Соня бабева ш у м е н 2004 г

Сетивно познание

Съдържателното знание, което се отнася до качествата на предметите, формулира закони за тяхното поведение извън сферата на чистата сетивност, Кант обосновава в друга познавателна способност – разсъдъчната.

Разсъдъчно познание

За Имануел Кант това са всички чисти понятия на синтезиращата способност на разсъдъка; те са достатъчни, щото съдържанието на всеки опит да бъде мислено, но само тогава, когато се отнасят към материал на опита; в противен случай те не могат да дадат познание в синтетичен смисъл, остават отвъдни на опита и са само условието за него. Единствено опитът е този, който подтиква синтезиращата дейност на разсъдъка и я насочва към определен тип осмисляне. Дейността на разсъдъка има своята възможност не единствено поради опитната гаранция на съжденията, но и от психологическата убеденост, зададена в положението “аз мисля” и представите “за свят”, т.е. за едно необходимо същество, което крепи съществуването. Тази способност за познание излиза извън функциите на разсъдъка, на мисленето за неща, дадени в опита и се надгражда като "мислене за самото мислене". Тази способност Им. Кант нарича разум.

За Кант разумът продължава посоката на познанието към завършеност, но единствено с идеи, с образци, които съдържат в себе си и цялото понятийно многообразие. Като граници на мислимостта те са възможни само в рамките на чистото мислене. Три са идеите, определени от Кант като достатъчни за завършване на опита и познанието и даващи достоверно знание – идея за свят, идея за душа и идея за Бог. В кантианската философия на тях е определена регулативна функция; те нямат конститутивно значение. Става реч за следното: посочените идеи са само начини за възможно завършване на опита, който може да бъде мислен. Философът ги разглежда в три типа употреба на разума – психологически, космологически и теологически. При опита да се мислят, идеите довеждат разума до противоречие със себе си, до прочутите антиномии на Кант. При психологическата идея, основана на представата за “душата”, разумът изпада в паралогизми, защото не може да посочи каквато и да е опора на правилни съждения спрямо нея: това, което мисли, може да бъде както “Аз”, така и “То” или някакъв Х, пише Им. Кант, “който се познава само чрез мислите, които са негови предикати, и за който отделно не можем да имаме никога и най-малкото понятие”.

Космологическата идея ни дава антиномии, положения за света както като краен, така и като безкраен; като единен и като множествен; като свободен и несвободен и т.н.

Според Кант теологическата идея продуцира идеала за висша завършеност, мислена като съвършенство. Идеята за Бог има единствено функции да регулира тенденцията към завършеност, но не ни говори нищо за реално съществуване на същност, надарена с най-много битие. Защото според Кант битието на всички неща е само познавателно произведено, но не и познаваемо: сетивността, разсъдъкът, разумът не могат да открият нищо, което да не са вложили в дейността си. В този смисъл познанието, което упорства да познава “външния свят” е обречено да завърши чрез догматичен избор на една от многото възможности. Ето защо въпросът е в посочването на границите на разума, откриване на обективните му възможности, преди да се пристъпи към “нещата сами по себе си”. Това, че те остават винаги неоткриваеми, не е слабост на познанието. В акта на познанието не бива да бъдем въвлечени в суетните намерения за познание “до дъно”, защото това “дъно” винаги се отдалечава, мамейки съзнанието с възможността да бъде постигнато.

Тази илюзия според Кант е обективна и породена в недрата на чистия разум, но точно тя освобождава познанието за една вечна работа, която за него е именно философията като критика на постигнати вече граници.

ТЕЗИСИ

Коперникански преврат във философията. Решително навлизане на науката. Трансценденталност и трансцендентност. Познание и агностицизъм. Познавателни способности. Разсъдък, разум, способност за съждение. Критика и критически метод. Антиномии. Теза и антитеза.

критика, познание, познавателна способност, ноумен, феномен, опит, трансцендентална /да преминава, да престъпва/ философия, трансцендентност /отвъдност/, умопостигаемост, агностицизъм, антиномии, априори, апостериори, императив

1. Имануел Кант “търси” границите на човешкото познание и формулира въпросите на философията така:

- Какво мога да знам?

- Какво съм длъжен да знам?

- На какво мога да се надявам?

- Какво е човекът?

Потърсете дълбокия смисъл на тези твърдения чрез анализ на човешкото същество с неговите способности и същност. Това проблем на онтологията ли е, или само на гносеологията?

2. Какво е значението на Кант-Лапласовата хипотеза за произхода на Слънчевата система за съвременната наука?

3. Анализирайте четирите антиномии на Кант от “Критика на чистия разум” – с. 456.

4. “Категорическият императив” на Им. Кант в “Основи метафизика на нравите”. С., 1974, с.71, звучи така: “Постъпвай само според онази максима, чрез която ти можеш едновременно да искаш тя да стане веобщ закон”. Какъв трябва да бъде, според Вас, основния морален закон днес?

5. Анализирайте възгледите на Кант за “природата на красотата” от “Критика на способността за съждение”.

Литература

1. Им. Кант. Критика на чистия разум. С., 1967

2. Им. Кант. Пролегомени. С., 1971

3. Им. Кант. Критика на практическия разум. С., 1974

4. Им. Кант. Основи на метафизика на нравите. С., 1974

5. Им. Кант. Критика на способността за съждение. С., 1980

6. Ел. Панова. Основни проблеми във философията от Бейкън до Маркс. С., 1987

8. И. Паси. Немска класическа естетика. С., 1985

9. Ив. Стефанов. Кант и проблема за диалектиката. С.,1981

10. Ив. Стефанов. Трансцендентална диалектика. С., 1987

Сартр

И като че ли всичко бихме казали с представянето на Сартр - предводителят на френския екзистенциализъм, символът на поколението, което се опитва да разчете парадигмата на човешкото битие посредством феноменологическата традиция и чрез бунта на “А-за”, излиза извън нея, което е видно във всяко едно от неговите произведения.

На 21юни 1905г. в Париж в интелектуалното семейство на Жан Батист Сартр и Ан-Мари Швайцер се ражда син - Жан Пол. Бащата е морски офицер, който твърде рано, през септември на следващата година, умира. Това предопределя детството на Сартр и от 1906 до 1914 г. той живее със семейството на родителите на майка си. Духовен център на неговия детски свят е дядо му, чийто племенник е световно известният лекар, мислител и хуманист Албер Швайцер. Попаднал в средата на интелектуалци, Жан Пол получава много добро възпитание и образование. Редят се лицеите в Париж и в Ла Рошел. В 1924 г.постъпва в Екол Нормал, където се формира интересът му към философията. По време на следването си публикува в периодичния печат “Ангелът на болезността”, написва “Един провал”- роман за любовта на Фридрих Ницше и Козима Вагнер, и есето “Арменецът Ер”. През 1929 г. се запознава със Симон дьо Бовоар. Получава тема за разработка “Свобода и произволност”. Отбива и военната си служба. В 1931г.е назначен за преподавател по философия в град Хавър, превърнал се в прототип на градчето Бувил от романа “Погнусата”. Скоро се появяват и първите му публикации - есето “Легенда за истината”, пише първия вариант на “Погнусата”. Специализира във Френския институт в Берлин, там открива феноменологията и чете Хусерл и Хайдегер. От 1936 г. преподава в лицеи в Лион, Ньой, Париж. Публикува “Въображението”, преработва “Меланхолия”- вариант на “Погнусата” и в 1938 г. тя излиза от печат.

Взема участие във Втората световна война. По време на войната излизат от печат “Стената”, “Наброски относно една теория за емоциите”, “Въображаемото”, работи върху “Възрастта на разума” и “Битие и нищо”, фундаментален труд, който излиза през 1943 г. заедно с пиесата “Мухите”.

Сартр има леви политически пристрастия. Политическият му път е белязан от поврати и лъкатушения от една крайност в друга, от стремежа му да съчетае либерални идеи с левичарски радикализъм. По време на немската окупация на Франция /1940-1948/ участва в съпротивата и сътрудничи на прогресивния печат. Основател и ръководител на лявото интелектуално списание “Les Temps Modernes” /”Модерни времена”/. Демонстрира активна и твърда гражданска позиция по редица парливи въпроси от военен, социален и политически характер и събития от световната история; обявява се против колониализма, расизма, войните в Алжир и Виетнам; изказва подкрепа на Израел, на Фидел Кастро и Кубинската революция, посещава социалистически държави. Протестира срещу репресиите на Сталин и нахлуването на съветските войски в Унгария през 1956 и Чехословакия през 1968 Взема страната на студентските бунтове, на “бунтуващите се деца” и на “новите леви” в Париж.

За автобиографичната повест, посветена на детството му, “Думите” в 1964 му е присъдена Нобелова награда за литература, която демонстративно отказва, поради пренебрежителното отношение на присъждащия комитет към революционните писатели на 20 век. Всъщност, отказът му е израз на неуважение към буржоазните ценности.

Непреходна известност му носят – “Екзистенциализмът е хуманизъм”, “Трансцендентността на “Аз-а”, “Мръсни ръце”, ”Ситуации”, “Механизъм”, “Критика на диалектическия разум”, “Въпроси на метода”, “Идиотът на семейството”, “Бодлер”, “При закрити врати”, “Самосъзнание и самопознание”, ”Марксизъм и екзистенциализъм”, “Що е литература”, “Материализъм и революция”, “Интелектуалецът и революцията” и още статии, разкази, пиеси, записки, възвания, манифести…

На 15 април 1980 г. Жан Пол Сартр умира. До последния му дом го изпращат над петдесет хиляди души.

Симон дьо Бовоар, неговата вярна спътница в живота и сподвижница във философията, издава негови творби – “Записки за странната война, ноември 1939 март 1940”, “Тетрадки за един морал”, “Фройд”, “Критика на диалектическия разум” – втора недовършена част и посветените на него “Прощална церемония” и “Разговори с Жан Пол Сартр”.

Екзистенциализмът на Сартр е оригинална, дълбока и противоречива философия, в която се преплитат идеите на Декарт, Киркегор, Ницше, Достоевски, Хайдегер. Заимства от Хусерловата феноменология идеята – няма субект без обект, към който е насочен, но няма и обект без субект. Прав е, като твърди, че “съзнанието, което би било съзнание за нищо, е абсолютно нищо” и че “съзнанието съдържа своето битие несъзнателно и свръхфеноменално”.

Подобно на Анселм Кентърбарийски и онтологическото му доказателство за битието на Бог Сартр издига своето доказателство за битието на света, което гласи: “Съзнанието е съзнание за нещо. Това означава, че трансцендентното е конституитивна структура на съзнанието, с други думи, съзнанието се поражда, насочено към битие, което не е неговото”

В “Битие и нищо” Сартр разгръща своята онтологична система, която определя като “опит за феноменологична онтология”. Според него битието се оформя в три интенционални форми, в три феноменологични реда: битие в себе си, битие за себе си и битие за другия. Като различава битие на феномена и битие на съзнанието Сартр допуска едното и другото само като съотносителни елементи, като полюси на отношението на “интенционалността”, което непременно предполага сферата на съзнанието. При това отношението между обекта и субекта, битието и мисленето, природата и духа се пренася от него в плоскостта на съотношението между битие в себе си и битие за себе си като два разнородни региона на битието. Така битието по начало се лишава от материалистическото съдържание и загубва смисъла си на категория, носеща значение извън и независимо от мисленето.

В романа “Погнусата” битието в себе си е нарисувано в ужасното съзнание за разпадане и неопределеност, за противостояща на човека сляпа реалност. “Трезво, застинало, празно, съзнанието се е вместило между стени, То пребъдва в себе си. Никой вече не го изпълва. Само до преди все още се чуваше: аз, моето съзнание… Сега са останали безлични стени, безлично съзнание… Съзнанието съществува като дърво, като стръкче трева. Дреме, скучае… Съзнанието е забравено, изоставено сред стените, под сивото небе. А ето и смисъла на неговото съществуване: то е съзнание, че е излишно”, пише Сартр. Тук се разкрива болезненото съзнание за отблъскване, отрицание, отчуждение. Битието в себе си е абсолютна пасивност. То не може да действа върху съзнанието, не може да действа върху каквото и да било. По този начин то не може да бъде и самопричина. По-точно казано, то не може да бъде дори определено като пасивно, тъй като понятията активност и пасивност са неприложими към него. Битието в себе си е, то съществува. То е онова, което е – нищо повече. Сартр ограничава битието в себе си, света на предметите от битието за себе си, човешкото съществуване.

Битието за себе си – това е самото отрицание, живеенето с модуса на несъществуващото, на “проекта”, на бъдещето.

В онтологията на Сартр битието за себе си контрастира с битието в себе си, което се проявява по отношение на първото като “друго”. Битието за себе си не е нещо друго, а съзнание. И макар битието за себе си да придобива смисъл само като се противопоставя на своето друго, то е напълно независимо по отношение на него. “Съзнанието съществува само по себе си. Няма нищо, което да е причина на съзнанието. То е причина на своето собствено битие.” За Сартр съзнанието е битие, но такова битие същността на което е небитие, отрицание на битието. Небитието не е логическо отрицание, а е преживяване на загуба, преживяване на отсъствие.

Човекът е битие, при което съществуването предхожда същността според знаменития тезис на Сартр. Появил се като чиста случайност, човек съществува преди да се самоопредели. Нещата са чиста фактичност, те са това, което нищо не преживява, не действа и едва човешкото съзнание им придава една или друга същност, свойство, смисъл. За разлика от нещата /вещите/, човек не просто “е”, а съзнателно съществува, преживява. Същността на човека е замисъл, бъдеще, свободен избор на различни възможности. Човекът е causa sui, човекът е свобода.

Сърцевината на Сартъровия екзистенциализъм е понятието за свобода, което се среща почти на всяка страница от неговите философски и литературни творби и е достатъчно основание на неговите привърженици да определят творчеството му като философия на свободата.

Свободата е ядрото на антропологията на Сартр, по отношение на която онтологията му е не повече от строителен материал. Свободата е най-фундаменталната характеристика на човешкото съществуване. Концепцията си Жан Пол Сартр създава, като тръгва от субективността на собственото си Аз, от индивидуалното съзнание като единствена основа на човешкото съществуване, коренно условие за битието и източник на свободата. Заедно с това той критикува т.нар. “вътрешна свобода” на стоиците и християнството, отхвърля и концепцията на Спиноза, който отрича субективността и оттам свободата.

За Сартр човекът не може да бъде или свободен, или роб: той винаги и напълно или е свободен, или не съществува. Макар да звучи като афоризъм, този тезис изразява в най-чист вид смисъла на неговото разбиране за свободата. Според такова разбиране свободата е абсолютна - човекът е свободен винаги и навсякъде. Свободата противостои на всякаква причинност и детерминация. Тя се оказва и предварително решаващо условие за човешкото съществуване изобщо. Помита всичко по пътя си и няма сила, която би спряла нейното разгръщане. Идеята за свободата като начална и предварителна реалност е в пряка зависимост от “теорията за отрицанието и за нищото”. Да се доверим на самия Сартр -“Свободата е именно нищото, което намирайки се в самата същност на човека, принуждава реалността да прави себе си, вместо просто да бъде.” По такъв начин свободата е просто битие, тя е битие на човека.

Свободата е неотменима, “тотална и безгранична”, но не защото няма граници, а защото никога не се сблъсква с тях. Според екзистенциализма на Сартр “Бог не съществува” и следователно човек е изоставен, доколкото не открива нито в себе си, нито извън себе си нещо, възможност, на които да се опре. Човекът е сам, защото не намира нито извинение, нито оправдание. Човекът е “осъден да бъде свободен”. Човекът е свобода, която избира, но не избира да бъде на свобода, осъден е на свобода. Ако човекът по своята природа е свободен и съществува в реални условия за своята практическа и духовна реализация, ако действа целенасочено и резултатно, то тогава и светът, в който живее е негов свят. Така може да се предаде ценност на съществуването на човека и да се приеме, че страданието и смъртта не го обезсмислят. С това Сартр възразява на Хайдегеровото твърдение, че човек е битие, обречено на смърт. Смъртта е необратимост и неизбежен край, но смисълът на човешкия живот е свободата. Човекът е свободен, защото е смъртен, твърди Сартр, но не е свободен за смъртта, неговото съществуване е на свободата и за свободата. Човекът е осъден да бъде свободен, защото не се е сътворил сам, но въпреки това е свободен, защото веднъж захвърлен в света, той носи отговорност за всяко свое деяние. Свободата е избор на същност.

Същевременно Сартр отчита, че в своето битие отделният индивид не е сам – “ Ние всички сме обединени от нашата онтологическа разединеност” и затова антагонизмът на Аз-а и Другия е предопределен. Социалното съществуване и социалните отношения не са “битие - със”, а конфликт. Основното измерение на “битието-за-другия” се изразява в две думи - конфликт и самота. Защото собствената свобода на индивида винаги е заплаха за Другия поради неговото третиране като обект и средство и обратно – всеки човек съществува пред лицето и погледа на Другия, пред който индивидът изпитва страх, безпокойство, несигурност, срам и вина, тъй като не може да предвиди неговата оценка. Това състояние Сартр определя с позицията, формулирана още в “При закрити врати” с прочутите слова - “адът това са другите”. В резултат от възраженията и критическите бележки, отправени и от най-близките му съмишленици по това време – Бовоар и Мерло-Понти, в “Екзистенциализмът е хуманизъм” Сартр се опитва да смекчи тази си позиция и казва: “Мога да си поставя за цел свободата само ако приема за цел свободата на другите”. А единственият изход, според него, е в това да желаеш не само собствената си свобода, но и свободата на другите. Това е посоката на истинския хуманизъм, когато човек осъзнава, че е “законодател” на собствената си субективност и във вечното търсене на цели извън себе си е загрижен и за свободата на другите. Тези разсъждения еволюират в “Критика на диалектическия разум”. Трудът, в който Сартр прави опит да обедини екзистенциализма и марксизма и който определя като “пролегомени към всяка бъдеща антропология”.

Ключът към феноменологическата онтология на Жан Пол Сартр, която поставя в центъра на изследването реалния човек “тук и “сега”, се съдържа в неговия отговор на въпроса - дали антропологията изчерпва областта на философията пред сп. “Кайе дьо философи”. Да послушаме самия Сартр: “Считам, че областта на философията е човекът, т.е. че всеки друг проблем може да бъде схванат само по отношение на човека. Независимо дали става дума за метафизика, или за феноменология, въпросите могат да се задават по отношение на човека и по-точно на човека в света. Във философски план всичко, което засяга света, се отнася до света, в който е човекът и по необходимост до света, в който човекът е в отношение към човека в света. Областта на философията е ограничена от човека”.

Антропология. Екзистенциализмът – модерната философия на 20 век. Философия на съществуването. Феноменологическата онтология на Жан Пол Сартр. Битие-в-себе си и битие-за-себе си. Изборът. Свобода и отговорност. Абсурдът на свободата.

екзистенция, екзистенциализъм, съществуване, същност, свобода, отговорност, битие-в-себе си, битие-за-себе си, битие за другия, избор, отчуждение, антропология, феноменология

1. Модерни ли са екзистенциалистите днес във времето на постмодерността, когато страхът от несигурността и кризата, предизвикани от двете световни войни и преживени от хората на 20 век, са останали в миналото ?

2. Анализирайте тезиса на Жан Пол Сартр съществуването предхожда същността.

3. Анализирайте тезиса на Жан Пол Сартр човек е осъден да бъде свободен.

4. Какъв е произходът на “нищото” според Сартр?

5. Разкрийте “абсурдността на съществуването” като ключ към отвращението на Антоан Рокантен от романа “Погнусата”.

1. Ж. П. Сартр. Погнусата. С., 1988

2. Ж. П. Сартр. Битие и нищо. С., 1993

3. Ж. П. Сартр. Екзистенциализмът е хуманизъм. С., 1994

4. И. Калчев. Сартр за него и от него. С.,1993

5. И. Райнова. От екзистенциалната философия към постперсонализма. С., 1992

6. И. Райнова. От Хусерл до Рикьор. С.,1993

7. М. Димитрова. Европейски екзистенциалисти. С., 1993