София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница11/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14
ГЛАВА СЕДМА

Съвременни поуки от древния “Трактат за военното изкуство” от китайския мислител, пълководец и стратег Сун Дзъ
11 септември 2001 г. Началото на 21 век. Човечеството е в шок от удари, поразили ако не сърцето, то душата, ако не тялото, то духа, а най-вече символите на САЩ - единствената глобална суперсила.

Отговорът не закъснява. Дали това е реакция на общество, което не иска да бъде поставяно на колене; или е скок на обезумял от болката лъв, за когото е въпрос на престиж и нрав да не се окаже възнак и да накаже незабавно изненадалия го хищник; или пък е предприета военна кампания по познатия и признатия сценарий от “Империята отвръща на удара” – всичко зависи от гледната точка.

Политици, експерти и обикновени хора заговориха за начало на Третата световна война. Но дори тази теза да е спорна, видно е, че с пълна мяра се реализира една от тенденциите на съвременните международни отношения – завръщането на силата като основно средство за разрешаване на противоречията, споровете, враждите.

А преди десетилетие се бяха родили надеждите за нов световен ред, в който силата на правото ще бъде над правото на силата; ще се укрепи ролята на международните организации и най-вече на ООН; войната ще бъде отречена като средство за “общуване” между държавите и с безспорен приоритет ще се ползват мирните средства за преодоляване, контрол и уреждане на конфликтите…

И ето, че най-гръмкият език, на който се изясняват отношенията в системата за международна сигурност отново е езикът на силата. В Ирак като торнадо профуча поредната война и загинаха огромен брой мирни жители – това е обективен, неподлежащ на съмнение факт. За едни това бе война на различни цивилизации (по Самюъл Хънтингтън) - Западна и Ислямска; за други - война на различни технологични вълни (по Алвин Тофлър) – Трета и Първа; за трети - война на различни идеологии (по Франсис Фукуяма) – Либерална и Теократична; за четвърти (по Виктор Слипченко) - война между две поколения начини на водене на войни – Шесто и Четвърто.

Махатма Ганди завеща: светът ще ослепее, ако следва принципа “око за око”. Хвърлената (от кого?) ръкавица бе поета и се пое по спиралата на зъба за зъб, на удара за удар: спирала на насилието, която независимо от стратегическите и тактическите успехи, често, както е известно, не знае спиране и не може да оцени точно своите последствия, камо ли в пълна мяра да поеме отговорността за тях.

От 11 септември ние сме в качествено нова ситуация. Промени се парадигмата на международната сигурност. Новата стратегическа среда изискваше ново мислене, нови цели, приоритети, подходи и организации. Но дали досега те бяха намерени? Глобализирането на тероризма е най-голямото предизвикателство. Не по-безопасно предизвикателство е обаче начинът, по който се отговаря на него.

Има нещо символично, че 11 март е точно 6 месеца след и 6 месеца преди 11 септември. Ако не след 11 септември, то след 11 март всеки ден е потенциален 11-и, всеки град е потенциален Ню Йорк и Мадрид, всяка държава е потенциална Испания и САЩ.

И понеже по-долу ще се говори за древен Китай, то нека да се запитаме – а дали няма да се потвърдят думите на мислителя Мън Дзъ: “Този, който, опирайки се на силата, си слага маската на човечност, е тиранин. За тирана е нужна голяма държава… Когато някой покорява хората със сила, подчиняват му се не по повелята на сърцето, а поради липса на сила.”[1]? Уместно е да припомним също, как през 597 г. пр. Хр. в голяма битка воините на княжеството Чу разгромили армията на княжеството Дзин, и когато съветниците на владетеля на Чу предложили да се издигне на мястото на битката кула в чест на победата, той рекъл: "Нима вие не знаете какво означава думата война? Написана, тя се състои от два знака - "копие" и "спри". Да бъдеш воин - значи да предотвратиш насилието, да оставиш настрана оръжието, да не загубиш величието си, да установиш в страната мир и да увеличиш благосъстоянието на хората. А сега заради мен телата на воините от двете царства лежат на бойното поле, защото аз използвах насилие. Заради мен бе извадено оръжието, защото аз не позволих да бъде оставено настрана. А щом съм позволил да се извади оръжието и съм използвал насилие, мога ли да запазя своето величие? Аз тръгнах срещу волята на много хора - как мога да установя мир в страната? Аз извлякох изгода от несгодите и страданията на другите - как мога да кажа, че съм увеличил благосъстоянието им? Не, по-добре е да издигнем тук олтар и жертвите да поднесем на нашите сиятелни предци и да им обявим за моите деяния."[2]

Нека обаче не забравяме и думите на най-мъдрия сред мъдрите - Конфуций: “Насилието и по-специално войната могат да бъдат оправдани само като възмездие над онзи, който сам е отрекъл човешкото у себе си.”[3]

На фона на променената изцяло парадигма на международната сигурност, светът постепенно навлезе в състояние на нелинейност, нестабилност и непредсказуемост, т.е. в точката на бифуркация.

При нея той или ще започне необратимо да деградира, или ще мобилизира всичките свои материални и морални ресурси, за да се преустрои в ново, по-подредено, по-разумно състояние - и така да продължи своето развитие, без да живее в страх от самоизяждане, самовзривяване и самоунищожение. А тъй-като очевидно започна нов къс от историята, която иначе, според тезата на Фр. Фукуяма, трябваше вече да е в уютното и безконфликтно състояние на своя край (като непрекъснат процес на търсене на оптимална форма на съществуване и развитие); и понеже изобщо не е ясно дали този къс наистина ще бъде къс, а няма да се окаже доста дълъг, ми се струва полезно да се върнем 25-26 века назад, към един шедьовър на класическата наука за войната – произведението на древния китайски мислител, пълководец и стратег Сун Дзъ (край на 6 век-начало на 5 век пр. Хр.) “Трактат за военното изкуство” (“Сун Дзъ бин фа” или “Военното изкуство според учителя Сун”), издавано у нас и като “Изкуството на войната” и “Изкуството да побеждаваш”. Този удивителен трактат, писан в дълбока древност ни изпраща послания, които трябва да бъдат чути и осмислени именно днес.

Съчинението на Сун Дзъ е създадено през 5-4 век пр. Хр., през епохата наречена “Петте хегемона” или “У ба” (начало на 7 век-средата на 5 век), период на жестоки междуособни и завоевателни войни, които трябвало да преодолеят огромната раздробеност и разпокъсаност в пространството на древен Китай и да реформират страната. Те естествено стимулирали прилагането на нови форми на организация на въоръжените сили, а също тласнали развитието на военното изкуство и възникването на учението за войната[4].

“Трактат за военното изкуство” е ако не първият по рода си, то несъмнено най-древният от съхранилите се подобни трактати. Той е и най-мъдрият, най-силен по въздействие от 7-те фундаментални сборника по военно изкуство в древен Китай, които са известни като “Седемкнижието”, наречено “у дзин”, т.е. “класически книги по военно изкуство”. Другите сборници са произведенията на У Дзъ (4 век пр. Хр.), Съма Фа (4 век пр. Хр.), Уей Ляо Дзъ (4 век пр. Хр.), Лю Тао (4 век-3 век пр. Хр.), Сан Люе (6 век-7 век сл. Хр.) и Ли Уей Гун уендуй (7 век сл. Хр.)[5]. Знае се, че първият европейски превод на трактата на Сун Дзъ се появява във Франция около 1780 г., а първият руски превод – през 1860 г.[6] Трактатите на Сун Дзъ и У Дзъ са придобили такава, ако не божествена, то боготворена слава и почит, че от векове е прието да се смята, че военното изкуство на древния Китай е всъщност “военното изкуство Сун У” (“Сун У бин фа”). Много отдавна трактатът на Сун Дзъ се изучава като образец на военната наука не само в Китай, но и в Корея и Япония[7], а през 20 век – във военните академии на редица европейски държави.

За Сун Дзъ, известен и като Сун У, У Сун У или Достойният Сун от царството У[8], черпим знания от знаменитото съчинение “Шъ дзи” (“Исторически записки”, “Записки на историка”) на Съма Цян (145–86 г. пр. Хр.). Сравняват Съма Цян не толкова с Херодот (484-420 г. пр. Хр.) - “бащата на историята”, колкото с “бащата на реализма” Тукидид (471-400 г. пр. Хр.), заради обективността, уважението към доказателствата и влиянието върху идните поколения историци[9], заради схващането на същностните, дълбоки процеси в историята. Сравняват го също с Полибий (ок. 201-ок. 120 г. пр. Хр.)[10] “Шъ дзи” са поставени редом с епоси като древногръцките омирови “Илиада” и “Одисея”, и древноиндийските “Махабхарта” и “Рамаяна”[11] и не е лесно да се прецени кой печели повече от тези изящни аналогии.

Съма Цян е гениален историк, литератор, мислител от периода Хан. Той е син на Съма Тан, главният историограф и астролог при двора на У ди, император на династията Западен Хан (140-87 г. пр. Хр.). През 108 год., три години след смъртта на баща си, той заема неговия пост и получава достъп до императорските архиви[12].

Съма Цян става жертва на силния си характер и на опасната за ония времена (само за тях ли?) склонност към независимо мислене и явни опозиционни настроения, продиктувани от неговия даоски мироглед[13]. През 99 (98) г. пр. Хр. той се застъпва за военачалника Ли Лин, който претърпял поражение от хуните и се предал в плен. С това предизвиква гнева на императора и е наказан със скопяване и хвърляне в затвора[14]. Потресен и поруган, Съма Цян се питал дали да се самоубие или не, но избрал живота - за да завърши започнатия исторически труд. Мотивите за вземане на това нелеко решение, той изповядва в писмо до свой приятел: “Човек има само една смърт. Тази смърт може да е тежка като планината Тай или лека като гъше перо. Всичко зависи от това, как човек ще я използва. Причината заради която аз продължих да живея в тази мърсотия е, че крия в сърцето си нещо, което не съм успял да изразя напълно.”[15] Винаги е имало хора, съзнателно избрали да продължат да влачат теглото на тежкото съществуване, защото чувстват в душите си мисли и пориви, които само те могат да извадят на бял свят, само те могат да облекат с думи, та да оставят знак след себе си - че са били, че е имало смисъл да се родят, да страдат, да газят прашния друм на живота.

След освобождаването от затвора, Съма Цян заема поста главен секретар на държавната канцелария и с къртовски труд завършва делото на своя живот “Шъ дзи” през 92 (91) г. пр. Хр. “Записките” са каноническо произведение за китайската историография[16], доста необичайно за такава ранна епоха и обхващащо огромен период от историята на страната - две и половина хиляди години - от древни времена и до края на 2 век пр. Хр. “Шъ дзи” наистина е уникална енциклопедия на войната и мира, т.е. на живота на древен Китай[17].

Съма Цян пише, че при създаването на “Шъ дзи” го е ръководило “желанието да изследва всичкото това, което е сред небето и земята, да проникне в същността на промените, имали място както сега, така и в дните на древността далечна.”[18] Той първи в Китай твори литературен портрет, определена композиция и ярки похвати на прозаическото повествование, които оттогава са съкровищница за сюжети и идеи на редица писатели, драматурзи и поети. Така например, едно от разказаните от Съма Цян исторически събития е послужило за основа на китайската драма “Сиракът от рода Чжао”, а много по-късно и за произведението на Волтер “Сиракът от Китай”[19].

Сравняването на Съма Цян с Тукидид, авторът на “История на Пелопонеската война”, ни дава повод да припомним, че именно Тукидид пръв показва войната като резултат не толкова от козните и разприте между Боговете, а от сблъсъците на интереси между народите. Споменах вече, че наричат Тукидид “баща на реализма”. По-скоро той е “древният баща” на политическия реализъм – школа в съвременните международни отношения, която поставя на първо място във външната политика и политиката за сигурност на една държава защитата на националните интереси с цялата й налична сила, като всичко останало: морал, принципи, дълг остава на втори план.

Или както пише друг знаменит предтеча на тази школа и неин “средновековен баща”, Николо Макиавели (1469-1527): “Тъй като на владетелят е необходимо да владее добре похватите на звяра, той трябва да взема пример от лисицата и от лъва, защото лъвът е беззащитен срещу примките, а лисицата е беззащитна срещу вълците. Следователно той трябва да бъде лисица, за да разпознава примките, и лъв, за да плаши вълците. Онези, които разчитат само на лъвската сила, не разбират нищо от политика. Затова мъдрият владетел не трябва да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си, и ако причините, които са го подбудили да я даде, не съществуват вече… На един владетел никога не липсват законни причини, за да прикрие нарушеното обещание. За това могат да се приведат безкрайни примери и да се покаже колко мирни договори, колко обещания са били погазени и превърнати в празни думи, поради вероломството на владетелите. Който по-изкусно си е служил с хитростта и с измамата, той е постигнал повече… Владетелят трябва да бъде винаги готов да се нагажда към онази страна, към която духа вятърът на щастието и към която му повеляват промените на съдбата, и да не се отклонява от доброто, когато това е възможно, но да умее да прибягва и към злото, когато е необходимо. Нека владетелят се грижи да побеждава и да пази държавата - средствата му всякога ще бъдат считани за достойни и от всекиго ще бъдат похвалени."[20]

Да сравним Херодот и Тукидид. Херодот описва как Кир II Велики (?–530 г. пр. Хр.), цар на Персия, победил лидийския цар Крез (595-546 г. пр. Хр.) и го попитал: "Кой човек, Крезе, те накара да тръгнеш срещу земята ми и от мой приятел да станеш мой враг?”. Крез отвърнал: “За твое добро, царю, и за мое неблагополучие постъпих така. За него стана виновен богът на елините – той ме подтикна да тръгна на война. Че кой човек ще е толкова безумен, та да избере войната, в която бащите погребват синовете си, пред мира, в който синовете погребват бащите си. Но за да се получи така, сигурно е било по охотата на някое божество.”[21]

Крез имал тежки проблеми и със сина на Кир – Камбис (?-522 г. пр. Хр.) – жесток и посредствен владетел, за когото се говорило, и вероятно с пълно основание, че той “по рождение страдал от ужасна болест, която някои наричат "свещена", сиреч епилепсия и от там била и лудостта му - “не било чудно щом неговото тяло е било болно от тая ужасна болест, и умът му да е бил поразен от нея.”[22] Веднъж Камбис наредил на приближените си да направят сравнение между него и Кир. Те, разбира се, викнали страстно, че Камбис, несъмнено е по-велик. А Крез рекъл: “Сине на Кир, ти по мое мнение, не можеш с баща си да се равниш, понеже не се създал още син, какъвто остави той.”[23] В казаното има и поука: как се запазва собствено достойнство и чест.

Ако за Херодот “да се получи така, сигурно е било по охотата на някое божество”, ето как Тукидид, като истински политически (исторически ?) материалист, определя причините за войната между Атина и Спарта: “А войната започнали атиняните и пелопонесците, след като нарушили тридесетгодишния мирен договор, който сключили помежду си след завладяването на Евбея. Аз предварително ще опиша причините и споровете, заради които го нарушили, за да няма нужда никой някога да се пита от какво е избухнала тая война между елините. Най-правдоподобната причина, която мисля, ако и наглед скрита, е тази, че атиняните станали силни и започнали да плашат лакедемонците (спартанците – б.а.) и с това ги принудили да воюват.”[24]

Тукидид разказва как жителите на о-в Мелос се опитали в мирни преговори да убедят канещите се да ги нападнат атиняни, че тези им намерения са жестоки и несправедливи. Атиняните отвърнали: “Вие знаете също тъй-добре, като и ние, че ако аргументите на правото се намесват в човешките преценки, те нямат тежест, освен ако двете спорещи страни, които са изправени една срещу друга, имат на разположение еднакви средства за принуда. В противен случай онези, които са по-силни, постигат онова, което е възможно, а слабите отстъпват. Ние вярваме действително, че по отношение на божественото, както и по отношение на човешкото (за първото това е предположение, а за второто е нещо сигурно), съществува един природен закон, по силата на който онзи, който е по-силен, той властва. А не ние сме, които първи сме установили този принцип, нито пък го прилагаме първи. Той съществува преди нас и ще съществува винаги и след нас и ние само на свой ред го прилагаме, като знаем, че също така и вие, пък и други хора, които разполагат със същата мощ, биха постъпвали по същия начин.”[25]

Сун Дзъ живее в края на т.нар. период Чунцю (770-403 г. пр. Хр.)[26] Роден е в царството Ци и като млад "живял в уединение и хората не са знаели за неговия талант".[27] Поради вътрешни безпорядки той бяга в царството У, дава на неговия владетел Хо Люй (514-495 г. пр. Хр.) своя труд по военно изкуство, бива назначен за военачалник и се прославя с походи срещу държавите Чу, Ци и Дзин. Благодарение на тях царството У укрепва своето могъщество, и от смятано като “варварско”, то се нарежда сред официално признатите за самостоятелни владения[28]. За знаменитите бойни победи на Сун Дзъ съществували редица легенди. В трактата “Уей Ляо Дзъ” е написано следното: “Имаше човек с 30-хилядна войска и никой не можеше да му се противопостави. Кой е той? Отговаряме Сун Дзъ”.[29]

Дълго време множество изследователи отъждествявали Сун Дзъ с неговия съименник и далечен потомък Сун Бин, живял 150 години по-късно, също роден в царството Ци, също упоменаван под името Сун Дзъ и написал военен трактат с аналогично название “Трактат за военното изкуство на Сун Бин” (“Сун Бин бин фа”), загубен през 7 век и открит през 1972 г. в Ли Ни в ханско погребение от втората половина на 2 в. пр. Хр., заедно с други ръкописи на военни произведения[30]. Според преданието, този пълководец и военен теоретик е с измама доведен от своя някогашен съученик Пак Цзю-ан, пълководец на държавата У, на нейна територия и там бил подложен на наказанието “бин син” – премахване на коленните капачки, в резултат на което получава името Бин (“лишеният от коленни капачки”). По-късно скришом е изведен от пратеници на управителя на Ци, назначен е за командващ на армията и два пъти нанася тежки поражения на войските на държавата Вей.

Сун Бин смята военната мощ (“ши” – “сила”) основно средство за достигане на целите на държавата. Тази му доктрина е получила названието “гуй ши” (“да цениш силата”). Той отстоява идеите за настъпателна стратегия; за сериозна подготовка към военните действия; за стремително провеждане на кампанията – та врагът да бъде сварен неподготвен. Сун Бин придава особено значение на превземането на градовете, на кавалерийските операции и на разполагането (дислоцирането) на войските в местността[31].

Съма Цян привежда следния пример от живота на Сун Дзъ.

Владетелят, комуто Сун Дзъ посветил своя трактат, пожелал да се убеди с очите си, че толкова подробно описаните правила в съчинението, могат да се приложат и на практика. Разбира се, Сун Дзъ с готовност се съгласил да проведе този експеримент и приел идеята на княза, това да стане с участието на жени, защото според него те също били в състояние да научат тънкостите на военното изкуство. Извикали 180-те жени, живеещи в двореца, а Сун Дзъ ги разделил на два отряда и начело на всеки от тях поставил една от любимите наложници на владетеля. Сетне дал своите инструкции, обяснил многократно всичко до най-малката подробност и ето, че прозвучал сигналът, след който участничките са били длъжни да изпълнят неговите заповеди. Жените обаче прихнали да се смеят – всичко им изглеждало една игра, една безобидна шега.

Сун Дзъ запазил спокойствие, поел напълно вината за провала и го обяснил с липсата на достатъчно яснота в указанията. Повторил всичко бавно и обстоятелствено, но след новия сигнал за начало, жените пак се залели от смях. Този път Сун Дзъ казал, че вината за неподчинението е у командирите на отрядите и както се полагало, наредил двете красавици да бъдат обезглавени. Князът горещо се възпротивил: “Вече разбрах, че можете да водите война. А без тези две жени и яденето няма да ми услажда. Не ги убивайте.” Обаче Сун Дзъ му напомнил, че на бойното поле командва пълководецът, но не и владетелят. И хубавиците били убити. На тяхно място Сун Дзъ поставил за командири други две наложници. Сега заповедите били изпълнени по възможно най-добрия начин, без никоя от жените да се засмее[32]. Останалият без любимките си, владетел лишил Сун Дзъ от званието главнокомандващ. Тогава обаче Сун Дзъ отвърнал дръзко, че неговият повелител "обича думите, а не делата". Владетелят размислил и отстъпил, като дори му заповядал да оглави военната кампания срещу съседното княжество Ю, в която Сун Дзъ постигнал поредната си бърза победа[33].

Трактатът на Сун Дзъ състои от 13 глави и е известен в древната китайска военна литература като “Книгата от 13 глави”.[34] В него мъдростта е съчетана с мащабно стратегическо мислене, дадени са най-точните формулировки за значението на армията, за ролята на военачалника, за умението да се воюва, да се разгадава планът на врага. Съветите на автора могат да бъдат следвани не само на бойното поле, но и в обществената дейност, дипломацията и като предписания за поведение в личния живот на човека. Все повече книги и в най-различни области използват изводите в този трактат.

Ето, какво казва Сун Дзъ за войната и как можеш да победиш и най-силния, най-коварния и отлично подготвен противник:

“Войната – това е велико дело за държавата, това е почвата за живота и смъртта, това е пътят за съществуването и гибелта.”

“Войната – това е пътят на измамата [и хитростта, лъжата]. Затова дори ако ти можеш нещо, показвай на противника, че не можеш; ако се възползваш от нещо, показвай му, че не се възползваш; даже и да си близко, показвай, че си далеч, даже да си далеч, показвай, че си близко; привличай го с изгода [с възможността да спечели нещо незначително - тактически и стратегически]; разстрой го [объркай го] и го плени; ако всичко при него е пълно [войските му са многобройни, въоръжени прекрасно и добре обучени], бъди готов [заеми правилната отбранителна позиция, за да приспиш бдителността му и да разсееш подозренията му]; ако е силен, избягвай го; предизвиквайки гнева му, го разстрой; приемайки смирен вид, подбуди неговото самомнение [предизвикай неговата прекалена самоувереност]; ако си е отпочинал и е силен, измори го; ако се разбират помежду си, предизвикай ги към обратното [ако войските му са единни, разедини ги като посееш раздори между тях]; нападай го, когато не е готов; атакувай, когато не очаква.”[35]

“Затова сто пъти да влезеш в бой и сто пъти да победиш не е най-доброто; най-доброто е да покориш чуждата армия, без да се сражаваш.”

“Най-добрата война е да се съкрушат замислите на противника; после – да се разрушат неговите съюзи; после – да се разбият войските му.”

“Този, който умее да води война, покорява чуждата армия без да се сражава; превзема чуждите крепости без обсада; разрушава чуждата държава, без да държи дълго войската си.”[36]

В основата на умението да се води победоносна война, Сун Дзъ поставя следните пет явления, фактора, императива, елемента на стратегията – Пътят, Небето, Земята, Пълководецът, Законът.

Пътят е когато постигнат мислите на народа да са еднакви с мислите на владетеля, когато народът е готов да умре заедно с него, готов е да живее заедно с него, когато не познава нито страх, нито съмнения. Небето е светлината и мракът, студът и топлината; редът на времето. Земята е далечното и близкото, неравното и равното, широкото и тясното, смъртта и животът. Пълководецът е умът, безпристрастността, хуманността, мъжеството, строгостта. Законът е военният строй, командването и снабдяването[37].

Със съвременни думи, това ще рече, че Пътят е моралното единство между владетеля и народа; Небето е разчетът на времето, когато се води война, съобразяването с влиянието на годишните времена, с природните условия, т.е. времевите и климатичните фактори; Земята са географските условия на театъра на бойните действия, теренът, отношението на местността към условията и задачите на войната; Пълководецът са необходимите качества на пълководеца, на висшето командване, неговото изкуство и прерогативи; Законът е организацията на армията, съвкупността от правилата, отнасящи се до военния строй, командването на армията и снабдяването, съответствието им на целите на държавата, нейната военна доктрина[38].

Оттук Сун Дзъ извежда “седемте разчета”, условията, при които се води успешно войната и се определя кой ще спечели войната:

“Кой от владетелите притежава Пътя [моралното единство с народа си]? Кой от пълководците е талантлив? Кой използва Небето и Земята [факторите време и място]? При кого се изпълняват правилата и заповедите? Чия войска е по-силна? При кого офицерите и войниците са по-добре обучени? При кого правилно награждават и наказват?”

“Затова се побеждава в пет случая: побеждават, ако знаят кога може да се сражават и кога не може; побеждават, когато умеят да използват и големите [многобройни], и малките [малобройни] сили; побеждават там, където висшите [военни началници, пълководците] и низшите [войници, редовият състав] имат едни и същи желания; побеждават, когато са внимателни и изчакват противника да е невнимателен и да настъпи; побеждават онези, които имат талантлив пълководец, а владетелят не ги ръководи [пълководецът има пълна оперативна съвместимост]. Тези пет положения са пътят да познаеш победата.”

“Ако няма изгода [за страната], не се придвижвай [не привеждай армията в ход]; ако не можеш да получиш, не пускай в ход войската [ако не можеш да спечелиш, не хвърляй войската в бой]; ако няма опасност, не воювай. Владетелят не трябва да вдига оръжие само защото е разгневен; пълководецът не трябва да встъпва в бой поради озлобление. Гневът може отново да се превърне в радост, злобата пак може да се превърне във веселие, но погубената държава няма да се възроди, мъртвите няма да възкръснат. Затова просветеният владетел е много внимателен що се отнася до войната, а добрият пълководец много се пази от нея. Ето това е Пътят, чрез който запазваш и мира в държавата, и целостта на армията.”

“Хвърляй войниците си в бой на такова място, от което няма изход, тогава те ще умрат, но няма да избягат. Ако те са готови да отидат на смърт, как може да не постигнеш победа? И войниците, и останалите хора в подобно положение напрягат всичките си сили. Когато войниците се подлагат на смъртна опасност, те не се страхуват от нищо; когато нямат изход, те проявяват твърдост; когато навлизат дълбоко в земите на неприятеля нищо не може да ги удържи; когато нямат никаква друга възможност, те се сражават.”[39]

Последният съвет на Сун Дзъ е златно правило, съблюдавано от големите пълководци. Силата на армията се е утроявала, когато тя е била изправяна до стената, без брод за отстъпление зад гърба й.

Често съзнателно е избирана за решаващото сражение позиция, при която зад гърба на собствената войска се е намирала дълбока и буйна река; или са изгаряни мостовете, по които би побягнала първа глождещата мисъл за личното спасение. Преди последния, неравен бой с армията на претора Марк Крас, Спартак убива коня си, “неразделен със своите хора и в щастието, и в нещастието, той им показва с тази си постъпка, че днес ще се бият на живот и смърт”[40]. В безпримерната защита на теснината при Термопилския проход, бранейки достъпа до Отечеството, спартанският цар Леонид и неговите 300 лични гвардейци погиват до един, но не отстъпват пред несметните пълчища на Персия, водени от цар Ксеркс I. Оказали се последна преграда по пътя на фашистките орди към столицата, шепата бойци, под командването на Панфилов се бият смело и безтрепетно, заявявайки: “Няма накъде да се отстъпва, зад нас е Москва”. И накрая, Вл. Путин разказва случай от детството. Гонел плъх; плъхът бягал панически из мазето, докато не се оказал сгащен в ъгъла. Тогава уплашената животинка се обърнала лице в лице с момчето, очите й се налели с кръв, тя сякаш се уедрила, наострила нокти и скочила безстрашно да издере очите му.

Когато смъртта е единственият път за отстъпление, сражаващият става друг, той е готов на невъзможни, необясними подвизи. Тази поука изглежда забравена от радващия се на своето господство и високия жизнен стандарт Запад. А дали пък в случая с радикалния ислямизъм, с талибаните, с Осама бин Ладен, “Ал Кайда” и Ирак няма да се окаже най-точен примерът от детството на Путин…

В последната, 13-а глава на трактата си, Сун Дзъ дава може би най-старата, но звучаща доста приемливо и днес класификация на шпионите. Тя придобива още по-болезнена актуалност на фона на постоянните оплаквания на американските спецслужби в последно време, че са отслабили присъствието си сред различните ислямски организации, особено сред радикалните, което силно затруднява сега борбата им срещу екстремизма и тероризма. Тук, разбира се, трябва да споменем и нашите разузнавания и контраразузнавания - военното и цивилното. Те работят в трудни условия на финансова оскъдица, неясно формулирани приоритети, чести кадрови чистки, неразбиране от страна на политическия елит на тяхното значение.

Особено сега е нужно инвестиране на ресурси, кадри и подкрепа в специалните служби, защото те стават ключова, жизнена опора на държавата в противодействието й на новите сериозни заплахи.

Трудно е да си представим дори как бихме могли да водим борба с нарастващото насилие по света, с глобализиращия се тероризъм, със ставащите все по-силни, агресивни, финансово мощни кланове на организираната престъпност без ефективни спецслужби, които функционират като система за ранно сигнализиране и превенция.

Спецслужбите правят държавното управление по-зрящо, по-зорко и по-прозорливо.

Това е азбучна истина, която повечето наши политици забравят.

“Затова се използват шпиони, които биват пет вида: има местни шпиони, има вътрешни шпиони, има обратни шпиони, има шпиони на смъртта и има шпиони на живота. Всичките пет вида работят и пътищата им не трябва да се знаят. Това се нарича непостижима тайна. Те са съкровище за държавния глава. Местните шпиони се вербуват сред местното население на противника и се използват; вътрешните шпиони се вербуват сред чиновниците на противника и се използват; обратните шпиони се вербуват сред шпионите на противника и се използват. Когато пускам в ход нещо измамно, съобщавам го на определени свои шпиони, а те го съобщават на противника. Такива шпиони са шпиони на смъртта. Шпиони на живота са онези, които се връщат обратно с донесение.”[41]

Да поясним тази класификация. Местните шпиони са доносници-информатори, завербовани сред местното население. Вътрешните шпиони са завербовани сред администрацията на противника агенти. Обратните шпиони са агенти на противника, проникнали отвън в държавата, но “осветени” и презавербовани – предимно с подкуп, специални грижи и внимание или със заплахи – да работят вече в полза на страната, която първоначално са дошли да шпионират, като е възможно те дори да не знаят, че са прехванати и техните действия внимателно да се манипулират с невярна, подвеждаща информация. Шпионите на смъртта са собствени шпиони, изпратени в чуждата държава със задачи, чието изпълнение неминуемо ще доведе до смъртта им, т.е. това са диверсанти, които предават погрешни сведения, заблуждават, подтикват врага към действия в негова вреда, а когато лъжата им се разкрие, заплащат с живота си. Шпионите на живота са класически разузнавачи - собствени агенти, които са изпратени в чуждата държава да събират изключително важни сведения и поради тази причина на всяка цена трябва да се върнат живи[42].

“Затова за армията няма нищо по-близко от шпионите; няма по-големи награди от тези за шпионите; няма по-тайни дела от шпионските. Ако не притежаваш съвършени познания, няма да можеш да използваш шпиони; ако не притежаваш хуманност и справедливост, няма да можеш да използваш шпиони; ако не притежаваш тънък усет и проницателност, не ще можеш да получиш действителен резултат от шпионите. Тънък усет! Тънък усет! Няма такова нещо, което да не може да бъде използвано като “шпионин”! Използването на шпиони е най-същественото нещо по време на война. Това е опората, на която разчита армията в своите действия.”[43]

След политическия разгром, устроен над специалните служби, не бе никак чудно, че в обществото се родиха оценки и страхове - как България е превърната в разграден двор за чужди разузнавания, как папки с най-секретна информация се разнасят из посолствата.

Това може би е проява на мнителност, може да са съзнателно възбуждани настроения и оценки, но по-важното е, че е създадена почва, в която те пускат дълбоки корени и звучат правдоподобно.

Подобни тревоги са живи и сякаш дори още се задълбочават и по отношение на реформирането на българската армия, за които се възприема от редица експерти като напълно реална възможността тя да не изпълва с пълноценно съдържание водещата си функция - да е в състояние като самопожертвувателна и смела, боеготовна и боеспособна армия, да брани Отечеството ни. Но още Конфуций е казал: “Да водиш на война хора необучени - значи да ги предаваш.”[44]

Колкото и да се говори за настъпване на информационна ера, за нови видове войни, за революция във военното дело, на Балканите още поне 2-3 десетилетия основният тип война ще си остане тази, водена чрез конвенционални средства и по конвенционален начин.

Нужни са спешни усилия за извеждане на нашата армия на далеч по-добро ниво на структура и подготовка; за изваждането й на по-високи точки на нейното управление и мотивация. Ние се нуждаем от съвременна армия - за боеве в условия на конфликти с ниска и средна интензивност - в сложна, динамична, агресивна среда без класически фронтове, дълбочини, демаркационни зони и тилове.

В своята книга “Да спреш една война”[45], Ричард Холбрук (един от най-приближените на Джон Кери външнополитически експерти) го е описал прекрасно – всичкото онова, което се е случвало, случва се и може да се случи в нашия размирен регион. “Холбрукуването”, т.е. булдозерната дипломация на постоянен и твърд натиск над сърбите, при разрешаването на конфликта в Босна и Херцеговина, се съчетава с военни действия (главно на хърватите) срещу тях, подкрепяни от САЩ. Конфликтите на Балканите винаги са свързани с дележ на територии. Най-често и най-вече това е постфактум и de jure оформяне на своевременно и de facto разпределени със силата (и слабостта) на оръжието земи. Отстъпи ли някога нашата армия български територии, то твърде вероятно е сетне никаква дипломация да не би могла да ни ги върне чрез преговори. И макар някой да каже с тежък упрек, че с подобни хипотези напразно се сеят страхове и описват отдавна останали в миналото сценарии, все пак - не си ли дадем сметка, че сред алтернативите за региона все още има и крайно негативни варианти на развитие, възможно е да не ни остане нищо друго, освен един ден (всуе и горчиво) да се сърдим само на себе си. Ричард Холбрук го подсказва с книгата си; а Милошевич – със своята участ. Друг древен и мъдър китаец - Уан Джън ни напомня: "Да забравиш за войната - значи да се подложиш на опасност. Да обичаш войната - значи да си подготвяш гибелта.”[46]

Четейки наставленията на Сун Дзъ, човек неволно прави извода, че към тях трудно може да добави нещо съществено, защото там е казано всичко, което човечеството (би трябвало да) е научило при безкрайните си, близо 15 000 войни - от най-дълбока древност и до ден днешен, в неизменния неуморим ритъм: "война-подготовка за война-война". Човешката история всъщност е трагична поредица от вражди и битки между народите. Разлистим ли пожълтелите й страници, разровим ли дълбоките пластове на времето, раздиплим ли паметта на народите, ще видим една и съща картина: милиони хора, прикрити с кожи, ризници, доспехи и щитове, стискат камъни, тояги, ножове, секири, боздугани, мечове, ятагани, алебарди, саби, пики, копия; опъват прашки, тетиви на лъкове и арбалети; натискат спусъци на мускети, аркебузи, пистолети, автомати и бутони на ракетни установки. Хилядолетия наред Земята е бойно поле, на което по-силният отнема на по-слабия територии, суровини, блага и права, налага му своята култура, религия или идеология.

Разбира се, надеждата, като първа наивница умира последна и затова човечеството все вярва, че международните отношение ще се отдалечават още повече и още по-решително и по-съзнателно от Хобсовото състояние на война на всеки срещу всеки. Ала едва ли е разумно да очакваме, че в обозримо бъдеще ще заживеем в Кантиански “вечен мир”, в който няма да има такива конфликти, които ще се разрешават със сила, а ако изобщо има конфликти, то те ще бъдат разрешавани само с мирни средства. Би било грешка да мислим като Волтеровия Панглос, че този свят е прекрасен и - както пееше Висоцки, следвайки иронично Маяковски - “И жить хорошо, и жизнь хороша!”.

За съжаление, изследователи и политици цитират Сун Дзъ само когато искат да покажат интелект или да украсят своите анализи с нещо екзотично, исторично, източно. Винаги, когато се изкушим да гледаме на една война в традиционния черно-бял цвят на злото и доброто, и преди да се разделят държавите по ленинската формула “Който не е с нас е против нас”, е добре да разлистваме краткото по обем, но толкова богато по съдържание съчинение на Сун Дзъ “Трактат за военното изкуство”. Тогава ще намерим и следната мисъл, подходяща за завършек на тази глава: “Ако го познаваш [противника] и познаваш и себе си, дори и да се сражаваш сто пъти, за теб няма да има опасност; ако познаваш себе си, а не познаваш него, един път ще победиш, а друг път ще бъдеш победен; ако не познаваш нито него, нито себе си, всеки път, когато се сражаваш, ще бъдеш побеждаван.”[47]


Литература към ГЛАВА СЕДМА

1. "Изкуството на войната. Древни китайски трактати", Книгоиздателска къща "Труд", стр. 17.

2. Ibid., стр. 5-6.

3. Ibid., стр. 12.

4. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, Превод и коментари на Акад. Н. Конрад, С. “Шамбала”, 1995 г., стр. 9, 252-255.

5. Ibid., стр. 18-19.

6. “История войн”, в 3-х томах, т. 1, Ростов-на-Дону, “Феникс”, 1997, стр. 72.

7. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 7-8.

8. “История войн”, … стр. 72.

9. Филип Лий Ралф, Робърт Е. Ленър, Стендиш Мийчъм, Алън Т.Ууд, Ричард У. Хъл, Едуард Макнал Бърнс, “Световните цивилизации. История и култура”, в 4 тома, т. 1, С., “Абагар”, 1982 г., стр. 349.

10. Н. И. Конрад, “Полибий и Сыма Цянь”, стр. 47-76, в: “Запад и Восток. Статьи”, М. Главная редакция Восточной литературы, “Мысль”, 1972 г.

11. В. Б. Никитина, Е. В. Паевская, Л. Д. Позднеева, Д. Т. Редер, “Литература древнего Востока”, Издательство Московского Университета, 1962 г., стр. 433.

12. Российская академия наук, Институт Дальнего Востока, “Китайская философия”, Энциклопедический Словарь, гл. ред. М.Л.Титаренко, М. “Мысль”, 1994 г., стр. 293.

13. В. Б. Никитина и др., “Литература древнего Востока”, … стр. 434.

14. РАН, ИДВ, “Китайская философия”, … стр. 293.

15. Филип Лий Ралф и др., “Световните цивилизации”, … стр. 349.

16. РАН, ИДВ, “Китайская философия”, … стр. 293.

17. В. Б. Никитина и др., “Литература древнего Востока”, … стр. 434.

18. Ibid., стр. 434.

19. Ibid., стр. 436, 438.

20. Николо Макиавели, “Избрани съчинения”, С., “Наука и Изкуство”, 1985 г.

21. Херодот, “Исторически новели”, С., “Народна култура”, 1982 г., стр. 33.

22. Ibid., стр. 79.

23. Херодот, “Исторически новели”, С., “Народна култура”, 1982 г., стр. 80.

24. Тукидид, “История на пелопонеската война”, С., Държавно издателство “Наука и изкуство”, 1979 г., стр. 57.

25. Ibid., стр. 367, 370.

26. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 13.

27. "Изкуството на войната ", … стр. 78.

28. РАН, ИДВ, “Китайская философия”, … стр. 285; Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 13.

29. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 14.

30. “История войн”, … стр. 72.

31. РАН, ИДВ, “Китайская философия”, … стр. 285

32. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 140.

33. "Изкуството на войната ", … стр. 79.

34. “История войн”, … стр. 72.

35. Добавките в квадратните скобки са направени от мен – Н.Сл., на базата на коментарите на акад. Н.Конрад.

36. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 23-25, 55-57.

37. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 23.

38. РАН, ИДВ, “Китайская философия”, … стр. 285; Евгений Андреевич Разин, “История военного искусства”, т. “XXXI до н.э. – VI н.э.”, Санкт-Петербург-Москва, “Полигон”, 1999 г., стр. 113; Сун Дзъ, "Изкуството да побеждаваш", С., "Хомо Футурус", 1998, стр. 16; Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 43-50.

39. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 23, 26, 76-79, 40, 37.

40. Теодор Момзен, “Римска история”, С., “Прозорец”, стр. 569.

41. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 41.

42. Ibid. стр. 209-217.

43. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 41-42.

44. "Изкуството на войната ", … стр. 15.

45. Ричард Холбрук, “Да спреш една война”, С. “Весела Люцканова”, 2001 г.

46. “Изкуството на войната ", … стр. 29.

47. Сундзъ. Удзъ, “Трактати за военното изкуство”, … стр. 26.




1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница