София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница3/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14

Население на страната по етническа група[27]:

Група

1946

1956

1965

1975

*1992

2001

Общо

7 0293 49

7 613 709

8 227 866

8 727 771

8 487 317

7 928 901

Българска

5 903 580

6 506 541

7 231 243

7 930 024

7 271 185

6 655 210

В процент

84.0

85.5

87.9

90.9

85.7

3.9

Турска

675 500

656 025

780 928

730 728

800 052

746 664

В процент

9.6

8.6

9.5

8.4

9.4

9.4

Ромска

170 011

197 865

14 874

18 323

313 396

370 908

В процент

2.4

2.6

1.8

0.2

3.7

4.7

Еврейска

44 209

6 027

5 108

3 076

3 461

1 363

В процент

0.6

0.1

0.1

0.0

0.0

0.0

Арменска

21 637

21 954

20 282

14 526

13 677

10 832

В процент

0.3

0.3

0.2

0.2

0.2

0.1

Татарска

-

5 993

5 430

5 963

4 515

1 803

В процент

-

0.1

0.1

0.1

0.1

0.0

Друга**

214 412

219 304

35 101

25 131

72 550

55 206

В процент

3.1

2.9

0.4

0.3

0.9

0.7

Непоказана

-

-

-

-

8 481

86 915**

В процент

-

-

-

-

0.1

1.1

* При преброяването през 1985 г. не е наблюдаван признакът “етническа група.

** По-големи групи през 2001 г. – Руска – 15595, Влашка – 10566, “Македонска” – 5071 [стр. 181].
Население на страната по вероизповедание[28]:

Група

1946

*1992

2001

Общо

7 029 349

8 487 317

7 928 901

Източноправославно

5 967 992

7 274 592

6 552 751

В процент

84.9

85.7

82.6

Мюсюлманско

938 418

1 110 295

966 978

В процент

13.3

13.1

12.2

Католическо

-

53 074

43 811

В процент

-

0.6

0.6

Протестантско

-

21 878

42 308

В процент

-

0.3

0.5

Юдейско

43 335

2 580

653

В процент

0.6

0.0

0.0

Армено-грегорианско

79 604

9 672

6 500

В процент

1.1

0.1

0.1

Друго

-

6 745

7 784

В процент

-

0.1

0.1

Непоказано

-

8 481

308 116

В процент

-

0.1

3.9

* При преброяванията през 1956, 1965, 1975, 1985 г. не е наблюдаван признакът “вероизповедание”.
Български учен, чиято добропорядъчност за мен е очевидна, ми сподели огромното си притеснение, че при запазване на подобна тенденция се стига до сходни изводи: 2050 г. в България ще живеят 6.5 млн. души: българи – 3 млн., турци – 1 млн., роми – 2 млн., други - 0.5 млн., т.е. българите ще бъдат 45-47% - по-малко от 50%!

Когато търся по-нормални, по-консервативни анализи, неизменно чувам едно и също: “Разбери - това са оптимистичните прогнози!”.


Разпределение на анкетираните млади майки (до 19 год.) по майчин език, семейно положение и образование през 1999 г., в % [29]:

Майчин език

Български

Турски

Цигански

Друг

Общо

Официален брак

60.4

26.5

4.1

25.0

28.7

Свободно съжителство

24.7

67.6

83.1

50.0

58.0

Без постоянен партньор

14.9

5.9

12.3

25.0

13.0

Разведена или вдовица

-

-

0.5

-

0.3

Образование

Български

Турски

Цигански

Друг

Общо

Не е грамотна

0.7

8.8

25.6

-

14.0

Без училище, но е грамотна

-

-

7.7

-

3.9

Начално

6.5

32.4

53.9

-

32.6

Основно

30.5

38.2

11.3

50.0

21.4

Средно

46.1

17.7

1.0

-

20.9

Средно специално

14.9

2.9

0.5

50.0

6.7

Полувисше

1.3

-

-

-

0.5


Разпределение на анкетирани млади майки (до 19 год.) според посочения източник на доходи на техните семейства през 1999 г. по майчин език, в % [30]:

Източник на доходи

Български

Турски

Цигански

Работна заплата

79.2

58.8

44.6

Социална помощ

9.1

26.5

63.6

Помощ за безработица

11.0

14.7

40.0

Стипендия за образование

3.9

2.5

-

Доходи на родителите

51.9

35.3

20.5

Доходи от граждански договори

1.9

-

1.5

Доходи от лично стопанство

22.7

35.3

10.3

Пенсия за инвалидност

1.95

-

1.0

Друго

0.65

11.8

3.1

Тази демографска експлозия става още по-смущаваща, ако отчетем по-горе приведените данни за ниската раждаемост като цяло у нас, високия отрицателен прираст, растящата средна възраст, оттокът на младите българи, намаляването на сключваните бракове.

Понеже ние се притесняваме да говорим за тези проблеми, моите усилия стигат до данни на наши сдружения, чиято достоверност се налага да подлагаме на критично отношение – бих предпочел да разполагам с официална държавна статистика. Та според данните на Асоциацията за стерилитет, от всички живородени бебета през 2000 г. 67% са ромчета и турчета, 8% - други и 25% - българчета.

Алексей Пампоров оспорва алармистките данни за числеността на ромите в България[31]. Най-напред той привежда официалните данни, съгласно които през 1946 г. ромите са били 170 011 души или 2.42%, през 1956 г. – 197 865, или 2.60%, през 1965 г. – 148 874, или 1.81 и през 1975 г. – 18 323, или 0.21% [32]. След това дава разпределението на ромите по данни на Отечествения фронт (ОФ) и МВР: през 1959 г. – 214 167, през 1976 г. – 373 200, през 1980 г. – 523 519, и 5.96%, през 1989 г. – 576 927, или 6.45%. Както пише А. Пампоров, тези данни са набирани посредством анкети “според съседите” и това е предпоставка за изкривяване на информацията или хиперболизации, защото “стремежът на докладите, от където могат да бъдат взети тези данни, е да провокират ускоряването на “развитието на социалистическото общество”, което ще рече създаване на единна идентичност у населението”[33].

За А. Пампоров преброяването през 1992 г. – 313 396 роми, или 3.96% [при преброяването през 2001 г. - 370 908 и 4.7%] е “напълно адекватно… съобразено с международните стандарти, изискващи лицето да бъде третирано по начина, по който предпочита”.

А. Пампоров смята: “В последните няколко години достоверността на представените по-горе данни е постоянно критикувана в медийното пространство от редица “експерти”. Основната критика е насочена към обстоятелството, че не е възможно в град София да живеят само 13 355 цигани, а във Варна и Пловдив – общо 7329. Юридически обаче данните са напълно достоверни, макар че не са напълно адекватни.”[34] С полемична страст той продължава: “Ще ми се да задам въпроса: “Кои са тези експерти?” Защо не кажат дали изчисляват деветцифрени числа на око (каквото съм виждал да се прави в общините Петрич и Чирпан) или спазват обосновани методики? Изчерпателно ли е проучването или се базира на представителна извадка? Напр. през 1994 г. Лиежоа [J.-P. Liegois] публикува в табличен вид данни за “циганските населения в някои европейски страни”. От тази таблица се разбира, че у нас живеят най-малко 700 000 и най-много 800 000 роми, но как е стигнал до подобна оценка, авторът не споменава. Може да се очаква, че Лиежоа е повлиян от българските си сътрудници Е. Марушиакова и В.Попов, които през 1993 г. определят числото на циганите на 800 000. За съжаление тази цифра при тях е посочена посредством “редица наблюдения и съображения”, но без конкретно експлицирана методика и не може да се приема безусловно. Тя от своя страна вероятно е повлияна от разработките на ОФ, които прогнозират ръстът на циганите през 2000 г. да достигне “не по-малко от 700 000”… Базирайки се най-вероятно върху Лиежоа и Марушиакова, през 1998 г. Кенрик [D. Kenrick] фиксира цифрата 750 000… Съмнения в данните на НСИ не бива да има.”[35]

А. Пампоров казва за “експертните оценки”: “При формирането им обикновено се взимат всички онези, които са “цигани според съседите”, както и децата от смесените бракове (т.нар. в ромската общност “джоревци” – т.е. “катъри”) – което също не е безрезервно обосновано. Но понеже подходът на МВР е сходен, могат да се направят и малко повече изчисления. По данни от полицията, циганите в България през 1989 г. са 576 927 души. Значи, за да се достигне цифрата от 800 000, при липса на значителна ромска имиграционна вълна, естественият прираст за последните 12 години трябва да е бил поне 38.67%, а за да се достигне 1 100 000 , трябва да е бил 90-67%. Ето това вече е невероятно”. Изводите му: 1. Спрямо 1992 г. привидно обшият прираст на ромите е 16.72%, но със сигурност става дума по-скоро за психологически процес – отказ от преферираната не-ромска идентичност, в резултат от променената социална ситуация. 2. Ромската трудова емиграция на Запад в относителни дялове е не по-малка от българската, дори напротив. 3. Децата от смесените бракове не са цигани. 4. Преферираната идентичност не може да се отрича и пренебрегва безусловно, защото, сменяйки етническата си референтна група, индивидът променя социалното си поведение[36].

Промените в етническата картина на нашия народ ще се отразят и върху структурата и функционирането на демократичната ни политическа система. Сегашният уникален толерантен етно-религиозен модел е изграден при значително преобладаване на българския етнос и християнското население. Вън от всякакво съмнение, човек не може да не признае изключителните заслуги за етническия мир, за разбирателство между всички наши етноси, които имат отделни български политици и партии, особено ДПС. Огромна е заслугата и на българските граждани с турско етническо самосъзнание. Можем определено да кажем, че България има наистина голям шанс, че в тия трудни за Балканите времена на кръвопролитни конфликти на етническа и религиозна основа, тези български граждани проявиха и мъжество, и мъдрост, въпреки преживяното при възродителния процес. Но истината изисква да се признае, че най-голяма роля за силата на нашия етно-религиозен модел има българският етнос!

Навсякъде носител на модела, гръбначният му стълб е именно мнозинството. Ако то е мъдро, силно, одухотворено и на висотата на предизвикателствата, то подобен модел е възможен. При друго разбиране или поведение, разпадането на отношенията ни води до разпадане на общността и оттук – до разпадане на държавата – с всички тежки последствия за нейните различни етноси и народи.

Но не е никак ясно как ще работи българският етно-религиозен модел и дали въобще ще работи той при количествените, а особено – при качествените промени в нашата динамична демографска картина.

Запазването на едно от малкото международно конвертируеми достижения на българския преход: нашият етно-религиозен модел, е прекалено важно, за да бъде поставяно под угроза. Да запазим този модел – това е задача над задачите на всички етноси у нас. А за да са те способни да допринасят за неговото запазване, трябва да имат определено – и то много високо чувство за отговорност, да имат съзнателно и просветено поведение на общности, които няма да спъват развитието на страната, няма да й тежат като воденичен камък по пътя на нейната модернизация, няма да изостават силно от основния поток – на образованите, културните и съзидаващите граждани. Колкото повече нараства важността на даден етнос за запазването нашия модел, толкова повече отговорности трябва той да е в състояние да носи и да се подготвя съзнателно за тях.

Подобни разсъждения не са теоретични. Проблемът с ромите не просто чука на вратата, той рита по нея. Един ден опасният екшън “Зрънкови” може да се окаже скучна сапунена опера на фона на трилъра, който би се разиграл с пълна и деморализираща сила.

Ромският проблем е тежка част от демографската криза, в която е страната. “Зрънкови” бе тест, възможност за ранно сигнализиране на зреещи бъдещи ситуации. Той обаче създаде грозен прецедент и е ясно предупреждение за приближаващите се рискове и угрози.

Истината е болезнена - ромите нарастват с непосилен за другите етноси темп. Безработицата при тях е много висока – до 75-80%, повече от половината роми не са работили по 4-5 години, а над 90% от младите роми до 25 год. не са работили въобще! Десетки хиляди сред ромите са хора, не спазващи никакви задължения към държавата, със слабо чувство за държавност. Правосъзнанието на голяма част от ромите е практически нулево и точно такива сред тях са склонни към престъпления или, както писах, раждат заради получаване на социални помощи, или са необразовани (“на пръсти се броят лицата с висше образование сред ромите, отпадащите от училище деца са главно от ромски произход; със средно и по-високо образование са 4.4% от ромите”[37]; “при постоянния спад на образователното равнище, особено на младите майки от ромския етнос, прогнозата за положителни промени в тяхната здравна и сексуална култура е твърде песимистична за години наред. Бедността, в която тъне това малцинство, борбата му за оцеляване дава път на пороци, в това число и на едно все по-безотговорно сексуално поведение”[38]). Твърде много от ромите са антисоциални и невежи, смятат се извън и встрани, независимо от обществото ни, не чувстват ангажименти към него, ценностната им система се различава значително от ценностната система на другите етноси. А това прави ромите демографска бомба с часовников механизъм.

Ромите са сурова жертва на политическите промени у нас след 1989 г. Чрез десоциализация те са върнати в развитието си поне с 50 години назад. Освен това са лесна плячка на новите отношения, на хибридното ни индустриално-информационно общество. Много трудно се справят с нормите и изискванията на демокрацията, не притежават съпротивителни сили за противодействие на разпада на културата и личността си, а глобализацията ги удря с особена сила. Учени твърдят, че ромите са почти неглобализируеми, бързо се превръщат в маргинални сиви петна в демографския атлас.

Сред ромите безработицата не е проблем, а бедствие. Ромите са извършители на 37 % от регистрираните криминални деяния. Сред децата и младежтта им са най-разпространени безпризорността, неграмотността, ниските образованост и трудова квалификация. И често виждаме при тях тежко отчаяние и безотговорно безгрижие, това го има и в песните им - дълбока мъка и неудържимо веселие - крайни състояния, които говорят за колосална психическа драма.

Игнат Минков написа: “Изолирани и все по-самоизолиращи се в своеобразни гета и общности в тях, разрушили традиционния и специфичен за ромските групи начин на живот и стереотипи, без да овладеят в замяна на това в достатъчна степен съвременните характеристики на българската битова, трудова и социално-нормативна култура, те все повече изпадат в маргинализация и аномираност, при което се рушат позитивните връзки на групите с обществото и вътре в тях, между поколенията, пропадат грижите за подрастващите за сметка на засилващата се деперсонализация, алкохолизъм, упражняване на асоциални професии, повишаване на антагонизма към останалите граждани и обществени групи.

Заемащи все по-долните стъпала на социалната стратификация на българското общество и поради някои антропологични белези и неприемлив за обществото начин на живот и поведение, днес те са подложени на засилваща се изолация, напрежение и неприязън.”[39]

Като живеят на нивото на племенно-родова община, кланово, те са единни, мобилни, хитри, упорити. При нечовешката мизерия на живота, немалко от тях карат децата да просят, крадат, за жалост и да проституират. Понякога (грабежи, насилие, наркотици, секс) са склонни да стигат до отдаване дори на нагони, които способни да ги ужасят и самите тях - нагони, трудно представими за човешки същества, плюс пълна – както вече казахме - десоциализация.

Нищо странно - науката отдавна изследва т.нар. долен праг на сигурността, под който започват очевидни и необратими промени в системата или структурни деформации с разрушителен потенциал.

Преди 20-30 години имаше надежда, че усилията на държавата да социализира ромите ще дадат резултат. Игнат Минков пише: “Чергаруващите от тях [ромите] постепенно се заселват и започват овладяването на нови професии. Окончателното им усядане става към средата на 50-те години с приключване на колективизацията на земята. Започват да работят в селското стопанство, в леката промишленост, в дърводобива, в специфични и сезонни дейности. Повишава се образователното им равнище. Полагат се усилия за премахване на циганските гета и квартали, но поради динамичната урбанизация и сред българите, както и поради техния висок демографски прираст, проблемът не се решава, а се усложнява. В редица сфери интеграцията им в българската общност е частична и повърхностна; най-голямо е изоставането от националните параметри в битовата сфера, образованието, спазването на обществените норми. Спецификите на тяхната култура е причина ромите да не се приемат безпроблемно от националната общност. В резултат на целенасочените обществени и държавни грижи през 50-те - 80-те години преобладаващата част от ромите повишават образованието си, овладяват нови професии, уреждат бита си по съвременните изисквания, доближават в културно отношение равнището на българското общество и плътно се интегрират в него. Съхраняват се и много анклави, където те живеят изолирано, обособени в своеобразни гета, и където съвременните норми на националния живот се реализират трудно и с много условности.”[40]

Полицаите вредом се оплакват: “Ловим по 20-30 роми, гладни са, палят, изсичат горите, косят, съсипват наред: лозя, бостани, нивя; крадат животни на поразия.” При ромите криминалните прояви са до 20 пъти по-чести. Криминогенната обстановка кара българското население да напуска райони с многолюдно ромско население - в Пазарджик, кв. Изток; в Пловдив, кв. Столипиново; в Аксаково – с. Изгрев, с. Каменар, в Провадия – с. Блъсково, с. Градинарово, с. Снежина, с. Житница. Написаното тук изобщо не означава, че сред ромите няма качествени хора. Напротив – през целия си живот съм случвал на удивителни роми – с дълбока човещина и хуманност.

За смекчаване на последствията от тези тревожни процеси сред ромите, докато ромският проблем не е добил мащаба на природно бедствие, на България и е необходима държавна стратегия, която да управлява проблемите, а не да се влачи с тъжни констатации след тях. Тази стратегия трябва да се насочи към социализация на ромите, към поне частичното тяхно завръщане към българското общество и към 21 век. Това е потребно не само на българите, то много повече е въпрос от висша жизнена необходимост на ромите. За самите роми не е добре да изживяват подобна бърза личностна и общностна деструкция, подобно оскотяване в материалното, а и в социалното, ценностното и сексуалното им съществуване. При подобно развитие те могат да причинят огромни щети, да отчуждят българското население и другите етноси от българската земя, но не могат да се ползват от едно подобно разширяване на жизнения им ареал, защото не могат да го обустроят, подредят и усвоят, защото все по-стремглаво изпадат от европейския влак и започват да се превръщат - по силата на личния свой избор, на личното свое поведение – във втори сорт хора, които никога няма да могат да се справят с огромната пропаст между тях и останалите европейски народи. Шансът на ромите са българите – те могат да ги изтеглят, да ги социализират, да ги вземат на буксир, да ги модернизират.

Но за това трябва и ромите да си помогнат - да си намерят своите лидери, да се замислят как живеят и да проявят колективна воля за измъкване от ада не толкова на материалната, ами на духовната мизерия. Аз съм твърдо убеден, че ромите в България са случили на мнозинство - българите нямат по отношение на малцинствата мисленето за гета, лагери и резервати. Само че и в отношенията между етносите важи диалектическият закон за количествените натрупвания, които водят до качествени промени. Въобще не е нужно в новия им тип отношения с българите, да се променя тяхната - на ромите - идентичност (това се отнася и за всеки друг етнос). Въпросът е те да се идентифицират с народа, с нацията, с държавата - с нейните ценности и цели, задачи и стремления.

Време има, но то е все по-малко. В съзнанието на българите все по-крехко става виждането, че с ромите сме заедно в една лодка - България. За тангото са нужни двама. Нещо повече – и вторият трябва да умее да танцува, или поне да има желание да се научи.

За Игнат Минков моделът, който България трябва да избере днес е на модерната демократическа политическа нация. Той привежда принципите, които обосновават този модел: 1. Българският етнос е национално организиран и културата му, благодарение на своя модерен облик и европейските си цивилизационни характеристики, обслужва успешно и равностойно и инкорпорираните в нацията миньоритни етнически общности. (Колкото по-добре етническата общност или неин член овладеят българската национална култура, толкова по-резултатно те развиват и отстояват и собствената си етническа култура)... 2. Всички етнически култури от гледна точка на културната идентичност и онтологична стойност са равностойни и имат права на съществуване и развитие. 3. Развитието на етническите култури на миньоритните общности е дело на техните носители; то предполага културното активизиране на общностите, на тяхната собствена интелигенция и водещи представители. 4. Изграждането и развитието на националната и на интегрираните в нея миньоритни етнически общности не може да води до ограничаване, а напротив трябва да инспирира разгръщане на индивидуалните качества и възможности за изява на личността. 5. Отношенията между общонационалната култура и културите на „локалните" миньоритни общности се изграждат на принципа на взаимното зачитане на техните обществени позиции и функции… (Тази легитимност на националната култура и приемането й като репрезентативна и определяща облика на българското общество и от миньоритните етнически общности е фундамент, главно условие за хармоничното развитие на българското общество и успешното му интегриране в съвременните европейски структури.) 6. Изграждането и функционирането на националната култура и на културите на миньоритните общности се осъществява в рамките на европейския цивилизационен модел, по който се развива нашето общество. (За България е особено важно ислямизираните общности у нас да възприемат европейските модерни цивилизационни норми на упражняване на своята религиозност, съобразно принципите на светското общество, секуларизацията на религиозните институции и практикуването на религиозността като лично преживяване и нравствена норма). 7. Модерното развитие на националната общност и разгръщането на „груповите" култури предполага конституирането на обществен договор за гарантиране на ненарушимостта и укрепването на националното единство.“[41]

Игнат Минков твърди: “Трябва добре да се разбере, че ако не се заздравят връзките между развитието на собствената групова етническа култура на българските турци с националната култура и българското общество започне да се изгражда по модела на мултикултуралните общности, България ще се раздроби на малки анклави от население със „собствени" самообособяващи се култури, които ще имат различен темп и посоки на развитие и на модернизация. Естествено е да се очаква и това, че сред анклавите с българско турско население (именно за да открои то собствената си култура от българската национална култура) ще започне утвърждаването на ислямско-ориенталски принципи и норми на организация на обществото. Ако към това се насложат и изолацията, самоизолацията и тежките деструктивни и със силен ориенталски привкус процеси сред българските роми, които също все повече се самообособяват културно от националната общност, в нашето общество ще се проявят толкова силни разнопосочни тенденции, които дори могат да застрашат съществуването му като единна общност и европейската ориентация на нейното развитие. Ако това се допусне, България наистина ще стане преходна зона, терен на сблъсък между европейско-християнската и ислямско-ориенталската цивилизации с всички пагубни за българското общество и държава последици. Недопускането на тази алтернатива е фундаментална вътрешно- и външнополитическа задача пред българското общество днес… При евентуалното утвърждаване на мултикултуралния модел на изграждане на българското общество ромите също би трябвало"да се обособят в своите анклави със специфична култура и начин на живот (квартали, махали, селища или може би етнически резервати като на индианците в САЩ, където да „отстояват" културната си самобитност). Възможно ли е това, а и ще допринесе ли такъв подход за подобряването на техния бит и условия за живот? Практиката показва, че поради редица специфики на социалните си нагласи и култури циганите у нас не могат да съществуват като самостоятелна общност и да решават сами проблемите си.” [42]

Радостен (и показателен) факт е, че за демографската криза глас се чу най-сетне от доста ясно изразената дясна част на спектъра от политолози, които доскоро бяха сякаш напълно безчувствени към подобни въпроси и ги смятаха за лява и-или националистическа пропаганда. Много силна статия публикува не кой да е а Огнян Минчев[43]. Прав е той като твърди: “Нашият избор е не дали да приемем имигранти или не, а дали това да стане организирано, посредством адекватна стратегия на българската държава или хаотично и безконтролно от гледна точка на националните интереси… Колкото по-близки са по етно-религиозен и културен произход до мнозинството българи, толкова по-лесно ще се адаптират тези хора в новата си родина… масовото навлизане на мюсюлмани от Близкия изток, Централна и Южна Азия и Африка би ускорило и сега наличната тенденция към разрастване на малцинствените групи с ислямско вероизповедание и превръщането им в равностойна или дори по-голяма общност от тази на православните българи. Това е въпрос на национална идентичност – компромиси с него могат да се правят до определени граници… Непосредствено до малка, обезлюдена и изтощена България динамично се развива мегаполисът Истанбул с два пъти по-голямо население от българското. Турция като цяло е над 70-милионна страна с динамична икономика и демография. Съхраняването и развитието на България в този контекст са пряко зависими от възстановяването на демографската й стабилност и – ако е възможно – възходяща демографска динамика.”[44]

Демографските процеси са силно инертни и инерционни. Дори и най-ефективната стратегия да бъде най-успешно реализирана на практика, ще са необходими години, дори десетилетия, докато тя даде резултат. Това понякога обезсърчава, но друг път – освен да започнем да изработваме и да прилагаме демографска стратегия няма. За това обаче се иска силно политическо лидерство. Много експерти сочат като пример Франция и нейния велик лидер Де Гол. Генерал Де Гол доказа, че величието на големия държавник се мери с проблемите, с които той се е захващал – а те винаги при истинския държавник са от стратегическо значение за нацията.

Учените алармират – държавата не може повече да абдикира от проблемите на демографската криза. Те настояват за радикална демографска политика, като предлагат стимулиране не просто на раждаемостта (пронаталистичната политика ще ползва ромите), а подкрепяне на качественото възпроизводство и отговорното родителство, т.е. на семейства, които желаят да учат, да работят, да строят, да спазват своите родителски задължения. Много важна тук е ролята на православната църква – редица религии отдавна са се превърнали в истински социални институти. Важна е ролята на гражданското общество, на организациите с идеална цел. И нека не се прикриваме зад уговорки, че за подобна политика са нужни огромни финансови ресурси. Да, финансовата обезпеченост на демографската стратегия е важна, но парите тук не са всичко. Не бива също и да отпускаме ръце, да се предаваме - демек, не можем да ги над-раждаме! Международната практика показва, че всичко е наука, че си има определени технологии и техники, че ситуацията е тежка, но не безнадеждна. Необходимото условие е да се започне.



Трябва да преодолеем отчужденото и бюрократично отношение към българите, които желаят да придобият или възстановят своето българско гражданство – най-напред като облекчим процедурите и намалим рязко нужните документи, като ускорим обработката им. Както Гърция, която прие много понтийски гърци от бившия СССР, така и България може да привлича българи от тези републики.
Справка за подадените молби за българско гражданство[45]:

1

2

3

4

5

6

Година

Общо подадени молби

На основание български произход

Придобили българско гражданство

Графа 4 в процент (%) от графа 2

Графа 4 в процент ( %) от графа 3

2000

3 334

1 144

853

25.6

74.6

2001

5 495

3 506

940

17.1

26.8

2002

7 438

5 960

3 210

43.2

53.9

2003

14 306

13 128

4 173

29.2

31.8

До 21.05.04

10 734

10 209

1 963

18.3

19.2

Македонски граждани

2000

3 334

113

25

0.7

22.1

2001

5 495

1 471

169

3.1

11.5

2002

7 438

2 405

1 360

18.3

56.5

2003

14 306

4 165

1 685

11.8

40.4

До 21.05.04

10 734

3 824

746

6.9

19.5

Молдовски граждани

2000

3 334

171

49

1.5

28.7

2001

5 495

613

157

2.9

25.6

2002

7 438

1 866

583

7.8

31.2

2003

14 306

6 124

1 172

8.2

19.1

До 21.05.04

10 734

4 083

801

7.5

19.7

Други граждани

2000

3 334

860

779

23.4

90.1

2001

5 495

1 422

614

11.2

43.2

2002

7 438

1 689

1 267

17.0

75.0

2003

14 306

2 839

1 316

9.2

46.4

До 21.05.04

10 734

2 302

416

3.9

18.1

Вижда се, че получаването на наше гражданство на основание български произход не само е трудно, но става и все по-трудно.

Оправдание може да се дири в недостатъчния административен капацитет – да, молбите растат, но хората, които ги обработват са практически същия брой. Ала в други сфери броят на чиновниците ни расте, а тук лимитирането на щатовете си остава с пълна сила.

Поне за мен, дори да има за това известни основания, не е най-малкото проява на добър вкус да се говори непрекъснато: “Те искат българско гражданство не защото България им е станала изведнъж толкова мила, ами заради привилегиите, които нашият паспорт дава!” Гърция никога не пада тъй ниско - да смесва тези неща. Сякаш родолюбието не може да върви заедно със стремежа да живееш по-добре, да пътуваш повече, да търсиш щастието си…

Какъв е проблемът у мнозина отговорни лица в тази система (не искам да допусна изпълнение на политически поръчки за саботаж на този процес) – те гледат на всичко бюрократично, без да правят особена разлика дали човекът е от Македония или от Средна Азия.

Когато се издигат бюрократични пречки, има условия за корупция. Нейни жертви са българи, кандидатстващи за наше гражданство. А вината за това прехвърляме изцяло върху тяхната доверчивост…

И как така от Агенцията за българите в чужбина бяха отстранени хора с доказан, искрен и силен патриотизъм (напр. Спас Ташев).

Силна национална политика се прави само със силно родолюбие.

Експерти предлагат промяна в член 8 от Закона за българското гражданство (в курсив е текстът, който трябва да бъде добавен): “Член 8. Български гражданин по произход е всеки, на когото поне единият родител е българин или български гражданин.” Очевидно това предложение е част от възможните усилия на държавата да създаде улеснения при придобиване на българско гражданство на всички лица от български произход, за автоматичното придобиване на българско гражданство при заселването в страната на живеещи сега извън нея българи, вкл. възстановяването на българското гражданство от българи, живеещи в съседни земи, които са били част от територията на България или са администрирани някога от българските власти - Вардарска и Егейска Македония, Западна Тракия, Западните покрайнини… Разбира се, някои от тези идеи, ако не се отработят с достатъчно народо-психологическо внимание и дипломатически такт, могат да причинят проблеми с наши съседи – напр. ако формулировката бъде просто “за възстановяването на българското гражданство на лицата с български произход, живели в земите, които през 1913-18 и 1941-44 г. са били част от Царство България или са управлявани от неговата администрация”. Макар че има и алтернативно мнение, че тази формулировка по никакъв начин нямало да влоши нашите отношения със съседите, защото не се обвързвала с каквито да е териториални претенции към тях.

Родолюбивото дело, което България може да направи за своите 4 млн. сънародници извън нейните предели, не влиза в разрез с европейските практики и законодателни решения. Ако примерът с Германия причинява въздишки (тя е силна, демократична, правова държава и може да прави всичко!), то да видим как осъзнато, смело и последователно действат Гърция, Сърбия, Румъния, Турция.

Предоставянето на възможност за автоматично придобиване на българско гражданство за българи с факта на заселването им, има не само демографски, но и икономически аспекти. То касае хиляди наши събратя в Украйна, Беларус, Русия, Молдова, Казахстан, Таджикистан и др. (поне 500-600 хиляди): все трудолюбиви, главно земеделски работници, които всуе търсят в онези (често размирни) държави възможност за един по-добър живот на своите (основно многодетни) семейства. За тях родните чезнещи села, пустеещите, неразорани плодородни поля биха били обетована земя. “Трябва да побързаме с развитието на аграрната реформа, комасацията и пазара на земя, с целенасочени мерки за оземляване и адаптация на тези хора в обезлюдените български села.”[46]

Из страната ни има много пустеещи къщи (а да не говорим за бастисвания огромен сграден фонд на МО). Кой пречи да довършим най-сетне създаването и приемем работеща национална стратегия за трайно завръщане и заселване в страната на българи, живеещи извън нея и да приемем в съгласие с нея съответния закон?

Нека вземем Пернишки окръг. В селата там живеят 36 331 души (през 1992 г. – 42 257), жилищата са 47 201, т.е. падат се по 0.77 човека в къща. Ако допуснем, че хората живеят по един в къща, то има 10 800 празни къщи. Но според експерти в Пернишко пустеещи са между 1/3 (всяка трета) и 1/2 (всяка втора) от селските къщи!

Разработването и прилагането на имиграционната стратегия, пише Огнян Минчев, “ще изисква активен политически консенсус в рамките на целия спектър и той трябва да бъде активен, гъвкав и стабилен спрямо текущата политическа конюнктура.”[47]

За същото говори и Михаил Мирчев: “[Нужна е комплексна], най-вече държавна политика. С политически консенсус – всички партии трябва да приемат като приоритет излизането от демографската криза. Нужни са спешни спасителни действия и всички трябва да действат в една посока. Това трябва да е изведено като приоритет и на следващите поне две правителства. Трябва да е ясно, че това не е един от многото проблеми. Това е първостепенен проблем.”[48]

Правилно обръща внимание Михаил Мирчев върху проблема за опазването на нашите деца - към тях цялото общество, всеки един от нас – всички сме длъжници. Да, у нас се раждат малко деца, но ние “похабяваме огромен контингент от ражданите деца. Това е така, защото не пазим децата от алкохолизъм, от наркотици, от улично насилие. Първата задача на държавата е да създаде комплекс от мерки, които да пазят децата. И така те, като станат на 18 год., да са живи и здрави, да не са интелектуално и психически малоумни, да не са антисоциални. Едната мярка трябва да е в данъчната политика – семейното подоходно облагане. Друга мярка е образователната система, която трябва да се самообучи и да дава обучение и съвременни нагласи на децата в подготовката за семеен живот, сексуално партньорство. Учителите трябва да са отворени към тази тема и да общуват с децата още от 4-ти клас.”[49]

И на друг един значим проблем се спира Михаил Мирчев: “У нас в момента има над 200 000 двойки, които искат, но не могат да имат деца. В същото време изкуственото оплождане у нас, което е на световно ниво, действа неефективно. Ако създадем стимулиращ механизъм този организационен лекарски кадрови ресурс да заработи ефективно, само от тези над 200 000 двойки ще имаме потенциални хубави здрави около 140 000 бебета. Става въпрос за двойки, които са от средната класа и елита. Това не са маргинали, не са аутсайдерски групи. Това е големият потенциал.”[50]

Разбира се, нужно е да променим и мисленето. Например, спрямо българите, които са емигрирали. Това са български граждани и те трябва да останат свързани духовно с Майка България. Тя да ги помни, да им напомня, че се нуждае от тях – дори и да са останали там. Да знаят те, че винаги могат да разчитат на родината си и да са мотивирани да правят максималното за нея, когато тя се нуждае от тях. Правилно отбелязват някои автори – ние броим в статистиките само родените българчета в България. Но из целия свят се раждат българчета и мястото на раждането, както и гражданството, което те придобиват там не могат да ни пречат да ги смятаме наши деца.

Все същата стара моя теза - че през 21 век, в информационното общество държавата е не само материално пространство, което се свързва с територия, граници, релеф, реки и езера – тя е и духовно пространство, което винаги има далеч по-огромна протяжност и с което връзката, ако се пази и съхранява, се къса много по-трудно.

Трябва да се опомним. Връщам се пак към същата мисъл, дошла от споменаването на ролята в демографския растеж на Франция на Генерал Де Гол. Убеден съм - някой наш голям политик, държавник трябва да даде начало на българското ни опомняне. Защо само в България обсъждането на демографските проблеми се записва в графата “заплаха за етнически мир”?! Защо само в България на национализма, дори ако той е прагматичен, разумен, човечен и умерен, се гледа едва ли не като на явно подстрекателство. Защо България единствена няма модерна Национална доктрина - не взряна носталгично в миналото, не като музеен експонат или тиха меланхолия, а вгледана устремено напред в Третото хилядолетие?

Несъмнено – каквото и политическо, икономическо, социално и демографско инженерство да прилагаме, някои тенденции просто са необратими. Едва ли бихме могли да повлияем на това – дали те да протичат. Ала можем да направим така, че да повлияем на това – как те ще протичат. И да забавим максимално техния ход.

Много от процесите са вън от нас и са обективни, въпреки нашата воля. Но това не е причина да се смирим с тях, а трябва да ги управляваме или поне да се приспособим към тях, да правим така, че да минимизираме щетите от тях и да максимизираме ползите.

Колкото и да са инертни и инерционни демографските процеси, те имат удивителното свойство по някакъв си собствен свой начин да откликват на развитието на обществото. Ако то изживява криза, то тези процеси опират дъното. И обратното - при успехи, стабилност, предвидимост, когато напрежението отслабва, а оптимизмът расте, когато е налице възможност за планиране и подреждане на живота, то демографията откликва позитивно, данните й стават по-нормални. Изобщо не е вярно, че няма смисъл от нищо, че всичко е загубено.

В заключение, нека все пак не забравяме, че скоро ще влезем в Европейския съюз. Това е една просперираща и консолидираща се общност, която наистина може да задълбочи последствията от едни, но същевременно и да омекоти последствията от други тревожни сценарии, свързани с демографските тенденции в България.

Това може да ни поуспокои, но не дотолкова, че да стоим със скръстени ръце и да чакаме кротко нещата да се подредят от само себе си.
Литература към ГЛАВА ВТОРА

1. Национален статистически институт, “Статистически годишник - 2003”, тук стр. 4-5.

2. Национален статистически институт, “Население и демографски процеси – 2002”, стр. 4-5.

3. Национален статистически институт, “Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001 г.”, Том 1, “Население”, Книга 1, “Демографски и социални характеристики на населението”, стр. 40-41.

4. Галина Александрова, “Нацията се смалява”, “Капитал”, 28 септември – 4 октомври 2002 г., стр. 31-33.

5. Интервю на Мила Минева с Кънчо Стойчев, “Няма смислена програма, която може да задържи младите хора тук”, “Капитал”, 28 септември – 4 октомври 2002 г., стр. 31.

6. Национален статистически институт, “Население и демографски процеси – 2002”, стр. XX.

7. Национален статистически институт, “Население и демографски процеси – 2002”, стр. XVIII.

8. Диана Чалъкова, Ваня Додунекова, “Демографска, социална и социално-икономическа характеристика на най-младите майки”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2003 г., стр. 36-55, тук стр. 43.

9. Национален статистически институт, “Население и демографски процеси – 2002”, стр. XIX-XX.

10. Ibid., стр. XIX.

11. Ibid., стр. XIX.

12. Ibid., стр. XVI.

13. Емил Христов, “Остаряването на българското население през миналия век – основни измерители и емпиричен анализ”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 3-13, тук стр. 4.

14. Национален статистически институт, “Население и демографски процеси – 2002”, стр. XVI.

15. Емил Христов, “Остаряването на българското население през миналия век – основни измерители и емпиричен анализ”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 3-13, тук стр. 9.

16. Ibid., стр. 10.

17. Национален статистически институт, “Население и демографски процеси – 2002”, стр. XXI.

18. Доньо Донев, “Тенденции в развитието на качествените характеристики на населението в България в периода на икономически преход”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 80-86, тук стр. 80.

19. Ibid., стр. 81-82.

20. Ibid., стр. 85.

21. Samuel Huntington, “The Hispanic Callenge”, “Foreign Policy”, March/April, 2004, www.foreignpolicy.com.

22. Георги Ганев, “Няма бързи решения”, “Капитал”, 28 септември – 4 октомври 2002 г., стр. 32-33.

23. Интервю на Йоана Гъндовска с Михаил Мирчев, “Михаил Мирчев: В сегашната демографска криза има жестока комбинация на фактори”, “Сега”, 28 май 2004 г., www.segabg.com.

24. Национален статистически институт, “Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001 г.”, Том 1, “Население”, Книга 1, “Демографски и социални характеристики на населението”, стр. 186.

25. Граждански комитет “Европа”, “Да спрем обезбългаряването”, май 2000 г.

26. Игнат Минков, “Съвременната българска нация и интегрираните в нея етнически общества”, “Списание на БАН”, Nо. 3, 2001 г., стр. 13-22, тук стр. 13.

27. Национален статистически институт, “Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001 г.”, Том 1, “Население”, Книга 1, “Демографски и социални характеристики на населението”, стр. 126-127, 129.

28. Ibid., стр. 43.

29. Диана Чалъкова, Ваня Додунекова, “Демографска, социална и социално-икономическа характеристика на най-младите майки”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2003 г., стр. 36-55, тук стр. 41-42.

30. Ibid., стр. 51.

31. Алексей Пампоров, “Демографски характеристики на ромските миграции в България”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 63-79.

32. Алексей Пампоров, “Демографски характеристики на ромските миграции в България”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 63-79., тук стр. 70.

33. Ibid., стр. 71.

34. Ibid., стр. 72.

35. Ibid., стр. 76.

36. Алексей Пампоров, Демографски характеристики на ромските миграции в България”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 63-79, тук стр. 77-78.

37. Доньо Донев, “Тенденции в развитието на качествените характеристики на населението в България в периода на икономически преход”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2002 г., стр. 80-86, тук стр. 84.

38. Диана Чалъкова, Ваня Додунекова, “Демографска, социална и социално-икономическа характеристика на най-младите майки”, Център за изследване на населението, “Население”, Nо. 1-2, 2003 г., стр. 36-55, тук стр. 42.

39. Игнат Минков, “Съвременната българска нация и интегрираните в нея етнически общества”, “Списание на БАН”, Nо. 3, 2001 г., стр. 13-22, тук стр. 20.

40. Игнат Минков, “Съвременната българска нация и интегрираните в нея етнически общества”, “Списание на БАН”, Nо. 3, 2001 г., стр. 13-22, тук, стр. 14-15.

41. Игнат Минков, “Съвременната българска нация и интегрираните в нея етнически общества”, “Списание на БАН”, Nо. 3, 2001 г., стр. 13-22, тук стр. 17-18.

42. Ibid., стр. 19-20.

43. Огнян Минчев, “Изходът от демографската криза: ефективна имиграционна политика”, “Дневник”, 14 април 2004 г., стр. 8.

44. Огнян Минчев, “Изходът от демографската криза: ефективна имиграционна политика”, “Дневник”, 14 април 2004 г., стр. 8.

45. Интервю на Мирела Веселинова със заместник-министъра на правосъдието Марио Димитров, “Българският паспорт – мечта за молдовци и македонци”, “Труд”, 31 май 2004 г., стр. 42.

46. Огнян Минчев, “Изходът от демографската криза: ефективна имиграционна политика”, “Дневник”, 14 април 2004 г., стр. 8.

47. Огнян Минчев, “Изходът от демографската криза: ефективна имиграционна политика”, “Дневник”, 14 април 2004 г., стр. 8.

48. Интервю на Йоана Гъндовска с Михаил Мирчев, “Михаил Мирчев: В сегашната демографска криза има жестока комбинация на фактори”, “Сега”, 28 май 2004 г., www.segabg.com.

49. Ibid.

50. Ibid.

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница