmi.ru.

29. Gideon Lichfield, “Having it both ways?”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

30. “Power to the power people”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

31. “Here today, where tomorrow?”, “Economist”, 22-28 май 2004 г., www.economist.com.

32. Ibid.

33. www.ime-bg.org/pdf_docs/papers/CLS_Russia.doc.

34. Национален статистически институт, “Статистически годишник 2003 година”, стр. 247-251.

35. Национален статистически институт, “Статистически годишник 2003 година”, стр. 208.

36. Эндрю Хиггинс, “Реформы в России: свободному рынку – да, свободной политике - посмотрим”, препечатка от “The Wall Street Journal”, 24 май 2004 г., www.inosmi.ru.

37. Михаил Леонтьев, “Союз Меча и Орала”, “Известия”, 25 февруари 2004 г., www.izvestia.ru/politica/article44621.

38. По тия дискусионни идеи вж. Михаил Леонтьев, Ibid., и Лидия Шевцова, “Вперед, в прошлое! Или манифест стагнации, “Известия”, 25 февруари 2004 г., www.izvestia.ru/politica/article44622.

39. Сергей Модестов, "Глобальные тенденции-2015. Будущее мира в прогнозах разведки США", “Независимая газета”, 5 октомври 2001 г., http://ng.ru/nvo/2001-10-05/10_prognoz.html.

40. “Решения президента”, “Красная звезда”, 12 март 2003 г., www.redstar.ru; Андрей Солдатов, “Потери Контроля”, 11 март 2003 г., www.agentura.ru.

41. Сергей Седельников, Елена Шишкунова, Борис Сапожников, “Мы бряцаем оружие”, 11 октомври 2003 г., www.gazeta.ru; Дмитрий Суслов, “Россия объявлает НАТО холодную войну”, в. “Независимая газета”, 10 октомври 2003 г., www.ng.ru, Владимир Мухин, “Россия определила новые оборонные ориентиры”, “Независимое военное обозрение”, 10 октомври 2003 г., www.nvo.ng.ru.

42. “SIPRI Yearbook 2003 “Armaments, Disarmament and International Security”, pp. 470-471.

43. Евгений Примаков, “Светът след 11 септември и нахлуването в Ирак”, С., Университетско издателство, Форум “България-Русия””, 2003 г., тук стр. 198-203.

44. National Intelligence Council, NIC, www.cia.gov/nic; вж. също Сергей Гриняев, Михаил Ковтуненко, “Будущее России по оценкам Национального совета по разведке США”, www.agentura.ru; Сергей Модестов, "Глобальные тенденции-2015. Будущее мира в прогнозах разведки США", “Независимая газета”, 5 октомври 2001 г., http://ng.ru/nvo/2001-10-05/10_prognoz.html.

45. Jean-Pierre Lehmann, Fabrice Lehmann, “Four Scenarios for Russia”, “The Globalist”, 12 ноември 2003 г., www.theglobalist.com.

46. Вадим Соловьев, “Президент страны наконец-то взял в руки главный рычаг военной модернизации”, “Независимое военное обозрение”, 28 май 2004 г., www.nvo.ng.ru.

1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница