Соня хинкова югославският случай етнически конфликти в Югоизточна Европа

Третирането на Косово не само като проблем за основните човешки права и свободи окуражава отстояването на “национални цели” от страна на албанските лидери. Този подход подсилва регионалното измерение на конфликта. Деструктивните тенденции се изявяват чрез радикализиране на албанския национален въпрос и актуализиране на малцинствената проблематика в Югоизточна Европа. В този план в косовската криза активно са въвлечени не само Албания и Македония, но и останалите балкански страни.

За Албания Косово е постоянно отворен въпрос. До 1989г. Тирана е ангажирана с отстояване на малцинствените права на косовските албанци (език, образование, култура). Политическата промяна в на чалото на 90-те години придава други измерения и динамика на албанския национален въпрос. Процесът на демократизация в Албания се свързва с решаването на косовския въпрос. Той е кауза, която осигурява по-широка подкрепа за политическите лидери. Нюансирано отношение към него има само в рамките на вътрешнополитическия дебат. В позицията на управляващи и Демократическата, и Социалистическата партия се ангажират с отстояване на албанските национални интереси. Тази линия е повлияна от събитията в бивша Югославия. При разпадането на федеративната държава Албания насърчава исканията за промяна на статута на Косово. Тирана е съпричастна с отстояването на радикалните цели на косовските лидери и съдейства за интернационализиране на конфликта, като се ангажира с него пред международната общност. Нейната политика е насочена към свикването на “нов Дейтън”, на който да се вземат определени решения за бъдещето на Косово и да се осигурят международни гаранции. Тирана настоява за започване на диалог между Прищина и Белград в присъствието на трета страна ­ САЩ, ЕС, ОССЕ или др., като дава преимущество на САЩ. Албанската дипломация се придържа към формулировката “независимо и неутрално Косово”, което е отворено едновременно и към Сърбия, и към Албания.⁴⁵

При разрастване на конфликта, под влияние на международната общност, позицията на Албания е нюансирана към повече сдържаност, но по същество се запазва. След 1997г. въпросът за “бъдещото обединение с Албания” не е приоритетен. Настъпилата криза на държавността и затрудненията на Тирана да разреши вътрешните си проблеми редуцира стремежа за обединение на етническите албанци. Съществуват и социални и психологически различия между относително космополитичните косовари и международно изолираните албанци. Тези негативни за националната кауза предпоставки могат да насочат албанската инициатива към ангажиране на мюсюлманския свят с конфликта в Косово. Неговата конфесионална интерпретация обаче би могла да има силно дестабилизиращ ефект с дългосрочни последици. Ще се разшири и географското измерение на кризисния район, защото в повечето балкански страни живее компактно и в определена степен обособено мюсюлманско население. Слабото влияние на религията върху косовските албанци в значителна степен ограничава превръщането на косовската криза в конфесионален проблем. За тях основни мобилизиращи и обединяващи фактори са езикът, културата и историята.⁴⁶

Регионалното измерение на косовската криза е подсилено от нейната обвързаност с албанския въпрос в Македония. Върху конфликта повлиява и активизирането на антисръбските сили вътре и в съседните на СР Югославия страни. Под влияние на тези тенденции в политиката на страните от Югоизточна Европа приоритетно се извеждат спорните въпроси и се актуализира малцинствената проблематика. Като последица регионът се обособява в и чрез етническите конфликти.

Силният деструктивен потенциал на косовската криза и периодичното изостряне на противоречията между сърбите и албанците трудно могат да бъдат овладяни и регулирани. Трайно и удовлетворяващо решение на “проблема Косово” не се очертава в близка перспектива. Международната общност насърчава процеса на преговори. Арбитражът на влиятелните фактори цели да постигне сближаване на позициите на сръбската и албанската страна и изработване на компромисен вариант. Но всяко решение, което се опитва да съвмести правото на косовските албанци за самоопределение и запазването интегритета на Сърбия, е краткосрочно.

В края на 90-те години проблемът е какъв вариант да бъде избран за междугрупови отношения в установена териториална система. Според стандартите, приети в ООН, съществуват няколко възможности с определени нюанси на решенията. Най-популярният вариант съдържа компромисно решение за широка автономия на Косово или автономен статут заедно с Войводина и други райони, които се характеризират с етническа хомогенност. Това по същество означава запазване на статуквото. Препоръчва се от международната общност, отчасти е приемливо за Белград и се отхвърля от етническите албанци. Вариантът може да се реализира след продължителен процес на преговори, съчетан с прилагане на натиск и върху двете страни. Изработването на решение, което да се характеризира с дългосрочност, е свързано и с промени в Конституцията на СР Югославия. Дори и да се реализира такава възможност, тя може да се приеме само като преходна фаза за разрешаване на албанския въпрос в Косово.

Втората възможност, която се дискутира, е свързана с предоставяне на републикански статут за Косово. Той може да бъде със специални условия или равнопоставен спрямо Сърбия и Черна гора. Реализацията на такъв вариант означава децентрализация на Сърбия и Югославия. Той би се превърнал в нова фаза на териториалното раздробяване на бившата федерация, с негативни последици във всичките новообразувани държави. В този случай преговорите не могат да се ограничат между сръбската и албанската страна, дори и при посредничество на международната общност.

Признаването на ограничен суверенитет за Косово може да бъде приведено към формулата, приложена в Босна и Херцеговина спрямо Република Сръбска. Вариантът обаче не удовлетворява и двете страни. За албанците може да бъде само междинна фаза при реализиране на правото им на самоопределение. Още по-малка е готовността на Белград да приеме такава промяна. Вероятно могат да бъдат направени съпоставки със статута на сръбското население в Източна Славония (Хърватска). Този подход определено е деструктивен и би могъл “да върне” югославската криза в един неопределен и остро конфликтен стадий. Съществува и друга негативна последица от териториалното и административно обособяване на косовските албанци. Тя е на регионално равнище и има отношение към статута и правата на компактно заселените малцинствени групи във всяка една от балканските страни. Косовският проблем не е изолиран случай в Югоизточна Европа и неговото решение съдържа рискове и последици извън Сърбия и Югославия. Негативните последици от предоставянето на републикански статут за Косово могат да се развият, ако той не съдържа достатъчно гаранции за дългосрочност и се приеме като забавяне или отлагане на правото на сецесия.

Третият вариант за разрешаването на междуетническите противоречия в Косово предполага създаване на независима албанска държава, отворена към Сърбия и Албания. Той в най-пълна степен удовлетворява албанските искания и утвърждава крайната цел на косовските сепаратисти. Тяхната позиция обслужва идеята за “Велика Албания”, защото етническият състав на Косово предопределя тясно обвързване между двете албански държави и вероятно обединение в перспектива. Този вариант е неприемлив за Белград, поради мистичната обвързаност на сръбския национализъм с Косово. Свързан е и с промяна на международните граници на Югославия, което го прави още по-непопулярен. Не е в интерес и на европейските страни да насърчават стремежа към независимост на албанците в Косово и сепаратизма на етническа основа, защото в много от тях съществуват активни сецесионни движения.

В третия вариант се съдържа и възможност за насилствено отделяне на Косово. Тя може да се актуализира от ограничаване на човешките и гражданските права на етническите албанци. Предпоставки за нейната реализация се съдържат в сложната етническа картина на Балканите и проблемите с малцинствата в съседните страни. Това, което я ограничава, е развитието на двустранните и многостранните отношения между държавите в Югоизточна Европа и тяхното ориентиране към стабилизиране на региона.

Стабилизирането на ситуацията в Косово би могло да тръгне от частични споразумения по отделни въпроси, докато двете страни бъдат готови за изработване на компромис. Например, ако се намери формула за образователната система, тя може да се пренесе по принцип и върху другите институции. Този подход се базира на взаимно признаване и легитимиране. Той предполага съхраняване на обособеността на двата етноса и паралелен живот на институциите.

Изграждането и развитието на Република Македония като суверенна държава е съществен елемент от стратегията на мирния процес в бивша Югославия. Същевременно проблемите в най-новата балканска държава влияят непосредствено и силно върху ситуацията в Югоизточна Европа и взаимоотношенията между страните от региона. Тази релация е обусловена от специфичното историческо развитие на географското понятие Македония. Неговата съвременна проекция се проявява при изграждането на държавата Македония, която възниква на територията на бившата югославска република, след разпадането на СФРЮ. Във външнополитически план деструктивно влияние оказва забавянето на нейното международно признаване, а вътрешнополитическото измерение на проблемите се разкрива в трудното осъществяване на прехода от тоталитарно към демократично общество. Дестабилизиращото въздействие, свързано с утвърждаването на Република Македония, е синтезирано в същността на понятието “македонски синдром”. Неговото съдържание включва разработения от М. Вернер модел на вътрешно и международно развитие на т.нар. иредентистка държава. При нея акцентът на провежданата политика е в промяна на статуквото, с което се изменя международният и регионалният баланс на силите.⁴⁷ Ревизионистичната ориентация съдържа определени закономерности, които се проявяват при утвърждаването на най-новата държава в Югоизточна Европа. Тяхното последователно проследяване дава основание за определени изводи и позволява да се моделират възможностите за нейното развитие.

След приемането на Република Македония в ООН и последвалото признаване на нейния суверенитет, приоритет на външната политика става интеграцията в Европейския съюз и НАТО. Страната се стреми към паралелна интеграция и смята членството и в двете международни организации за еднакво важно. Трябва да се отбележи, че отношенията на Република Македония с ЕС и НАТО по същество са блокирани до септември 1995г., когато е подписана Временната спогодба с Гърция. Поради това Македония е последната държава от Югоизточна Европа, която започва диалог с НАТО и се включва в Програмата “Партньорство за мир”. Последна подписва и Спогодба за търговия и сътрудничество с Европейския съюз.

Активната проатлантическа политика на Република Македония има и регионално измерение. То включва инициативи за контакти по проблемите на сигурността между страните от Югоизточна Европа. Съществува обаче определена селективност при подбора на участниците в предлаганите срещи и разговори. Този подход стеснява регионалната значимост на македонските инициативи и създава предпоставки за прокарване на разделителни линии на Балканите, които не работят в посока на по-голяма сигурност.

Отношенията с ЕС се уреждат договорно на 29 април 1997г. с подписването на Спогодба за търговия и сътрудничество. Значителното забавяне, в сравнение с другите страни от Централна и Източна Европа, е под знака на проблемите, свързани с името, което македонската страна използва при подписване на международни договори. В контактите с ЕС е намерена компромисна формула. При подписване на спогодбата чрез писма, македонската страна използва конституционното име ­ Република Македония. Европейският Съюз се придържа към международно признатото име ­ Бивша Югославска Република Македония (БЮРМ).

Спогодбата урежда приоритетно икономически отношения. Тя съдържа споразумение в сферата на транспорта и финансов протокол, според който Република Македония до 2000 година трябва да получи кредит от 150 млн. екю. Договореностите, подписани от двете страни, влизат в сила от 1 август 1997г. Македонската страна настоява в Скопие да се открие бюро на Европейската комисия. Проявява интерес към работата на постоянната конференция за разширяване на ЕС и въпреки че не е асоциирана членка на съюза, поставя въпроса за участие в конференцията.⁵⁰

Активната проевропейска политика на Република Македония среща определени затруднения. Свързани са с приетия в началото на 1996г. регионален подход на ЕС към бившите югорепублики. Основно той се свежда до препоръки за регионална интеграция. В съответствие с тях добрите взаимоотношения на страните от бивша Югославия с техните съседи са изведени като условие за европейска интеграция. Македония възразява срещу такава постановка и възприема регионалния подход като утежняващ критерий за членство в Европейския Съюз. За нея е неприемливо обвързването на отношенията с него с добрите контакти и взаимодействието в регионален план. Искането на Скопие е ЕС да се ангажира с формулировка по регионалния подход, според която той от условие за евроинтеграция да се свежда до пожелание за широко сътрудничество на Република Македония със страните от Югоизточна Европа. Такава позиция създава презумпция, че политическото ръководство на новата държава не залага на бързо и трайнорегулиране на отношенията със съседните страни. Основание за такъв извод дават и водещите аргументи на македонската интеграционна политика. Поради затруднения да бъдат удовлетворени критериите за определено равнище на социално-икономическо развитие и военно-технически потенциал, Скопие акцентира на специфичното си географско положение и проблемите в отношенията със съседните страни. Тази линия не съдейства за изграждането на регионалните параметри на сигурността и не може да бъде определена като конструктивна. Ако не бъде преодоляна, тя би могла да забави пълноценното включване на Република Македония в европейския интеграционен процес.

В контекста на изложените външнополитически приоритети са активните двустранни отношения със страните членки на ЕС и НАТО. През втората половина на 90-те години Република Македония съхранява преференциалните си отношения със САЩ. Преобладаващото участие на американски войници в силите на ЮНПРЕДЕП е един от акцентите на добрите отношения между двете страни. Активно се взаимодейства по въпросите на сигурността в Югоизточна Европа, участието на Република Македония в Програмата “Партньорство за мир” и разширяването на НАТО. Военното сътрудничество касае въпросите за въоръжаване на македонската армия и подготовката є за отбрана в новите условия.

Подкрепата на Вашингтон за развитието на новата държава е основен стабилизиращ фактор по време на юговойната и след подписване на Дейтънското споразумение. САЩ играят роля на посредник при изграждането на вътрешнополитическата стабилност и отношенията между етническите общности в Македония. Ангажирани са с поддържането на баланс в отношенията между албанците и македонците. Политиката на Вашингтон е насочена към изграждане на конструктивен диалог за разрешаване на съществуващите проблеми между тях. Въздейства се паралелно и върху двете страни. Правителството се поощрява към разширяване на участието на представители на албанската етническа общност в институциите на властта и местното самоуправление. По отношение на албанската страна САЩ активно съдейства за ограничаване на екстремистките прояви, насочени към отстояване на нейните интереси в политически и икономически план. Препоръките на Вашингтон са въпросите за правата на малцинствата да се решават в рамките на Конституцията и чрез демократичен диалог в институциите.⁵¹

Очертаният в най-общ план подход на правителството на САЩ към регулиране на етническите отношения в Македония има позитивно влияние. Постигнато е относително овладяване на конфликта между албанците и македонците, въпреки че не са разрешени в достатъчна степен противоречията между тях. Поддържането на крехкия и нестабилен етнически мир в Македония вероятно ще съхрани дългосрочно ангажирането на САЩ с вътрешнополитическата стабилност на страната. Македонското правителство разчита на американската подкрепа и работи активно за изграждане на устойчиви и перспективни двустранни отношения.

Американската политика спрямо Македония може да се разглежда и в по-широк план, който надхвърля отношенията между двете страни. Когато тя се възприема като елемент от стратегическите интереси на САЩ в Югоизточна Европа, се открояват по-отчетливо нейните регионални измерения и влияние. Те са активизирани по време на войната в Югославия, но като цяло са израз на подчертаното ангажиране на Вашингтон в южната част на Балканския полуостров. Американските инициативи са ориентирани към регулиране на отношенията между Турция, Гърция, Македония, Албания и България. Стимулирането на активния и конструктивен диалог между тях благоприятства разрешаването на някои спорни въпроси и изгражда регионалните параметри на сигурността.

Стремежът към стабилност в балканския регион е повлиян от неговото геополитическо положение. Той е стратегическата връзка между Близкия Изток и Средиземно море и има важно значение в няколко направления. В южната част на Балканския полуостров преминава линията на съприкосновение с ислямския свят и именно тук може да бъде контролиран и овладян експанзионизмът на ислямския фундаментализъм. След Студената война утвърждаването на влияние в Югоизточна Европа е от значение не само за САЩ, поради което е елемент от световната политика за определяне сферите на интереси. В този план съществува определена връзка с разпределението на енергийните ресурси и изграждането на регионалната инфраструктура.

Откроените, в най-общ план, елементи от стратегическите интереси на САЩ са в подкрепа на тезата за дългосрочно ангажиране на американската политика с Македония и трайно военно присъствие в нея. Възможно е настаняването на американски войници и в други райони в републиката. Вашингтон възприема новата държава като модел за стабилност в много неспокоен район и центрира своята подкрепа в сферата на сигурността. Най-обобщено тя се изразява в легитимиране на политическия елит, държавното управление и териториалния интегритет на Македония. Утвърждаването на легитимността на новата държава се осъществява чрез финансово подпомагане и политическа ангажираност, с цел утвърждаване на икономическите реформи за пазарно стопанство и на демократичното развитие. За да се изгради позитивна представа за Република Македония, Вашингтон играе ролята на арбитър в нейните отношения със съседните страни, като изисква от Скопие конструктивно поведение по всички регионални въпроси.⁵²

Във втората половина на 90-те години се изявява по-отчетливо европейското направление в македонската външна политика. Тази ориентация става актуална поради приоритета на икономическата стабилизация на страната, след спирането на войната в бивша Югославия. Подчертано активно се развиват отношенията на новата държава с Германия и Гърция.