София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов



страница9/14
Дата21.07.2016
Размер3.7 Mb.
1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14
ГЛАВА ШЕСТА

Българо-руските отношения – грешки на растежа или растеж на грешките
Проблемите на отношенията на България с Русия са неизменно в центъра на политическия дебат в страната. Тяхната интерпретация е богато оцветена от емоции, предубеждения, илюзии и присъства винаги като една от централните теми в политическия дискурс.

Анализът на многобройните публикации в българското медийно пространство би ни дал богата храна за разсъждения. България бе все пак не просто една от държавите в бившия социалистически лагер, а страна, чийто народ в огромното си мнозинство изпитваше искрени приятелски, с основание възприемани дори като братски чувства към Русия, както много често сред хората биваше наричан СССР. Тази силна привързаност, срещаща също толкова сърдечна взаимност от страна на голяма част от съветските народи, позволи на социализма да пусне дълбоки корени в българското общество.

Сред не малка част от българите бе жив споменът от трудното, но успешно, изпълнено със социален оптимизъм време на 50-те и 60-те години от миналия век, когато се създаваше базата на ускорена модернизация на страната и обществените отношения. Това време носеше със себе си и паметта за помощта, оказвана от Съветския съюз. Помощ, която донякъде наистина, донякъде в резултат на десетилетната пропаганда се мислеше като голяма и безкористна.

С други думи, социализмът в България имаше русофилско лице, което правеше по-релефно схващането на неговите същностни черти: предимствата изглеждаха много по-значими, недостатъците - много по-търпими. Че това бе твърде важно, може да се разбере при сравнение с държави от тогавашната ни система, които заради поне частичната русофобия смятаха предимствата на социализма много по-незначими, а недостатъците му – много по-нетърпими.

Споменавам за това, защото в него се крие част от обясненията за станалото у нас, за дилемите, които решаваше и контракциите, които претърпя нашето обществено съзнание веднага след 1989 г.

Следват наблюдения, родени от анализа на статии - във вестници и научни издания, в ТВ и радио коментари през тези 15 години:

- Темата "Русия" често попада под влиянието или внушението на управляващите. По отношение на Русия, медиите предпочитат да се съобразяват с официалната линия, скланят, понякога по-трудно, понякога по-лесно, да отстояват угодни за властта идеи и следват нейната гледна точка по този ключов за нашата нация проблем.

- Темата "Русия" е силно политизирана. Начинът, по който тя се коментира, изразните средства, патосът имат остър политически заряд, с присъщите му черно-бяла двуцветност и идеологизирана страст - когато не е толкова важно да убедиш опонента си; важното е да го надвикаш, да го победиш с аргументите на силата, вместо със силата на аргументите. Защо задължително ако си НАТО-фил, трябва да си русофоб и ако си русофил - трябва да си НАТО-фоб?

- Темата "Русия" следва криволиченето на българската външно-политическа линия, но с известно закъснение по фаза, като по този начин създава усещането, че непрекъснато брани вече загубени позиции и че се опитва да застане напреко на набралия инерция ход на времето и на логиката на новата околна среда за сигурност.

- Темата "Русия" е без нужната съпричастност и съчувствие на самата Русия. Странно как дипломация, икономика, култура, спорт: все полета на потенциално позитивно сътрудничество, сякаш са се оттеглили някъде на глуха линия, като че ли плащат дан на някакви комплекси или заемат пози на обидени от неблагодарност роднини. Суверенно право на всяка държава е да решава сама вътрешните си проблеми и затова България може да бъде разбрана, макар и не винаги оправдана, когато тя взема дадено решение, но как да бъде оправдана Русия, когато не се и опитва да помогне по легитимни и разумни начини на руския език, руските песни и филми да стигнат, въпреки суровата логика на пазара, до тези, които се нуждаят от тях (а те много често са сред загубилите в пазарната икономика).

- Темата "Русия" не е подкрепена с разбиране на детайлите, с актуална информация, с експертна дълбочина. С невъоръжено око се вижда колко зле се знаят днешните политически процеси в Русия, а също и важните промени в стратегически документи на Русия, в сигурността, отбраната и външната й политика. Коментиращите тази тема трудно влизат в същината, рядко търсят пресечните ù точки с националните интереси, мъчно надрастват констатацията на откъслечните факти, старите знания и интуитивните размисли. Непрекъснато се натъкваме на примери как не би трябвало да се пише за Русия: сръчни компилации и клишета, с преднамереност, с подмяна на действителността. В тях се долавят, понякога и верни късчета от Русия, но най-често липсва тя самата, такава, каквато е.

Твърде характерно за този период, вкл. и досега е неизменното старание на влиятелни руски среди, в т.ч. в посолството на Русия в България да залагат на “стари изпитани кадри” – те да са емблема на българо-руските отношения. Това компрометира тия отношения, защото им придава носталгичен комунистически оттенък, разминал се безвъзвратно с реалните политически процеси и в двете страни.

Освен другото, това наливаше и налива вода в мелницата на тия, които страдат от изкривена оптика спрямо Русия или имат друг тип мотивация да пишат по вехтите канони на откритата русофобия. Ние в България си знаем, че като правило най-откровени русофоби са хора, чието родово минало е било тясно свързано точно с БКП.

Нещо, което е толкова познато от векове и не изненадва никого.

Да речем, Евгений Дайнов е класическо дете на комунистическата номенклатура. Но с антикомунистически и антируски изявления по време на заемащия същите позиции кабинет на “синия” СДС при премиера Иван Костов, той си спечели прозвището “син шаман”. Сега Дайнов пише: “Опасност за отечеството има. Тя иде от Русия. В момента руският интерес яде българския като смок - жаба: бавно, мъчително и неумолимо. Русия е хищник по природа.”[1]

По-специален случай е друг съратник по детство и еволюция на Дайнов - Иван Кръстев, който вече е с утвърдено име на политолог, известен извън България. В статия за авторитетния немски вестник “Ди Цайт” Кръстев се тревожи: “Днешният проблем на НАТО не са отломъците от русофобията от времето на студената война, а една неоснователна русофилия. Включването на Русия във войната срещу тероризма накара много хора на Запад да игнорират израждането на руската демокрация под управлението на Путин.”[2]

Друг откровен парадокс е, че български компании с голямо руско участие или зависещи изцяло от руските енергоресурси – “Лукойл България”, “Овергаз”, “Петрол Холдинг” АД, понякога имат в своите управителни органи или плащат високи заплати на лица, известни в политическите среди като изразители на антируски възгледи!

И не е ли странно, че на челно място на страницата на прекалено негативното, дори ехидно надъхано към Русия електронно издание “Mediapool” (www.mediapool.bg) стои логото на “Лукойл България”! А управителят и главен редактор на изданието Стояна Георгиева пък пише в издържана в ярко критичен спрямо Русия дух статия: “Русия все още не желае да приеме България за равностоен партньор в прагматични и взаимно изгодни преговори. Отношението й към България продължава да е като към изневерила любовница.”[3]

Стояна Георгиева е бивш “глас” на бившия премиер Иван Костов (директор на Дирекция “Информация и връзки с обществеността” на МС). И затова е негова съмишленица по отношение на Русия. Ето какво пише самият Костов в своя програмна статия: “В бившата съветска империя бившият КГБ успешно и силно концентрира власт, създавайки авторитарен режим с нарастваща мощност... Специалните служби унищожиха партийната демократична алтернатива, доунищожават всички останали центрове на каквато и да било – икономическа, медийна или регионална власт.”[4]

Но ако това бяха все гласове в десния спектър, то какво да кажем за български учени с доказани интелект, честност и патриотизъм? Те имат силни възражения към политиката на Русия към България.

Уважаваният арх. Христо Генчев е убеден: “Станалата вече явна и брутална руска агресия срещу България! Агресия, която цели да заграби българските газопреносни мрежи, а с нея и географските предимства на България. Бих нарекъл това грабеж на века! Който владее инфраструктурата на България, той е истинският български господар. Получавайки контрола над газопреносната мрежа на България, Русия ще е в състояние да препятства доставките на ирански газ за Европа и норвежки за Близкия изток.”[5] Хр. Генчев е прав обаче, че: “Вместо да активизираме чуждите противоречия, като запазим българското единство, трябва да признаем, че и руските, и американските (и турските, и гръцките) интереси у нас се защитават от едни българи, воюващи срещу други българи и което е ужасното: без оглед на съдбата на останалите българи.”[6]

Или например също толкова почитаният голям наш историк проф. Георги Марков: “Мен ме озадачава, че и днес руснаците се нуждаят от бащица като президентът Путин, който да ги закриля и да мисли вместо тях. В Кремъл днес има един нов самодържец, който е избран с гласовете на 71% от руския народ. Заражда се нов култ.”[7]

Сегашният дебат за отношенията на България с Русия ме връща в отдавна (сякаш) отминалите години на моята, а и на страната ни демократична политическа младост, когато новата опозиционна сила СДС търсеше своята политическа идентификация понякога с доста крайни анти-руски позиции. Тогава, в онези смутни времена си бе риск за политическата кариера това, което се опитвах да правя: да обяснявам, че русофобството е стратегически късогледо, че “Русия не е мръсна дума”; че “външната ни политика трябва да направи и невъзможното дори, но да реанимира и подобри осезаемо връзките с Русия; че “всяка национално отговорна партия, желаеща по-добро бъдеще на страната, е призвана да работи за връщането на доброто име на Русия в политиката ни – и [че] това ще даде перспективни измерения на геополитическото положение на България, ще повиши стратегическата й цена”; че “за България алтернативата е не “или НАТО, или Русия”, а “и НАТО, и Русия”; че “доброто бъдеще на НАТО е не да бъде инструмент за укрепване на лидерството на САЩ и за защита на сигурността на своите членки, а да заеме главно място в битката за сигурност на света, в борбата на цивилизацията (а не между цивилизациите) - с новите бедствия, като глобалния тероризъм: при подобна трансформация Русия ще е надежден, indispensable партньор на НАТО, а България ще спечели много от членството си в Алианса”.

Докато колеги в СДС искаха да съдят Русия, аз пишех: “Русия ще се завърне на голямата сцена, защото: Измеренията на силата й са уникални - територия, население, ресурси, източници на енергия, ядрена и интелектуална мощ, ценности; Тя е огнище на духовност и хуманизъм, с език, на който са писали и култура, която са градили Толстой, Чехов и Достоевски; Славяно-православната цивилизация доказа своята жилавост, умението да надмогва трудностите и да поставя вярата дори над материалното - а Русия е пазител на духа на славяните, опора на православието; Евразийското постсъветско пространство един ден ще прояви инстинкт за самосъхранение, ще се интегрира, за да не се разпадне на държаво-подобни късчета, а именно Русия изпраща вълните на модерност в това пространство; Намирането на плуралистична и по-демократична алтернатива на еднополюсния модел е невъзможно без участието на Русия.”

Нищо странно, че в последно време в нашите медии се появиха голям брой критически спрямо Русия статии. Едно, че те съвпадат със значителното число силно негативни публикации на Запад - към Русия и управлението на Путин - около президентските избори; и второ, част от изявените ни имена в политиката и политологията имат навика да следят хода на дискусиите в западната преса и се стараят да го пренесат, но вече като свое творческо кредо у нас.

Значимите статии в западния печат, особено в специализирания, неизменно биват цитирани у нас. Но ето, че засега се подминава сериозният анализ във “Foreign Affairs” “Една нормална страна” на Андрей Шлейфер и Даниел Трейсман - с поглед към Русия, доста по-различен от вълнàта остро критични анализи за нея на Запад[8].

Авторите разбиват много митове за Русия. Те твърдят: да, тя има проблеми, но това са всъщност проблеми, типични за всяка страна със средни доходи. Нито спадът в БВП и жизнения стандарт, нито безработицата и корупцията, нито дори орязването на свободите и натискът над медиите са така големи, колкото се смята. Може да се каже, че Русия е ругана за грехове, присъщи и за държави, които са близки на сърцето на Запада, или дори самите те са западни. За нея мрачните сценарии след 1990 г. не се сбъднаха. А стигащото до параноя мислене за клептокрация, за икономически катаклизми, пълна власт на КГБ се оказа грешно. Според авторите днес Русия е общество, преживяло успешно метаморфозата към пазарна икономика, частна собственост, капиталистическа демокрация - наистина забележително, достойно за уважение достижение.

А ето какво и как пишат за Русия Патриция Кранц и Джейсън Буш в реномирания американски “Business Week”[9]: “В руския президент има два Путина: автократ и проницателен реформатор. Ако връх там вземе реформаторът, то би могла да възникне по-силна и по-демократична Русия.” Авторите напомнят, че Путин е овладявал тактиката на реформите по време на работата си като заместник на един от първите либерални политици и кмет на Санкт Петербург Анатолий Собчак. По това време Путин дори е защитил дисертация по икономически проблеми и в нея е обосновал необходимостта от увеличаване на чуждестранните инвестиции в суровинния сектор.

Цитиран е главният икономист на московския офис на “Brunswick UBS”: “Реформите на Путин са насочени към повече свобода на личността, към намаляване на данъчното бреме и бюрократичните бариери”. Приведени са много от успехите при първия мандат на Путин – бързо възстановяване от финансовия крах през 1998 г., положително търговско салдо от 60 млрд. дол., значим профицит на бюджета, заплатите и пенсиите се изплащат редовно, всяка година производителността на труда нараства с 14%, като според Световната банка от 1996 до 2002 г. тя е нараснала в селското стопанство с 48%, в строителството – с 42%, в телекомуникациите - със 107%. Ликвидирана е “виртуалната” икономика – невъзможното преплитане от дългове, просрочени плащания и бартерни сделки.

Авторите смятат, че реформите на Путин принуждават компаниите и частните лица да излизат от сенчестата икономика. По оценки на компанията “Aton” от 1998 до 2002 г. делът на черния пазар в БВП на Русия е паднал от 45 на 37%. Смята се, че главната причина за това е решението на Путин да въведе единен, “плосък” подоходен данък от 13%. Двойно се е увеличил и годишният доход на глава от населението, който сега е 1368 дол. Бизнесът диша по-леко след като рязко е намалял рекетът, а поръчковите убийства, достигали до 600-800 в година по-рано, през 2002 г. са вече “само” 70.

П.Кранц и Дж. Буш се спират на показателния факт, че руснаците при управлението на Путин започват да забравят за традиционния си иначе песимизъм. Според един изследовател на общественото мнение: “Открихме рязък и постоянно нарастващ оптимизъм сред населението и това е безпрецедентно за Русия. В него има всичко: и доверие към президента, и увереност, че ще живеем по-добре, че БВП ще се удвои, че децата ни ще живеят по-добре от нас.”

Дмитри Тренин от московския “Карнеги-център” сравнява времето на Путин с управлението на Николай II и премиера Пьотр Столипин - провел капиталистически реформи в руската икономика: “Имаме икономически бум и делови среди, обръщащи се към Кремъл за всякакви разрешения, също както тогава питаха Кремъл за волята на царя по всеки въпрос с политически привкус.” “В Русия, цитира “Business Week” нататък Д. Тренин, демокрацията, ще се появи не от умните глави и добрите сърца, а от натъпканите портфейли.”

Но не всички материали са в този позитивен дух. Свой специален брой на Русия посвети и класическият “Economist”. Тезата: “Време е да се направи решителната крачка - нужно е да се признае, че надеждите от 90-те год. не се оправдаха и трябва да мине по-дълъг срок преди в Русия да възникне либерална демокрация.

Управлението на Путин се превърна в своеобразен хибрид между икономически либерализъм и политическа несвобода. Това, че Путин управлява страната по този начин и при това завоюва популярност за своя стил на управление, не означава, че той е властолюбив диктатор или че руснаците са безсловесни роби. В значителна степен това е резултат от всичко, което се е случило преди него. В Русия има дълбоко корумпирана законодателна система, чудовищно разраснал се бюрократичен апарат, объркани като лабиринт закони. Трябва да се промени отношението, но да не се променят изискванията към Русия. Нотациите, които се четат на Русия за нарушаване на правата на човека в Чечня или за подтискане на свободата на словото се усвояват от нея лошо.”[10]

Впрочем, Борис Немцов от провалилата се дясна “демократична” алтернатива на Путин е откровен: “У нас няма демокрация, защото проляхме твърде малко кръв за нея. Ако в борбата за демокрация бяха загинали повече хора, като във времето на Гражданската война в САЩ или на Великата Френска революция руснаците щяха по-решително днес да се вдигнат в нейна защита. На харизаната демокрация зъбите не се броят.”[11] Наистина крупен демократ! А съратникът му Анатолий Чубайс твърди, че Русия трябва да стане “либерална империя”, разширявайки икономическото си влияние[12].

Гидеон Личфилд смята: “Чуждестранните инвеститори, избягали от финансовия фалит и икономическата криза през 1998 г., сега с тълпи летят обратно срещу светлината на растящата стабилност на икономиката, на увеличаването на потребителското търсене, на енергията и изобретателността на руските предприемачи… Но привържениците на либералното общество и в Русия, и на Запад при погледа си към Русия чувстват как все по-силно се свиват техните стомаси - от страх. Те виждат държава, управлявана от авторитарен лидер, който сломи съпротивата на пресата и смачка свободата на словото, който напълни властта с бивши военни и агенти на специалните служби; който превърна двете палати на парламента в кантори по поставяне на печат под неговите решения, който вдъхнови възраждането на национализма и доведе раздираната от конфликта Чеченска република в задънената улица на взаимното насилие и убийствата; който показа своята любов към властта и нелюбов към бизнеса, като арестува най-богатия човек в Русия Михаил Ходорковски; накрая, реформите на когото в най-добрия случай се оказаха неефективни, а в най-лошия случай – лъжливи. Русия е най-голямата по територия страна в света и най-студената; в нея живеят най-богатите хора и я управляват най-жестоките власти – в голямата страна всичко се вижда огромно...”[13].

Отново във “Foreign Affairs”, но далеч по-критично, пише Ричард Пайпс[14]: “Откакто през 2000 г. президент стана бившият полковник от КГБ Путин, на руските демократични институции им запушват устата, гражданските права се орязват, сътрудничеството на Русия с международната общност далеч не е гарантирано. Но немалко данни показват, че антидемократичните, антилибералните стъпки на днешната администрация не се налагат на руския народ, а се ползват с неговата подкрепа… че само на един от всеки десет руснаци са скъпи демократичните свободи и гражданските права.”

Р. Пайпс привежда факти от редица социологически проучвания в Русия. 78% от отговорилите заявяват, че демокрацията е фасада, прикриваща властта, контролирана от богати и могъщи клики, а 22% са за демокрацията; 53% се отнасят към нея с неприязън; 53% смятат, че многопартийните избори носят вреда и 15% - че те носят полза; 76% са да се възстанови цензурата над медиите; 72% искат частната инициатива в икономиката да се ограничи. На въпроса: “Има ли в Русия врагове?”, 78% отговарят – да, като ги подреждат така: финансовите и промишлени кръгове на Запада, САЩ, НАТО, руските олигарси и банкери, демократите, ислямските екстремисти. 78% твърдят, че Русия трябва да бъде велика страна. 48% желаят за другите народи тя да бъде могъща, непобедима, несъкрушима, велика световна държава, 22% - да е с изобилие и процъфтяваща, 6% - образована, цивилизована, културна, 3% - миролюбива и дружелюбна, 1% - законова и демократична. 74% съжаляват за края на СССР. На първите 5 места на най-великите хора от всички народи, според руснаците са Петър I, Ленин, Пушкин, Сталин, Гагарин. На въпроса: “Как ще реагират при комунистически преврат?”, 23% заявяват, че активно ще го подкрепят, 19% - че ще сътрудничат с него, 27% ще се опитат да оцелеят, 16% ще емигрират, а само 10% ще окажат активна съпротива на преврата. На въпроса: “Смятате ли се европеец?”, 12% отговарят – да, винаги, а 56% - не, никога.

Накрая Р. Пайпс горчиво заключава: “Западните коментатори с ужас наблюдават, как Путин бавно и целенасочено установява в Русия еднопартийна система. Но те не забелязват друго, още по-зловещо явление – тези действия се ползват с одобрението на значително мнозинство руснаци. Победата на Путин на изборите през 2004 г. отчасти се дължи на потискането на опозицията. Но той наистина се ползва с популярност - затова, че възстанови в Русия традиционния модел за управление: автократична държава, където гражданите са освободени от отговорност за политическите решения, а за укрепване на изкуственото единство се използват образите на въображаемите врагове. Единственото желание, което все още не е удовлетворил Путин – това е възстановяването на статуса на Русия като велика военна държава. На ако се вземе за образец неговата реакция на останалите искания на обществото, то и това пожелание най-вероятно с времето ще бъде изпълнено.”

За многооплаквания в редица западни медии и делови кръгове Ходорковски (зад името му изскача крупната фамилия Ротшилд, а Дейвид Оуен, бивш британски външен министър – помним плана за Босна и Херцеговина Ванс-Оуен, възглавява международната щаб-квартира на ЮКОС в Лондон[15]) нека чуем какво пише Александър Рар от Германския съвет за външна политика: “Ходорковски все повече и повече се превръщаше в проводник на американските икономически интереси в Русия, а неговите планове за строителство на собствени тръбопроводи и сливането с чуждестранни компании … обещаваха да се превърнат в интернационализация на целия сибирския нефт”[16]. Ходорковски е олигарх, така че акцията срещу него и хвърлянето му в затвора за неплатени данъци и мошеничество е удар срещу “олигархата”, зародил се по времето на Елцин (когото Михаил Леонтиев нарече “председател на падането в пропастта”[17], а Бил Клинтън пък каза, че “Елцин в пияно състояние е по-добър от болшинството други руски политици когато са трезви”[18].) В затвора Ходорковски написа статия, в която каза, че “Путин макар и да не е либерал и демократ, е по-демократичен от 70% от населението на Русия… В Русия думите “либерализъм” и “демокрация” са почти ругателства”[19].

А ето резултатите от “олигархата”. Според “Forbes”[20] в Русия има 36 милиардери (все пак далеч зад САЩ с 227 и дори Германия с 52). Но пък Москва с 33 милиардери вече задмина Ню Йорк – с 31 - и стана първа сред градовете в света по брой на милиардери. Ала докато 36-та руски милиардери държат 25% от руския БВП, то 227 американски милиардери притежават “едва” 6% от БВП на САЩ.

Първи сред руските милиардери е Михаил Ходорковски – главен акционер в нефтения гигант “ЮКОС” - с 15.2 млрд. дол. Втори е Роман Абрамович, губернатор на фалиралата Чукотка, собственик на “Челси” - с 12.5 млрд. дол. Трети е Виктор Векселберг (нефт и скъпоценни метали) - с 5.9 млрд. дол. - той бе значително по-малко известен, но името му изплува след като закупи втората в света по големина колекция великденски яйца на руския ювелир Фаберже за 90 млн. дол. На 35-о място е най-богатата рускиня Елена Батурина, съпруга на кмета на Москва Юрий Лужков - с 1.1 млрд. дол. Тя естествено е на това място не защото има толкова могъщ съпруг, а заради изключително успешната й строителна компания “Интеко”!?

Уважаващият себе си руски милиардер има апартамент в Москва (за 5 млн. дол.), квартира за любовницата му (400 хил. дол.), вила или дача под Москва (10 млн. дол.), дом за семейството в Лондон (25 млн. дол.) и квартира за любовницата (2 млн. дол.), вила в Южна Франция (25 млн. дол.), поне 3 коли – “БМВ”, “Мерцедес” или “Ауди”, личен самолет (33 млн. дол.), колекция произведения на изкуството за дома в Лондон (2 млн. дол.), яхта 170 фута (40 млн. дол), а ако е ценител и суперколекция от картини (15 млн. дол.).

Няма смисъл и да се пита дали на Запад разбират как се правят толкова много пари за толкова малко време. Пред Путин стоеше колосално сложна задача – как да укроти апетита на олигарсите, които по думите на Герман Греф първо купуват дупки в законите, след това купуват чиновниците, а накрая “оптимизират” данъците[21].

Цената на корупцията в Русия според “Times” е 10% от БВП[22].

Леонид Слуцкий писа: “В борбата за върховенство на държавните интереси в икономическата сфера – така, както ги разбира Кремъл, – властта постигна съществени успехи, благодарение на добре известната практика от дресировката. Да припомним историята, когато младият укротител на лъвове се оплакал на по-опитния си колега: страх ме е, когато лъвовете, седят на табуретките и твърде внимателно ме наблюдават. Ветеранът дал мъдър съвет: направи седалките на табуретките по-малки, та лъвовете цялото време да се полюшкват и да се боят да не загубят опора, тогава няма да им е до теб. Всъщност, именно този похват доста успешно използва властта в отношенията с олигарсите”[23]. Е, някои олигарси явно си мислят, че могат и да останат на милиардните си табуретки, и да имат политически амбиции или поне да критикуват остро властта.

Икономическите параметри на Русия са отлични - ръст на БВП за 2003 г. - 7.6%, 2004 г. - 6.8%, 2005 г. - очаква се 5.8%. Инфлацията за 2003 г. е 11.3%, за 2004 г. – 12%, очаква се да остане такава и през 2005 г. Безработицата сега е 8.9%, валутните резерви са 85 млрд. дол. (външните дългове – 170 млрд. дол.), чуждестранните инвестиции са 20% от БВП, а преките сред тях – едва 1% от БВП.

Половината от чуждите инвестиции са в енергийния сектор[24].

Путин постави сложната задача за десетилетие да се удвои БВП.

Русия притежава приблизително почти 40% световните запаси от природен газ, 25% от въглищата, диамантите, златото и никела, 30% от алуминия и дървесината, 6% от нефта[25].

Условията за икономическа и селскостопанска дейност обаче са много трудни – руската територия зад Полярния кръг е 2 пъти по-голяма от сходните райони в Канада, 10 пъти повече отколкото в Аляска, 15 пъти - от Норвегия, Финландия, Швеция взети заедно. Заради руския “мороз” Русия плаща данък “студ” от 2.25-3% БВП[26].

По население с 145.2 млн. души Русия е на седмо място - след Китай 1258 млн., Индия – 1025 млн., САЩ – 286 млн., Индонезия – 215 млн., Бразилия – 173 млн., Пакистан – 146 млн. Демографските параметри на Русия са тревожни; средно на 1 жена във фертилна възраст се падат 1.3 деца, при нужни за просто възпроизводство 2.18; средната продължителност на живота на мъжете е 58.4 год., а на жените - 71.4 год.; мъжете са 10 милиона по-малко от жените[27].

От Русия продължава оттокът в чужбина на много хиляди млади и креативни, високообразовани хора. Утехата е, че те са патриоти, които не прекъсват връзката с родината и все по-често заемат най-високи постове в мениджмънта на формите и в науката. Макар че процентът руснаци в някои западни държави (напр. Канада) още не е от високите, като дял от хората с висше образование руснаците “държат” процент от 5 и до 10 пъти по-голям от процента им сред цялото население в тези държави. А това е една силно привързана към Русия руска диаспора на Запад. И Русия може да разчита на нея в усилията си за модернизация и икономическо възраждане.

Изключително тежки проблеми за Русия са бедността и голямото социално разслоение. Например, 14,4 млн. души или около 10% от населението на Русия, държат 35% от общите доходи, а 30 млн. или 20% живеят под чертата на бедността[28]. Този кръг от проблеми се превръща за Путин в деветия кръг на ада с огромния си размах.

Да продължим с написаното от Гидеон Личфилд за Путин: “Много познаващи го говорят за него като за “човек-огледало”, който с привидна лекота приема възгледите и начина на говорене на събеседника. Всички сили в своето правителство Путин ги държи в равновесие; това поражда безкрайни спорове - на чия страна е той, а също за това - марионетка ли е той или е този, който дърпа конците на марионетките. Много добре му се отдава да прехвърля вината за своите пропуски на подчинените си; затова сред народа е популярен, макар че това не може се каже за неговата политика. Главната му цел и на пръв поглед тя е проста и разумна – той иска Русия да бъде силна държава, уважавана по света - с мощна икономика и стабилна политическа система. Досега е неясно как вижда достигането на тая си цел, какви методи за това ще избере; действително ли е толкова могъщ, колкото изглежда...”[29].

Западът понякога се облива от хладна пот при мисълта за хората от силовите структури на Русия или т.нар. “силовици”. “Economist” пише: “Силовиците” са нощните кошмари на тия, които се опасяват, че Русия ще се завърне към авторитарното управление. Те по думите на социолога Олга Криштановска се размножават във властта със скоростта на зомбита от филми на ужасите. Хора от армията, разведките и службите за сигурност заемат около 3/4 от висшите длъжностни лица при Путин, повече от 3/5 от местата на трите най-висши нива на властовата пирамида и 70% от путинските “супергубернатори” – неговите представители в 7-те федерални окръга. Новият премиер Михаил Фрадков минава за “скрит силовик” – в неговата биография има празноти, които се запълват с намеци за дейност в КГБ (на ранни етапи на дипломатическата му работа). Той е протеже на министъра на отбраната Сергей Иванов.” Вярно, списанието признава, че “силовиците” най-често се оказват по-дисциплинирани и професионални от другите чиновници[30].

Но присъщата на “Economist” обективност и безпристрастност все пак си казва думата: “Русия не беше демократическа страна през 1990-те и не е авторитарна страна сега - казва професор Нина Хрущова (?! - знакова фамилия). Русия е [не факт, а] процес, но ние винаги и лепим някакви етикети, а после мрънкаме, ако те не й подхождат.”[31] “Economist” прави извода, че: “Русия сега не е такава, каквато бе преди 13 години; но тя не прилича и на тази, за която мечтахме преди 13 години. Тя не е нито по-добре, нито по-зле; а е просто такава, каквато е. И вземайки под внимание това, как бързо се случват промените, Русия утре може да бъде съвсем друга.”[32]

Напоследък имах възможност да участвам или да се запозная с материалите на доста конференции, посветени на 125-а годишнина от установяването на дипломатически отношения между България и Русия. Това, което направи силно впечатление е, че отношенията между България и Русия все още се анализират без достатъчно отчитане на новата усложнена геополитическа среда на световния тероризъм, сякаш има 2 отделно взети държави, които съществуват извън времето и пространството на новата глобална (не)сигурност.

Ако в политическия елит - силно мотивирано или конюнктурно, - е очевидно преобладаването на хора, поставящи Русия на по-заден план в приоритетите на външната ни политика, то в научните среди често човек остава с впечатлението, че времето е спряло и говори носталгия, примесена с тъгата на интелектуалното превъзходство: “Аргументите ни са необорими, но няма кой да ги чуе и разбере. Но някога България скъпо ще плати, че обърна гръб на велика Русия!”

Тази емоционална покруса на значителна част от научния елит на страната в сферата на политическите науки е разбираема, като се вземат предвид генезисът, възгледите, отстоявани с десетилетия.

Те отразяват известни нагласи в обществото, свикнали да мислят за едва ли не исторически детерминирани специални отношения с Русия, независимо от днешната ориентация на България. Виждаме как и в случая с драмата на българските медици в Либия са налице завишени очаквания “Русия да помогне” или душевни терзания “А Русия защо мълчи?”. Друг въпрос е, че руската дипломация все по-бавно и лениво мисли спрямо България, все по-трудно се завъртат зъбните колела на руското външно министерство, посолството в София не е от адекватно реагиращите тогава, когато би могло да се постигне голям ефект с малки средства, което говори за загубен рефлекс или апатия и дава на обществото ни сигнали, че България е изпаднала за дълго от главните приоритети на Русия и изглежда в нейните очи едва ли не доста смалена, неинтересна - мъничка държавица, дето търси свое, поне някакво местенце под слънцето.

И това при дефицита от стратегическо мислене за Балканите - едно от слабите направления в днешната руска външна политика.

Русия трябва да се изучава със сериозни аналитични центрове. Сред младите хора в България има нов, здрав интерес към Русия.

Трябва да отговорим на този интерес. Но изглежда е по-лесно да се уповаваш на стереотипите – тогава не е нужно да правиш нищо.

Дали от дясно или от ляво; идеологически или икономически, но у нас има изкривени представи за руския пазар и руския потребител.

Прави са древните еврейски книги, като казват, че ние виждаме нещата не такива, каквито са те, а такива, каквито сме ние. През 2001 г. Георги Ганев, програмен директор в Центъра за либерални стратегии пише, сравнявайки износа на България за Русия: “Въпреки абсолютния си размер, за нашите фирми Русия е голяма колкото Македония, … 7 пъти по-малка от Италия, близо 4 пъти по-малка от Германия, над 3 пъти по-малка от Турция и 2 пъти по-малка от Белгия и САЩ. За българските стоки Русия днес не е значителен пазар. Този пазар не само е малък, но и се смалява.”[33]

От количествена гледна точка нещата са се променили малко след 2001 г. През 2002 г. износът на България за Русия е бил равен на 190.7 млн. лева или 1.6% (2001 г. - 261.3 млн. лева). С това Русия заема през 2002 г. едва 16 място – далеч след Италия с внос от България равен на 1827.7 млн. лева (15.4%), Германия с 1131.9 млн. лева (9.5%) и Турция с 1105.2 млн. лева (9.3%).

А вносът от Русия за България през 2002 г. е бил за 2411.9 млн. лева или 14.7% (2001 г. – 3182.5 млн. лева). Това означава, че Русия е на първо място от всички държави, втора е Германия с внос от 2346.1 млн. лева през 2002 г. (14.3%), а трета – Италия с 1865.3 млн. лева (11.3%). Получава се всъщност, че дефицитът във външно-търговския стокообмен на България към Русия през за 2002 г. е 2221.2 млн. лева (през 2001 г. – 2921.2 млн. лева). Това означава, че този дефицит спрямо Русия се равнява на 48% (!) от общия дефицит на България във външно-търговския стокообмен през 2002 г. (за 2001 г. 62%)! [34] Това са ненормални диспропорции.

През 2003 г. и 2004 г., въпреки нарастването на вноса и износа, тези диспропорции продължават да се задълбочават. Те се дължат на деформацията на руския внос за България, състоящ се основно от енергоресурси – нефт, газ, ядрено гориво, въглища. Според руската страна салдото ни трябва да се корeгира с 300 млн. долара заради плащанията, които Русия ни прави за услуги, доставяни от България в туризма, строителството и таксите за транзит на газ.

Но според мен данните са характеристика не само и не толкова за потенциала на руския и нашия пазар, колкото и преди всичко за състоянието на българо-руските, в т.ч. и икономически отношения.

Нужни са усилия за решаване на въпроса с твърде отрицателното търговско салдо с Русия, но нещата остават в сферата на идеите. Отчасти изход може да се намери с бартерни схеми на наши стоки (промишлени изделия, козметика, селскостопански продукти, вино, лекарства) и услуги (туризъм, строителство) срещу енергоресурси.

Особено благоприятна е конюнктурата в строителството: нашето качество превъзхожда значително това на фирми от други страни, чиито строежи все по-често рухват и причиняват крупни трагедии.

Често в българо-руските отношения въпросите се превръщат в проблеми. Всичко непременно става трудно, по-трудно, най-трудно. А поле за взаимно изгодна дейност има: И в атомната енергетика, където е решим проблемът със съхраняването на отработеното гориво. И в доставката и транзита на руски природен газ – има възможности за нарастване на подавания обем, вкл. за Гърция и Македония, а в бъдеще могат да се включат Сърбия и Черна гора и Италия; може да се актуализира на търговска основа, при прозрачни схеми и механизмът за разплащане (права е руската страна, когато сочи посредниците в България като причина за високите цени на газа). И в доставката и транзита на суров петрол – стига най-сетне от думи да се премине към дела при изграждането на петролопровода Бургас-Александруполис. И във фармацевтиката. И в туризма…

Има какво да се прави както на ниво принципи на отношенията: напр. за намаляване на нетарифните бариери и либерализация на търговията при формула “зона за по-свободна търговия” съгласно изискванията на ЕС; така и в детайлите: напр. при сертификацията на стоките, предназначени за износ; или при издаването на визи за шофьорите на българските тежкотоварни камиони.

По-ясен е хоризонтът в уреждането на руския дълг към България. Не е неразрешим и въпросът с имотите на Руската федерация в България – стига искреният стремеж за това разрешаване да не се изроди в опити за натиск върху ни и да не си търси пролука за по-силно икономическо присъствие у нас, различно от общоприетите.

Налице е напредък, макар крайно недостатъчен, в облекчаването на визовите проблеми (важна причина за намаляването на руските туристи по нашите курорти). Крачка в тази насока е откриването на генерално консулство в Новосибирск и консулство Екатеринбург, а скоро и на още едно консулство в Ростов на Дон (с канцелария в Новоросийск). При визите обаче има “горен праг” на решимост на проблема, определен от новите отношения на България с ЕС.

Откровената инвентаризация на двустранните проблеми включва решаване на въпроса с пенсионното осигуряване на гражданите на едната държава, живеещи на територията на другата държава.

Големи перспективи има пред сътрудничеството на регионално равнище и на нивата на местно самоуправление – на наши общини и области с руски градове и области. Това сътрудничество обаче е свързано понякога с буквално прекопиране в България на практики, прилагани в Русия, които общественото мнение и политиците у нас смятат за спорно легитимни от морална и законова гледна точка.

Едва ли е изрядно превръщането на една община във финансова корпорация, ръководена от нейния кмет – с доста размити граници между личния, частния, корпоративния и обществения интереси.

В същото време е добре да погледнем истината в очите. Руският пазар не е това, което бе някога за България и той изобщо не чака с нетърпение нашите стоки. Този пазар е разглезен от борбата за него на световни компании, които са готови на дъмпинг в името на овладяването му и печелят срещу България с агресивна експанзия, с качество или с умение да внушат, че са с по-добро качество.

Руският потребител също е друг, а нашето, българското, отдавна за него не е нещо, което е хем почти родно, хем почти западно. Той е с променени навици, критерии и потребности, затова ние трябва да се стремим да му предлагаме ново качество, вид и култура на избор, да не го връщаме със стоките си във времената на “соц”-а.

Да не говорим, че нашите фирми често си подлагат крак, пречат си, предпочитат да действат всяка сама за себе си, вместо да са заедно, като обединяват знания, контакти, ресурси, стратегии. За може да пробива на този пазар, България се нуждае от маркетинг, реклама, PR. Впрочем, и Русия се нуждае от същото. Защото само нефтът и природният газ се купуват по света без подобни техники.

И още нещо, за българските бизнесмени Русия е пространство с висока степен на риск и непредвидимост. Елементите на насилие, на присвояване, на некоректност в плащанията, бартерно мислене, пренебрежение към понятия като договорни задължения, срокове на изпълнение, търговски марки, - това са условия, които понякога са на светлинни години от начина, по който наши фирми общуват с Европа. Макар още не de jure, но de facto България се превръща в част от общността на развити страни, където има друг тип култура на търговските и икономически отношения, други правила и норми.

Това не означава и изобщо не предполага късане на отношения, в които има толкова много икономически, политически, дори социо-културен и психологически смисъл. Но то изисква да се погледнем един друг като държави и народи колкото се може по-обективно. И по личен опит зная как на емоционално ниво се запазва известен сантимент към България в Русия, но примесен със силни обиди и огорчения. Поразително е каква психологическа рана е издълбана в душите на толкова много руснаци – че “българите ще разрушат паметника на Альоша в Пловдив”! Вярно е, че след 1989 г. успяхме да съборим не малко паметници от социалистическо време. Ала с изключение на шепа фанатизирани радикали без дълбоки корени в обществото ни (но с ментални проблеми), никой никъде и никога не е имал подобни намерения. При все това постоянно и навсякъде е трябвало да обяснявам, че на Альоша не е посягано и не се посяга.

Ние в България, особено в икономическата сфера, все още таим надежди, че историческите връзки, братската дружба сами по себе си ще ни дадат някакви шансове и изгоди. Москва не само не вярва на сълзи, но даже може и да се надсмее над този, който се умилква - та било то в името на сърдечната ни любов от близкото минало.

Сигурно е възможно – защо не? – да се отбие, условно казано, от цената на базата на славянската близост и кръв, но ако подобрим атмосферата на отношенията ни. В руската политика има много икономика, но не само икономика. Докато нашата политика допуска понякога дъх на показно неуважение към Русия, ще крее и нашата икономика с Русия. Не можем да разчитаме единствено на спомени при тоя разпад на реалните отношения. В пазарните икономически отношения и добрите контакти имат своя цена и свой валутен курс.

България се задъхва за чужди инвестиции. Трябва да се стараем да привлечем руски инвестиции. Руската икономика върви добре, генерира свръхпечалби, които търсят условия за инвестиране.

Ето какви са руските инвестиции в България - на фона на общите чуждестранни преки инвестиции в нефинансовите предприятия[35]:


В млн. USD

1998

1999

2000

2001

2002

Общо

1418.0

1780.0

1944.3

2524.4

3506.8

Русия

45.5

42.0

31.0

34.4

35.2

Процент

3.2

2.4

1.6

1.4

1.0

Място

13

12

12

13

15

1   ...   6   7   8   9   10   11   12   13   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница