І. 4. Радикализиране на национализма

Един от трайните резултати на конфликта в бивша Югославия е активизираната за дълъг период изява на различните видове национализъм не само в пространството на разпадналата се федерация, но и в отношенията между държавите в Югоизточна Европа. Различните прояви на национална нетърпимост очертават психологическите фактори на нестабилност. Радикализираният национализъм съдържа силен деструктивен потенциал и е предпоставка за нови конфликти.

В най-общи линии идеологията на национализма тръгва от едни и същи предпоставки и стига до едни и същи заключения. Изходно начало винаги е “онеправдаността” на дадена нация и стремежът да се поправят неправдите, нанесени на тази нация от времето и обществото. Заключенията от своя страна са подчинени на невъзможността да се преодолеят предразсъдъци и стереотипи в отношенията към друга нация. Сръбският национализъм например експлоатира идеята за застрашеност на сръбската нация. Неговата цел е да убеди все по-широки слоеве от сръбския народ, че във федеративна Югославия той не е получил нищо, а е изгубил всичко, че е бил разбит и подложен на нападките на другите народи, че всички големи придобивки във федеративната общност са използвани в негова вреда. Хърватският национализъм от своя страна упорито създава психоза на разделяне и заплаха за хърватския народ. В своята пропаганда той акцентира върху застрашеността на хърватската култура и интелигенция и заплахата от сръбска инфилтрация. На идеята за застрашеност и онеправданост на нацията се базират и репродуцират словенският, македонският и другите национализми в рамките на бившата федерация. Тази идея съдържа в себе си силен емоционален заряд и въздейства върху широки слоеве от обществото.

Проявите на национализъм са съхранени и в държавите, възник нали на територията на бивша Югославия. Те са обусловени от редица икономически, социокултурни и политически фактори. Тяхното действие в обстановката на дълбока криза превръща национализма в постоянна величина, която има свои тезиси, характеристики, идеи, традиции, митове и системи от възгледи.

Основните характеристики на великосръбския национализъм се изразяват в стремеж да се подчертава превъзходството на сръбската национална история и култура и в териториални претенции спрямо Босна и Херцеговина и голяма част от Хърватска. Идеята за “Велика Сърбия”, както и лозунгът “Сърби, обединявайте се” са основни за сръбския национализъм. Още от началото на 80-те години той акцентира върху пропуснатите шансове на сръбския народ да създаде национална държава в своите етнически граници.

Сръбският национализъм има свои виждания за Югославия. Те включват следните тези: първата Югославия са я създали сърбите, а са я разрушили хърватите със своята подривна дейност и неблагодарността на другите народи; втората Югославия, за която сърбите са дали живота си повече от всички, служи за това сръбският народ да бъде разбит и ограничен в пределите на бившия белградски пашлък. Следователно сърбите трябва да се борят за трета Югославия.

Стереотипите на сръбския национализъм съдържат в себе си тенденцията да се оспорва националната индивидуалност на черногорците и македонците, както и специфичната етническа обособеност на мюсюлманите в бивша Югославия. За него са характерни изключителна, крайна нетърпимост спрямо албанците и тяхното присъствие в Косово, както и асимилаторски тенденции спрямо малцинствата.

Една от характеристиките на сръбския национализъм е неприкритото антихърватство (както за хърватския национализъм е характерно антисръбството). Той се стреми да затвърди стереотипа на особените качества на сръбския народ, на неговата смелост и борбеност, които се противопоставят на тези на хърватите.

Сръбският национализъм е силно мотивиран и активизиран от ситуацията в Косово. От началото на 80-те години той ескалира и се превръща в масово движение с тенденция към реваншизъм. На политическата сцена се появява и личност ­ Слободан Милошевич, която консолидира неговите привърженици и му дава възможност за изява на високо политическо ниво.³²

Популярността на Сл. Милошевич трябва да се разглежда в контекста на югокризата. След Тито в СФР Югославия е налице криза на авторитета. Изявата на сръбския политически лидер започва през 1987г., когато Сл. Милошевич успява да повлияе на положението в Косово. През есента на същата година конфликтът в политическото ръководство на Република Сърбия приключва с отстраняването на неговите политически противници ­ Др. Павлович и Ив. Стамболич. Смяната е елемент на трансформацията в идеологията на комунистическата партия в Сърбия. Още преди разпадането на СФРЮ започва партийна реформа, която се изразява в подмяна на терминологията и приоритетите. Национализмът се извежда като акцент, за да се съхрани широка обществена подкрепа за партията, преименувана в социалистическа.

Сл. Милошевич залага на единството на Сърбия и получава подкрепа в републиката. Той разработва една много амбициозна програма, която включва няколко основни искания. На първо място промяна на републиканската Конституция в посока на рецентрализация и ограничаване на правата на автономните области Косово и Войводина. Като приоритет е изведена необходимостта от стабилизиране на икономиката и консолидиране на сръбската нация в пределите на републиката и извън нея. Естествено възниква въпросът как да се квалифицират тези искания ­ дали те са само проява на великосръбския национализъм, или са в контекста на съвременните политически реалности и това благоприятства тяхното утвърждаване.

В най-общи линии програмата на Сл. Милошевич се реализира. През 1988г. са приети поправките в републиканската Конституция. Налице е реално съживяване на икономиката в края на 80-те години. Нараства самочувствието на сърбите и се изявяват инициативите на Република Сърбия. По време на военния конфликт в Босна и Херцеговина политическата гъвкавост на лидера на сръбските социалисти съхранява неговата силна позиция. Засилва се тенденцията за утвърждаване на сръбското политическо ръководство и по-специално на Сл. Милошевич като фактор за въздействие при регулирането на конфликта и изграждането на мира на територията на бивша Югославия. Следователно може да се направи изводът, че изведената напред позиция на Република Сърбия е детерминирана от развитието на реални процеси. Те повлияват обаче изявите на национализма, защото границата между него и естествения стремеж за утвърждаване на една нация е много тънка. Тя е в степента на утвърждаването и методите, с които се извършва, а по време на войната не се подбират средствата за въздействие върху общественото мнение. Има достатъчно основания да се прогнозира устойчивост и активизиране на сръбския национализъм. Факторите, които го обуславят, са трайни и тяхното действие не е еднозначно. Повлияни са от политическата обстановка в страната и извън нея. Възможни са периоди на временно туширане на крайните форми на проява, но по-вероятна е нова ескалация на сръбския национализъм и нарастване на неговото влияние. Той ще съхрани силно дестабилизиращото си въздействие върху политическата обстановка в Република Сърбия и извън нея.

Още от края на 80-те години се активизират и националистичните сили в Хърватско. Хърватският национализъм също има свои виждания за Югославия. Според неговата концепция първата федерация е била затвор за хърватския народ, а втората не променя неговото подчинено положение и затова отхвърля всяка Югославия. Това отношение е повлияно от почти едновековното (откакто съществува и самият той) недоверие на хърватския национализъм спрямо всякаква държавна и друга обвързаност на южнославянските народи. Неговият идеал е подчинен на идеята за създаване на независима хърватска държава, в името на която се изявяват териториални претенции спрямо Босна и Херцеговина, и СР Югославия (Бока Которска, Санджак и част от Войводина).

Трайни характеристики на хърватския национализъм са стереотипът за многовековна култура и принадлежност към Запада, което го поставя в привилегировано положение спрямо другите славянски народи, както и стереотипът за нещастната и страдалческа съдба на хърватския народ.³³

Духовна основа на хърватския национализъм, както и на всеки национализъм, е мистичното разбиране за битието на нацията, фетишизирането на собствената нация и подчиняването на другите нации. Според това разбиране нацията се разглежда като доминантен критерий за интеграция на хората в обществото. Социализирането на личността е възможно единствено чрез нацията и всички човешки контакти могат да бъдат трайни и здрави само когато са израз на общност на “кръв”, земя, трансцендентални обществени стойности, история и общи социални придобивки.³⁴

При такова разбиране естествено се акцентира върху разграничаването от другите нации и подчертаването на особените качества на своя народ. Като абсолютни такива хърватският национализъм изтъква правдолюбието и миролюбието на хърватския народ, неговата търпимост и липса на арогантност, които противостоят на сръбската експанзивност и асимилаторска нагласа.

По традиция хърватският национализъм се възпроизвежда върху въпроса за отношението между сърби и хървати. Както вече бе изтъкнато, република Хърватска не е национално хомогенна. В националната структура на републиката след хърватите най-многобройни са сърбите. Исторически напластените противоречия между двете нации са в основата на подчертаното антисръбство, което е константа за хърватския национализъм. Той съдържа негативно отношение и към други националности. Отхвърля етническата обособеност на мюсюлманите в Босна и Херцеговина и ги определя като хървати.

Конфликтното разпадане на федеративната държава повлиява изявата и на македонския национализъм. Той е обусловен от активизирането на албанския национализъм в Република Македония, където се развиват процеси, сходни с тези в Косово. В новообразуваната държава се реализира тенденцията за създаване на етнически чисти райони, населени с албанци. Тези процеси засилват чувството за застрашеност и активизират македонския национализъм. Поради спецификата на македонския национален въпрос и късното формиране на нация (едва след Втората световна война) национализмът е константна величина в обществено-политическото развитие в републиката. През 90-те години се обогатяват насоките му на изява. Заедно с постоянната антибългарска и антигръцка насоченост в публичното пространство се изявява и определена антисръбска насоченост. Тя се пренася в характерно за македонския национализъм антиюгославянство, в което се вижда опит за сърбизиране на “македонския” народ.³⁵

В рамките на СР Югославия дестабилизиращ ефект може да окаже изявата на черногорския национализъм, който е по-слабо изразен в сравнение с другите. Общите тенденции на изостряне на националните отношения в страната обаче активизират и неговите прояви. Повлиян е от югокризата и от стопанската изостаналост на Република Черна гора. Може да бъде провокиран от опитите на средите около Сл. Милошевич да се намесват в политическото ръководство на Черна гора, като ограничават самостоятелността на нейните политици.

Още от 80-те години се проявява определена антисръбска насоченост на черногорския национализъм. Тя е повлияна от силните процеси на обособяване и противопоставяне на отделните републики. Подсилена е от активизирането на сръбския национализъм, който налага тезата, че утвърждаването на черногорската култура се извършва на антисръбска основа, както и от опитите да се отрича самобитността на черногорската нация и съществуването на самостоятелна черногорска култура. Антисръбската насоченост на черногорския национализъм получава изява чрез утвърждаване на тезата за несръбския произход на черногорците. Отхвърля се сръбският произход на черногорската нация и се утвърждава идеята, че сърбите и черногорците нямат общи етнически корени през средните векове.

Специфичните прояви на национализъм в Босна и Херцеговина се определят от сложния етнически състав на републиката. В политическия є живот се изявяват и противопоставят великосръбският, хърватският и мюсюлманският национализъм. В определен аспект те постигат общност и тя е в характерното за всеки от тях отричане на Босна и Херцеговина като държавно-правна единица и претенцията за създаване на етнически чиста република, чрез отричане самобитността на другите. Няколкогодишната война на територията на републиката повлиява проявите на мюсюлманския национализъм. Той подчертава заплахата и непризнаването на своята нация и настоява Босна и Херцеговина да бъде национална държава на мюсюлманите, изградена върху идеите на панислямизма.

Мюсюлманският национализъм се активизира след иранската революция. Повлиян е от засилването на панислямистката идеология. Нейната цел е да обнови исляма не само като фундаментална религиозна доктрина, а преди всичко като едно цялостно учение, което съдържа всички необходими компоненти (политически, морални, традиционни и исторически) за изграждане на представа за живота. Поради тези свои цели ислямът не е само религия, а начин на мислене и възприемане на света, което естествено засилва неговото влияние. Изявите на мюсюлманския национализъм са подчинени на идеята за утвърждаване на световно ислямско движение. За тази идея мюсюлманите са длъжни да се борят, без значение къде се намират и дали са национално мнозинство или национално малцинство.³⁸ Мюсюлманският национализъм има сепаратистки характер. Той е насочен към отделяне на мюсюлманите и ориентиране на тяхното съзнание, начин на мислене и действие към една фундаменталистка религиозната и политическа доктрина. Негови същностни черти са религиозна нетърпимост и агресивност. Характерна за него е тенденцията към доминация и хегемонизъм.

Анализът, макар и в най-общ план, на някои основни характеристики, идеи и стереотипи на различните видове национализъм, изявяващи се в пространството на бивша Югославия, дава възможност да се разкрие дълбочината на националните конфликти, както и трудностите за тяхното преодоляване. При по-задълбочено изследване на национализма могат да се откроят някои изводи, валидни за региона като цяло. Очевидно е, че балканската мозайка от незадоволени териториални претенции и национални антагонизми не е по-сложна от съществуващото положение в Западна Европа. Тя обаче е утежнена от историческата незрялост на източноевропейския национализъм, който е по-неуравновесен, по-емоционален и по-интензивен от западния. В югоизточната част на континента национализмът не е парадоксален. Той не е обособена идеология, а запълва идеологически вакуум след рухването на комунизма. Задържането на неговата изява в продължение на десетилетия на “интернационализъм” не само че не преодолява, а дори подсилва националните антагонизми. Обликът му се определя до голяма степен от политическата култура в страните от региона. Допълва се от същността на политическите институции, които изграждат характерната за Балканите съвместимост на демокрацията с национализма.³⁹ Отстояването на определени стратегически интереси активизират национализма като държавна политика и той може да се проследи в действията на почти всички балкански страни. Проявява се в стремежа към окончателни решения на съществуващите въпроси и формирането на етнически чисти територии като изход. Влияние върху изявите на национализъм оказва и отсъствието на умиротворяващия опит на истинско регионално партньорство в тази част на Европа. Може да се приеме, че чрез активността на международните институции за разрешаване на кризата в бивша Югославия в региона е “внесено” усилието за съвместяване на интересите и за изграждане на компромис в името на едно общо бъдеще. Последвалите мирни инициативи на страните от региона и извън него също са насочени към стимулиране на регионално взаимодействие.

БЕЛЕЖКИ

1 Karaosmanoglu A., Crisis in the Balkans, New York, UNIDIR, 1993, p. 10; Johansen W., Pandora’s Box Reopened: Ethnic Conflict in Europe and its Implications, SSI , US Army War College, 1994, p. 1.

2 Smith An., The Ethnic Origins of Nations, Oxford, 1986, pp. 13-16, 21-22; Gurr T., Minorities at Risk: A Global View of Ethnopolitical Conflicts, Washington, DC: USIPPress, 1993, p. 173; Рупник Ж., Възраждане на национализмите в Централна и Източна Европа, сп. Изток-Изток, бр. 2 1991г., с. 2.

3 Манчев Кр., Националният въпрос на Балканите до Втората световна война, сб. Национални проблеми на Балканите: история и съвременност, София, 1992г., с. 18-20; Johansen W., Deciphering the Balkan Enigma: Using History to Inform Policy, SSI, US Army War College, 1994, pp. 7-9.

4 Economides S., The Balkan Agenda: Security and Regionalism in the New Europe, The Center for Defence Studies № 10, 1992, p. 3; Stavenhagen R., The Ethnic Question, UN University Press, Tokyo, 1990, pp. 5, 77.

5 Shultz R., Conflict Resolution: Post-Conflict Reconstruction Assistance Missions, in Ethnic Conflict and Regional Instability, SSI, 1994, p. 303; Ветинг Г., Нов национализъм в Източна Европа, БТА “Актуални проблеми”, бр. 23/05.02.1993г.

6 Horowitz D., Ethnic Groups in Conflict, Berkeley, CA: Univ. of California Press, 1985, pp. 167-171; Drozdiak W., Less Ambitions European Union Looks East, Washington Post, March 10, 1994, p. A38; Харбсмайер М., Европейската идентичност и националнoтo многообразие, доклад, изнесен на международен семинар “България в бъдещата архитектура на Европа”, 11-12 юни 1993г., Варна.

7 Johansen W., Deciphering the Balkan..., pp. 56-60; Хинкова С., Югославия ­ седемдесетгодишната грешка, сп.ПИК, бр. 48, 1991г., с. 9-11.

8 Eвропейската политика за запазване границите на републиките и превръщането им в междудържавни е отразена в много резолюции, декларации и споразумения. По-подробно виж: Working Group of Bosnia and Herzegovina, Constitutional Arrangements Structure of the State, ILM, vol.XXXI, № 6, November 1992, pp. 1560, 1579, 1581; Karipsiades G., State Succession in the Balkan, in The Southeast European Year Book 1994-95, HFEFP, Athens, 1995, pp.165-169.

9 Кенде П., Речник на посттоталитаризма (Политическа нация), сп. Изток-Изток, бр. 2, 1991г., с. 76; Jacobsen C., Yugoslavia’s Successor War Reconsidered, European Security, vol. 4, № 4, Winter 1995, pp. 658-659.

10 Относно третирането правата на малцинствата във Версайската система от мирни договори виж: Манчев Кр., Националният въпрос..., с. 32-34.

11 Международният регламент за правата на малцинствата след Втората световна война виж в: Izetbegovic Al., Minority Rights and Minority Policy within a New European Architecture, J. Riegler (Ed.), 2-nd Round Table Europe, Viena, 1991, p. 7; Buchheit C., Succession. The Legitimacy of Self ­ Determination, New Heven: Yele University, 1978, pp. 20-30, 228.

12 Лукас М., Европейската сигурност и правата на малцинствата, сб. Нация, етнос и малцинства в контекста на нова Европа, София, 1991г., с. 79; Charter of Paris for a New Europe, Bulletin of the European Communities, № 11, vol. 23, 1990; National Minorities and Peoples, Their Rights and the Right of Self ­ Determination within the Context of CSCE or Helsinki Principles, 1992.

13 Съвет на Европа, Обяснителен доклад към Рамковата Конвенция за защита на националните малцинства (исторически контекст), АМВнР.

14 До 1973г. Комитетът прекратява дейността си до намиране на крайно решение по белгийските езикови дела, касаещи езика, използването и обучението (Европейски съд по правата на човека, присъда от 27 юли 1968г., Seria A № 6).

15 Proposal for a European Convention for the Protection of Minorities, Council of Europe, European Commission for Democracy through Law, Strasbourg, 4-th of March, 1991.

16 Съвет на Европа, Обяснителен доклад към Рамковата Конвенция за защита на националните малцинства (исторически контекст), АМВнР; Приложение II на Виенската декларация.

17 Цялостният документ е представен на заседание 517 bis на зам. министрите на страните-членки на Съвета на Европа на 7 окт. 1994г.

18 Съвет на Европа, Рамкова Конвенция за защита на националните малцинства, чл. 3, ал. 2.

19 Относно проблемите с малцинствата в Югоизточна Европа виж: Austin R., What Albania Adds to the Balkan Stew, ORBIS, vol. 37/2, Spring 1993, pp. 260-265; Pfaff W., Invitation to War, Foreign Affairs, vol. 72, Summer 1993, pp. 97-109; Shoup P., Communism and Yugoslav National Question, New York: Columbia University Press, 1968, pp. 114-117.

20 Karipsiades G., State Succession in the Balkan, in The Southeast European Year Book 1994-95, HFEFP, Athens, 1995, pp. 152; Buchanan Al., Self-Determination and the Right to Secede, Journal of Internationl Affairs, vol. 45, № 2, Winter 1992, p. 362; Varady T., Collective Minority Rights and Their Legal Protection: The Example of Yugoslavia, East European Politics and Societies, vol. 6, № 3, Fall 1992, p.274; Dimitrijevic V., The Insecurity of Human Rights after Communism, Norw. Institute of Human Rights, Oslo, 1993, p. 32.

21 Steven J., Yugoslavia’s Kosovo Crisis: Ethnic Conflict between Albanians and Serbs, Congressional Research Service, Washington DC, 1989, p. 19.

22 Баковиh С., Сукоби на Косово, Београд, 1986г., с. 212; Ramet P., Nationalism and Federalism in Yugoslavia 1963 ­ 1983, Bloomingon: Indiana University Press, 1984, pp. 167, 168.

23 Бобев Б., Развитие на албанския национален въпрос след Първата световна война, сб. Национални проблеми на Балканите: история и съвременност, София, 1992г., с. 154-155; Demografska Statistika, SFRY Savezni zavod za statistiku, Beograd, 1988.

24 Nikolic P., Promene Ustava u Federalnim Drzavama, Pravni Zivot, br. II, 1987, vol. 37, p. 1140; Bothe M., Federalism and Decentralization, Final Report, Fribourgh, 1987, pp. 420, 423.

25 Vukovic Il., Autonomastvo I Separatizam na Kosovo, Beograd, 1985, p. 82; Basta ­ Posavec L., National State and Minority Rights. The Case of Yugoslavia Reconsidered, in Comparative Balkan Parliamentarism, International Center for Minority Studies and Intercultural Relations, Sofia, 1995, pp. 91-92; Ivanov An., The Balkans Divided: Nationalism, Minorities and Security, Euro-Atlantic Security Studies, vol. 1, 1996, p. 54; Маркович Р., Зашто Косово не може постати република, НИН, № 2013, 30.07.1989г., с. 22-24.

26 Представителите на двете автономни области могат да гласуват в сръбския парламент по закони, които въобще не се прилагат в двете автономни области. Същевременно те могат да предотвратят приемането на закони, които сръбското ръководство би желало да бъдат валидни за цялата република.

27 Clement S., The Former Yugoslav Republic of Macedonia (FYROM), in Southeast European Year Book, 1994-1995, HFEFP, Athens, 1995, pp. 345-371; Първанов Ан., Албанският синдром в Република Македония, сб. Национални проблеми на Балканите ­ история и съвременност, София 1992г., с. 159-161.

28 АМВнР, 1 /66/n 16 1991; относно исканията на албанците в Македония да имат статут на държавотворен народ виж: в-к Нова Македония, 30 септември 1990г., с. 2.

29 АМВнР, 1 /199/n 13 1995, С 55 ­ 199 ­ 7/ 14.12.1995г.; данни за албанската инвазия в Македония дава Първанов Ан., Албанският синдром.., с. 161-162.

30 Geroski Br., Post Election Jockeing, Balkan War Report, Dec. 1994-Jan. 1995, p. 11; Poulton H., Albanian-Macedonian Relations: Confrontation or Coperation, RFE/RL Research Report, vol. 2, № 42, 22 Oct.ober 1993, p. 10.

31 Simoska Em., The Inter-Ethnic Tolerance in the Republic of Macedonia, Comparative Balkan Parliamentarism, International Center for Minority Studies and Intercultural Relations Sofia, 1995, pp. 147; в-к Нова Македония, 17 август 1990г., с. 13; Първанов Ан., Албанският синдром.., с. 167-170.

32 Ramet P., Balkan Babel: Politics, Culture, and Religion in Yugoslavia, Boulder, CO: Westview Press, 1992, p. 83; Magas Br., The War in Yugoslavia, RUSI Jornal, Winter 1991, p. 34; Banac