София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница12/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14
ГЛАВА ОСМА

Международната конференция по сигурността в Мюнхен – впечатления, размисли, изводи
Международната конференция по политиката за сигурност, която се провежда ежегодно в началото на февруари в хотел “Bayerischer Hof” в Мюнхен е сред най-крупните световни събития от този род. Тя е като Мека за всички, които работят в сферата на сигурността.

Двигател и сърце на тази знаменита конференция е проф. Хорст Телчик, председател на нейния Организационен комитет, знакова фигура във външната политика на Германия в близкото минало. От 1982 до 1990 г. той ръководи Генералната дирекция за външните и вътрешно-германски връзки, политиката на развитието и външната сигурност (т.е. съветник е по националната сигурност на канцлера Хелмут Кол). През 1989 г. е специален представител на канцлера в преговорите с Полша, а през 1990 г. провежда подготвителните разговори с Михаил Горбачов за срещата на върха Кол-Горбачов в Кавказ. Казват, че в определен период от време и особено що се отнася до отношенията със Съветския съюз непосредствено преди обединението на Германия, проф. Телчик е дясната ръка на Х. Кол и едва ли не идеолог на външнополитическата му стратегия.

От 1991 г. Хорст Телчик е извън правителствените среди и заема високи постове както във фондациите “Бертелсман” (1991-92 г.) и “Нерберт Квант” на “БМВ” (от 1993 г.), така и в известни фирми – като член на Управителния съвет на “БМВ груп” (1993-2000 г.), а по-късно като вицепрезидент за международните връзки на “Боинг” и също така - президент на “Боинг”-Германия (от февруари 2003 г.).

В мюнхенската конференция неизменно участват ръководители на НАТО, множество министри на отбраната и на външните работи, сенатори и конгресмени от САЩ, ред известни личности от десетки държави - политици, експерти, учени, журналисти, бизнесмени.

Къде на друго място можеш да видиш събрани в една зала такива имена като например Хавиер Солана, лорд Робърсън и Яап де Хоп Схефер, Доналд Ръмсфелд, Мишел Алио-Мари и Сергей Иванов, Джефри Хуун, Петер Щрук и Федерико Фигероа, Йошка Фишер, Бенита Фереро-Валднер и Камай Харази, Джон Маккейн, Ричард Лугър и Джоузеф Либерман, Санди Бъргър, Уилям Коен и Ричард Холбрук, Дейвид Игнейшиъс, Джим Хоугланд и Уилям Сафайър, Робърт Кейгън, Стивън Ларъби и Робърт Хънтър, Джеймз Улси, Брент Скоукрофт и Джийн Къркпатрик, Егон Бар, Едмунд Щойбер и Рудолф Шарпинг, Йозеф Йоффе, Лотар Рюл и Адам Ротфелд; плюс най-висш ранг представители на редица военнопромишлени концерни – EADS, General Dynamics, Lockheed Martin, Thales, а за директори разузнавателни служби е разбиращо се от само себе си.

Поканите за конференцията са персонални; като правило те се изпращат (в т.ч. и до България) на хора, заемащи съответни високи позиции в управлението – на министри на отбраната и външните работи (през последните 2 години до Николай Свинаров и Соломон Паси) и на секретари на президента (авторът на тези редове), но също на бивши министри - напр. Надежда Михайлова, Бойко Ноев.

През 2003 г. конференцията в Мюнхен мина под знака на острото противопоставяне по въпроса на предстоящата война в Ирак. През 2004 г. се видя желание за помирение и загърбване, доколкото е възможно, на трансатлантическите спорове, породени от войната.

Мерките за охрана в Мюнхен са изключителни и се осъществяват с немска прецизност, без да пренапрягат участниците. Скрити от погледите, далеч отвън оставаха протестиращите - къде по-мирно, къде по-агресивно - срещу войната. Само че през 2003 г. те бяха значително повече и доста по-агресивни, надъхани и организирани.

Един участник в конференцията подхвърли, че това са всъщност два паралелни свята, които - малко или много - вече са започнали да не се чуват, да не комуникират, да се отчуждават един от друг.

На митингите 2003 г. имаше антиамериканизъм. За да не прелее той в антиатлантизъм, тръгнал ли зле нещата в Ирак, от Франция и Германия казваха, че с позицията си против войната правят повече от САЩ за опазване на НАТО и на евроатлантическата връзка.

С невъоръжено око се виждаше как през 2003 г. всички са обзети от мисълта за близката неизбежност на войната. На въпроса: “Кога ще започне?“, отговорът варираше от 20 февруари до 10 март. Не се оказахме далеч от истината - войната започна на 20 март.

Участник от Канада цитира Николъс Кристоф в “Ню Йорк Таймс”: “Ако повече страни подкрепят САЩ, то не убеждаването, а натискът ще ги е принудил да направят това. Еднополюсният свят е свят на наложения консенсус. И като не можеш да спреш войната, тогава се приспособи. Избери да подкрепиш САЩ, отколкото да рискуваш конфронтация с тях.”

Главната дума на конференцията тогава бе “разделение”. Всички сочеха и акцентираха основно върху различията в позициите.

В навечерието на конференцията Доналд Ръмсфелд бе направил нелицеприятни и не безобидни изказвания по адрес на Германия: че тя заедно с Франция е старата Европа, че е попаднала в доста странна компания, редом с държави като Либия и Куба. Затова всички в Мюнхен очакваха с неприкрито нетърпение речта му.

В свойствения си атрактивен стил, Доналд Ръмсфелд заяви:

“Нашата [антитерористична] коалиция включва около 90 държави – почти половината свят. Ние все още се надяваме, че няма да е нужно да прибягваме до сила, за да разоръжим Ирак.

Силата на нашата коалиция е, че не очакваме всеки неин член да е част от всяко нейно действие. В Ирак ще има коалиция на желаещите.

Никой не иска война. Войната не е никога първото и лесно средство. Но рисковете от нея трябва да се съпоставят с рисковете да не правиш нищо, докато Ирак се стреми към оръжия за масово унищожаване.

Трябва да предотвратяваме атаките срещу ни преди те да се случат, а не да изчакваме и после да събираме парчетата, след като те се случат. Ние се надяваме на мирно решение, но за да има то шанс, трябва да покажем, че свободните нации са готови да използват сила ако се налага, че светът е обединен от готовност да действа. Саддам наруши не 1, а 17 резолюции.

ООН днес се намира или в най-ниската си точка - като институция в отстъпление, или в точката на възврат, когато ООН ще се пробуди, ще се вземе в ръце и ще премине от пътя на присмеха над нея, към пътя на отговорността. Да си спомним за съдбата на Обществото на народите. То не можа да реагира на инвазията в Абисиния и се дискредитира като инструмент за мир и сигурност. А тогавашният канадски премиер каза: “Колективното блъфиране не може да доведе до колективна сигурност.”

След 11 септември светът е променен – нова среда на сигурност, нови рискове и заплахи. Трябва да се адаптираме към този свят, да се научим да мислим адекватно. За да се приеме едно решение, обществеността, хората трябва да бъдат убедени. Това изисква лидерство - в правилната, във вярната посока. Факт е, че в Ирак дипломацията не работи, санкциите не работят, не помага и патрулирането на САЩ и Великобритания.

Когато някой е против такава сила като САЩ, той може би по-този начин се мисли за по-голям, отколкото е в действителност. Германия и Франция със своето поведение изолират самите себе си, а не САЩ. Те са много важни държави, но държавите не се измерват само със своя размер и с големината на БВП, а и с това дали са прави. Странно, че Германия и Франция са разтревожени повече от действията на САЩ, отколкото от действията на режима в Ирак. Но историята ще ги опровергае.

Съществуват противоречия между САЩ и Германия, ала още по-големи са те вътре в Европа. Но Европа е мъдра. И нашите противоречия рано или късно ще се прекратят. Така е винаги между съюзници. Не е ясно колко ще продължи войната – дали 4 дни, 4 месеци или 4 години. Ние няма да решаваме какво да е следвоенното правителство, то трябва да си бъде чисто иракско решение (както бе в Афганистан).”

По повод на тази реч коментарите в кафе-паузата бяха (и) в духа: САЩ вече напълно са усвоили ролята на единствена свръхсила и не само имат очевиден проблем да се съгласят с мнение, различно от тяхното, те изпитват затруднения дори да чуят друго мнение.

Речта си Йошка Фишер държа без предварително написан текст:

“Ние споделяме загрижеността и озлобеността на САЩ след събитията от 11 септември. Сега имаме много сериозни различия. Не говоря като пацифист. Три пъти действах активно при подобни дискусии – Косово, Македония, Афганистан. Аз бях този, който при Косово се бореше да прибегнем към удари, след изчерпването на всички други средства – за да отстоим човешките права, да се противопоставим на тоталитаризма. В Косово имаше стратегия, перспектива: да се отвори регионът.

Днес трябва да разберем граматиката на тероризма, асиметричността на заплахите. Не бива да изпадаме в илюзии. В Афганистан ни предстои много работа, оттам още могат да дойдат нови терористични заплахи.

Да, Саддам е ужасен диктатор, той използва ОМУ срещу своя народ и Иран. Но аз се питам дали това е достатъчно за война срещу него? Защо Ирак и защо сега Ирак? Не получих удовлетворителен отговор.

Сигурността на света днес има 3 измерения: глобална стабилност, регионални конфликти, държави-разбойнички (rogue states). На всички тези нива – глобално, регионално и “подземно” съществуват сериозни заплахи. Има цял кризисен пояс, минаващ през ислямския и арабския свят. Там няма порядък - как ще го възстановим?

Ами проблемът Израел-Палестина? Ако беше продължил процесът за разрешаване на този конфликт, сега щяхме да имаме по-силни позиции и спрямо Ирак. Нужна е превантивна и дългосрочна стратегия, отговор на въпроса “Демократизация или Ислямизация ще има в Близкия Изток?”

Ирак се контролира сега колкото се може по-добре. Дали изчерпахме всички средства? Можем да засилим още мерките за контрол. Нека дадем още време на инспекторите – толкова, колкото им е нужно. Ние се нуждаем от силата на САЩ. Но питам – може ли да се постигне мирът без ООН? Нуждаем се повече от когато и да е от ООН, за да не се свлечем в света на Хобс, на войната на всеки срещу всеки.”

Веднага след Й. Фишер говори Ангела Меркел, председател на ХДС и на парламентарната група на ХДС/ХСС в Бундестага:

“Противоречията относно верния курс спрямо Ирак засягат базисните принципи на нашата политика за сигурност. В европейските столици се приема, че Европа трябва да прави за международната сигурност повече.

Но също така е ясно, че ЕС не може нито да претендира на теория за статута на глобален фактор в сферата на сигурността, нито да действа на практика като такъв фактор когато и да е в близкото бъдеще.

След 11 септември всеки, който се е присъединил към партньорството за сигурност, не може самостоятелно да определя общата сигурност. Страна, която определя своя курс сама, без консултации, отхвърляйки като изцяло неправилна позицията, одобрена от всички други партньори, в т. ч. от европейските партньори, действа срещу европейското единство.

Ако ХДС бе на власт, тя щеше да подпише писмото на 8-те европейски лидери в подкрепа на САЩ. Нещо повече, тогава тази ситуация въобще нямаше де се случи. От особено значение е САЩ и техните съюзници да използват всяка възможност за да разоръжат Саддам с мирни средства. Но ако мирното разоръжаване се окаже невъзможно, и остане като единствена възможност прилагането на сила, ние подкрепяме военната акция - в името на международната сигурност и авторитета на ООН.”

Руският език бе сред работните езици в Мюнхен, но министърът на отбраната Сергей Иванов предпочете да говори на английски:

“Нужни са координирани усилия, за да се противодейства на ислямския тероризъм (на талибаните, на уахабизма). Някои се опитват да представят антитерористичната операция в Чечня като руска агресия срещу мъничка независима държава. Не е нужно да напомняме, че Чечня е съставна част от Руската федерация и ние сме в правото и задължението да установим конституционния порядък на собствената територия. Няма да сключваме договори с терористи. С тези хора не могат да се водят преговори. Те трябва да биват давани на съд или изтребвани за това, което са вършили.

Погрешно е да се смята, че в Чечня руснаци воюват с чеченци. В Чечня граждани на Руската федерация от различни националности, вкл. чеченци, воюват с бандити и терористи от различни националности. Тия терористи са важна част от световния терористичен интернационал, между тях има представители на 40 държави. Категорично е доказана вече връзката на чеченските терористи с международни терористични организации, вкл. с “Ал Кайда”. Борбата с международния тероризъм е трудна задача. Трябва да съхраним единството на световната антитерористична коалиция.”

Като ключово се очакваше словото на сенатора Джон Маккейн:

“Поканата за Румъния, България и Словения да се присъединят към НАТО и установяването на ясни дати за приемането им в ЕС са основа за по-сигурна и напълно интегрирана Югоизточна Европа. Една обща черноморска структура, която може да се изгради върху успехите на Турция, Румъния и България, би могла да послужи като форум за регионална координация на общите икономически въпроси и сигурност, а също като спирка за Украйна, Грузия и Молдова по пътя на интеграцията им в западните политически структури и структури за сигурност.

НАТО може да играе централна роля за сигурността и възстановяването на свободен Ирак. Френските и германските възражения са базирани на себични интереси, това е нов унилатерализъм. Много американци, които подкрепят историческия проект за европейска интеграция са угрижени, че вместо да посрещаме общите предизвикателства заедно, виждат цинично желание да се изтъкват разликите с Америка и това намалява влиянието на Европа, отклонявайки вниманието на европейските лидери встрани от сериозните предизвикателства към сигурността на Европа и насочвайки тяхната враждебност срещу САЩ, вместо към нашите общи врагове.

Й. Фишер говори срещу примитивния антиамериканизъм. Но ние трябва да сме загрижени не само за примитивния антиамериканизъм на улицата, който завижда на американските успехи и се радва на нашите нещастия и ни приписва мотиви в които е глупаво и самоизмамващо да вярваш.

Ние трябва да се тревожим и от префинения антиамериканизъм или по-точно от циничния антиамериканизъм на политическите лидери, които експлоатират за свои цели неинформираната, примитивна враждебност към Америка, ширеща се в различни части на техните общества, за да укрепват своите амбиции да властват или да надуват, да преувеличават представите за тяхното собствено международно влияние.

Ала освен европейска, има и американска “улица”. Тя силно подкрепя разоръжаването на Ирак, приема нуждата от засилена американска роля в света, която да осигури, че 11 септември няма да се повтори. Тя се озадачава, че народи, с които ние дълго сме преследвали обща кауза, не разделят нашето усещане за неотложност и чувството ни за заплаха по време на война, че имат враждебност към Израел като корен на всичките проблеми в Близкия Изток. Подобно отношение е за нашата американска “улица” ирационално и посягащо върху морала ни.

Саддам е най-лошият тип съвременен диктатор, безсъзнателен убиец, който се стреми към всевластие и често извършва ирационални актове откакто е заграбил властта. Сдържането и възпирането, международните инспекции няма да работят по-добре, отколкото линията Мажино преди 63 год. Сдържането се провали. Възпирането се провали. Докато Саддам остане на власт, той ще продължава да лъже, да подкупва, принуждава и напада, въпреки всяко сдържане. Заедно с нашите съюзници ние трябва да помогнем на освободения иракски народ да прегърне универсалните политически ценности, за защитата на които е създадена НАТО и които могат да доведат до реален прогрес в качествено различен Близък Изток, където Израел и една палестинска демокрация се радват на мира на свободните народи, а гражданите в целия регион имат истинско право на глас за начина, по който техните политически лидери ги управляват.”

Генералният секретар на НАТО лорд Робертсън бе оптимист:

“2002 г. тук, след трагедията на 11 септември, ние бяхме в центъра на потоп от спекулации за бъдещето на НАТО. Критиците осъждаха Алианса на ирелевантност и дезинтеграция. Той трябвало да се трансформира, за да отговори на радикално променените предизвикателства за сигурността през 21 век. Но нямало да може и нямало да успее да направи това.

Днес отново има силни различия на мненията вътре в НАТО, в ЕС и в ООН. Но те са основно за средствата, а не за целите; за тактиката, а не за стратегията. Ние сме ангажирани в нужния, понякога болезнен процес на решаване как да приведем съгласието върху целите в съгласие по това как да достигнем тези цели по възможно най-добрия начин.

Не подценявам важността на сегашните дискусии и несъгласия по Ирак. Но съм дълбоко несъгласен, че те подкопават новия трансатлантически консенсус. Ако аз мислех, че трансатлантическото семейство е толкова крехко, че не може да се справи с днешните бури, тогава аз бих бил наистина песимист не само за бъдещето на НАТО, но и за цялата многостранна рамка, скрепяща Европа и Северна Америка.

Напротив, аз съм даже повече оптимист тази година отколкото миналата – и за НАТО, и за европейската политика в отбраната и сигурността, и за евроатлантическата сигурност. През 2002 г. Алиансът показа, че може да се трансформира бързо и ефективно за да отговори на фундаменталните потребности от сигурност на своите членки в радикално променената среда за сигурност. През 2003 г. аз съм също толкова сигурен, че новият трансатлантически консенсус изкован в този процес на трансформация ще се покаже силен, колкото и преди, за посрещането на предизвикателствата на новия век. Затова днес и тук съм в очакване да чуя друго множество от причини да сме песимисти когато се срещнем отново следващата година.”

Мишел Алио-Мари, жена - министър на отбраната на Франция:

“Коалициите ad hoc не могат да заменят ефективния съюз. Колективната отбрана се базира на решения, които се търсят заедно. Нужно е уважение един към друг. Това, че някой е по-силен не означава, че идеята му е по-добра и трябва да се изключат всички несъгласни с нея. Съюзниците са съюзници затова - да споделят равноправно рисковете и отговорностите.

Франция никога не е изключвала като възможна опция военни действия в Ирак. Но ако се стигне до нея, това трябва да бъде със санкция на ООН.

Ала кое е по-добре – инспекции или война? Инспекциите унищожиха повече оръжие в Ирак отколкото войната в Залива. Войната е последното средство. Нека увеличим времето за инспекции и броя на инспекторите.”

А ето и министърът на отбраната на Германия Петер Щрук:

“Средата за сигурност е фундаментално променена в сравнение с предните десетилетия. Няма мощни държави, които са първостепенна причина за тревога - опасността идва от слаби държави, недържавни образувания и асиметрични заплахи. В близкото бъдеще няма опасност от пряка военна атака върху нашата територия от конвенционални сили.

Отбраната днес означава повече от отбраната на националните граници, макар че националната отбрана остава приоритетна задача.

Отбраната в НАТО обхваща следното: превенция на конфликти и кризи; съвместно управление на кризите; следкризисно преустройство и участие във възстановяването и изграждането на нацията.

Днес не е възможно да се определи отбраната в географски понятия. Ние трябва да посрещнем заплахите за сигурността откъдето и да дойдат предизвикателствата, както е казано в декларацията от срещата на върха в Прага. Отбрана - означава съхраняване на сигурността ни откъдето и тя да е подложена на риск – в съответствие с Конституцията и Устава на ООН.”

Сенаторът Джоузеф Либерман, кандидат за вицепрезидент през 2000 г. и бъдещ (неуспешен) кандидат за президент през 2004 г.:

“Големият въпрос пред нас днес е не кой ще се присъедини към НАТО или дали НАТО ще изгради сили за бърз отговор, а дали нашият Алианс ще оцелее в свят, в който нашите врагове са по-трудни за определяне, опасностите – по-разпръснати и пътят към победата – по-малко ясен.

Ние, американците сме разстроени, че толкова много европейци изглеждат далеч по-малко разтревожени от новите заплахи от тероризъм, от rogue states и ОМУ, отколкото сме ние. Ако 11 септември ни е научил на нещо, то е, че никой не може да се скрие зад своите граници, защото тероризмът не признава граници. Днес враговете на свободата някъде, са врагове на сигурността навсякъде. Защо свободните народи, гражданите на най-близките европейски съюзници изглеждат по-разтревожени от Америка, отколкото от тероризма, по-загрижени от Буш, отколкото от бин Ладен?

Ние трябва спешно и честно да се противопоставим на различията, които ни разделят и да ги преодолеем. Ако не успеем да направим това, сегашният континентален разлом ще стане постоянна пропаст. И ние ще застрашим нашата обща сигурност и бъдещия ни просперитет. А светът ще загуби своята най-надеждна опора за свобода и стабилност.

Ние, в Америка трябва да работим за силна и обединена Европа, а не да я разделяме с нашите думи. Няма стара Европа отделена от нова Европа. Разделена Европа беше инкубатор на най-кървавия век на човечеството. Обединена Европа ще осигури, и за вас, и за нас, най-добрата мечта за по-мирно, по-сигурно бъдеще. Ние, в САЩ трябва да признаем, че колкото и силни да са днес нашите военни, нашата икономика, ние се нуждаем от помощ. Победата над заплахите изисква повече от наложено със сила съгласие над европейските съюзници, то изисква истинско партньорство.

Битките срещу тиранията, тероризма, ОМУ и за свобода, възможности и сигурност, са най-великите каузи на нашето време и най-великият алианс за всички времена трябва да бъде лидер в спечелването на тези битки. Америка все така се нуждае от Европа и Европа все така се нуждае от Америка. И днес е времето когато лидерите от двете страни на Атлантика трябва да започнат да действат по начин, който показва, че ние разбираме тази всеобхватна истина. Нека ние сами контролираме нашето бъдеще.”

Немски политик ми каза: “Американците излъчват религиозно чувство на кауза, на мисия - просветлени лица, речи-проповеди.” Но у мнозина остана усещането, че лидерите на САЩ още не са решили всички проблеми с “продаването” на идеята за войната. Една такава война е твърде голям залък; той трябва да бъде смлян, тъй като погълнат наведнъж, може да заседне в гърлото и да задави обществото.



Хавиер Солана, бивш генерален секретар на НАТО (по време на Косовската криза и ударите срещу Югославия), генерален секретар на Съвета на ЕС и на ЗЕС, висш представител за общата външна политика и политика на сигурност на Европейския съюз:

“С битката срещу “Ал Кайда” и за Афганистан, ЕС се присъедини към САЩ. И се доказа като надежден и решителен партньор. Да, имаме днес несъгласия, може би по-скоро – разногласия по Ирак и по-широко – за Близкия Изток. Но аз съм убеден, че в края на краищата позицията на ЕС по Ирак няма да се различава много от тази на САЩ. Ние имаме задължение да разоръжим Саддам и ще го направим. При това чрез ООН.

Нека не драматизираме нещата. И по време на кризите на Балканите се твърдеше, че ще се саморазрушим. Е, не се разрушихме. Имаше много скептици за Косово, но сега всички признават, че НАТО и ЕС постигнаха там не малко. Има ли политическа воля, има ли лидерство, ние можем да постигнем не малко. ЕС и САЩ са свързани с общи цели, общи ценности и общи каузи. Затова те ще преживеят и тази криза, която е повече в съзнанието на тия, които я желаят, отколкото в реалната ни практика.”

Веднага след основните оратори говори министърът на отбраната на Гърция Янос Папантониу (Гърция председателстваше ЕС):

“Силите за бързо реагиране на ЕС са форма за разделяне на бремето с НАТО в справянето с глобалните заплахи и регионалните рискове. Тези сили се нуждаят от въоръжения, добро финансиране, добре подготвени войници, за да бъдат адекватни на новите предизвикателства.

Необходимо е да бъде намерен точен баланс между мисиите, които ЕС ще изпълнява самостоятелно и мисиите, при които той ще действа заедно с НАТО, със САЩ. Не бива да се създава впечатление, че САЩ се оттеглят от Европа, още повече, че те се оттеглят от Балканите.

При все това – основната цел на европейската политика за сигурност и отбрана е да направи ЕС способен да провежда самостоятелно военни и граждански операции по управление на кризи. ЕС, както и НАТО трябва да помнят, че днес преминаваме от защита на територията към защита на интересите и ценностите и към борба с международния тероризъм.”

Доста прагматично звучеше изказването на Tошимиту Мотеги, старши заместник министър на външните работи на Япония:

“Япония придава главно значение на следващите 3 пункта в глобалната борба с тероризма – да не се дава убежище на терористичните групи; да не се предоставят средства на терористичните групи да провеждат терористични актове; да преодолеем нашата уязвимост от тероризма. Ние ще сътрудничим и действаме още по-тясно с международната общност и категорично призоваваме Ирак активно да способства за разрешаване на нерешените въпроси, да се съобрази с всички резолюции на СС на ООН.”

Несъмнен интерес събуди докладът на Чонг Гуангкай, заместник началник на Щаба на народоосвободителната армия на Китай:

“Международният тероризъм е зло, а не обикновена заплаха. Той се завръща, въпреки понасяните удари. Международната антитерористична кампания стана нов фактор, допринасящ за промяната на световната стратегическа конфигурация и предефинирането на отношенията между великите сили. Растящата заплаха от международния тероризъм оказа влияние върху традиционните подходи към сигурността.

Нито една държава днес не може да обезпечи сама своята сигурност. В Китай една пословица казва, че терористите са като плъхове, които бягат по улиците и биват гонени и бити където се появят. Терористите от т.нар. “Източен Туркистан” са провели от 1990 г. насам над 260 терористични атаки с 260 убити, 440 ранени. 1000 от тия терористи са тренирани в бази на “Ал Кайда” и талибаните. Новата концепция за сигурност на Китай включва “взаимно доверие, взаимна полза, равенство и координация”.


1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница