Соня бабева ш у м е н 2004 г

Неоплатонизъм

Централна фигура във възникналата през ХV век във Флоренция Платонова академия е Марсилио Фичино/1433- 1499/, който прави главен предмет на своето философстване онтологическите проблеми като тези за отношението между бога и света, бога и човека. Прави опити за решаване на въпросите за сътворението на света, за вещите, за световната душа, за началата и принципите на света. Чрез запазване на противопоставянето между Твореца-Бог и създадения от него веществен свят Фичино слага акцента върху неоплатоническата идея за еманация на Бог в процеса на творчеството. Независимо от фрагментарността, еклектиката и непълнотата на изказванията му Фичино оказва влияние върху ренесансовата натурфилософия.

Възрожденската философия поставя нови теми и проблеми, предлага нови решения за обяснението на света. С това се обособява предметът на науката в духа на пантеизма.

Германският диалектик Николай Кузански /1401 – 1464/, който е и кардинал в римокатолическата църква на родния си град, насочва философията от теологическите спекулации към натурфилософските размисли за света.

Основната идея на Ренесанса да бъде призната ценността на земното и оправдано човешкото в човека е възможно само чрез признаване ценността на небесното. Историческата идея на Н. Кузански е пантеизмът. За философите пантеизмът е теория, противостояща на теологическите спекулации и решаваща въпросите за отношението на Бога и света изцяло философски. На въпроса “Къде е Бог?” те отговарят, че “Бог е навсякъде”. Великият Николай от Куза обосновава идеята Светата Троица да се нарича не с имената “отец, син и свети дух”, а да се провъзгласи като “единство, равенство и връзка”. За него бог е безкрайно единно начало и скрита същност на всичко. Светът е възникнал от "разгръщането" на единството и безкрайната божествена същност в многообразието на съществуващите неща.

Диалектическите и рационалистически идеи на Кузански са развити от Пиетро Помпонаци, Бернардо Телезио, Франческо Патрици, които “трасират” пътя на прехода от геоцентризъм към хелиоцентризъм, извървян докрай от Николай Коперник /1473 – 1543/. Създател на експерименталното естествознание, обвързал математиката, астрономията и философията, Коперник поставя и решава материалистически въпросите за небесните тела, за движението им и аргументира хелиоцентризма.

Джордано Бруно /1548-1600/ довежда пантеизма до логически завършек и го отъждествява с натурализма. В неговата космология Бог и природа са едно и също нещо. Безкрайната Вселена и Единното съвпадат. Във Вселената има безкрайно много светове, самата тя е единна и безкрайна и няма смисъл да се търси неин Творец. Бог и природа съвпадат. Бруно утвърждава приоритета на материалното; материята не е пасивно, а активно, самостоятелно и самодвижещо се начало; движението е самодвижение, без външен творец.

Галилео Галилей /1564 – 1642/ продължава принципите на механистическото тълкуване на света. Намира връзката на теоретическото мислене с експеримента, създава “първообраза” на бъдещата експериментална наука, дори поставя началото експериментално-математическия метод. Основната цел на науките е откриването на законите, които описват процесите на изменение на света.

Ренесансът не е просто и само противоположност на средновековието, не е просто и само преход към нова историческа култура. Ренесансът преди всичко е една гигантска духовна трансформация на епохата.

Ренесансът като философия и изкуство. Спецификата на Ренесанса като социално-икономическо и духовно развитие. Хуманизъм и антропоцентризъм. Идеологията на Ренесанса. Пантеизъм вместо креационизъм. Натурализъм. Изкуството като философия. Философия на обществото.

ренесанс, универсалност, открития, наука и философия, пантеизъм, хуманизъм, антропоцентризъм, свобода, равенство, справедливост, политика и идеология, индивидуалност, титанизъм, неоплатонизъм, натурфилософия

1. Коя основна средновековна теза “влиза” в идеите на Реформацията? Проследете ученията на Калвин и Лутер за Бог като жива личност, станали основа на протестантизма.

2. Анализирайте идеята: Човекът в центъра на философията, изкуството и мирозданието.

3. Анализирайте коментариите на Марсилио Фичино от книгата “Коментарии върху Платоновия пир”, С., 1990.

4. “Живописта представлява философия на природата” – казва геният Леонардо да Винчи в своя “Трактат за живописта”. Какви са основанията му за това?

5. Свобода. Свободна личност. Свободна воля. Идеали на ренесансовата моралистика.

1. А.Ф. Лосев. Эстетика Возрождения. М., 1978

3. 
   2. И. Паси. За красотата и изкуството. С., 1978
   

4. С.С.Аверинцев. Античный ритирический идеал и культура Возрождения. М.,1984

5. Я. Буркхарт. Култура и изкуство на Ренесанса в Италия. С., 1987

ШЕСТА ТЕМА

НОВОТО ВРЕМЕ

ПОВЯРВАЛИЯТ В СЕБЕ СИ ЧОВЕК
Всички естествени науки ни дават отговор на въпроса “Какво трябва да правим ако искаме да овладеем технически живота?”

Макс Вебер

Седемнадесети и осемнадесети век – Новото време – е преломен период в историята на човечеството. Това е времето на буржоазните революции в Европа и на прехода на обществото към по-висока степен на икономическото, социалното и духовно развитие. Назрява историческата потребност от знания за периода и обществото. Тези причини довеждат до издигане на преден план на проблема за нарастващата роля на човека в процеса на преобразуването на природата и социалната действителност, на субекта, осъзнал своите възможности. Става дума за такъв субект, неосъзнал още в пълна мяра действено-преобразуващия характер на своето отношение към обекта. Този субект се отнася към обекта все още по старому – съзерцателно и пасивно, докато активната му дейност е преди всичко познавателна, което определя главните насоки на размишленията през този период.

Онтологическите проблеми се заменят с гносеологически. Открояват се въпроси за субекта, за рационалния човек, който познава света и чрез емпиричния опит. И основния път, по който тръгва западноевропейското философстване е от “радикалното съмнение на Декартовото “cogito ergo sum” до “вещите в себе си” на Имануел Кант. Възникването на кантианския субективизъм представлява завършек на процеса на противопоставянето на обекта на познание и рационално-емпирическия субект е преход към тяхното единство. Това дава основания за твърдението, че философията на Новото време е вторият, след класическата Античност, важен период в историко-философския процес, който в своеобразна форма отразява процеса на осъзнаване на въпроса за мисленето и битието. След древната слава на философията като “чиста мъдрост” и нейното средновековно “падение” като “слугиня на богословието” Новото време изисква “новата философия да стане истинска наука”. А това преди всичко предполага строго обосноваване на принципите на философското мислене на действителността.

Създателите на модерната философия Френсис Бейкън /1561- 1626/, Томас Хобс /1588 – 1679/ и Рене Декарт /1596-1650/ въпреки всички различия между тях са единодушни за това, че философията трябва да започне своето преустройство с намиране на онзи метод на мислене, който ще разкрие истинската природа на нещата. Новата философия се стреми да скъса със своето съзерцателно минало, да стане полезна наука, да бъде в съгласие с духа на изобретенията и откритията, обхванали всички сфери на живота. Гениална прозорливост и гражданска смелост са нужни, за да се каже, че никаква божествена намеса не подпомага общественото развитие повече, отколкото човешките технически постижения. За да овладее природата, човек трябва да бъде способен да я познава такава, каквато е, неизопачена от човешки предразсъдъци. Декарт съветва, че е “… недостатъчно е да имаш само добър разум, главното е добре да го използваш ”.

Първите систематически опити на новата буржоазна наука и философия са в критическа насока към анализ на познанието и познавателните способности; към обосноваване принципите на нова методология на науките; към търсене на източниците на грешки в разума. Разбира се, това не е прелюдия към Кантовия критицизъм, с който обикновено се свързва критическият подход към разрешаването на философските проблеми. Кант подлага на критика “чистия разум”, за да открие границите на неговите иманентни възможности. А Новата философия започва с критика на “емпирическия разум” с цел да го освободи от всички догми, които му пречат да види природата такава, каквато е. Но независимо от съществената разлика между критическия патос на учението на Бейкън, Хобс и Декарт и антидогматическата решителност на кантианството безспорно съществува логическа приемственост. Пред съда на разума се поставят неприкосновени за религията дори и за науката догми и това е характерният дух на класическата буржоазна философия. Открояват се няколко проблема – проблемът за “демона” на техниката; проблемът за личността; проблемът за науката.