София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница14/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14

Ричард Лугър, председател на Комисията за външна политика в Сената на САЩ, един от достолепните американски политици:

“11 септември показа, че двата океана, отделящи САЩ от света, не могат да ни гарантират вече сигурност. След 11 септември и Европа е още по-уязвима, защото “Ал Кайда” често планира своите операции от тук.

Решението ни да започнем войната в Ирак раздели САЩ и Европа. Но сега трябва да успеем в Ирак, да изградим там демократично, стабилно общество. Залогът е много голям и това предполага големи отговорности.

В региона има много бедност, висока безработица. И тук, и по света се задълбочава пропастта между богати и бедни. Всеки ден на Земята 24 000 души умират от глад, 8 000 умират от болести на бедността, от СПИН…

Обширният регион на Близкия и Средния изток е предизвикателство за нас. Тук е нужно много силно сътрудничество на САЩ и ЕС. НАТО също може да допринесе много за повече сигурност и мир в региона. Алиансът може да е изключително полезен за успеха в Ирак. Ирак и изграждането на силен и способен за действие Алианс са взаимно свързани въпроси.

НАТО трябва да изгради способности за действие в максимално широк спектър от мисии. НАТО може да помогне за намиране на решение на Близкоизточния конфликт. НАТО има своя ключова роля за укрепване на сигурността и мира в целия Близък и Среден изток.

Трябва да разпространим плодовете на идеализма ни до колкото се може повече хора, да създадем колкото се може повече възможности за тях, колкото се може повече възможности за по-добър живот на децата им.”

Гиора Ейланд, директор на Съвета за национална сигурност на Израел породи много коментари, аплодисменти и остри несъгласия:

“Арабско-Израелският конфликт има второстепенна роля за социалните и културни проблеми на изостаналия в домодерни времена регион. И без този конфликт множеството проблеми на региона щяха да съществуват.

В региона се забелязват промени - да вземем Ирак, отказа на Либия от програмата си за ОМУ. Промени обаче няма само в Арабско-Израелския конфликт. Палестинците следват тактиката “Или всичко, или нищо”. Както казваше бившият ни външен министър Abba Eban: “Палестинците никога не изпускат възможността да изпуснат възможността.”

Терорът е втората причина за неразрешаването на проблемите в региона. Още преди появата на Израел, от 20-те години на миналия век терорът е превърнат от палестинците в социално и политически приемлив метод за постигане на техните цели. За тях терорът е съзнателно избран начин за постигане на политическите им цели чрез насилие и за подкопаване на държавността на Израел. Изгражданата от нас Преграда на сигурността е необходима, законова и временна мярка, резултат от палестинския терор. За жалост, при нейното проектиране и изграждане ние не можахме изцяло да предвидим всички негативни последствия, които тя има за живота на невинните палестинци. Израел е готов да изследва всички последствия от Преградата, вкл. където е нужно да измени мястото на построяването й. Но нека се знае – ние строим Преградата не по политически съображения, за да минава тя по границата помежду ни, а от съображения за сигурност.

Палестинците не съумяват да постигнат целите си заради собственото си ръководство. Арафат се придържа към незаконни и нелегитимни начини за действие и не успя да израсне както други - от терорист в държавник.

В знак на добра воля ние закриваме нашите селища в сектора Газа. Ако Пътната карта успее, ние ще продължим в тези си усилия напред. Ако обаче тя се провали, ще преосмислим своите досегашни действия.

Но ако Пътната карта се провали, последствията за региона ще са тежки.

Палестинците трябва напълно да се откажат от терора като инструмент на политиката си и да признаят съществуването на Израел като държава.

Най-добрата база за разрешаването на Близкоизточния конфликт остава стратегическата програма, обявена от президента Буш през юни 2002 г.”

Новият външен министър на Палестинската власт Набил Шаат:

“Не мога да не изразя чувството на дълбоко разочарование от току-що чутата реч, която не може изобщо да се сравни с удивителното и мъдро слово на краля Абдула. Вие видяхте два съвършено различни подхода.

Създаването на Израел и всичко, което той предприе, вкл. воденето на 4 войни направи 80% от нашия народ бежанци. Да добавям ли ядрената програма на Израел, построяването на тази Стена, която не е просто заграждане на собствения двор, а минава през двора на съседа и затова не е отбранително, а нападателно средство, не е ограда, а анексия.

Ние приехме, че Израел ще съществува върху наши земи, че ще делим с него светите ни места. Това не е справедлив компромис, но справедливи компромиси просто няма. Ние се стремим да търсим “win-win” решения.

Нашият конфликт е станал хронически, а за такива конфликти не може да се прилага хирургическо решение. Нужна е терапия – физиотерапия, психотерапия. Най-накрая бе изработена Пътната карта. Това бе успех, но не доведен докрай, а значи частичен успех. Ние се нуждаем от решение.

Палестинците искат да живеят спокойно. Те искат да живеят. Те не са самоубийци по природа, те са жизнени, оптимистично устроени хора. Те обичат живота. Нека променяме средата, условията, за да даваме шанс на младите хора, а не да ги тласкаме към отчаяние, апатия и безизходност.

Не е вярно, че и без Израелско-Палестинския конфликт проблемите в региона щяха да си бъдат същите. Арабският свят вижда днес по сателита едно и също – палестинци, живеещи в горест, страдание и унижения. Това поражда обида, недоволство. Това поляризира арабите, радикализира ги.

Разрешаването на този конфликт е в основата на всичко хубаво, което може да се случи в региона. И в намиране на устойчивото и справедливо решение голяма е ролята на 4-те ключови фактора – САЩ, ЕС, ООН и Русия. Не трябва повече да се строят Стени – 15 години, след падането на Берлинската стена. Тези Стени носят само унижение, бедност, злоба.

Пътната карта е база за исторически компромис между евреи и араби. Тази пътна карта е резултат от стратегическата визия на президента Буш.”

Външният министър на Пакистан Миан Куршид Махмуд Касури:

“Всички чухме мъдрото слово на краля Абдула. Проблемите в нашия регион са три: нерешеният Израелско-Палестински конфликт, нефтът и връзката на Исляма с останалия свят. Трябва да се помни - нестабилен ли е Близкият изток, нестабилен ще бъде целият свят. Без решаването на опасния Близкоизточен конфликт екстремизмът ще си остане основно предизвикателство, на което трудно ще се намира отговор.

Тероризмът на талибаните, който процъфтяваше в Афганистан и пред лицето на който най-близко бе изправен Пакистан, се породи след като и с наша помощ Съветският съюз бе принуден да се изтегли от съседната ни държава. Тогава Афганистан бе изоставен и оставен сам с проблемите си.

Много арабски държави се смириха със съществуването на Израел. Но днес Стената не отговаря на принципите и целите на Пътната карта.

Ирак е открита рана и тя не трябва да се остави да загнои. Ирак трябва да стане независима, суверенна страна, а иракчани трябва да могат сами да определят своето бъдеще. В тези процеси ООН трябва да играе важна роля, само това ще им придаде необходимата легитимност. Не бива да се допусне насилието да прелее извън Ирак, да зарази целия наш регион.

Много важно е международната общност да успее и в Афганистан.

Проблемите на взаимодействието на Исляма и останалия свят не бива да прераснат в Сблъсък на цивилизациите, каквито сценарии вещаят тия или ония лекомислени “експерти”. Нашият президент Мушараф предложи Стратегия на просветената умереност за управление на процеса, свързан с модернизацията на Исляма. Това включва продължаване на реформите в ислямските общества – с подкрепата на международната общност, да се даде възможност на ислямския свят да участва равностойно в световния икономически обмен, да се преодоляват несправедливостите, проявявани в отношението към Ислямския свят и стереотипите спрямо него.

Пакистан и Индия подновиха в конструктивен дух диалога по Кашмир. Споровете между нашите страни трябва да се решават по мирен начин, в името на стабилността и сигурността на региона, да удовлетворяват и Индия, и Пакистан, да отговарят на стремленията на кашмирския народ.”



Брайеш Мишра, съветник по национална сигурност на премиера на Индия (забележете промените в индийско-пакистанския тон!):

“Пакистанският колега каза, че след Индонезия, Пакистан е втората по численост мюсюлманска държава в света. Но според нашите изчисления, Индия е втората държава в света по броя на мюсюлманското население!

Изработването на Пътната карта за Израелско-Палестинския конфликт е свидетелство, между впрочем, че в региона има вече натрупана умора от раздорите и напреженията и се търси най-сетне мирен изход от тях.

Ролята на САЩ в разрешаването на този конфликт остава водеща, което не изключва значението на другите ключови фактори - ООН, ЕС, Русия.

Независимо от споровете за войната в Ирак, международната общност сега трябва да успее и да предаде суверенитета в ръцете на Иракския народ.

В постигането на светска демокрация в Ирак твърде важна е ролята на ООН. Трябва да се съхрани на всяка цена целостта на тази страна, да се гарантират правата на всички етнически групи, на всички малцинства. Разпадът на Ирак ще бъде геополитическа катастрофа за целия регион.

Има постигнат глобален консенсус за борба с терористичните мрежи и с тяхното разширяване и размножаване, но този консенсус не е превърнат в практическа програма за конкретни, съвместни и координирани действия.

Такива мерки са особено нужни за спирането на финансирането на тези терористични мрежи. Ние не можем да си затваряме очите пред опитите за активизиране на талибаните в Афганистан и ръста на наркотиците там.

В Азия като цяло средата за сигурност се подобрява. Голяма е ролята за това на Шанхайската организация за сътрудничество, по-добри стават и отношенията ни с Китай, задълбочава се стратегическото партньорство на Индия с Русия, то се превръща в стабилизиращ фактор в региона. Индия и Пакистан преодоляват недоверието и взаимното подозрение. Промяната в отношенията помежду ни ще промени политическия ландшафт в Азия.”

Грузинският външен министър Тедо Джапаридзе разпространи сред участниците своя доклад:

“Нашата мирна революция може да бъде наречена Революция на розите.

Решаващата ни крачка за определяне на стратегическата идентичност на Грузия бе обявената от нас в Прага решимост за пълноправно членство в НАТО.

Разширяването на НАТО, а по-късно и на ЕС с Румъния и България ни дадоха надежда да се надяваме, че с пълна сила е започнала следващата фаза по изграждането на една, единна и напълно обединена Европа.

НАТО според нас ще стане основата на една бъдеща архитектура за сигурност на Европа, базирана на три морета - Балтийско, Адриатическо, Черно. Важна стъпка в тази насока е възникването на общност на Черноморската сигурност, включваща Турция, България, Румъния, Грузия и Украйна като членки на Евроатлантическите структури и на Русия, като специален, ползващ се с доверие партньор.

Проектите за коридори за пренос на стратегически суровини от нашия регион до Европа трябва да бъдат завършени – те имат стратегическо значение за стабилността на Кавказ, на Европа, а също и на Близкия изток.

Надяваме се, че политиците в Русия ще започнат да гледат на Грузия като на независима, суверенна държава. Но нека няма никакви надежди, че Грузия ще допусне какъвто да било компромис в тези преговори, който е свързан с нейната свобода, суверенитет, независимост и демокрация.

В същото време приемаме, че Русия има легитимни интереси в Грузия и осъзнаваме важността от елиминиране на всички угрози за Русия, идващи от наша територия от терористи, които впрочем не са паднали от небето!”

А ето някои от впечатленията ми от конференцията през 2004 г.:

САЩ гледат на “битката за мира” в Ирак като на “майката на всички битки” – това е основният проблем, причината за всички следствия в целия регион на Близкия и Средния изток. Докато ЕС (а по-скоро Германия и Франция) твърди, че основното е модернизацията на региона, от която ще последва постепенно разрешаване на всички проблеми, в т. ч. на този с борбата с тероризма и екстремизма. А Арабският и въобще Ислямският свят смятат, че първопричината на всички беди е Израелско-Палестинският конфликт.

Логиката на Франция и Германия за участие на НАТО в Ирак е сложна и алогична засега: САЩ и Западът трябва да успеят в Ирак. Но да се ангажира НАТО с Ирак, значи да се поеме голям риск: при неуспех това ще се отрази много зле върху авторитета на НАТО.

Доктрината на изпреварващия (pre-emptive) удар, всъщност не е доктрината на превантивния (preventive) удар. Във втория случай има удар, не позволяващ на реална, осезаем, очевидна, огромна опасност да удари ни първа. В първия случай обаче имаме усещане, че една опасност - някой ден, при определени условия и стечения на обстоятелствата и натрупване на значителен потенциал - би могла да ни удари и затова действаме изпреварващо, докато тя още не се е разраснала до размери и до готовност да ни посегне.

А в този случай важна е оценката за състоянието, способностите за разрастване и перспективите за развитие на латентната угроза. И ако напр. разузнаването не я оцени правилно, т.е. я надцени, или политически съображения доведат до неправилното й тълкуване и възприемане, то изпреварващият удар става удар в празното пространство. Тъкмо това се случи в Ирак. Бе действано там pre-emptive, а се оказа всъщност, че няма какво да бъде pre-emptived.

Планира се ангажиране на НАТО и то все по-често, с мисии извън зоната на отговорност на Алианса, най-вече извън Европа, главно в региона на Близкия изток, който за САЩ и Западна Европа обхваща не само “нашия” Близък изток, но и Средния изток, т.е. обширен регион, включващ Средиземноморието и голяма част от Средна (Централна) Азия. Може да се каже, че влизаме в НАТО, но това не е онова НАТО, към което се устремихме преди 7-8-10 год., а съвсем друг съюз, със съвсем други задачи, приоритети и цели.

Възможно е Украйна и Грузия да станат много по-актуален приоритет на НАТО отколкото са Хърватска, Македония и Албания.

И така – опитах се да разкажа подробно за проведените в Мюнхен конференции през 2003 и 2004 г. - в името на дебата за сигурността у нас. Този дебат може да бъде ефективен, само ако тия, които го водят са информирани, ако до тях достигат автентичните гласове на влиятелни фигури на голямата сцена, ако нашите експерти имат възможността, макар опосредствано, да се потопят в реалната атмосфера на подобни значими форуми.



Приведох толкова обширни цитати, защото си мисля, че това бяха две уникални събития – като двете страни на една и съща монета.

Ще си призная – изобщо не разбирам как е възможно държавата да ти даде възможност (вкл. материална) да вземеш участие в подобни форуми, а после да се върнеш и да скриеш от нея, т.е. от нейните институции и от хората в тези институции цялата информация… Макар че точно такава е практиката – нашата българска практика. Обикновено участникът, като се завърне, има една-единствена грижа – да обясни колко централна фигура на форума е бил именно той и как всичко, едва ли, не се е въртяло около неговото персонално участие.

И накрая, ако внимателно прочетем приведените изказвания, ние можем да си дадем сметка колко илюзии, измами и самоизмами на големите политици съпътстват голямата политика. А когато тя претърпи провал, обикновено сметката се плаща от малките, обикновени хора, от народите. Като правило те са потърпевшите от провала. И търпят последствията от него, докато големите политици вече провеждат следващата голяма политика. При това я провеждат без задължително да са си взели поука от предишния провал.

Разбира се, не по-рядко се случва голямата политика да се увенчава с успех. И този успех е звездният час на големите политици – той ги вкарва в историята, записва имената им в нея със златни букви. А малките хора, т.е. народите – в знак на благодарност ги признават за държавници…



Вместо Заключение
Основният извод, който сме длъжни да си направим е, че винаги трябва да поставяме страната ни в центъра на това, което вършим; да си даваме сметка, че в политиката става дума за нещо твърде важно - за България. Нужно е всички решения, действия, усилия и ангажименти, да излъчват грижа за страната. И тази грижа трябва да бъде искрена, естествена, вместо за нея да се плаща огромна политическа цена и тя да се оказва политически лукс или риск. На България не бива да се гледа потребителски, а доброто, което политиците понякога правят за нея да е просто страничен резултат от егоистичния им интерес да трупат политически дивиденти. да се възпроизвеждат във властта, да се договарят скрито от своя народ.

В делата на политическия ни елит трябва да се вгражда и чувства българската душа, да се отчитат националните традиции, памет и достойнства на българския народ, да се взема предвид стремежът му към повече заедност и задружност, нагласата на българите да оцеляват с общи усилия, взаимопомощ и човещина, социалната им загриженост, съчувствието им към слабия, падналия, неудачника.

Впрочем, думата “заедност” е чисто мое творение, доколкото тя се отнася към нашия народ и неговото битие и съзнание. Тя влиза в моя политически речник от 1994 година и това лесно мога да го докажа – то присъства поне в 10 мои статии в пресата. И в книгата си “Измерения на сигурността” апелирах за “неимоверно усилие на нашия народ за малко повече суверенитет и достойнство; за повече сцепление и заедност, за повече обща воля и разум.”[Николай Слатински, “Измерения на сигурността”, С. “Парадигма”, 2000 г., тук стр. 266.]

Българският народ не живее само Днес и Сега; той се изкушава, мъчи се, стреми се да мисли с исторически категории, спастря в своите съждения нравствени пориви и подбуди. Той е отговорен за родината, за миналото и за паметта, той чувства дълг към всички воини и будители от Аспарухово време, та чак до днес. У всеки от нас дреме (или дремеше доскоро) по един Балканджи Йово, сега изглежда някому е изгодно той да бъде задушен или изчегъртан.

Не бива да секват у нас изворите на просмукалата се в гените ни гордост, че сме частица от народ с удивителна историческа съдба, плод от съчетаване в жилава, феноменална смес (посред толкова тревожен кръстопът), на два коренно противоположни свята – на прабългарина и славянина, на конника и земеделеца, на ловеца и сеяча, на скиталеца и домоседа. Напук на всяка логика, народът ни е оцелял през тези бурни 13-14 века и често е давал на околния свят сигурност и интелект, бил е преграда за лоши влияния и е поемал у себе си злото, премилал го е, за да се ражда добро, вяра, космос. Тия мои разсъждения не са шовинизъм, а усещане, че да си българин е не прокоба, зла орисия, а историческа привилегия.

Да вземем нашето яростно разделение на червени и сини, жертви и мъченици, лоши и добри. Такава опростена схема е чужда на българина, претоварен от история и памет; тя е присъща на млади и самоуверени народи. Нашето възприятие за действителността е по-сложно, по-нюансирано. Българинът е търпим към Другото, към Другия. Ако надникнем в нашия епос, в народното ни творчество, в митологията, ще видим множество примери, при които е безкрайно трудно да се посочи еднозначно кой е добрият и кой – лошият, кой - правият и кой – кривият, кой - праведният и кой - грешният.

У нас има много от прабългарския дух – ездачът, степта, поривът да видиш какво има зад хоризонта - те са в сърцата ни. Навярно прабългарите са били като онези неспокойни племена и народи, за които родината е там, където може да се живее по-добре, където има повече сигурност. Но определящото, основното, мотивиращото в нашата същност е славянското. То е обгърнало всичкото житие-битие – пространството, времето, съзнанието, обичта към земята, към семето и плода, впръснало го е в тестото, в глината, от която са изваяни душите и телата ни. Ето в този смисъл ние сме славяни, в този смисъл славянството е мироглед, светоусещане, шанс и съдба. Ние сме такива, каквито сме и същността ни се определя от това, дето отдавна и завинаги е влязло в нашата историческа ДНК.

Славянинът, като спре някъде, впива яко корените си - колкото се може по-навътре в земята, гъне се, но стои здраво, отстоява себе си, съпротивлява се на всички брулещи го ветрове и ветрища. За славянина родината е там, където е гробът на дядо му, където е бащиният му дом, където той самият се е родил, където децата му са станали човеци, където неочаквано бързо са пораснали внуците му. Дори да го прокуди враг, съсед или мизерия от там, той все се завръща. Ако другояче не може, то поне с мислите и спомените си.

Славянство обаче не е пречка да подадем ръка към някои народи из далечна Азия, припомнящи си своя древен български произход и с надежда и трескави усилия търсещи мостове към България.

Завръщането ни в Европа не изисква отказ от българското у нас, от българщината. Споменах вече за опасния политически СПИН – Синдромът на придобитата идентичностна недостатъчност. Има само една ефективна превенция срещу него и това е позитивният патриотизъм, който е проникнат с уважение към другите народи, но при формулирането и отстояването на националните ни интереси е изпълнен с изключително силна обич, грижа и болка за България.

Този патриотизъм, тази обич, грижа и болка за България стават особено важни днес, когато сме изправени пред разрастващата се заплаха от глобалния тероризъм. Времената, в които живеем са трудни и ще стават все по-трудни. Този радикален тероризъм е не просто опасен, той е страшен с безразсъдството и жестокостта си.

Нашата система за национална сигурност в момента не е добре подготвена да предотврати изобретателно планирани и подготвени от терористите атаки, макар че всички институции в нея работят под пълна пара и с огромно напрежение на силите и ресурсите.

Задача No. 1 за нас е нарастването на капацитета на системата ни за сигурност за предотвратяване и отразяване на терористични удари, за преодоляване на последствията (социални, политически, психологически, икономически, екологически, информационни) от тях за нашето общество, за неговото управление и управляемост, за жизнено важните му системи и за критичната инфраструктура.

България има солиден морален и de facto не осребрен капитал - като уникален модел на мирно съжителство на различни етноси и религии. Нека помислим за инициатива на страната ни, на базата и на този капитал, чрез която да се потърсят нова стратегия и нов подход към причините за тероризма – в по-широкия контекст на разрешаване на същностните проблеми на глобалната сигурност и не чрез неефективните силовите (”hard”) методи, а с поставяните досега на заден план меки (”soft”) методи на сътрудничеството, на солидарността и помощта за модернизирането на изоставащите региони, за преодоляването на социалните и екологични недъзи.

Ако страната намери доброто послание за потребността от нова глобална стратегия, тя ще натрупа значим актив в международен план. Прието е, че лидерите от нашия регион трябва да гледат и съдят само до обувките, да се варят в балканския си сок. Но защо не си поставим по-силни цели и не покажем, че имаме визия, която надхвърля регионалните ежби, че и на Балканите може да мислим в по-значими категории. Не възрастен (в смисъл на значим), а дете (в смисъл на незначителен) първо се осмели да каже, че “царят е гол”. (Или перифразирайки: “Един политик е толкова голям, колкото са големи възможностите, амбициите и може би идеите му.”)

Трябва да се смекчи излъчването, което има нашата външна политика и то в екстрен порядък. Ние доста време сме в устата на тероризма като ястреби. Това смекчаване може да разфокусира усилията на ония, които ни планират като потенциална следваща цел на терористичен удар. Защитата не се състои само в трескаво засилване на бдителността и допълнително “навиване на гайките” на хората и службите в МВР. Тя се води също и със средствата на психологическото въздействие, на позитивния PR, на адекватните послания. Цената, която можем да платим трябва да ни накара да излезем от летаргията и хладнокръвно да помислим какво може да се направи, как да оптимизираме своето кризисно планиране. По-важна и надеждна от всички мерки е политиката. Вярната политика в тоя момент е най-качествената защита от терористична атака.

Но смекчаването на външнополитическата позиция, придаването на нашия образ на по-умерени, по-приемливи очертания (каквото е напр. излъчването на една Словения), би върнало и усещането на народа за съпричастност към външната политика. Сега обществото ни доста се е дистанцирало от нея, приема я за натрапена “отгоре” и за лична кауза на нашия политически елит. Вече говорих в тази книга за усещането си, че напоследък нашата външна политика се откъсва все повече от реалностите на балканското обкръжение, от тревогите на неспокойния ни регион, започва да се геополитизира, да се глобализира, да придобива известни елементи на абстракция и на освободеност от националното, същностното, българското.

Лошото в нашето стратегическо планиране е, че при вземане на важните държавнически решения не се разработват поне няколко различни алтернативи – напр. за времето и условията на престоя на нашия контингент в Ирак, в това число не се планира и т.нар. exit strategy, т.е. стратегия за изход. Тази стратегия се определя от множество фактори: позиция на ЕС, цели на мисията, допустими и възможни разходи, наличен личен състав за ротации, ситуация в театъра на дислокация на контингента, брой на дадените жертви…

Терористичните мрежи, които оплитат Ирак, адекватно реагират на събитията - това говори за интелект, финансови ресурси и кадри в достатъчно количество. Те гъвкаво сменят тактиката, отчитат своите грешки и експериментират смело, енергично, хладнокръвно. Те поне спрямо САЩ отчетоха, че дори демократичните общества имат по-висока търпимост към броя на жертвите (“death tolerance”), и защото това са професионални войници (“плащат им за да са военни”); и защото в обществата ни се влива егоизъм, всеки мисли за себе си и своето собствено благополучие, намаляват общите ни цели, сцеплението, заедността; и поради редица други причини.

Така че се премина от простото преследване на количеството – “колко” смърти към (зло)качеството на смъртта – “как”. Т.е. от “виетнамския синдром” (колкото се може повече жертви) се отиде към “сомалийския синдром” на унижаване и потрес от смъртта – гаврене с убитите, влачене по улиците, издевателства. В Сомалия подобни картини съсипаха морално US-обществото и президентът Клинтън бе принуден да изтегли войниците си в спешен порядък.

Прогнозирах сомализация на войната преди доста време, но и аз проспах нейната чеченизация, в т.ч. вземането на заложници.

Ислямският тероризъм е не просто опасен, а страшен. Това изисква да си направим точен план как да спасим България от кървавия му удар, да си изясним как всъщност страната е по-защитима: с повече твърдост или с повече гъвкавост по Ирак.

И през трите световни войни през 20 век - Първата, Втората и Студената, България неизменно бе в лагера на победените! Какво Стратегическо мислене, какъв Избор! Но този факт се дължи също на това, че през 20 век българските политици и народът ни вярваха непрекъснато, че армията на поредния наш съюзник и голям Брат е несъкрушима и непобедима, а обществото му е най-прогресивното.



Днешният размирен, разбалансиран и разполовен свят се нуждае от Сигурност. Сигурността от своя страна се нуждае от Ред. Редът - от Институции. Може би тези Институции не са най-добрите, но по-добри засега няма. Не само по-добри - изобщо няма други.

Сигурността без Ред се изражда в анархия. Редът без Институции се изражда в Безредие. В Безредието консенсусът е невъзможен.

И по-скоро, тогава възможен е само принудителният, наложеният, натрапеният силово консенсус. Такъв консенсус няма бъдеще.

Поучени от горчивия исторически опит, нека преминем от вярата в несъкрушими и легендарни армии и най-прогресивни общества към подкрепа за единствено приемливия, единствено легитимния и единствено гарантиращия Сигурност световен Ред: този, построен върху силата на правото, вместо върху правото на силата; върху силата на институциите, вместо върху институциите на силата.



1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница