Соня бабева ш у м е н 2004 г


ТРЕТА ТЕМА ОТ МИТОСА КЪМ ЛОГОСА



страница2/8
Дата23.07.2016
Размер1.6 Mb.
#2502
1   2   3   4   5   6   7   8

ТРЕТА ТЕМА

ОТ МИТОСА КЪМ ЛОГОСА


/ИЛИ КАК ВЪЗНИКВА ФИЛОСОФИЯТА/
“Защото и сега, пък и още в самото начало хората са започнали да се занимават с философия като последица от това, че са изпитвали удивление.”

Аристотел

Философите не се уморяват да поставят въпроса за началото на философията. Удивлението, съмнението, иронията – това са само част от синтезираните през вековете “методически, екзистенциални, гносеологически, психологически, социално-политически и културни” начала на философстването /5/. Всеки философ търси “свое” начало в създаване на философското си учение и чрез това бележи личностните си параметри в отговорите и интерпретациите на “философското питане”. Личностните начала са търсене на собствена ниша в духовното пространство на вече конституиралата се философия.

Има и едно друго, изначално начало, към което винаги се обръщат и философите, и философията. Става реч за раждането и за историческото възникване на философията, за процеса на формиране на новата духовна традиция. Една от особеностите на философията е, че тя може да реконструира своето минало и своето начало и чрез това да се самоопредели. Обръщайки се към началото в търсене на ”спекулативната мисъл”, изследователите са принудени да признаят, че в писмените източници не може да се намери това, което може да бъде наречено “мислене” в строгия смисъл на това понятие. По-скоро съществуват текстове, които обикновено се асоциират с мисленето. Мисловността на древните е наситена с въображение и фантазия - това е тяхното митическо съзнание и то е господстващо. Така се откроява срещата на философията с мита и митологическото светоусещане на отделния човек.

В модерната философия съществуват две противоположни схващания относно възникването на философията.

- Философията е възникнала от митотворчеството по пътя на неговото собствено развитие, в резултат от което се преминава от образно ”мислене” в понятийно мислене. Това становище се подкрепя от: Хегел, Тейлър, Фрейзър, Малиновски, Корнфорд, Морган, Лосев и др. мислители.

- Философията е възникнала като обобщение на естествено-научните знания, независимо от предхождащите и съпътстващите времето на нейната “поява” културни явления. Това е теза, споделяна от Целер, Спенсър, Богданов, позитивистите и др. сциентисти.

Във философската литература тези схващания са познати и като митогенна и гносеогенна концепция. Съществува и друго становище, което ги обединява в гносеогенно-митогенната концепция, която “признава” три източника за възникването на философията – митотворчеството, естественото знание и т. нар. “ходеща нравственост” в сентенциите на античните мъдреци /1/.

В предлаганото разбиране на постаневия въпрос се защитава тезата, че философията и митът са свързани. Нещо повече – митът и философията са вкоренени в един и същ изначален опит и философията се разгръща от мита, продължавайки процесите, започнати от него /5/.



Митът и неговата същност

Много са теориите, които са се опитвали и се опитват да разкрият същността на мита и митотворчеството. Оставям встрани широко разпространените тълкувания на мита в Античността и Средновековието като алегорически тълкувания и възгледи за обожествяване на древните прародители; романтическите - необходимостта да се разбира митологията "отвътре” като самостоятелен свят и езиково-символическите за знака като значение, означаващо и означено според теорията на Касирер. Не се спирам също и върху “натурмитологическата” и лингвистическата концепция, защитаваща тезата, че митът е “болест на езика”, в резултат на която различни образи се обединяват в едно цяло; и върху теориите, използващи сравнителния метод, за да намират общото в различните митологии, и на панвавилонизма, че основа на всички митове е космогонията и астрономията на вавилонците; на обредно-митовата, че митовете произлизат от обредите и обяснителната, че митът е примитивна, съществуваща наред с магиите образност и др. теории. Ще мина покрай фройдистката и неофройдистката концепции за мита, като например тази на Карл Густав Юнг, разглеждащ митовете като “масови съновидения”, изразяващи “колективното подсъзнателно” и “архитиповете; покрай концепцията на структуралиста Клод Леви-Строс. Ще се постарая да отделя основните идеи в тези концепции.

Отдавна е знайно, че твърдението – първобитното “пралогическо” мислене е коренно различно от мисленето на съвременния човек - изисква уточнение. Въпросът е в това, те не просто да се противопоставят едно на друго, а в това да се разбере различието между психологията на древните и на съвременните хора. В античността още съществуват опити да се тълкува митът, като му се придава рационално съдържание и да му се противопоставя немитологическата истина, например от Платон в известния диалог “Федър”. Между другото, както показват изследванията, основното и всъщност единственото, което е характерно за митологическото светоусещане е това, че повествованието се приема за истина, каквото всъщност то не е. В такъв случай е очевидна и същността на мита като творчество, при което фантазията се приема за реалност. Тъкмо това, на пръв поглед елементарно положение, често се игнорира от изследователите. Тези, които изучават мита, имат работа не с мита, т.е. с измислицата, която се осъзнава като реалност и поради това не може нищо да “означава”. А само с това, което е бил някога митът, но в резултат на появата на съвременното съзнание на мястото на митическото, то се превръща в нещо съвършено различно от “себе си” и дори противоположно, а именно в измислица, която се осъзнава като измислица и поради това вече нещо означава. За да се избави от такъв методологически порок, изследователят трябва да приеме мита като отражение на диалектиката на “обективното” и “субективното”, при която от една страна – противоположността между тях не е получила достатъчно развито въплъщение и за това, от друга – поддържа “неразличимост” в съзнанието на хората между “обективно” и “субективно” или трудности за различаването им. При това митологията притежава способности да “обединява” всички знания за света, навиците и народностните традиции в едно цяло, позволяващи лекото и достъпно ориентиране в света на първобитния човек.

И така първобитният мит, пък и митът въобще, е бил необходим на древните хора. Не е задължително митът да се свързва с религиозна интерпретация на света, макар и да съдържа възможности за такава насоченост на мислите и чувствата, с различните “обреди”, макар това да е възможно, с магиите като “преднауки”, макар и това да не се изключва, и само с художественото творчество. Митът е необходим сам по себе си като вид отражение на определено състояние на съотношението на “субективното” и “обективното”. Митът и митологията имат множество аспекти и те ще съществуват дълго – дотогава, докато не изчезнат пораждащите ги причини.

Едни от най-разпространените начини за тълкуване на митовете, обединяващи ги с историята, са изследванията на живота, ритуалите, вярванията на различни племена. Изучават се древните хора по един адекватен начин, без да бъдат налагани съвременните еталони на мислене за Вселената. Разглеждат се като хора, които не са могли да правят нещата по друг начин. В родовото общество няма развита митология. Човекът на първобитното общество не различава себе си нито от природата, нито от своя род. Това явление особено ярко е изразено в тотемизма – почитането на дадено животно, за което родът счита, че води началото си от него. Вярата в тотема е много силна, тя обединява древните хора. Тотемът определя правилата на живота, на отношението към рода, към хората. По силата на това в племената няма хаос и анархия, напротив те са стройно подредени организации. Регулаторите на обществения живот са различни божества и демони.

Митът е феномен. В митовете древните хора разглеждат човека като част от обществото, а обществото като част от природата, зависещи от космическите сили. Природата и човекът не са противопоставени в митовете. Космическите сили са наречени с понятия от живота и ежедневието на човека, а явления от човешкото ежедневие са изразени с космически термини. Човекът описва себе си с космически термини, а космическите явления сравнява със себе си. Съвременните хора влизат в едно субектно-обектно отношение с природата, което е резултат на научното познание. Но за древните хора такова отношение не съществува. Те гледат на природата като на друго живо същество, при тях има отношение, възникващо по пътя на разбирането на това, което се среща с тях. Знанието им е непосредствено – то се придобива по пътя на разбирането на нещата, с които се срещат в ежедневието, и е емоционално наситено, за разлика от съвременното знание. На всичко, с което се срещат древните хора, гледат като на живо и различно –ново, и поради това тяхното знание има уникален характер и е емоционално преживяно знание. За древните хора не съществуват неодушевени предмети и дейности. Техният свят не представлява нещо пусто, напротив светът им изобилства от живот и срещата им с всяка природна сила е среща на един живот с друг живот, а не среща на одушевен с неодушевен предмет. Възприемат космическите явления като личности със свои чувства и своя психика. Този анализ довежда до мисълта, че основното различие в отношението на съвременния и древния човек към света е в следното – за съвременния човек светът на явленията е “То”, а за древния човек е “Ти”. Отношението между “Аз” и “Ти” е особена своеобразност, изпълнена и наситена с непосредственост, неразчлененост и емоционалност.

Вселената е пълна с различни форми на живот и всеки един от древните хора участва в срещи с тях, срещи, които носят индивидуален характер. Знанието за света във висша степен е индивидуално, интимно, дискретно. Описвайки събитията и срещите с “Ти”, древните хора изразяват своите впечатления под формата на разкази. Така се раждат митовете като разкази и събития, от които зависи непосредственото съществуване на хората. В екзистенциален сблъсък на добри и зли сили, които имат противоположно значение за съдбата на древните хора въображението ражда образи, чрез които увековечава откритието на “Ти”. Формата, в която съществува митът е образът. От тази гледна точка е необходимо да се прави разлика между митовете, от една страна, и легендите, басните, преданията, вълшебните приказки, от друга. Всички те носят и съхраняват елементи на мита, но не трябва да се отъждествяват с него. Митът “заявява” своите образи и въображаеми действащи лица не с “игривостта на фантазията”, а с една неоспорима авторитетност. Достатъчно е да прочетем диалозите на Платон – “Федон” и “Тимей”, за да се уверим в правотата на твърдението, че към мита трябва да се отнасяме сериозно, тъй като той разкрива съществена, макар и неверифицируема истина – метафизическа истина за произхода, реда и хармонията в света /6, 7/.

Мисленето на древните хора е поетично, фантазно, конкретно-сетивно и неговите резултати се изразяват в образи, символи и представи. Митовете съществуват в тези образи, породени от въображението, но те не са само резултат от чистата фантазия, не са само алегории, не са само форма, в която древните “осъзнават” своя живот. Във всеки мит има известна доза истина, макар и непроверена; конкретност, но претендираща за неопровержимост в своята яснота; изискване на признаване от страна на вярващите на неговата неопровержимост; ирационалност и липса на универсалност и яснота. Митът е комплексно явление – в него има и поезия, и ритуалност, и логически разсъждения. Следователно митът е :

- поетическа форма, но излизаща извън рамките на поезията с това, че провъзгласява истина, което не е характерно за поезията;

- форма на разсъждение, но излизаща извън рамките на логическото с това, че иска да “породи” и “създаде” истината, която провъзгласява;

- форма на действие, която не намира своя завършек в действието и ритуала.

Митът не е само изкуство, ритуал и мислене. Митът е всичко това заедно, защото древните хора си задават и интелектуални въпроси – за сътворението на света, за произхода на нещата и явленията, за произхода на Космоса и природата и др. подобни и им дават отговори, макар под формата на поезия. Тъкмо това е митопоетическо мислене . Съществуват различия между рационално-логическото мислене и митопоетическото мислене:

- съвременното научно мислене се основава на субектно–обектно отношение, докато мисленето у древните хора няма разлика между “субективно” и “обективно”, между предмет и символ;

- изводите на древните хора са некритически съждения, те са комплексни общности, а на съвременните хора са абстрактни обобщения;

- с помощта на сциентисткото мислене може да се постигне господство над природата, докато митогенното - не успява да даде на древните хора сигурност и материална власт над заобикалящата ги среда.

За Ф. Х. Кесиди митопоетичното и понятийното мислене са качествено различни възможности и начини за постигане на действителността. Митичният образ е индивидуален и конкретен, защото представя определена област от света със своя индивидуална изразителност и съдържа в много слаба степен рационалност. По тази причина митът не трябва да се рационализира, защото разумът властва над образа и представите и свързаните с тях чувства, преживявания и волеви импулси само в определени граници /9/.

Митът е началото на историята на духовността. Естествен е въпросът – какво определя неговата актуалност в по-късни епохи, дори и днес? Какво поддържа устойчивостта на митогенното “мислене” и митогенното световъзприемане? В екзистенциалното отношение между човека и света значението на мита се оценява чрез анализа на неговите функции – аксиологическа, комуникативна, обяснителна, познавателна, праксиологическа, теологическа, компенсаторна. Но и изброените функции не са достатъчен отговор на по-горе поставените въпроси. Те изискват специално внимание, самостоятелен и задълбочен анализ.

И все пак, ще завърша с изкушението, че причината за възвръщането на мита в културата са духовните потребности, екстремните ситуации на съвременния човек, когато неговият път е в “мъгла” и в опасности, когато не “се вижда” бъдещето, когато се проявяват потребности от илюзии, надежди и идеали.



Митология

Митологията е съвкупност от митове, тяхното системно изложение, задълбочено изследване и обяснение. Тя включва цялото богатство и многообразно съдържание от фантастични и художествени образи, вяра и интуитивни прозрения, представи и нравствено-етически норми и мъдрости. Митотворчеството е фантастично отразяване, усвояване и преживяване на света, възникнало на базата на ниското социално-икономическо развитие на праисторическия етап на обществото. Неоспоримо място в разбирането на митологията и нейното място в духовния живот на древните имат следните закономерности – преходът от събирателно към произвеждащо стопанство; преходът от каменния век към използването на метала; преходът от матриархат към патриархат. Кога, къде и как се осъществяват тези преходи са въпроси на конкретни изследвания и всеки отделен изследовател ги интерпретира по своему.

Всеки народ има своя митология. Една от най-богатите по образи и символи е древногръцката митология. Разглежда се като единство от две части: теогония - митовете за генеалогията, родословието и живота на боговете, и космогония – описанията за света и неговия произход. Митологичната представа за небето, земята и хадеса е първоначалното космологично гледище за трите етажа на космическата сграда.

Античната гръцка митология е позната в трите си основни форми – Омирово творчество /общество/, “Теогония” на Хезиод и орфическите химни, наричани още “мистерии”. Всяка от тях има своя специфика, свои съдържание и образи, но нещото, което ги обединява е “питането” за началото. Разбира се, това е едно темпорално начало, което коренно се различава от философското субстанциално начало. Но дори самото поставяне на въпроса за началото на света извежда мисълта към нови смислови хоризонти и в този смисъл подготвя появата на собствено философското мислене. Ето само някои щрихи в подкрепа на това.

Митологията на Омировото общество е представена от двете уникални творби “Илиада” и “Одисея”, които съдържат представи, маркиращи важни страни на прехода от мита към логоса. Съществена страна на тази митология е не толкова художествено-естетическото усвояване на света, колкото епическото сравнение като оръжие за познание на света, като начин на самопознание и установяване на човека в света. Централна нейна представа е тази за началото, показана чрез Океан и Съдба. Като наченки на философско мислене у Омировия епос се сочат деантропоморфизацията на Океан и Съдба и подчинението на безличната Съдба на боговете. Образът на Съдбата е едно доближаване до идеята за необходимостта. В своя епос Омир говори за първичните води, за Океана като прародител на богове и хора, като живо същество и природа, за боготворчеството, напомнящо ни за импулсивното движение, за разумността като висше човешко качество. Това съчетава антропоморфичното и натуралистичното гледище за света. Представите в Омировата митология за единното начало и устройството на света, за душата, както и поверието за сътворения от вода и земя човек, намират отражение в първите учения на древногръцката философия.

По-реалистични и по-абстрактни определения за света предлага митологията на Хезиод в поемата “Теогония”, писана вероятно около 700 г. пр.н.е. В нея е представен оразмереният възглед за вселената и произходът на боговете. Светът се изобразява като универсална родова община, а отношенията между природните явления, олицетворени в образите на боговете се изграждат по подобие на отношенията между хората в рода. Възникването на боговете, което едновременно е и възникване на света, се разглежда като биологичен процес на зачеване и раждане. Хезиод започва повествованието си с представата за хаоса, схванат като “велика бездна”, зееща пустота, необозрима, необятна пропаст, космическо празно пространство, в което се създава светът и протича световният процес. При това хаосът е “нещо” възникващо, след което в него се появяват Гея и Ерос, Нощ и Ден, Небето и персонифицираните сили на природата. Макар и смътно, тук се изказва мисълта за Хаоса като за едно първо, общо и субстанциално начало. Направена е първата стъпка в прехода от теогонията към космогонията. Главното в тези прозрения е:

- митичният образ на земята Гея се доближава до идеята за субстрата на природните неща;

- представата за Ероса се свързва с възгледа за източника

на промените и развитието и като мотив за човешките действия;

- разглежда се не само родословието на боговете, но и техните връзки и отношения;

- властта и победата на Зевс над титаните се свързва с нравствени изисквания за мъдрост, справедливост и законност, за преход от безредието към реда, от несправедливостта към справедливостта.

Изследователите на древната митология твърдят, че разсъдъчната митология на Хезиод е плътно приближаване към философията. Той реализира непозната за времето си свобода на духа, безгранично любопитство и пренебрежение към общоприетото. Все качества, които ще проявят след повече от век първите йонийски философи.

Орфическата генетическа картина на света също е носител на демитологизация и на наченки на монопантеизъм за разлика от полипантеизма на митологията, при който боговете се отъждествяват и се мислят като двойници на едни или други страни или части на природата и природните явления. Скъсена е дистанцията между боговете и хората. Посветеният в орфическите мистерии не само се надява да се освободи от “колелото на преражданията”, но фактически се превръща в бог чрез връзката си с “царицата на мъртвите” /5/.


Освобождаване на мисълта от мита

Преходът на човешкото мислене от мита към логоса, от теогонията към натурфилософията е еманципиране на човешкото мислене, движение от “мислене” в образи към мислене в понятия. Намирането на адекватна на спекулативната мисъл форма, която да осъществи този преход е историческа задача за известните със своята специфична интелектуалност елини. Всичко това се определя от развитието на античните полиси и от пренасянето на центъра на вниманието от олимпийските богове като главни действащи лица в световните събития към изучаване на природните явления, в търсене на тяхната обща основа и на определящата “мяра” на всичко съществуващо. Въздействие върху новото световъзприемане оказва и смяната на неписаните норми със законите в социалния живот на гръцките полиси.

Четвърти век пр.н.е. гърците поддържат връзки с всички водещи центрове на цивилизования свят – Египет, Финикия, Персия, Лидия, Вавилон и др. Този контакт играе важна роля в стремителното развитие на древногръцката култура. Да се оцени, обаче, размера на “дълга” на елините към близкия Изток е невъзможно. Както винаги, когато културният контакт е плодотворен и резултатен, простото заимстване е рядкост. Всичко, което гърците “пренасят” в Европа, е преосмислено и преработено. За осъществяване на този сложен и продължителен във времето процес оказват влияние редица фактори – общото състояние на полисите; демокрацията като равенство на гражданите пред закона; отсъствието на жреческа каста, изземваща приоритета да създава знания; религията, единствено ангажирана с контрола при спазването на обичаите и ритуалите.

Първите древногръцки философи, йонийските, живели през ІV – V век пр.н.е., ръководени единствено от собственото си желание да разберат природата и провокирани от своето любопитство и удивление, подобно на Хезиод, обръщат внимание на проблема за произхода, но при тях той придобива съвършено нов характер. Първоначалото, архе-то, което те търсят, не се определя вече чрез термините на мита. Не се описва божественият прародител на богове и хора. Те дори не търсят “първоначалото” в смисъл на изначално състояние, заменено от следващи във времето състояния на битието. Йонийците търсят иманентна и непреходна основа на битието. “Архе” означава начало, в смисъл на първоначало, онтологически принцип или първопричина. Тази гледна точка е поразителна. Тя пренася проблемите на човека от сферата на вярата и на поетическата интуиция в интелектуалната сфера. Така се появява възможността за критическа оценка на всяко търсене и за постепенното проникване в природата на нещата. Светът вече е “уловим” и постижим в пределите на разума и става предмет на рационални съждения.

Като най-стара форма на европейското философско мислене йонийската философия не познава езика на систематичната философска рефлексия, както и субектно-обектното разграничаване. Все още е силно влиянието и е здрава връзката на йонийците с митопоетическото творчество. Това е причината техните изказвания да звучат като думи на “боговдъхновени оракули” и митологическите изразни средства да присъстват в запазените и достигнали до днес фрагменти.

Величието на първите философски учения се изразява в допускането, че вселената е цяло, че отвъд видимото съществува друг ред, уловим и постижим единствено чрез ума. Като правят предмет на своите наблюдения и размишления природните явления и заобикалящия ги свят, йонийските натурфилософи първи осъществяват прехода от мита към логоса и поставят началото на овладяването на света в теоретична форма.




ТЕЗИСИ

Възникване на философията. Митология и митове. Мит и митологично мислене. От мита към логоса. Начало. Мислене. Любопитството и удивлението като необходими условия за поява на философията. Свободата като условие. Полисът – “баща” на философията. Класическа робовладелска демокрация.


КЛЮЧОВИ ДУМИ

мит, митология, космогония, теогония, логос, фантазия, въображение, антропоморфизъм, персонализъм, полис, “тотем”, тотемизъм, демитологизация, натурфилософия, архе, космос



ЗАДАЧИ

1. Прочетете и анализирайте диалозите на Платон “Тимей” и “Федон”.

2. Кога, къде, от какво и защо възниква философията?

3. В началото е удивлението. Анализирайте любопитството и пътя на удивлението към мисловни построения и философски размисли.

4. Разгледайте свободата като условие за прехода от мита към логоса.

5. Каква роля и място се отрежда на митовете днес в екзистенциалното отношение човек – свят?


Литература

1. А. Н. Чанышев. Курс лекцией по древней философии. М.,1981

2. Г. А. Франкфорт. В предверии философии. М.,1984

3. К. Ясперс. Въведение във философията. С.,1994



  1. 4. Л. Сивилов. Философията, философите, философстването. С., 1987

  1. Мит и философия. С., 1991

  2. Платон. Диалози. Т.ІІ. С., 1982

  3. Платон. Диалози.Т. ІV. С.,1990

  4. Р. Радев. Антична философия. С., 1977

  5. Ф.Х. Кессиди. От мифа к логосу /становление греческой философии/. М., 1972

  6. Ц. Бояджиев. Античната философия като феномен на културата. С., 1990

ЧЕТВЪРТА ТЕМА

СРЕДНОВЕКОВИЕ

ВРЕМЕ НА НОВА МИСЛОВНОСТ
“В Бога, следователно, е събрано всичко, защото всичко е в него; и от него всичко се разгръща, понеже сам той е във всичко”.

Николай от Куза

Средновековната философия е обвързана със светогледната доктрина на християнството, с неговата ценностна система, с гносеологическите и етическите цели на неговото “познаване”. Това определя методиката на изследването - тематически обхвати на философстването, методи, изрази и критерии за оценка.

В първите столетия от новото летоброене животът на Европа се променя коренно. Римското владичество “над света” върви към края си. Кризата на робовладелието е причина за всеобщ икономически упадък, за дълбоки социални промени и катаклизми. Духовният живот е белязан с цялостен спад на науките и философията, с отлив от двойствената мисловност на елинизма и насоченост към нравствената проблематика, така родствена с идеите на религията.

В тези условия християнството намира добър прием и бързо и широко прониква в съзнанието на европееца. То е основа за нов поглед към света, противостоящ на плурализма на класическата античност и постепенно изместващ логоса с откровението, съзерцанието и вярата. Успешното утвърждаване на християнството и нагласата на съзнанието на човека от всекидневното към отвъдното се опосредява от ролята на културните реалии - Библията, църквите и манастирите и техните неизтощими възможности.

Библията /от гр. книга/ е сборник от древни текстове, канонизирани в християнството като “Светото писание”. Състои се от две части. Старозаветните книги, писани още в ХІІ в.пр.н.е. от иудеите с петте книги за Мойсей и сътворението, са завършени през V в пр.н.е. През ІІІ в.пр.н.е. 70 учени мъже, наречени по-късно “тълковници”, превели еврейските свещени книги на гръцки език и така Старият завет става достояние на народите. С раждането на Иисус “се дава” Новият завет, писан през І и ІІ в., който започва с четирите евангелски разказа за живота на Спасителя. Това е християнският завет.

При все че Старият и Новият завет се различават онтологично, предимно по връзката между Бога и човека, те са свързани в едно цяло и съграждат Библията.

Църквите се утвърждават като институт за проповядване на християнството още през ІІ в., за да станат по-късно главно обединяващо звено между отделните социални структури, могъща централизирана институция и фактор в културния живот. Манастирите се появяват първоначално в Египет през ІІІ-V в., но впоследствие се разпространяват в Европа и заемат важно място във феодалната социална структура. Църквите и манастирите се превръщат в “крупни феодали”, които владеят земи, гори, пасища, злато, пари и др. несметни богатства и това им осигурява трайно място на икономически и духовен властелин в страните на римокатолическата църква. Заедно с това, обаче, векове наред те са единствените огнища на книжовност, на образованост и изкуство и стожери на цялата християнска култура.

Четвърти век поднесъл на християнството “държавна религия” на Римската империя, което предава още по-широк размах и целенасоченост на дейността за утвърждаване на вярата и нейните догми, за култивирането им като регулативи и конструктиви на духовния живот. “Високото” признание на християнството не дошло даром. В неговата история се помнят многовековните борби и съперничество с митологичните представи, със зороастризма на персите и с иудейската религия. Това са летописи на кръвопролития и мисионерства, на духовни вражди и асимилации, на приобщаване към християнството, дори на цената на човешки живот. Християнството вече е не само страна на античната култура, а и реален субект и институт на новата духовност, който превъзходно изпълнява социокултурните функции на религията.

А между впрочем, тъкмо това му донася дълговечност и непреходност.



Религия и философия

Първоначално християнството се развива на “собствена основа” като етическо учение, диаметрално противоположно на обичайните дотогава представи за нормите на човешкия живот и на принципите, съграждащи дохристиянските общности. Но етическите идеи и изразяващите ги императиви, които се променят от всеобщи нравствени норми до ереси, разкол и инквизиция, се нуждаят от своеобразно “философско покритие”. Реален резултат е не само систематизирането на апостолическото християнство, но и пренасочването на теоретическата мисъл, а оттам и създаването на първите учения на религиозната философия, чиято същност е откровеният теизъм*. Личността е мислима не като комбинация от веществени и крайни определения, а като скрито зад тях динамично самосъзнание, очистено от всичко тленно и преходно. В “чист вид” това е Бог, а в несъвършената ограниченост на психо-физиологическия индивид е човекът. Оттук насетне отношението между тези две “личности” става главен теистичен проблем.

От една страна, теизмът е против тяхното “отъждествяване”, защото тогава би бил невъзможен нито “диалог”, нито “управление”, а от друга - теизмът е против

-----------------------------------

*Теизмът разбира Абсолюта като божествена личност, която е в трансцендентността, свободно творяща света и свободно по своя воля преобразуваща света. Признава активността на Абсолюта, възможността му да твори и да нарушава естествените закони, да върши чудеса, а светът е неговото провидение.

*Пантеизмът разбира Абсолюта като “разтварящ се”и тъждествен на природата. Логически противостои на трансендентността и креационизма.

*Деизмът разбира съществуването на Бога само като първопричина на света и отрича по-нататъшното му вмешателство в световните процеси.

“прокарването на пропуск” между тях, защото в този случай Бог ще се окаже “ненужен” за човека. С течение на времето в християнската идеология съзрява убеждението, че главното в отношението “човек - Бог” е общуването чрез мисълта и словото. Осъзнава се значението на теологическите догми и на словесните основоположения, заимствали идеи ”за живия свят”от стоицизма и концепцията “за живия Бог” от неоплатонизма, възходящи по линията Платон - Аристотел - Плотин, които постепенно се вплитат в контекста на християнската идеология.


Апологетика и патристика

Сигурен белег за просъществуването на християнството във вековете дава нестихващата борба на радетелите и противниците на тази доктрина. Най-изтъкнатите апологети /от гр. – “защитник”/ на християнството обосновали, тълкували и всеотдайно бранели неговите духовни ценности. Първо, Тациан написва християнското “Слово към гърците”, насочено против елинската философия. След него Тертулиан /ок.160-220г./ ревностно доказва и красноречиво защитава превъзходството на християнството и неговата несъвместимост с античното светоусещане. Едва Климент Александрийски /ок.150-219г./ прави опит да приведе в непротиворечива система библейското откровение и гръцката философия. На него се приписва лапидарната фраза - “Философията е слугиня на богословието”, с която определя статута за философията като помощница и тълкувателка на истините на откровението и вярата. Ориген /185-251г./ продължава линията на сближаване на вярата и разума и поставя началото на систематизирането на новата религия, обосновавайки догмата за духовната природа, безкрайността и абсолютността на Бога.

Следващият философски резултат от отношението “философия - религия” е патристиката /от лат. “pater” “отец”/. С това име се означава дейността и делото на “църковните отци”, философите епископи, станали “бащи” на римокатолическата и източно-православната църква.

През 325 г. в Никея се провежда Първият Вселенски събор на епископите и там за първи път се канонизира основната догма на средновековната теология - Бог се проявява в своите еманации, трите съвършени ипостаса - Отец, Син, Свети дух - Творец, Логос /Слово/ и Животворящо начало.

В Латинския Запад патристиката получава оригинални решения в творчеството на пишещите на гръцки - “трите светила на източната църква” от т.нар. “Кападокийски кръжок”- Григорий от Назианс, наречен Григорий Богослов /329-389г./; Василий Велики /330-379г./ и Григорий от Ниса /ок.335-394г./ - и тези от латинската патристика - Иларий от Поатие /ок.315-366г./; Йероним от Стридон /340-420г./ и Амброзий /340-397г./. Но най-значим за философската история сред отците на църквата е Аврелий Августин, емблема на ранното Средновековие. На житието и философията на св. Августин е редно да се посвети отделна тема, защото ако вярваме на Карл Ясперс, а би трябвало и то безусловно, “основната идея, набелязана от Августин, идеята за “вътрешното самопознание” на човека, прониква в далечината чрез християнските мислители към Паскал, към Киркегор и Ницше”. Св. Августин е учителят на Запада, началото на западно-европейското богословие и на средновековното философстване.


Особености на средновековната философия

В духа на достиженията на съвременната историко-философска теория едва ли е целесъобразно и научно оправдано средните векове да се характеризират “само и просто ” като мрак и абсолютна безпросветност в човешката история. Изрази като “тъмни векове”; “гигантска плесен”, покриваща “живата материя” на Античността; епоха на “варваство” и фанатизъм; духовен маразъм и др. господстват в старата просветителска литература от Ренесанса до Френския материализъм от ХVІІІ век. Днес повече от всякога те звучат анахронично и ненаучно и едва ли се нуждаят от специално опровержение. Важно е да се осмислят мястото и ролята на средновековната мисловност, предпоставките за нейната поява и основните характеристики. В първите векове след Христа, след “падането” на Римската империя се ускорява утвърждаването на феодализма. Преходът от робовладелие към феодализъм се бележи с промени във всички формирования на социалната структура. Икономическият живот “поема” от града към селото и то става център на икономическите отношения. Нахлуването на варварските племена допринася за упадъка на занаятчийството и търговията. В западноевропейските държави се формира затвореното натурално стопанство. Процесът на производство е обвързан с една и съща територия, с остарели средства на труда и не притежава възможности за развитие.

Ниското икономическо развитие е причината за спада в духовността и политиката. За пет века - от V до Х в. - градовете загубват значението си на културни и философски средища. Философските текстове следват пътя на църковните дейци към църквите и манастирите. Те стават огнища на духовност и пазители на книжнината, в това число и на философската.

Обществената мисъл, без да прекъсва връзки с основите на християнската идеология, намира форми за отстояване на своите идеали в нейните предели.

Достиженията на естествознанието са скромни, най-вече това са проявите на алхимията. Останалите науки са още в зародиш и изцяло “покрити” от християнската догматика.

Преобладаващият културен стил е готиката с характерната устременост нагоре високо към Бог и неговото благоволение. Индивидуалността е подчинена на общото, независимо от признаването на нейната неповторима даденост от Бога.

По установени от историците, медиавистите и философите традиции Средновековието се дели на три етапа: ранно, зряло и късно, всеки от които има своя специфика и представители.

Основна характерна особеност и най-разпространена форма на християнската философия е схоластиката /от гр. “schola” – “школа”/, термин, употребен за първи път през І век от Петроний, но придобил публичност около V век. Означава дейността на специално определени монаси, учители от школите, които контролират и пропагандират идеите на християнството. Схоластиката е учение за правилата за изучаването на християнството, които не трябва да противоречат на църковните догми, съдържащи “абсолютната истина”. В схоластиката разумът е подчинен на вярата, в нея се “дава” насока за правилното тълкуване на истините на провидението. Тя е типичен духовен портрет на феодална Европа и господстващо светоусещане на средновековния човек. В нейната основа лежат властта на догмата, абстрактно-спекулативното третиране на въпросите на дедуктивизма.

Християнската философия не излиза извън тематичните граници на Светото писание и е подчинена на един радикален традиционализъм. Типични за нея са сакрализацията и радикалната трансцендентност, проявяващи се като вътрешен стремеж към отвъдното, свръхестественото и като зависимост на философията от църквата и теологията.

Ролята на християнската философия не е откривателска, а само тълкувателска и затова тя по същество е екзегетика и херменевтика. Целта е не конструирането на истината, а грижливо разчитане и разясняване на вече съобщената и фиксирана в текстовете истина.

Основен определител на християнската мисловност е словесността. Демонстрира се особено отношение към словото, което не е само човешки феномен, а основен битиен принцип. То е божествен феномен. Словото има космообразуваща функция. Огласява божията воля и измолва божията милост за човека. Средновековният човек наблюдава как чрез словото се твори битие, затова голямо значение имат литургията и тържественото слово, звученето на словото и акустиката.

Светското образование се изгражда трудно и бавно под опеката на църквата в системата на т.нар. “седем свободни изкуства”, в което ролята на философията се свежда до просветно дидактическата. Добрият резултат от това са множеството сборници и енциклопедии и подготовката на предпоставките и базата за навлизане в теоретическите проблеми и за прехода от коментарийния към концептуалния анализ. Така постепенно философията се освобождава от богословието.

Етапите на средновековната философия се характеризират със “снемане” на основите черти и тяхната конкретизация в религиозно-философските учения и тенденции.

След огромния прогрес на християнското мислене, след мощното задълбочаване и разширяване на неговото пространство, очертано от високата до късната схоластика, следва време на умора. Освобождаването на философията от догмите на откровението, насочването на мисълта към природата и човешката индивидуалност бележат края на схоластичното философстване и предвещават, макар плахо и нерешително, духа на Новото време.



ТЕЗИСИ

Средновековието като нов тип мисловност. Философия и теология. Предистория и предпоставки: Библията, църквите и манастирите. Духът на средновековната философия: диалог на вяра и разум. Схоластиката - школската мъдрост. Тълкувателска философия. Средновековният тип човек.




КЛЮЧОВИ ДУМИ

теология, апологетика и патристика, схоластика, теизъм, деизъм, пантеизъм, херменевтика и екзегетика, номинализъм и реализъм, вяра и откровение, догма и догматизъм


ЗАДАЧИ

1. Анализирайте възникването, спецификата и ролята на двете основни направления на средновековната философия през ХІ в. – реализъм и номинализъм.

2. В културната панорама на Европа в ХІІ в. назряват промени, наречени “Проторенесанс”, по посока на свободата и нова нетрадиционна тематичност. Анализирайте значението им за развитието на философията.

3. Разгледайте първото доказателство за съществуването на Бога, т.нар. онтологическо доказателство на Анселм архиепископ Кентърбарийски. Така ли е?

4. Какъв е средновековният тип човек? Раздвоение между аскетичния живот и светските развлечения; земното и небесното; смъртта и безсмъртието; светската управа и църквата; догмата и ереса; школската мъдрост и херменевтиката.

5. Какво е отношението на съвременния човек към религията?


Литература

1. Библия

2. Б. Ръсел. История на западната философия.Т.2. С., 1995

3. Ет. Жилсон, Ф. Бьонер. Християнска философия. С., 1994

4. Р. Радев. Антология по средновековна философия. С.,1986

5. Р. Радев. Велики философи. С., 1985

6. Ц. Бояджиев. Ренесансът на ХІІ век. С.,1991

7. Ц. Бояджиев. Философия на европейското средновековие. С., 1994



ПЕТА ТЕМА

ОТНОВО ЗА РЕНЕСАНСА
“Живописта е философия.”

Леонардо да Винчи


Тосканският художник и биограф Джорджо Вазари употребява за първи път термина Ренесанс като характеристика на ”златната епоха” от развитието на западноевропейските държави. Ренесансът е възкресяване на античните идеали, възвръщане към образците на гръцкото и римското изкуство, към морала и политиката, реториката и образованието на древността. Тази епоха е и собствено културно творчество и враждебна опозиция на средновековните духовни ценности и раждането на модерността в мисленето и изкуството. Ала Ренесансът е и “мит”, чиято прекалена абсюлютизация, според Питър Бърк /3/, не издържа проверката на времето, разклатена е от изследванията и аргументите на професионалните историци и медиависти и трябва да бъде интерпретиран по нов начин.

Специфика на Ренесанса

Възраждането е резултат от сложното взаимодействие на икономическите, социалните, историческите, културните и идеологическите фактори от ранно капиталистическото развитие на Европа, обхващащо приблизително три века - от ХІV до ХVІ в. Исторически “мястото на действие” се оказва Италия, където се заражда класическият Ренесанс, разпространил се в Испания, Южна Германия и Северна Франция. Век по-късно се разпростира и в Нидерландия, известен като Северен Ренесанс. В тези държави свободните производители и търговци създават манифактура и индустрия. Възражда се търговията.

Времето е белязано от велики дирения и епохални открития в мореплаването, географията и астрономията, техниката и изкуството. В производството започва внедряване на новите технически открития – самопредачки, усъвършенствани тъкачни станове, увеличава се производството и ползването на метала. Изобретява се огнестрелното оръжие, барутът намира приложение във военното дело. През ХV век се открива книгопечатането и с това се бележи нова ера в духовността на Европа.

Мореплавателите откриват нови пътища и нови светове – Васко де Гама проправя морския път за Индия, открити са Бразилия и Северна Америка. Било времето и славата на Колумб и Магелан, на триумфа на Кузански и Коперник.

Променя се и политическата карта на стария континент. Успешното капиталистическо развитие на Западна Европа е ерата на ранните буржоазни революции – първата, приела формата на Реформация и Селска война в Германия завършва неуспешно за немската буржоазия; втората в Нидерландия, приела формата на национална и религиозна война против феодалния абсолютизъм, завършва със създаването на буржоазна република Холандия.

Религията и теологията постепенно губят вековния си монопол върху духовния живот на човека.

Възникват първите утопически теории и хуманистични течения, създава се буржоазната социологическа мисъл. Свой ренесанс преживяват и литературата, и изкуството. Всичко това, а и много пропуснато, е основанието на Якоб Буркхарт да каже, че “никога по-рано общественият живот не е бил така силно обусловен от литературата и политиката”.

Ренесансовата епоха не е завещала грандиозни философски и фундаментални научни методи и теории. Обаче дава уникален, изключителен пример за това, как при абсолютно господство на всеобхватната доктрина на религията, човекът може да извърви пътя на отказ от тоталното подчинение на Абсолюта. Посочва стремежа на човека да се освободи от господството на религията, да се отдели от цялото и да стане свободна индивидуалност. А тази свободна индивидуалност е колосална и като желание, и като цел, и като осъществяване. Човекът търси и преоткрива света за себе си и самият себе си за себе си.

Тези особености на културата на Ренесансова Европа, които едновременно са възраждане на античното светоусещане и насочване, подготовка към модерността на Новото време, са причина Ренесансът да се разглежда като промеждутъчно звено и като самостоятелен етап във философското развитие. Има нещо в себе си от света на феодалното Средновековие, но и подготвя научната революция на Новото време.

Ренесансовите векове, останали в науката с италианските си наименования, имат своя специфика, редуцирала се в етапната им обозначеност.

ДУЕЧЕНТО - краят на ХІІ и ХІІІ век - е навечерието на Ренесанса. Бележи се с развитието на италианските градове и с предпоставките за капиталистичския начин на производство като концентрация на хора, пазари и търговия. Формира се новият начин на живот и новият светоглед на ренесансовия човек като антиподи на средновековното съществуване.

ТРЕЧЕНТО - краят на ХІІІ и ХІV век - е началото на същинското Възраждане с типичните представители – Петрарка, Бокачо, Сакети. Време на жизнеутвърждаващата литература, централна фигура на която е все повече човекът и все по-малко Бог. Телесният човек със своите чувства и радости, със своите сетива и потребности, със сложния си вътрешен живот и духовен мир, със земното си щастие и плътска любов е пресъздаден във върховни литературни творби. В социално–икономически план това е период на първоначалното натрупване на капитала и пролетаризиране на големи части от населението. В политически план това е утвърждаване на италианските градове републики и демократизацията на обществения живот.

КУАТРОЧЕНТО - краят на ХІV и ХV век - е времето на разцвета на изобразителното изкуство, онзи непознат дотогава спокоен разказ за човека и Бога. Изкуство, което “превръща” боговете в хора, хора, скромни и земни, патриархални и дневни, и заедно с това величествени. В политически план се бележи с появата на нови форми на държавно управление – тиранията и олигархията, чието осъществяване най-често се съпровожда от неуспешни вълнения на селските маси. “Парадоксалните” особености от живота на ренесансовия човек се разпространяват успешно, приемат се и се утвърждават като норма и образец.

ЧИНКУЕЧЕНТО - краят на ХV и ХVІ век - е зрелият етап, характеризиращ се с небивал възход на изкуството. Топлата златна есен на Ренесанса превъзмогва пристрастието си към битийното и делничното в живота на човека и се устремява към величавото, образцовото и титаничното. Леонардо да Винчи и Микеланджело създават шедьоври в живописта, символизиращи съвършенството и величието, страстта и истината, неверието и предателството.

“Ако времето от Мазачо до Ботичели е пролетта на Италианския ренесанс, ако тримата великани – Леонардо, Микеланджело, Рафаело – бележат неговото лято, венецианците ознаменуват ренесансовата есен – златистото великолепие на италианската есен, разкошна, богата, обляна от соковете на южните плодове, цъфтяща в своята жизненост и неизразходвана енергия. Венецианците показват блясъка на Италия, нейните жени, голи и страстни, нейните мъже, горди и дръзки, показват и опияняващата сила на живота, и тази мъдра и тъжна истина, че на земята се живее само веднъж. Всяка от тези три живописни епохи носи нещо ново в сравнение с предишната и именно затова тя е нейна истинска продължителка /5/.”

В края на ХVІ век се задълбочават и открояват симптомите на икономическата и политическата криза на обществото, които обаче остават встрани от погледа на учените. Отново писателите са онези творци, които отразяват и идеала, и неговата криза. С еднаква страст те показват обществените стремления, както и страданието, трагизма и “болките” от кризата. Саркастичната ирония на Рабле, злъчният присмех на Сервантес, елегантният стил на Шекспир, песимистичният скептицизъм на Монтен осмиват и осъждат пороците на съвременните им обществени отношения. Контрастът между провъзгласените хуманистични идеали и социалните противоречия е причината за промяната в ренесансовото умонастроение. На мястото на неудържимата вяра и оптимизъм в човека, характерни за ранните етапи, във Високия ренесанс се разпространяват песимизъм и апатия. И сега, анализът на човека, минава през анализа на държавата. А тя тогава има две форми на управление.

1. Тирания – запазените текстове от тогава, свидетелстват за “потресаваща картина за колосалност на престъплението”. Тази форма е обител на фалшиво всемогъщество, на непрекъсната борба за отстраняване на някого, на грехове, на признаване на незаконно родени деца, предателства, заговори и убийства.

2. Република – от петте велики италиански държави две са републики – Венеция и Флоренция. Запазени са свидетелства за насилие и подмолност, за злоупотреби с републиканска власт.

Анализът на ренесансовата държавност е път към анализа на същността на ренесансовата личност. Ренесансовият индивидуализъм има за свои основания анализа на държавността. Насилствените държавни форми развиват както личността на тирана, така и на подвластните нему личности, тези които той протежира и използва. Всички те, според Букхарт, са индивиди, действащи по своята свободна воля. Ренесансовият човек има уникална самостоятелност на волята, не се подчинява на никакъв всеобщ нравствен закон, прави себе си бог и сам за себе си е закон. Развива телесните и духовните си способности не за мечтан живот “отвъд”, а за богат и радостен земен живот. Той не дири опрощение на греховете си, а слава, въпреки и тъкмо поради греховете. Принципите на ренесансовия индивидуализъм се коментират пълноценно чрез съпоставяне със средновековния човек, чието разбиране за достойнството се корени в “акта на сътворението” на човека по образ и подобие на Бога и в убедеността, че човек трябва да следва примера на универсалния модел – Бог. Средновековният човек постига най-висша степен на своето достойнство, плащайки много висока цена – своята индивидуалност. Всяка нощ той застава пред Бога в страшните видения на своето въображение и кошмарите на своята греховност и това, което го прави по-различен от останалите е тъкмо неговият грях и неговото тайнство. Човекът “продава” своя грях, за да “купи” всеобщото за всички блаженство. Собствен свят човекът има само в света на своята греховност, само в него той е равен на себе си, а в блаженството е равен на Бога.

Ренесансовият човек не търси отвъден нравствен пример, който да ръководи живота му и да мотивира поведението му. Изгражда своята индивидуалност върху убедеността, че само собствената му воля може да бъде за него нравствен закон. Когато свободната воля не се различава от индивидуалната воля, а се отъждествява с нея, то тогава тя не е принципна свобода, а артистизъм. До този парадокс се стига, защото добрият християнин, какъвто е ренесансовият европеец, няма пред себе си бог, когото да следва, а поставя себе си като бог. В основата на артистизма лежи трансформацията на средновековната схема бог – човек. Ренесансовият човек наследява от средновековието представата за абсолютизираната личност като критерий за истинност и нравствен смисъл на всяко деяние в лицето на Христос, въплътил в себе си и физическата красота на Аполон. Сливането в едно на представите за Христос и Аполон е идеалът на ренесансовия титан. Неговото самочувствие е, че е красив като Аполон и неопровержимо прав като Бог и това го прави абсолютно неподчиним на външно законодателно регулиране.

Въпросите относно ренесансовия хуманизъм раздвояват теоретиците. За едни хуманизмът е вид професия, която се съдържа в преподаването на определени дисциплини / граматика, реторика, поезия, история и морална философия / на основата на класическата гръко-латинска реч. За други е вид светоглед – при това нов, нова словесност, нов тип философия и реторика, натоварени с култ към изяществото, към прекрасната класическа реч. Изучаването на древни науки, автори и текстове моделира човешката душа и култура. Чрез новия светоглед се формира и новата ренесансова личност. Ренесансовият хуманизъм, който е апологетика и носталгия към миналото, трябва да се разглежда като определен тип култура със своите уникални характеристики. Според Аверинцев гърците са създали своя парадигма на културата, която наричат възпитание. В центъра му стоят двете задачи: възпитание на мисленето чрез философията, която търси истината, и възпитание на словото чрез реториката, търсеща убедителността. Културните епохи са пронизани от раздвоението и единението на истината и проповядването на истината.

Ренесансовата духовност наследява принципите за истина от старите гърци, но създава и свои принципи за изразяване на тази истина, своя реторика. Това довежда до засилена роля на реториката – човекът, който говори, държи преди всичко на своя глас, на начина, по който се изразява, а не на това, което говори. Важни са мимиките и жестовете на говорещия, а не мислите.

Ренесансовият хуманизъм е нов светоглед, ново мислене и професия, но преди всичко е нов тип човек.

Държавата е престъпна, но художествена.

Човекът е порочен, но красив.

Културата е подражателна, но артистична.

Ренесансът е монотеизъм - единствен и абсолютен бог е красотата.

Във философската еволюция на Ренесанса се открояват три характерни концепции: антропоцентризъм, противопоставящ се на схоластичния теоцентризъм и с подчертан интерес към човека и неговите отношения със света и Бога; неоплатонизъм, свързан с поставянето на онтологически проблеми; и натурфилософия - теоретическа форма на философията за природата - пантеизма.

Антропоцентризъм


Една от посоките, в която се реализира философското мислене на Ренесанса, бележи началото си във въпроса на Петрарка “Какво представлява човекът, откъде идва и накъде отива той?” Преодоляна е традиционната християнска представа, че човекът е божие творение и че единствената му цел е връщането към божественото начало. За разлика от схоластичните писания за величието на бога в трактатите на ренесансовите творци централен мотив е достойнството, свободомислието, красотата на човека. Свидетелства за това са произведенията на Леон-Батиста Алберти, Петрарка, Пико дела Мирандола, Бартоломео Фацио, Джаноцо Манети и др.

Формира се мисловност, която във всичките измерения на своите прояви е обърната към човека и човешкото в човека. Това не е случайно, а е резултат от напрегнати духовни търсения, от търсене на човека в преломен исторически етап - разпадане на феодалния абсолютизъм и зараждане на капитализма. Богатството на социалните отношения в това време е богатство и на ренесансовия човек. Затова от прехода на едноизмеримостта на феодалната йерархия към многостранността на човешкото битие се налага обективната необходимост от самопознание. Човекът и човешкото достойнство не се осмислят от външни зависимости и норми, а все повече от реални способности и дарби на самия човек. Новите обществени отношения налагат нова ценностна ориентация на човека. Феодалната ценностна система е изгубила значението си и поради това е подложена на критика в литературата и изкуството. Старите представи за чест и достойнство на човека са обект на ирония и сатира в творчеството на видни писатели от онова време.

За разлика от стремежа на християнството към разтваряне на човека в социалната и небесната йерархия хуманистичната идеология жадува за признаване на земните, индивидуалните качества на човека и възвеличаването му като висша ценност. На мястото на изтерзания от Средновековието човек – homo asketicus, като етическа норма на Ренесанса е издигнат homo hedonicus – човекът, който гледа на света като поредица от факти, които му носят удоволствие и в това е смисълът на неговия живот. Презрението към плътта се заменя с култ към плътта, антагонизмът между тялото и духа се заменя с тяхната хармония. Сетивността е превърната в еталон за човечност. Това е свободна, нова, неограничена и независима сетивност, която побеждава средновековната мисловност.

С възмогването на светското начало над религиозното в центъра на истинската духовност застава новото градско общество. Формира се интелигенцията– нова социална прослойка от политици и търговци; поети и художници; изследователи и пътешественици. Изкуството става делник на духа. Появява се салонът - елитарно средище за поезия, разговори, сказки, спорове, сплетни и нови теми за размисли. Променя се позицията на хората на изкуството – ренесансовият художник е независим, свободен човек, който с гордост се подписва под творенията си. Така се бележи новото самосъзнание и гордата индивидуалност на твореца. Творците хуманисти отстояват новата идеология, но запазват преклонението си към античността. Чрез възраждане на нейните идеали и образци те категорично се обявяват против схоластиката и църквата и навлизат по-смело в светския духовен живот. Почитат се хуманитарното образование, родните езици, живото слово и енциклопедичните интереси.

Величието на човека се извежда от неговата универсалност. Той е съпричастен към всички измерения на битието. Основанието за неговото достойнството е активността на същността му. Индивидът се мисли като микрокосмос, не само идентичен с макрокосмоса, но и превъзхождащ природата по своята дейност и преобразуваща същност.

С господството на новата хуманистична идеология се утвърждава антропоцентризмът, защитаващ тезата за безгранична способност на човека и идеята, че през него просветват истините за света и обществото.

Предмет на философски размишления стават политиката, държавното устройство и социалните отношения, обществените структури и формирования. Никога по-рано човешките отношения не били разисквани толкова всестранно и цялостно. Достойнството на личността в творчеството на Джовани Пико дела Мирандола /1463- 1494/, етиката на семейния живот у Алберти, драматизмът на политическия живот в държавата и държавника, според Николо ди Бернардо Макиавели /1469- 1527/, мечтата за съвършено социално устройство и принципите на демократично управление в Томас Мор /1477 /73 – 1535/ и Томазо Кампанела /1568 – 1639/ – с тези имена и творби социалната философия встъпила в Новото време.



Каталог: Home -> Emo -> %D0%A1%D0%95%D0%9C%D0%95%D0%A1%D0%A2%D0%AA%D0%A0%208
Emo -> Задача с помощта на матрицата educhip конфигурирайте схема на band-gap източник на опорно напрежение 5 т
Emo -> 22. Компенсатори за постоянен ток
Emo -> Указания за прилагане на настройките към програмни продукти cadstar и Autocad за изпълнение на курсовите задачи
%D0%A1%D0%95%D0%9C%D0%95%D0%A1%D0%A2%D0%AA%D0%A0%208 -> Производствен процес
%D0%A1%D0%95%D0%9C%D0%95%D0%A1%D0%A2%D0%AA%D0%A0%208 -> Програма за управление на цап em31dac. S03, написана на Асемблер за i8051


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница