София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница7/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14

S(С)>S(A)+S(В).

Проф. Цветан Семерджиев пише, че същността на синергетичния ефект “е в спонтанната самоорганизация на сложните системи, възникваща в резултат на взаимодействието на техните структурни звена, при което системите като цяло придобиват качествено нови свойства, невъзможни за постигане от отделните им части.”[3] Точно това е важно да се отбележи и запомни – всъщност синергетичният ефект не е само количествено надвишаване при сбора (синтеза) на определени характеристики (свойства) на съставните елементи на системата над простата сума на тия характеристики (свойства), а получаването на качествено нови характеристики (свойства).

Система, която не желае да е жива или да се бори да е жива, е просто неотличима от неживата система. За всяка жива система е естествен стремежът към повече сигурност. Проф. Васил Проданов твърди, че: "Сигурността е характеристика на всяка система и тя е в нейната способност да се съхрани при промяна на средата, условията и обстоятелствата, от които зависи; да функционира и се развива оптимално, т.е. при най-малък разход на ресурси да осъществява заложените в нея закономерности и цели."[4]

Смисълът да си жив е да желаеш да живееш и да се бориш да живееш. А да си жив, това извън биологичния смисъл означава не само да потребяваш и отделяш, а да имаш интереси. Да се бориш да си жив, означава да се бориш за защитата и осъществяването на тези си интереси. Интересът винаги върви с борбата за неговото осъществяване. Така че система, която няма интереси или не се бори да ги защити и осъществи е неотличима от неживата. Това означава, че тя или сама се е изолирала от другите системи, или фактът на съществуването ù може да се пренебрегне, защото тя не е в състояние да играе каквато да е роля във вътрешносистемните отношения, нито пък да накара когото да е да се съобразява с нея.

Например, Албания през Студената война - незначима и ненужна, загубена във времето и пространството. Поуката за България каква е? - в своята политика за сигурност и отбрана, тя да не допусне ситуация, при която геополитическата ù ценност да клони към 0, или да стане практически равна на 0. Това може да я сполети, ако тя няма своя визия за сигурността си и следва сляпо политиката на някоя външна [велика] сила. Колкото повече една система взема решенията си “по интуиция” [без да отчита началните и граничните условия и промените в средата по време на самия процес] или по внушение (натиск) отвън, толкова повече нараства вероятността, тя да вземе решение с разрушителни за самата нея последици.

Когато говорим конкретно за системата за национална сигурност, трябва да подчертаем с още по-голяма сила, че това не е просто механичен сбор от структури, норми и хора, а сложна организация, с много силни взаимни връзки, ефективна координация, качествено управление: т.е. наистина тя е уникален комплекс с многопластова структура, различни нива на подчиненост и категорично необходим синергетичен ефект, който повишава значително нейния капацитет и възможности: до степен, че тя преминава в едно качествено ново състояние, когато имаме не просто - да го изтъкнем пак - събиране, а умножаемост на способностите (взаимодействието вътре в една система - когато тя е структурирана, координирана и управлявана оптимално - умножава способностите й да генерира сигурност). А в толкова сложна, като системата за национална сигурност именно държавата е основният фактор, главен производител на сигурност.

Сигурността на всяка система (в т.ч. на системата за национална сигурност) е такова състояние, при което е гарантирано нейното нормално съществуване и са надеждно защитени жизненоважните ù интереси. Ако съществува заплаха за тези интереси, системата може да започне да изпитва дефицит на сигурност, да се намира в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси – тогава, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.

Неизменно изискване към системата за национална сигурност е тя да съхрани при всички обстоятелства способността да действа в автономен режим и да може да оптимизира функционирането си винаги, когато националната сигурност е застрашена. Разбира се, запазването на такъв капацитет зависи от това - дали страната е изолирана (или неутрална), или пък е част от по-голяма система от държави, функционираща като Система за колективна сигурност.

С други думи, за да е ефективна и изпълнява предназначението си, една система за национална сигурност трябва в пълния смисъл на думите да бъде наистина “национална” (по характер), наистина “система” (с висока степен на интегритет и с национално отговорно управление) и наистина “за сигурност” (т.е. да представлява един сложен механизъм за производство на сигурност). Тази система не бива да разчита прекалено на статуквото – напротив, тя трябва да е самосинхронизираща се, самооптимизираща се, самообучаваща се, настроена за динамичен анализ на ситуацията. Системата за национална сигурност не може да съществува вън от конкретното време и пространство, тя е функция не само на трайни тенденции, но и на всяка внезапна промяна в стратегическата ситуация. В нея обществото е пуснало дълбоки корени (или пък тя в него) – които отчитат традициите, манталитета, историческата памет. Заблуда е, че всяка конструкция, вкл. механично привнесената отвън би могла да пасне на държавата, напротив – подобна присадена система за национална сигурност може да се окаже неефективна, като в нея възникнат силно вътрешно триене и концентратори на напрежение.

Въпреки националните й специфики, системата за национална сигурност е изключително податлива на външно влияние. Тя може да се окаже лесно внушема, лесно възбудима, да загуби своята автономност, да се пристрасти към чужди въздействия и указания. За жалост у нас често даваме приоритет на чужди схеми и рецепти.

Разбира се, оптималният вариант за системата за национална сигурност е тя да е национална по характер и в същото време да е интегрирана (интегрируема) в система за колективна сигурност. Тук проблемът е, че прекалено силното следване на чужди модели може да подмени националната идентичност, да денационализира системата за национална сигурност и да я отчужди от обществото.

Понеже България е член на НАТО, т.е. на система за колективна сигурност нека да помислим наистина за проблемите, които една система за национална сигурност (СНС) изпитва при разтварянето (интеграцията) в една система за колективна сигурност (СКС). И няма да се ограничаваме само с това - как в процеса на интеграция в СКС, СНС да си отвоюва колкото се може повече суверенитет и капацитет за автономно функциониране. А ще гледаме по-широко.

Ще отбележим - почти няма спор, че интеграционният процес не е само резултат от национален избор. В СКС не винаги ти суверенно кандидатстваш: по-често там теб те кандидатстват, особено ако си държава с ограничени ресурси за влияние и стратегически важно положение, силно необходимо на СКС или на някои страни в нея.

Оставена сама на себе си, избягваща интеграционните процеси, изолираща се или даже допускаща да се конфронтира със СКС, държавата (с нейната СНС) лесно ще се окаже особено уязвима за дестабилизация, би се засилила необратимостта на някои процеси в нея. Дори става опасно тя да се изолира, да се противопоставя. В държавата могат да възникнат източници, генериращи несигурност, напълно вероятни са и системните трансформации и деформации, способни да застрашават самото функциониране на държавата.

Но преди да разгледаме взаимоотношенията между СНС и СКС, нека накратко (защото ще ни потрябва) се спрем на въведеното от Карл Дойч понятие "security community" - общност за сигурност[5].

Характерните свойства на всяка такава общност за сигурност са следните: интегритет; споделена сигурност; чувство на сплотеност и готовност за съвместно отстояване на интересите; договореност, че всички спорове между участниците в нея ще се решават само с мирни средства и с преговори; наличие на механизми, институции и традиции за преодоляване на угрозите, споровете и конфликтите.

Следвайки К. Дойч, ще различаваме два типа такива общности:

- Амалгамни: в тях отделните единици, макар и съхранявайки някои елементи от собствените си системи за сигурност, изграждат съвместна система за сигурност в рамките на общността. Нейните институции за планиране, управление и контрол стоят над всички членуващи страни и поемат изцяло гаранциите за индивидуалната сигурност на всяка една от тях. САЩ са пример за такава общност - на своите щати. Донякъде това важеше и за Варшавския договор, макар че доброволността на участието в него може да се оспорва. Доктрината "Брежнев" (на социалистическия интернационализъм и ограничения суверенитет) едва ли даваше обективните критерии за заплахи за сигурността на отделните страни-членки. Би могло да се каже, че в своята постепенна еволюция Европейският съюз ще еволюира все повече към една амалгамна общност за сигурност.

- Плуралистични: в тях отделните единици запазват в значима степен самостоятелността на националните системи за сигурност, като в същото време те прехвърлят не малка част от функциите по гарантирането на своята собствена сигурност към общността и към нейните институции за планиране, управление и контрол. В тези институции всички членуващи страни (поне на теория) участват на равноправни начала и могат да защитават своите интереси. Като пример за такава общност ние спокойно можем да посочим НАТО.

Амалгамните общности за сигурност приличат на тъкан, на платно - от които където и каквото парченце да се отреже, то, от гледна точка на сигурността, ще бъде едно и също, хомогенно, съдържащо напълно свойствата на цялото (Джорджия и Тенеси). Докато при плуралистичните общности за сигурност всяко едно отрязано от тъканта, от платното парченце, има своя собствена идентичност в сигурността, и може, скъса ли се връзката с центъра или се наложи - да мине на функциониране в автономен режим (Гърция и Турция).

Плуралистичните общности са като суровото яйце – с отличими белтък и жълтък. Амалгамните са като разбитото за омлет яйце.

Силно влияние в СКС оказва неравнопоставеността на страните.

Прекалено опростенчески е да се смята, че в СКС гласовете се броят. Дори това да е така, нещо повече - дори решенията да се вземат с консенсус, дори да са в сила най-съвременни процедури за съгласуване на позиции и изглаждане на противоречия, то там фактически гласовете се претеглят и малката държава може да се окаже участваща формално във вземането на решенията. Защото във всяка СКС (според реалната им мощ и финансовия ангажимент за ефективното функциониране на СКС), държавите са с различни възможности за въздействие върху своите партньори. Независимо от декларираните намерения, някои (големите) държави са много повече производители на сигурност, а други (малките) държави – са много повече потребители на сигурност. Това автоматически отрежда на втория род (сорт) държави по-задно място в скалата на тежестта и значимостта на гласовете. Влиянието на по-силните над по-слабите партньори в СКС е както неофициално, проявяващо се в ежедневния процес на съвместната дейност, така и фактически институционализирано: чрез срещи на високо равнище и различни комисии (групи, инициативи) с ограничен брой участници. Тъкмо за това, че са повече производители на сигурност, тия държави биват съответно и подходящо компенсирани: напр. с водеща роля в СКС, с правото да вземат решения от името на малките и вместо тях и т.н. За това пък, че малките са повече консуматори на сигурност, те трябва да плащат с конвертируеми ценности - с територия, с бази, суровини, услуги, подразделения за мисии (вкл. с пушечно месо).

В СКС няма автоматизъм, т.е. те не се задействат незабавно, ако се случи нещо с по-слабите партньори. Очевидно е възможно Голямото, Цялото, да “проспи” проблемите на Малкото, на Частта. Цялото е винаги по-голямо и по-значимо от своите Части. Те точно затова са се обединили, за да изградят такова Цяло, интересите на което са на порядък по-високо от интересите на съставните Части.

Несъмнено всяка една Част може да игнорира в даден момент интересите на Цялото, обаче тогава (особено ако тя е с ограничени ресурси и влияние), би поела неоправдан риск или да остане сама в един момент - пред лицето на някои предизвикателства, или дори изобщо да отпадне - юридически или фактически от СКС (Цялото).

СКС определя (налага) изисквания, режими и параметри на СНС. Чрез тях СНС трябва първо да отговори на потребностите на СКС, а после, ако има все още ресурси и сили, да се погрижи за всичко друго. Всяка държава в СКС трябва да бъде готова да даде своя съществен принос за целите и способностите на СКС. Една страна, особено с по-скромни възможности може - желаейки да се докаже като надежден партньор, - да инвестира огромни за нея средства за изпълнение на критериите и изискванията на СКС и с това да се лиши от възможности да изгради собствен капацитет за действие в автономен режим, щом това се наложи. Уповавайки се прекалено на СКС, малката държава може да се окаже беззащитна - ако СКС се разпадне, парализира или тръгне по грешен път. Това изисква сериозен анализ на вероятностните (и дали има такива) сценарии, при които държавата ще трябва да разчита единствено на себе си.

От друга страна, силният акцент върху собствената СНС може да те отчужди от СКС, да не съумееш да се сработиш, да изпаднеш от нея и станеш несъвместим с нея, да не може тя да разчита на теб.

Всъщност, независимо от размера на държавата и нейната мощ, народът изпитва остро чувства на несигурност, винаги, когато той е изправен пред кризисна ситуация, пред някакъв род нестабилност.

Но народите на малките страни много по-трудно могат да обяснят на народите на големите страни, че сигурността и на Малкото, и на Голямото се измерват не с килограми, метри и часове, а са като (да използваме понятие от математиката) две равномощни множества.

Илюстрация: Колкото и по-къса да е една отсечка от друга, лесно се доказва, че “броят” на техните точки е “един и същ”. Т.е. която и точка от по-дългата отсечка да вземем, на нея можем да намерим еквивалент (“сестричка”) върху по-късата отсечка и обратно.

Нека отсечките да са AB (дългата) и CD (късата). Начертаваме ги една под/над друга: напр. AB над нея CD. Прокарваме две прави – съответно през точките A и C и през точките B и D. Тези прави се пресичат в точка E. Тогава – която и точка M от отсечката AB да вземем, след като прокараме правата през точките М и E, то тя ще пресече отсечката CD в точка N – тя именно е еквивалентът на точка М. И обратно – която и точка P от отсечката CD да вземем, като прекараме правата през точките P и E, тя пресича отсечката AB в точка Q – тя е еквивалентът на точка P. С тези елементарни построения доказахме, че двете отсечки “имат равен брой точки”.

На пръв поглед нещата изглеждат абсурдно – двете различни по дължина отсечки да имат “равен брой” точки, но това е така, само защото имаме работа с безкрайни множества с еднаква мощност.

Разбира се аналогията тук е далечна, но сигурността на малката страна и на голямата страна от гледна точка на техните народи и отделните хора, живеещи в тези страни, са напълно съизмерими.

А голямата страна, дори що се касае до сигурността, дори в СКС – често се изкушава да казва на малката – виж се колко си малка, колко по-малко значение има (по-незначителна е) твоята сигурност!

Всяко участие в една система за колективна сигурност за малките държави си е всъщност купуване на сигурност и ограничаване на националния суверенитет. То води до стрес и психологически шок - от допира с друга среда; до риск от въвличане в конфликти, в които техните интереси не са засегнати, или където те изобщо нямат интереси. Въвлече ли с в конфликт Цялото, тогава автоматически се въвлича в този конфликт и всяка негова Част. Когато си част от едно Цяло, ако друга Част на това Цяло е нападната, ти си длъжен да застанеш на страната на тази Част, защото точно това означава да си пълноценна, интегрална Част от Цялото (Ако Русия и Турция се окажат в конфликт, то като партньор на Турция по НАТО, трябва незабавно да застанем на страната на Турция). Не напразно вече подчертахме - интересите на Цялото са над интересите на всяка негова Част, че като член на СКС, една малка държава много по-трудно ще съобщава на СКС и на големите държави в СКС своите интереси, страхове, притеснения. Не е изключено да се случи дори парадоксът: малката страна да влезе в общността за сигурност за да получи повече сигурност, а всъщност да получи несигурност или далеч по-малко сигурност от очакваното. Размяната на сигурност срещу суверенитет се плаща осъзнато от обществото, само когато има условия за свободен избор, когато то разполага с достатъчно знание, за да калкулира съвсем рационално всички активи, пасиви и последствия от решението да предприеме подобна размяна.

Държавата с ограничени ресурси въздейства несъмнено по-слабо върху системата за международна сигурност, отколкото самата тя е под въздействието на процесите в тази система. Изтъкнато бе, че все повече системата за национална сигурност на такива държави се оказва отворена система, податлива на всевъзможни влияния (трафици на хора, оръжие, наркотици). И проблемите й надхвърлят нейния капацитет да им се противопоставя поне отчасти успешно.

За всяка малка държава възниква предизвикателството – в колко по-голяма общност тя да са разтвори (интегрира) без да подложи на непоносим риск своята идентичност и суверенитет. Това е така, защото малката държава все по-трудно може сама да реши своите проблеми на сигурността. А това неизбежно изисква да се разшири контекстът – да се определи в каква по-голяма общност по-малката система (държава) да търси реализацията на своите приоритети и защитата на своята сигурност, т.е. съхраняването на интегритета, идентичността, жизнеспособността и целостта си. Такава задача с абстрактните уравнения в теорията на системите може да се реши чрез намиране на maximin или на minimax: т.е. на максималната от минималните общности или на минималната от максималните общности - задача, която няма очевидни решения, защото е силно нелинейна. За България навярно тази [поглъщаща] общност не е толкова и не най-вече НАТО, а преди всичко и главно ЕС (Европа).

Бихме могли да обобщим - членството в СКС несъмнено влияе върху стратегическото планиране на политиката за сигурност. За страни като България то ще губи самостоятелността си, принудено да се съобразява с не малко ограничения. Страната ни се лишава от редица възможности за многовариантно поведение в кризисни ситуации, за маневриране и предприемане на усилия за дирене на решения на проблемите на базата на сепаративни споразумения.

Но при правилен избор на поведение и при ясно формулирани и осъзнати национални интереси, членството в СКС би могло (може) стократно да компенсира всички минуси и неудобства за България.

Осмисляйки това, ние сме длъжни непрекъснато да си повтаряме и помним, че договореностите в системата за колективна сигурност имат и ще имат по-висш приоритет пред вътрешните цели и задачи на всяка държава-членка. Присъединявайки се към тях, за да бъде гарантирана при екстремни обстоятелства, всяка страна съответно се подчинява на максимата, че нейната сигурност е само част от сигурността на системата, която стои над всичко. Т.е. заплаха за сигурността на държавата има тогава (според СКС), когато от нея произтича заплаха за сигурността на СКС. Казвахме вече, че дори в СКС, където всички по идея са равноправни и вземат решенията с консенсус, ограничен брой държави имат право на по-глобални интереси; че малките страни в СКС много по-трудно ще съобщават тревогите си по местни проблеми: напр. гранични спорове, езикови, религиозни и етнически напрежения - вътрешни или със съседите. На такива въпроси в СКС ще гледат главно като на психологически комплекси, породени от изостаналост, домодерност, архаичност.

Във все по-интегриращия се и изпълнен с нарастващи рискове свят, държавата няма алтернатива – тя трябва да участва в СКС, но това не снема от дневен ред необходимостта тя да си изгражда съвременна, оптимално функционираща СНС, за да е в състояние чрез нея сама да поеме, наложи ли се, защитата на сигурността си.

Това трябва да се осъзнае: членството в СКС изобщо не отменя ангажимента за строеж и поддържане на собствена СНС!! Дори като член на НАТО нашата сигурност е national (национална), а не natoinal. Това явно противоречи на пълната увереност на нашите атлантици, че членството в НАТО е панацея от всички проблеми.

Когато говорим за националните измерения на сигурността и за системата за национална сигурност, не можем да не се спрем на такива важни понятия като Лемата и Дилемата на (не)сигурността.

Лема на (не)сигурността: "При сходни състояния на [повишена] несигурност различните системи реагират по сходен начин."

При (повишена) несигурност хората (общностите, обществата) си приличат удивително - в смисъл, че състоянието и реакциите им са подобни: стрес, страх, отчаяние, чувство за безизходица, повишена мнителност, раздразнителност, ранимост, неспособност за вярна преценка. Колкото повече се задълбочава несигурността, толкова по-малко значение има каква е била първопричината за нея - дали е чужда агресия, влошаване на здравето, финансови затруднения, емоционален срив или нещо коренно друго. Човек губи мотивация, ръцете му се отпускат, всичко изглежда напразно, без смисъл.

Обратно - при сигурност всички хора са напълно различни. Тогава е твърде важна първопричината - какво именно е направило този или онзи човек по-сигурен. Вникнем ли в твърдението "по-сигурен", ще се окаже, че при гарантирана сигурност то означава вече по-здрав, или по-богат, или по-уверен, или по-влюбен, по-успешен и т.н. Подчертава се най-често тъкмо онова, което е липсвало преди на човека и го е карало той да се чувства несигурен. В отличие от несигурността, където нейните различни източници от един момент нататък въздействат еднакво (сходно), при сигурност различните ù източници въздействат всеки по своему (нееднакво). Подобрявайки един аспект на сигурността, даден източник може да окаже добро влияние и на някои други аспекти. Напр. професионалният успех би могъл да породи стремеж за емоционални завоевания, но това не винаги е задължително. И при изключително добре гарантирана сигурност някои неща у човека могат да вървят отлично, а някои - едва-едва. Подемът в едно отношение рядко води към подем във всички други отношения, за разлика от несигурността, когато при рухването на една опора се свлича целият психологически градеж.

В немалка степен горните съждения важат и за големи общности хора (племена, народи, общества). Независимо от различията им (политически, икономически, културни, етнически, религиозни), при несигурност за тях са характерни сходни реакции. За Даниел Бел: “Индивидите не могат да понесат прекалено голяма несигурност във всекидневния си живот, а най-плашещите измерения на несигурността са бързото и флуктуиращо обезценяване на парите … и флуктуиращата безработица. Тъкмо при тези обстоятелства традиционните институции и демократични процедури в обществото се пукат по шевовете и се надигат ирационалните вълни на недоволство и на копнеж по политически спасител.”[6] За Роналд Инглхарт, при повишена несигурност у всяка общност от хора, неувереността поражда остра потребност от предсказуемост, ред, ясни правила и сработва т.нар. "авторитарен комплекс", приемащ обикновено едната и/или другата от следните форми[7]:

- отрицание и съпротива срещу промените, вяра в непогрешимостта и отстояване на собствения културен модел;

- преклонение пред лидер с желязна воля, който да преведе общността през трудностите към по-сигурни времена.

Според Р. Инглхарт една от ключовите функции на религията е "да дава чувство за надеждност в невнушаваща чувството за сигурност среда."[8] Подобна роля за снемане на неопределеността на настоящето и бъдещето, постигане на предсказуемост и даване на смисъл, надежда и перспектива играят и повечето идеологии.

Суровата реалност на живота предлага най-очевидни аргументи в полза на Лемата на (не)сигурността. Без значение къде по света се намират хората от една общност, те реагират еднакво: при агресия отвън (готовност за риск и саможертва, консолидация, идеализъм, всеотдайност); при остър ръст на престъпността (мерки за защита на живота и собствеността - личните и на най-близките хора); при стихийни природни бедствия (загърбване на вражди, солидарност, взаимопомощ, състрадание); при много висока безработица (стачки и социални вълнения, саботажи, индивидуални актове на насилие).

А сега да преминем към Дилемата за (не)сигурността. Смисълът й е следният: не е вярно, че винаги когато една система (държава) инвестира в своята сигурност (увеличава ресурсите, полага усилия за нейната защита), то задължително получава повече сигурност.

Илюстрация: Нека А и В са две държави и нека да предположим, че държавата А оценява (подчертаваме - "оценява" - това е преди всичко плод на субективното усещане на А) своята сигурност като недостатъчна в сравнение със сигурността на В, т.е. по отношение на В, А се чувства в несигурност. Изхождайки от вероятността за най-лошия сценарий, тя влага определени ресурси за да постигне поне паритет на сигурността с В [и дори известен запас от повече сигурност]. В обаче отказва да допусне, че целите на А са изцяло със защитен характер, затова оценява новия баланс като нарушен в нейна вреда и предприема укрепване на своята сигурност, за да постигне поне паритет [и дори известен запас от повече сигурност].

Като резултат и двете държави са изразходвали повече усилия за укрепване на сигурността си, отколкото в началото, без всъщност да са станали по-сигурни, защото срещу всяка от тях след тази стъпка стои противник, чиято мощ междувременно е нараснала.

Нещо повече - спиралата се завърта за втори път. Отново е ред на А да отделя средства за сигурността си, защото смята, че В е променила едностранно баланса в своя изгода. Сетне и В прави същото. После отново А, и отново В. Стъпка след стъпка се пълзи -нагоре по спиралата на недоверието. Разходите на двете държави нарастват, а тяхната сигурност намалява, защото противникът им става все по-силен. Така се получава абсурдът/парадоксът, даващ същността на Дилемата за (не)сигурността: всяка от държавите се стреми да укрепи своята сигурност, обаче резултатът е коренно противоположен – недоверието и ненадеждността на каналите за комуникация или изобщо отсъствието на такива канали, чрез които те да съобщят една на друга истинските си намерения и страхове, води до ситуация, когато и двете изпадат в капан на несигурността: т.е. чувстват се много по-несигурни, отколкото в началния момент.

Дилемата за (не)сигурността е ключово понятие за политическия реализъм. Според тезата на неговите идеолози, "несигурността е универсална и неизменна черта на международния ред"[9], защото те разглеждат системата от международни (всъщност, те са много повече междудържавни) отношения като анархистична. В смисъл, че при тази система, за разлика от вътрешното пространство на държавата, липсват задължителни норми на поведение (закони) и институции, които да гарантират тяхното спазване и да наказват за нарушаването им. Горният вариант на Дилемата е в лабораторно чист (т.е. условен) вид. Но и в реалността (като по Гойя) сънят на разума ражда чудовища. Или ако не чудовища, то поне страхове, водещи до преразход на материални и морални ресурси за защита от заплахи, които или не съществуват, или не са толкова остри и тревожни. И могат да бъдат урегулирани чрез добра воля, с мирни средства и при помощта на международни структури и процеси.

Липсата на доверие е главното, което носи несигурност и стрес, и превръща взаимните страхове и подозрения в самосбъдващо се предсказание. Ето какво пише бившият британски министър сър Едуард Грей за причините за Първата световна война: "Въоръжава ли се едната страна, същото е длъжна да прави и другата. Когато една от държавите трупа оръжие, останалите не могат да остават беззащитни и така да я изправят пред съблазните на агресията… Огромното нарастване на въоръженията в Европа, чувството за несигурност и страх, които те пораждат: това е, дето прави войната неизбежна."[10] А според С. де Мадаряга, председател на Комисията по разоръжаване на Обществото на Народите (ОН): "Народите не изпитват доверие един към друг не затова, че са въоръжени, те са въоръжени затова, че не изпитват доверие един към друг."[11]

Анализът на понятието "сигурност" не би бил пълен, ако не се спрем на задълбочаващите се нейни различия и разминаването й с две други важни понятия - "мир" и "отбрана". Понятия, с които тя, сигурността - доскоро се смяташе за близка и почти идентична.

В Устава на ООН съчетанието "мир и сигурност" се употребява 105 пъти[12]. Така че на практика в този исторически документ Мирът и Сигурността са синоними. Тогава трудно би било другояче, след като светът е още в развалини след най-унищожителната война в историята. Днес обаче има ли Сигурност, има и Мир, но обратното вече не винаги е вярно. Сигурността е много повече от Мира. Дори с магическа пръчка да бъдат овладени непрекъснато избухващите конфликти и в един миг да настъпи Мир на планетата, все едно - тя още дълго време няма да се радва на Сигурност, защото остават активни проблеми, чиито последствия могат да направят дните на човечеството преброени в буквалния смисъл на думата.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница