Софроний врачански



страница1/3
Дата10.10.2017
Размер394.93 Kb.
#32103
  1   2   3
СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ

Тома Атанасов



Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Враца и Видин: епоха на Пазвантоглу. - Лична характеристика. - Учителска и проповедническа дейност. - Софроний - епископ Врачански. - Книжовна дейност във Видин Книжовна дейност в Букурещ. - Софроний - дидактически писател. - Автобиография: историческо и литературно значение. - Политическа дейност. - Позив към българите. - Софрониевци: Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович. БЕЛЕЖКИ

Детинство, свещеник, среща с Паисий. - Софроний Врачански е роден през 1739 год. в гр. Котел. Светското му име е Стойко Владиславов. Баща му бил джелепин - занимавал се с търговия на добитък. В първите години на детинството си Софроний е преживял събития, които твърде зле са се отразили върху живота му. Когато бил на З години, майка му се поминала. Баща му бил принуден да се ожени втори път. Втората му майка била "люта и завистлива" жена; тя обичала повече своето дете, а него мразела. На девета година Софроний дали на училище. Скоро той се научил на гръцко четмо и писмо, а българското сам усвоил. Не се минало много време и баща му се поминал, като оставил дългове, които Софроний трябвало да изплаща. Роднините разграбили и продали почти цялата покъщнина. Тия, които имали да вземат, набедили Софроний, че укрил вещите, оплакали се на турския съдия и последният заповядал да го затворят и бият. Докато изплати дълговете, Софроний претеглил голяма сиромашия. "Нужда, тясное и прискорбное живение поминувах", казва той. По едно време намислил да остави дом и семейство и да тръгне по селата да работи, за да изкара прехраната си. Като научили това, по-първите чорбаджии го посъветвали да не ходи никъде и му обещали, че ще помолят владиката да го ръкоположи за свещеник. Софроний бил ръкоположен в 1762 год. При много тежки условия той изпълнявал своите свещенически задължения: от една страна, другите свещеници го ненавиждали, защото знаел да чете и да пише, а те били неграмотни, "прости орачи", както казва той, "понеже то е вещ природна; учен человек ученаго люби, и прост - простаго, и пиан - пианаго", от друга - турската власт и гръцкото духовенство му създавали ред неприятности. През 1765 г. той се срещнал с Паисий. Тая среща имала голямо значение за бъдещата му дейност. За нея се научаваме не от автобиографията му, а от преписа на Паисиевата история, в който Софроний съобщава, че историята е донесена от самия атонски йеромонах. При какви обстоятелства е станала тая среща, какви мисли са разменили двамата народни будители, какво влияние е оказал атонският йеромонах върху него, ние не знаем - нито единият, нито другият дават някакви сведения. Безспорно е обаче, че тя е въздействувала твърде много върху Софроний, като е събудила у него нови идеи, стремежи и желания; като го е научила как да гледа на действителността, в коя посока да насочи своята дейност. В това можем да се убедим от бележката на Софроний в направения от него препис на историята, дето той проклина оня, който усвои или открадне историята: "И който я усвои или открадне да е афоресан и проклет от Господа Бога Саваота и от дванайсетте апостоли и от светите отци и от четири евангелисти. И туч и желязо и камик да се стопи той ни во веки!" От тая бележка можем да съдим как е гледал Софроний на Паисиевото дело, каква цена е давал на неговия труд. Може би, подбуден от Паисий, и с цел да разшири образованието си, той се наканил да посети Света Гора. Но руско-турската война, а навярно и липсата на средства са му попречили да осъществи мечтата си. Големи мъки е претеглил Софроний през време на руско-турската война (1768 г.). Много войска е минавала през Котел, който се намирал на четири пътища. Софроний се е грижел за настаняване на войската по квартири. "После наченаха да минуват паши, казва той, и полагаха ме да пиша тескери да подавам за конаци. Като пишах бързо, а они не аресваха конаците свои и дохаждаха назад: колико крати пищоли изваждаха на мене да мя убият! Веднаш един с копие фарли на мене, ала не са случи да мя удари. Един мя фати за браду и мало остана да я оторгне!" Едва след 10 години той посетил Света Гора и престоял там 6 месеца. Нему се удало случай да се срещне с по-будни и по-издигнати монаси, да размени мисли с тях, а навярно и да надзърне в библиотеките на манастирите, които посетил. Като се завърнал в родния си град, почнал да учи децата на четмо и писмо и да проповядва на народа на прост български език. Но гръцкото духовенство не го оставило на мира. Архиереят го назначил епитроп и му възложил да събира църковните берии, да глобява хората за сродство и т.н. "И покварих аз благоговейное живение мое: наченах да ходя по неговое угождение и по греческое обичай да глобявам неповинни человеци." Софроний съзнава, че е сторил голям грях, че несправедливо е глобявал сиромасите християни и то все зарад алчния и користолюбив архиерей. Той не може да си прости тоя грях и от силни угризения на съвестта се разболява, хваща го "теснота сърдечная" - нервно разстройство, което го кара да се скита като луд край реките и постоянно да плаче. "Мнеше ми са како хоче да искочи сердце мое от уста моя" - казва той. Понеже в града нямало доктори, баби му баяли и го церили. За това баяне гръцкият владика му забранил три години да служи литургия. Другите свещеници, все негови ученици, го гледали накриво, укорявали го и не му давали частта, която му се полагала от приноса в църквата, а все му казвали, че като готован го хранят. И чорбаджиите се отнасяли зле към него. Вместо да бъдат признателни за услугите и добрите дела, които вършел, в най-тежки минути за него го оставяли на произвола на съдбата и дори го предавали на властта. "Колико послужих аз на все селскии работи; колико крати излазах на везирския диван зарад селская помощ, двадесят години учих децата им книжное учение и на всякая неделя и на всякий праздник сказвах поучение, и толкова труд що подях и толкова добро, що им сторих и телесно и душевно - а най-после мя предадоха на бостанджи баши да мя убий!" Дълбоко разочарован от такова отнасяне, след 20 годишна учителска и проповедническа дейност, той напуснал Котел и се озовал в Анхиалската епархия.




Враца и Видин; епоха на Пазвантоглу. - Анхиалският владика го приел с радост и му дал Карнобатската енория с дванадесет села. Но и тука Софроний не прекарал спокойно. Изложен на мъки и преследвания от страна на турски управници, той е преживял премеждия и опасности, които едва ли нему коствали живота. Най-после, в 1794 год. бил принуден да напусне Анхиалската епархия и да се прибере при синовете си в с. Арбанаси. Не се минало много време, още същата година, той бил поканен от Търновския митрополит за Врачански епископ. Дълго време архиереите увещавали Софроний да приеме тоя пост, като му изтъквали, че него митрополитът намерил за достоен, че те по двадесет години служат, пари дават, ходатаи пращат и все не могат да се удостоят с такъв сан, "а тебе, казвали му те, приишло това дарование без слугувание, без мито и без молебници". Увещанията на архиереите не са били искрени, защото те знаели в какво плачевно състояние се намирал тоя край. Никой от тях не се решавал в тия размирни времена, когато във Врачанско върлувал Пазвантоглу, да заеме свободното епископско място. Врачанската епархия е била разорена и опустошена от честите борби между редовната турска войска и Пазвантовските орди. Обеднялото население не е могло да посрещне насъщните си нужди, камо ли да поддържа своите пастири и църкви. Възможно е и от други съображения да се е ръководил Търновският митрополит, когато предлагал на Софроний тоя епископски пост. Софроний не бил гледан с добро око от гръцкото духовенство. Като истински български родолюбец той защищавал правата на народа, изпълнявал църковната служба на славянски език, проповядвал между населението на чист български език. А това засягало твърде много националното честолюбие на гръцкото духовенство. Ето защо Търновският митрополит търсел случай да се освободи от него, затова решил да го изпрати в Врачанско за епископ. Софроний дълго мислил и се колебаел да приеме поканата, защото се считал недостоен за такъв висок пост и схващал голямата и тежка отговорност на епископа. Но най-сетне, по настояване на синовете си, се съгласил и на 1 септември 1794 год. бил ръкоположен за Врачански епископ. След като получили ферман от Цариград и се приготвил за път, потеглил за епархията си зимно време, с намерение да пристигне там за Рождество Христово. Плевенци се почудили на смелостта му да пътува в такова размирно време. С големи трудности, при студ, несгоди и лишения той успял да пристигне във Враца. Тук Софроний прекарал 6 най-тежки и най-тревожни години от живота си, изложен постоянно на опасности от турските войски и от нахлуванията на Пазвантовските орди. Това време е цяла мартирология от страдания, мъки и теглила. Гладен, без средства, необлечен добре, той едва успявал да се укрие в чужди къщи, в турски семейства, дори в харем. Софроний знаел, че ако попадне в кърджалийски ръце, не би се откупил с няколко кесии пари, защото санът му бил висок, званието му - голямо. Никъде той не е могъл да се застои дълго време. Посред зима бил принуден да бяга от Враца, да се скита по планини и гори и да търси убежище от зулумите и преследванията. Ние го виждаме в Черепишкия манастир, в Тетевен, в Плевен, в Арбанаси и др. места, и все за кратко време, защото, съзнавайки своя дълг, той скоро се завръщал в епархията си. Бой, затвор, оковаване във вериги са били най-обикновените мъки, на които бил подлаган. Много пъти животът му висял на косъм. Подмамен от калугера Калиник, който управлявал Видинската епархия, в 1800 год. той се озовал в Видин, дето З години изпълнявал архиерейска служба, докато калугерът стане владика и се сдобие с позволение да служи. Тригодишното му пленничество във Видин било най-благотворно за книжовната му дейност. Като не е могъл поради размириците да се завърне в епархията си, Софроний отишъл в Крайова, а от там в Букурещ при двамата си внуци Стефан Богориди, по-късно княз Богориди, и Атанас, които се учели в висшето гръцко училище. В Букурещ той се явил пред угровлахийския митрополит Доситей, комуто разказал всичките си патила. Митрополитът го приел много любезно и се отнесъл съчувствено към неговите страдания. Той му дал подслон, канел го всеки ден на своята трапеза и дори му издействувал оставка от епископската длъжност. В Букурещ Софроний се запознал с видни духовни и светски лица. Облекчен от временните нужди, освободен от всякакви страхове, той се отдал на книжовна дейност. Една скръб, обаче, тровела душата му - скръбта по преждевременно напуснатото паство. Но той се успокоявал с това, че не напуснал паството си зарад почивка, а от голяма нужда. С тежка служба са го натоварили и то в разсипана страна, в един край, що е "живелище варварское и хайдутское". Дене и ноще се е трудил той да напише няколко народополезни книги, та да оправдае по такъв начин постъпката си. В Букурещ в 1813 год. той се поминал. Не се знае, обаче, къде и как е погребан.



Лична характеристика. - Биографичните сведения разкриват много живо вътрешния портрет на Софроний. Софроний понасял твърдо, безропотно и със стоическо търпение страданията, прекланяйки глава пред неумолимия закон на съдбата. Той бил безпомощен да се бори със злото. "Нека буде" - с тия примирителни думи той посреща всичко, което му било отредено да преживее. В негово лице се очертава релефно образът на народа-роб, измъчен и подтиснат под двойното иго, смирено понасящ това иго. Софроний не е гореща, буйна натура, а мек добродушен, благочестив духовник. Високото религиозно-нравствено чувство е придавало още по-бляскав ореол на чистата му и непокварена душа. Той е бил скромен, не се гордял, дори осъждал жена си за нейната горделивост. Готовността му да се самоизобличи, да укори себе си за извършени простъпки и прегрешения правят още по-възвишен и по-симпатичен образа му. У него нямало тайни. Каквото било на сърцето му, това било и на езика му. Искреността и правдивостта са били основни черти на неговия характер. Той притежавал ясен и бистър ум, прозрачна и чиста душа, затова лицемерието, фалшивата чувствителност, в каквато и да било форма, са му били неизвестни, непознати. Всички житейски неправди, всички превратности на съдбата не са могли да сломят непоколебимата му воля, да разколебаят здравата му душевна организация. Друго качество, което го издигало над околната среда, е неговата любознателност, стремежът му към просвета и образование. В онова време на мъртвило, на заспалост, на крайна неграмотност рядко можем да посочим личност, която с такъв жар, с такава ревност да се е стремила към самообразование, към самоусъвършенствуване. Софроний не се е ограничил само с онова, което му дало килийното училище, а чрез труд и постоянство се заел да разшири познанията си и да се сдобие с необходимото за бъдещата му дейност, да вникне в съвременната си действителност, да схване отрицателните й страни и да ги изобличи в своите проповеди и съчинения.

Софроний Врачански върви по стъпките на своя предшественик. Вдъхновеното слово на Паисий съгряло душите на мнозина дейци. Никого обаче то не е засегнало тъй силно, колкото Софроний. Мисълта за пробуждане на българския народ, за разпространение на просвета и знания е въодушевила младия свещеник и начертала бъдещата му дейност. След като се срещнал с Паисий и след като преписал историята му, ние го виждаме вече дълбоко проникнат от съзнанието за отечествен дълг и народополезна дейност. Той чувствувал своята кръвна връзка с народа, виждал тежкото му положение, схващал духовните му нужди и се помъчил с каквото може да му бъде полезен. Софроний бил истински духовен пастир, истински божи служител. С високите качества на своята натура той въплъщавал християнския идеал: никого не обиждал, никога не отвръщал на злото с зло, помагал на ближния, бил честен и безкористен. За него свещеническия сан не е бил средство за лични облаги и забогатяване, както са гледали на тоя сан другите свещеници, както е гледало и цялото гръцко духовенство, което налагало на народа особен данък, глобявало и ограбвало благочестивите християни. Софроний дълго време не е могъл да забрави оня момент от своя живот, когато Шуменският владика го назначил за епитроп и го накарал да обикаля по селата и да глобява невинните хорица. Тоя нечестив акт е предизвикал силно душевно разстройство, дълбоки нравствени мъки. Софроний вярвал, че Висшият Съдия, който дава всекиму заслуженото, ще го накаже за сторения грях.





Учителска и проповедническа дейност. - Софроний схващал широко своята задача. Мракът и невежеството всред околната среда, господството на рутината, предразсъдъците и суеверията - всичко това го подтикнало да заработи за пробуждане на бълг. народ. Той станал учител не само на малките, но и на възрастните. Като нашите първоучители св. Климент, св. Наум и др. той учел децата на четмо и писмо, а възрастните подготвял за свещеници. За него просветата има по-голямо значение за националното пробуждане, отколкото родното минало, на което обърна внимание Паисий. Особено е била ползотворна дейността му след завръщането му от Атон. Там Софроний се подготвил за учител, разширил и обогатил познанията си. В Котел той отворил училище, което се отличавало твърде много от тогавашните училища. Сам той в автобиографията си казва, че почнал да учи децата на "книжно учение" и да поучава народа на простобългарски език. В килийните училища, колкото ги имало по онова време, обучението се водело на гръцки. Софроний направил важна промяна, като се опитал да замести гръцкия език с български. Материалът бил същият: застъпени били предмети с църковно-религиозно съдържание, защото училището имало за цел да подготви главно свещеници. Но покрай тях навярно били въведени и някои предмети със светски характер. С прискърбие Софроний говори за своите ученици, свещеници в Котел, които, вместо да се отнесат с почит и признателност към него, укорявали го и го ненавиждали, когато, "аргосани" от архиерея, били принудени да отделят част от църковните приходи за него.

Като духовен пастир Софроний не се задоволявал само с църковна служба и изпълнение на всички треби, а всеки път, когато му паднело случай, давал наставления на гражданите, съветвал ги да изпълняват християнските си и граждански длъжности, насаждал у тях любов към истина и добро. И всичко това той вършел на прост и разбран за народа език.





Софроний - епископ Врачански. - Дейността на Софроний се засилва и разширява, когато става епископ Врачански. Той не се е решавал да заеме тоя висок пост не толкова затова, че се е чувствувал стар (вече на 54 години) и че епархията му се състояла от малки пръснати села, та е било нужно много време, за да се обикалят, а защото съзнавал, че му предстои тежка работа, свързана с големи отговорности, че е недостоен за тоя пост и няма да може да изпълни своя дълг тъй, както трябва. "И бою ся от Бога, казва той, да мя не суди Бог, като узех оное паство на рамена своя." В най-неспокойно време, при най-тежки условия, изложен всеки път на опасности и страдания, той не забравя своите задължения: обикаля епархията си, държи проповеди в неделни и празнични дни, дава мъдри съвети и напътствия на паството си. Софроний се бори със суеверията и предразсъдъците, разпространява здрави понятия и точни знания върху живота. Но силата и значението на неговите проповеди и поучения се крият не толкова в религиозно-нравственото съдържание, колкото в формата, с която те са произнасяни. Той не си служел с отвлечени понятия, а говорел просто, живо, увлекателно и при това все с конкретни примери из живота. Народът го разбирал, защото говорел на лек, достъпен език. До негово време не се е слушала нито църковна служба, нито проповед на български. По-голямата част от духовенството била съвсем неграмотна. Не само свещеници, но и владици не са знаели да четат и пишат. Българският език бил изхвърлен от църквите, хулен и преследван от гръцкото духовенство. Сега тоя език, зачетен и удостоен с най-голямо внимание от висшия духовник, става национална светиня, С него Софроний поддържал духа на българина, будел националното му чувство, крепял вярата му в по-щастливо бъдеще. С благоговение и възторг народът слушал живителното слово на своя духовен водач. Всички го обичали, всички му се радвали, всички се стичали да чуят мъдрата му реч. "А они християни, като не чули от други архиереа таковое по нашему язику поучение, имяха ма като едного философа." Особено привързана към него била простата маса: всякога с радост го посрещали, а със сълзи на очи го изпращали. "И като пойдох тамо (в Анхиало [Поморие]) да попувам, радваха ми са християни много. И като излезох от тамо (от с. Карабунар) плачеха християните зарад мое разлучение: искаха да седя и другая година." В критически моменти всички се стичали да му помогнат. Така, когато бостанджи баши искал да го убие, като чули това християните, "стекоха се на моление от касабата и от селата. Мужие припаднаха на едного неговаго любенаго человека, и жени припаднаха на матери его. И помоли ся матер его да мя харижи мене ней, зарад да не оскорбява христианите сас мое убиение. И сас големое моление свободиша мя от оная люта смерт." С такава популярност, с такова обаяние се е ползувал Софроний. Рядко можем да посочим личност в историята на нашето Възраждане, която да е била така обичана от народа. Тая обич Софроний дължи както на живата си, увлекателна и достъпна проповед, така и на високите морални качества на своята личност. Заслужено той носи името народен пастир и учител.



Книжовна дейност във Видин. - Времето на свещеничеството и епископството си Софроний прекарал в постоянни страхове за живота си, в бягства от преследванията и вилненията на турските войски и кърджалийските орди. При такива обстоятелства той не е могъл да се отдаде спокойно на книжовна работа.

В свободното си време, когато не е бил обезпокояван от никого и когато се е застоявал по-дълго време на някое место, той навярно се е ровел в църковни и светски гръцки и славянски книги и като "трудолюбива пчела" събирал материал: правел извадки от тях, превеждал и по такъв начин приготвял своите проповеди и поучения. Тригодишното му пленничество във Видин (1800 - 1802 г.), макар и доста мъчително за него, му дало възможност да поработи върху тоя материал, да го допълни и нареди. Софроний много добре схващал, че за умствения и нравствен напредък на народа не са нужни само проповеди и поучения, но и добре развита книжнина. От сравнението с други народи той дошъл до заключение, че положението на българския народ е окаяно, че невежеството и заспалостта са дълбоко заседнали у него. Гърците, сърбите, власите, русите и др. народи имат най-разнообразни книги, само българският народ няма никакви. Виждайки това, той заляга в свободното си време да напише няколко книги на прост български език и с това да тури начало на книжнината, като изказва надежда, че след него ще се явят много други книжовници, които ще продължат неговото дело. Него все го безпокояла мисълта, че като висше духовно лице, като йерарх български не е изпълнил достатъчно дълга си, не е завършил напълно жизнената си задача. Към своето паство той имал задължения, изпълнението на които е срещнало непредвидени пречки. Особено тежка отговорност пред Бога и пред народа той чувствувал, когато бил далеч от него, далеч и от своето отечество. За него, грешника, непростимо било да стои безучастен към народните нужди, да вижда страданията на народа, без да може да му се притече на помощ, да облекчи положението му. Единствена отплата за отдалечението му от паството, единствен начин за изкупление на греха е било старанието му да напише няколко книги за народа. "Затова ся трудя, казва той, денем и нощем да испиша няколико книги по нашему болгарскому язику, та ако не би възможно мене да сказувам им сас уста моя, да чуят от мене грешнаго някое полезное поучение, а тие да прочетут писание мое и да уползуются, и за мене недостойнаго да молят, невежество мое исправити и трудившаго ся прощение сподобити". Тия думи най-добре говорят за съзнанието на дълга у Софроний, най-добре рисуват идеалния образ на тоя "грешен и недострен" духовен пастир.

Както Паисий, така и Софроний се оплаква, че не владее книжовната българска реч, т.е. славянобългарски език, че не е "искусен в граматиках и в правописании". Той знае само простонародната реч и на тая реч почва да излага онова, което е събрал и превел от други книги - "простим болгаром просто и написах". Във Видин Софроний написва красиво, четливо два обемисти сборника. Първият е "Поучения и словосказания на празников Господних" съставен, както говори и заглавието му, от проповеди и поучения, навярно тия, които по села и градове като свещеник и епископ е произнасял. Те са преводи и компилации от разни сборници и други църковни книги. Сам той казва, че се е ползувал от "многии книг", а тия книги са дамаскини и "пролозите", които имал на ръка. Тука са поместени слова Златоустови, словото на презв. Козма за тия, които искат да станат монаси, слова за разни празници, поучения (за истината, за ласкателството, за безстрашието, за милостинята и др.). Сборникът се състои от посвещение, 79 слова и поучения и от послесловие. В послесловието Софроний казва, че е превел поученията и сказанията от славянски на простобългарски език, за да може и простият и невеж народ да разбере написаното, защото той виждал, че мнозина свещеници, монаси и прости четци четат, но не разбират славянските книги. Той се обръща към четците и ги моли да му простят грешките, които ще срещнат, тъй като той признава, че не е вещ и добър познавач на българската реч, съветва също и духовниците да приемат усърдно книгата му, всякога да я четат в църква и така да изпълняват своята длъжност.

Вторият сборник е смесен и с религиозно-нравствено съдържание. Той е известен по преписа на поп Кръстьо от Разград (направен в 1850 год.), който се пази в Софийската народна библиотека, под № 211. Съставен е от няколко части: I. Поучения, П. Митология Синтипа философа, ІІІ. Езопови басни и IV. Философския мудрости. Проф. А. Теодоров-Балан е наклонен да приеме за Софрониев труд само Митология Синтипа философа, не и другите части от сборника. Проф. М. Дринов пък въз основа на факти, почерпени от автобиографията, и на сходството в езика на поп Кръстьовия препис и на Софронието, поддържа, че всички части на сборника са дело на Софроний. Последното мнение се потвърждава от намерения напоследък ръкопис на същия сборник, предаден в Нар[одната] библиотека, който може да се счита за написан от самия Софроний.



Това се вижда от сравнението на почерка на ръкописа с почерка на намерената собственоръчно написана разписка на Софроний.

Поученията са седем на брой: за страха Господен, за сърдечната простота, за суеверието, за изповедта и т.н.

Митология Синтипа философа е преведена, както казва Софроний в заглавието, от персийски на гръцки, а от гръцки преписана и преведена от него "на болгарскiы краткiы и простiы язик, к разуменiю болгарскому простому народу к внешному ползу прочитаюшим ю". Книгата се състои от 30 анекдотични разкази с обществено-нравствено съдържание. - Една от жените на цар Кир, зла, отмъстителна и безсрамна, иска да убие сина си и увещава цар Кир да направи това, но Синтип философ и други 7 философи с разни притчи и басни го разубеждават. В тая книга са изтъкнати длъжностите на човека към обществото, към близките, към семейството и към себе си. Тая книга, както и много други с нравствено-поучителен характер, минали от изток, е била много популярна и преведена на много езици. На български има няколко превода след Софрониевия. Също така популярна е била и книгата Езопови басни. И тя е преведена от мнозина книжовници през епохата на Възраждането. Езоповите басни са били въведени в гръцките, а от тях и в наши училища като назидателно четиво за децата. М. Дринов е на мнение, че преводът на Езопови басни от Софроний, както Автобиографията му и Философския мудрости са написани под влияние на сръбския книжовник Доситей Обрадович. Проф. Попруженко обаче, като е сравнявал езика и изучвал трудовете на единия и другия, идва до заключение, че това влияние трябва да се ограничи, че Д. Обрадович не е влиял пряко върху Софроний. Същото поддържа и проф. Б. Пенев - Софроний е превел 144 Езопови басни от гръцки, а не от сръбски, като ги е придружил с поучения, или както той ги нарича "примечанiя".

Книжовна дейност в Букурещ. - С още по-голямо усърдие и при по-свободно време Софроний продължава книжовната си дейност в Букурещ. Тука той написва съчиненията си "Кириакодромион" или "Неделник", "Исповеданiе православной веры", "Житие и страданiя" и "Театрон политикон или Гражданское позорище". С първия си труд той туря начало на новата печатна българска книга. Всички други съчинения са ръкописни, преписвали се от книголюбиви хора и така се разпространявали. В Букурещ Софроний се намирал при по-добри условия, затова се погрижил да даде по-широко разпространение на най-големия си труд, да направи своите проповеди и наставления достояние на по-широк кръг хора. Неделникът е напечатан в Римник (Влашко) през 1806 год. Софроний почерпил материал за книгата си от гръцки и славянски съчинения. Не може обаче точно да се определи от кои съчинения и в какъв размер се е ползувал. Главен източник му е било съчинението на Никифор Теотокис - Κνριακοδρομιον, преведено и на руски (Москва 1796 год.). Софроний превеждал направо от оригинала, но не всичко, а онова, което му харесвало и което отговаряло на целта. Много слова и поучения той е взел от други книги - най-често от дамаскини. Тука се срещат и такива от първия му труд - от "Поученiя и словосказанiя". Преди да излезе книгата, Софроний се обърнал с напечатан позив към български търговци във Влашко, в който ги моли за подкрепа и обяснява, че е превел тая книга от славянски и гръцки на прост български език, та да разберат божия закон и простите неучени хора, и жените, и децата -"понеже нашея книга по славянски старий язик написана ест, а не разумяват простии человеци закон божий, много и священници не разумяват". Такива книги, казва той, имат гърците, сърбит, власите и други народи, само бедните българи нямат. Неделникът почва с предговор, в който Софроний говори за нуждата от просвета и съветва свещениците да прочитат съответното слово на верующите всяка неделя и през всички празници, за да разберат и те нашата православна вяра. По-нататък следват 96 слова и поучения, наредени по годишните празници. Словата са написани по образец на гръцките - с увод, текст, тълкуване и поучение, на риторичен византийски стил, но по-прост и по-близък до народната реч. Излизайки от евангелски текст, вземайки повод от случки из живота на библейски лица, Софроний хвърля поглед върху съвременния живот, разглежда отношенията между хората, изтъква достойнствата и недостатъците им и им дава съвети и наставления за всекидневния живот: да помагат на ближния, да бъдат благоразумни и търпеливо да понасят несгодите и лишенията, да предпочитат духовните блага пред материалните, да се стремят да развият у себе си от младини душевна и телесна чистота и т.н. Макар пропита с религиозен дух и основана на християнските догми, книгата е близка до действителността, защото рисува картини из семейния, обществения и граждански бит на народа. Значението й не се изчерпва само с религиозно-нравственото й съдържание, или с това, че е първа печатна книга в нашата книжнина. И преди Неделника има книги с такова съдържание, и преди нея са били напечатани "Абагар" (1651) и "Молитвеный крин" (1806), но тия книги са обикновени религиозни; в тях личността на автора никъде не изпъква. Съчинението на Софроний е оставило дълбоки следи в националното съзнание на българите. То е възбудило нови идеи и мисли, нови чувства и настроения, отговарящи на новия дух и новото веяне в живота. По език и тенденция то е произведение на епохата на Възраждането. В него е отразена много ярко личността на автора, неговите схващания и възгледи. Освен това, като първа печатна книга, тя е дала подтик за поява на ред други печатни книги. Неделникът се ползувал с голяма популярност. За слабокултурните и необразовани свещеници тя е станала настолна книга, а между народа е известна под простото, но популярно име Софроние. Всеки малко-много просветен човек е считал за необходимо да притежава книгата. Успехът и значението й се вижда от няколкото издания, които има до днес (в 1856 - второ издание, в 1865 - трето, а до 1905 г. още пет издания).

"Исповеданiе православной веры" е също превод от гръцки и славянски книги, написана в 1805 г. В предговора се говори за предимството на християнската вяра пред еврейската и мохамеданската и се съветва четецът да отбягва другите вери, които се скитат в заблуждение, да бяга далеч от тяхното "зломудрованые". В първата част - "Исповеданiе православной веры" - са дадени основите на православната вяра и поучения. Втората част е озаглавена "Повест о веры и обичай еврейскiя". В нея се излага религията на евреите: обичаи, вярвания, еврейските храмове и свещеници, търговията и изкуството у евреите, еврейската пасха, пост, покаяние, празници и др. Третата част е "Система мохамеданская и религия их". В нея се излага мохамеданската вяра, дават се сведения за живота на Мохамед, за неговите чудеса, за лъжепророчеството му и др.



"Театрон политикон", сир. "Гражданское позорище" (1809) е последното от написаните в Букурещ съчинения на Софроний. То е преведено от латински на руски, сръбски и гръцки език. От гръцкия превод на угровлахийския господар Ник. Маврокордато, под надслов Τεατρόν πολιτικόν, се е водил Софроний. На Софроний тая книга е произвела силно впечатление със съдържанието си, затова той се решил да я преведе на "болгарский прости язик к разумнiю и уведенiю простому болгарскому народу, на внешною и душевною ползу". И Д. Обрадович в своята реформаторска дейност се е влиял твърде много от нея. Книгата има светски характер. В нея се разглеждат отношенията между господари и подчинени, като се дават най-модерни схващания върху правата на едните и другите и се прокарват реформаторски идеи в демократичен дух. Съдържанието на книгата е съвпадало с робското положение на народа. Софроний искал да изтъкне длъжностите на господаря към подчинените и с това да подготви почва за реформи, а също и да посочи по косвен начин условията за мирно и спокойно развитие. Значението, което той отдава на книгата, се вижда от предговора, дето казва, че книгата е много полезна и потребна не само за господарите, които учи, кротко, справедливо и благочестиво да управляват, но и за всеки човек, защото всеки преди всичко е господар на къщата си, на жена си, на децата си, на слугите си и се нуждае от съвети. "Гражданское позорище" се състои от 30 глави, в които се излагат подробно длъжностите и качествата на идеалния господар. Господарят всякога трябва да бъде правдив, милосърден и кротък, да не налага тежки данъци на поданиците си, за да не предизвика бунтове, да изпълнява преди всичко той сам законите, а после и подчинените, да се занимава с книжнина, за да успява държавата му и т.н. - възгледи, пропити все от либерален дух. Още във Видин Софроний е работил върху превода на това съчинение. Част от него е поместена в последния дял на Видинския му сборник - "Философския мудрости". Със своите свободолюбиви и демократични идеи тая книга е играла голяма роля във Възраждането на много съседни и западноевропейски народи. Тя е била важно ръководство за мнозина политически дейци, които са разглеждали въпроса за отношенията между господари и подчинени, между власт и народ.




Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница