Iv., Nationalism in Serbia, in Balkans: A Mirror of the New International Order, Istanbul: Eren 1995, pp. 133-152. 33 Ramet P

33 Ramet P., Nationalism and Federalism in Yugoslavia 1963 ­ 1983, Bloomingon: Indiana University Press, 1984, pp. 8-10; Peric I., Savremeni Hrvatski Nationalizam. Izvori I Izrazi, Zagreb, 1984, p.42.

34 Suvar St., Svi Nasi Nacionalizmi, Vucovar, 1986, p. 235.

35 Politakis G. & Ch. Tsardanidis, Balkans: The Political and Economic Process of Transformation, in Southeast European Year Book, 1994-1995, HFEFP, Athens, 1995, pp. 562-563.

36 Cingo N., Neki Vidovi Makedonskog Nationalizam, Socializam, br. 4, 1986.

37 Spadier M., Nacionalizam u Crnoj Gori, Socializam, br. 4, 1986.

38 Muhic F., Problemi Nacionalizma u SRBosni I Hercegovini, Socializam, br. 4, 1986; Ramet P., Nationalism and Federalism in Yugoslavia 1963 ­ 1983, Bloomingon: Indiana University Press, 1984, pp. 153-155.

39 Brzezinski Zb., Post Communist Nationalism, Foreign Affairs, № 68/5, Winter 1989-1990, pp. 3-5, 21; Maravall J., The Outcomes of Democracy: The Southern European Experience, in Southeast European Year Book, 1994-1995, HFEFP, Athens, 1995, pp. 181-201; Greenfield L., Nationalism: Five Roads to Modernity, Cambridge, MA: Harvard Univrsity Press, 1992, pp. 3-16.

Въпреки изчезналата заплаха от възникването на глобална война, вероятността от избухването на локални и регионални конфликти и опасността от тяхното ескалиране остава голяма. Заплахите за сигурността възникват по много причини ­ националистични, етнически и религиозни съперничества и противоречия, чиито корени имат исторически произход. Възможностите за тяхното прерастване в конфликти се увеличават от натрупването на оръжейни запаси, включващи и оръжия за масово унищожение.¹ В края на 20 век светът е изправен пред необходимостта да се намерят ефективни подходи за въздействие върху факторите, които влияят дестабилизиращо. Проблемът за овладяване и регулиране на многобройните конфликти добива приоритетно значение в международните отношения. В най-общ план той има два основни аспекта. Първият е свързан със създаването на система от институции за въздействие върху кризи, а вторият ­ с избор на конкретните средства.

Когато в началото на 90-те години започва разпадането на федеративна Югославия, възможностите за ефективно въздействие върху конфликта са силно ограничени. Предизвикателствата, които възникват пред Европа след Студената война, актуализират въпроса за адекватността на съвременната архитектура за сигурност. Институциите, които изграждат нейната структура, са създадени на по-ранен етап. Някои от тях като Северноатлантическият съюз и Европейските общности са в основата на изграждащата се система на взаимовръзки между западните страни, възникнали непосредствено след Втората световна война. Чрез други като Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа тя се доизгражда на един по-късен етап. Тези институции функционират в различни, но взаимносвързани сфери на компетенции до края на Студената война. След 1989г. възникват институции като Северно-атлантическия съвет за сътрудничество, преименуван на Мадридската среща в Европейски атлантически съвет за сътрудничество и Партньорство за мир, чрез които се търси съвременното измерение на европейската система за сигурност.

Могат да бъдат предложени различни модели на взаимодействие на институциите за сигурност. Възможно е те да се възприемат като концентрични кръгове и начинът, по който се подбират, зависи до голяма степен от националните и институционалните принципи. Друг подход е виждането на институциите като отчасти препокриващи се кръгове или кръгове, които се допират в области, където кооперирането е неизбежно. Но независимо дали става дума за концентрични или съединени структури, за да е успешен, моделът трябва да предвижда съвместимостта не само като показна мярка. Ако тя не бъде осигурена, провалът на всяка отделна институция накърнява ефективността и легитимността на модела. В този контекст развитието на самите институции се възприема като схема за изграждане на съвместимостта в европейската архитектура за сигурност. Те съхраняват същината на предназначението, за което са създадени, но актуалните им измерения са ориентирани към интеграционни процеси на широка основа. Промените в тях през 90-те години отразяват търсенето на по-голяма ефективност. Приоритетно се залага на полицентричен модел за разрешаване на кризисни ситуации и изграждане на система от гаранции. Той предполага висока степен на взаимодействие между отделните институции. Съвместните им усилия за въздействие върху потенциални или активизирани конфликти дават широка рамка за използване на различни подходи. В адекватната комбинация на дипломатическа активност и ограничителна политика на санкции са заложени новите възможности за управление и регулиране на кризи.²

От началото на конфликта в бивша Югославия международните институции за сигурност апробират различни подходи за въздействие върху него. Развитието на процеса на преговори се съчетава с политиката на санкции и участието на международни военни контингенти, под егидата на ООН. Тяхната съвкупност очертава реализираното на практика въздействие на арбитражното равнище за регулиране на конфликта. Анализът на процеса на търсене на по-голяма ефективност чрез съчетаване на подходите и на проблемите при осъществяването на контрола върху криза, възникнала в период на преобразуване на самите институции за сигурност, очертава новата им роля и възможности.

ІІ. 1. Дипломатическа активност

за предотвратяване на кризата

Кризата в бивша Югославия се оказва първата проверка за ефективността на европейските институции след Студената война. В началото на конфликта съществува опасност той да излезе извън границите на разпадащата се федерация и да се превърне в балканска война. Събитията в СФРЮ могат да послужат и като прецедент за подобни конфликти в Централна и Източна Европа. В началото на 90-те години в обстановката на намалена стабилност след краха на биполярния модел всеки локален конфликт застрашава новия световен ред. Съществуването на реална възможност да бъдат активизирани тези деструктивни тенденции превръща югокризата в заплаха за международната сигурност.³

Европейската дипломация се опитва да изпревари събитията. Още преди да започнат въоръжените сблъсъци, много международни фактори (ЕО, СССЕ, САЩ и други) правят усилия чрез дипломатическа активност да повлияят върху вътрешно-югославските спорове, да запазят интегритета на страната и да предотвратят избухването на кризата. На заседание в Берлин (19 юни 1991г.) на Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) делегати от Европа, САЩ и Канада приемат декларация, в която се подчертава необходимостта от запазване на единството и териториалната цялост на федеративната общност.⁴ Държавният секретар на САЩ Дж. Бейкър отнася това послание в Белград, където разговаря с федералните и републиканските ръководители, но не успява да предотврати обявяването на декларациите за независимост на Словения и Хърватско (25 юни 1991г.), както и предвижданото насилие. То се оказва първото горещо изпитание на процедурите за уреждане на конфликти, приети от 35-те страни, членки на СССЕ.

В началото на конфликта европейските дипломати търсят опора в две процедури, приети през 1991г. По инициатива на Австрия и Италия, съседни на бивша Югославия страни, се създава Център за предотвратяване на конфликти със седалище във Виена. Възникването му е на базата на договореност, постигната на среща на високо равнище на СССЕ през ноември 1990г. в Париж. Центърът може да организира среща на всички страни, участници в СССЕ, ако една от тях се оплаква от необичайни военни действия около нея. Австрия и Италия твърдят, че опитите на югославските федерални власти да сломят словенската и хърватската независимост представляват именно такива действия. Паралелно срещу югославската криза се включва още един механизъм, за който е постигнато съгласие на среща в Берлин на външните министри на страните участнички в СССЕ (19 юни 1991г.). Този механизъм допуска свикването на среща на всичките 35 държави в случай, че в една от тях възникне извънредна обстановка. Трета възможност за въздействие е посредническа мисия, предвидена от друг механизъм за мирно уреждане на конфликти, който е предложен през януари 1991г. на конференция на СССЕ в Малта.⁵

Всички тези механизми предвиждат свикването на среща, но те са твърде неопределени за това какви по-нататъшни действия могат да се предприемат. Още повече, че този проблем опира до намеса или ненамеса във вътрешните работи на друга страна. При прилагането на различните механизми в югославския конфликт се открояват позициите на отделните страни. В началото на кризата те варират от безпокойството на Австрия, подкрепяна от Германия, до твърдо проюгославската позиция на СССР. Други страни като Франция и САЩ защитават принципа за ненамеса. Те подкрепят единството на федеративната югославска държава, което според Париж и Вашингтон е необходимо за политическата стабилност на Балканите. Тези позиции са изразени на съвещание, свикано под егидата на Центъра за предотвратяване на конфликти във Виена (2 юли 1991г.). Съветският съюз, който по това време има проблеми с устремилите се към независимост републики, безрезервно защитава целостта на бивша Югославия. Други страни ­ главно Италия, Великобритания, Полша, Чехословакия и Унгария ­ изразяват съжаление във връзка с намесата на армията, подчер тавайки същевременно колко е важно да се спазват правата на човека. Поставяйки ударение главно върху политическите аспекти на кризата, повечето страни членки на СССЕ настояват за запазване на териториалната цялост и единството на федеративната държава, което според тях е фактор за стабилността в Централна и Източна Европа.⁶

Трудно постигнатият в началния етап на кризата консенсус е насочен към решаването є с мирни средства, запазване целостта на бивша Югославия и съблюдаване на човешките права. Наложен е тримесечен мораториум върху декларациите за независимост на Словения и Хърватско и се прави препоръка за прекратяване действията на армията.⁷ Въпреки усилията опитите за посредничество в първите дни на войната в бивша Югославия се характеризират със спорадичност и липса на координация между водещите международни сили. Поради желанието да се съвместят взаимноизключващи се реалности, позицията на САЩ и Западна Европа е в определена степен непоследователна, основаваща се на полупринципи. Върху развитието на кризата повлиява фактът, че западните правителства се придържат към следвоенната политика на благосклонност към централизираните държавни образувания. Твърде дълго се фаворизира центърът, който е загубил своята легитимност. Политиката на западните държави не съответства на новите реалности и стимулира позицията на привържениците на федерацията. Това е основание за централното правителство, което не може да запази федерацията и единството, да използва оръжие срещу териториалните сили на републиките. Активизира се и армията, която поема функциите на гарант за целостта на СФР Югославия.⁸

Разрастването на конфликта налага логична еволюция в позициите на САЩ и Европа. Бруталната намеса на армията в Словения е осъдена от международната общественост. Тя задълбочава и различията между европейските страни. Позициите на дванайсетте се поляризират около два принципа. Първият е принципът за ненарушимостта на границите (III приницип на Акта от Хелзинки). Вторият е приниципът за право на самоопределение (VIII принцип на Акта от Хелзинки). Австрия и Германия са благосклонни спрямо самоопределението на двете северни републики (Словения и Хърватско), докато СССР, Франция, Испания и Великобритания настояват да се намери решение за запазване на териториалната цялост на бивша Югославия. Тяхната тавайки същевременно колко е важно да се спазват правата на човека. Поставяйки ударение главно върху политическите аспекти на кризата, повечето страни членки на СССЕ настояват за запазване на териториалната цялост и единството на федеративната държава, което според тях е фактор за стабилността в Централна и Източна Европа.⁶

Трудно постигнатият в началния етап на кризата консенсус е насочен към решаването є с мирни средства, запазване целостта на бивша Югославия и съблюдаване на човешките права. Наложен е тримесечен мораториум върху декларациите за независимост на Словения и Хърватско и се прави препоръка за прекратяване действията на армията.⁷ Въпреки усилията опитите за посредничество в първите дни на войната в бивша Югославия се характеризират със спорадичност и липса на координация между водещите международни сили. Поради желанието да се съвместят взаимноизключващи се реалности, позицията на САЩ и Западна Европа е в определена степен непоследователна, основаваща се на полупринципи. Върху развитието на кризата повлиява фактът, че западните правителства се придържат към следвоенната политика на благосклонност към централизираните държавни образувания. Твърде дълго се фаворизира центърът, който е загубил своята легитимност. Политиката на западните държави не съответства на новите реалности и стимулира позицията на привържениците на федерацията. Това е основание за централното правителство, което не може да запази федерацията и единството, да използва оръжие срещу териториалните сили на републиките. Активизира се и армията, която поема функциите на гарант за целостта на СФР Югославия.⁸

Разрастването на конфликта налага логична еволюция в позициите на САЩ и Европа. Бруталната намеса на армията в Словения е осъдена от международната общественост. Тя задълбочава и различията между европейските страни. Позициите на дванайсетте се поляризират около два принципа. Първият е принципът за ненарушимостта на границите (III приницип на Акта от Хелзинки). Вторият е приниципът за право на самоопределение (VIII принцип на Акта от Хелзинки). Австрия и Германия са благосклонни спрямо самоопределението на двете северни републики (Словения и Хърватско), докато СССР, Франция, Испания и Великобритания настояват да се намери решение за запазване на териториалната цялост на бивша Югославия. Тяхната в Словения, като изпраща трима министри ­ Джани де Микелис, Жак Поос и Ханс ван ден Брук с послание да убедят югославяните да приемат така наречената “Люксембургска формула”. Тя съдържа спиране на огъня, връщане на войските в казармите, отлагане на декларациите за независимост на Словения и Хърватско и възстановяване на федералното президентство. Постигнатото съгласие е коментирано от Жак Поос като “часът на Европа”.¹³

Възобновените след 48 часа военни действия опровергават оптимизма на европейските дипломати и изправят процеса на преговори пред нови трудности. Усилията на страните от Общността за въздействие върху кризата са подновени на срещата на външните министри в Хага (5 юли 1991г.). Решено е да се спре икономическата помощ и да се наложи ембарго върху оръжейните доставки за Югославия. При следващата инициатива на тримата министри е приета така наречената “Брионска формула”. Тя съдържа пет елемента: а/ само югославските народи могат да решават бъдещата си съдба; б/ създадена е нова ситуация, изискваща постоянно внимание и преговори между различните страни; в/ преговорите трябва да започнат не по-късно от 1 август и да обхващат всички аспекти на югославския проблем; г/ колективното президентство трябва да изиграе изцяло своята политическа и конституционна роля по отношение на югославската армия; д/ всички заинтересовани страни следва да се въздържат от едностранни действия и по-специално от насилствени актове.¹⁴ Въпреки възобновените военни действия в Хърватско, Брионската формула е един от успехите на европейската дипломация в Югославия, защото чрез нея се слага край на войната в Словения.

Конференцията започва своята работа в момент, когато неуспелият опит за преврат в СССР дава силен тласък на реформите в Източна Европа. В Москва съветският конгрес на народните депутати одобрява превръщането на СССР в децентрализирана конфедерация от суверенни държави. Това решение не може да ограничи последвалите като верижна реакция декларации за независимост от десетина републикански столици. Западните държави следят събитията раздвоени. От една страна, те подкрепят демократичното самоопределение на републиките, но от друга, се страхуват от стихията на деструктивните сили. Стремежът обаче към независимост на нации, които досега не са имали своя държавност, повече не може да бъде пренебрегван.¹⁶

Това разбиране определя и поведението на повечето участници в Конференцията за Югославия в Хага. Тя започва своята работа въпреки многобройните опасения и пречки, създавани от факта, че до самото є начало сраженията в Хърватско не спират. На конференцията се очертават различните виждания на югославските представители за бъдещето на Югославия. Президентът на Сърбия Слободан Милошевич е привърженик на запазване целостта на федерацията. Македонският президент Киро Глигоров е на мнение, че трябва да се вземе примерът на конфедерация от суверенни републики, оформена в Москва. Представителите на Хърватско и Словения се придържат към позицията, че референдумите в тези републики ясно са показали желанието за независимост. Те отказват да подпишат общата декларация, приета на конференцията в Хага.¹⁷

В декларацията се подчертава, че целта на Конференцията е да осигури мир за всички в Югославия и да намери трайни решения, удовлетворяващи законните желания и стремежи. Няколко месеца по-късно с усилията на европейските дипломати са подписани 13 неспазени примирия. Някои от тях не успяват да прекратят военните действия дори за един ден. Югославската криза с шеметна бързина се превръща в широкомащабна война. Скоростта на процесите е такава, че е не възможно да се овладеят събития, чийто двигател са емоцията и радикалният национализъм. Мирът е непостижим, трайни решения няма. Ескалацията на военния конфликт доказва наличието на трудно контролируем фанатизъм. Вече никой не приема за реална възможността Югославия да продължи да съществува под формата на федеративна държава, нито пък някой се осмелява да предвижда федерация на нова основа, за каквато настоява просръбският блок.

Разрастването на югославската криза изправя световната общност пред необходимостта да търси ефективно решение за ограничаване на конфликта. Разширява се кръгът на международните организации, ангажирани с неговото регулиране, чрез включване на ООН. Разисква се въпросът за въвеждане на умиротворителни сили в Югославия. Инициативата идва от Бон и Париж, постигнали сближаване на позициите си по югославската криза. Предложението се съдържа в обща декларация на френския президент Ф. Митеран и германския канцлер Х. Кол, но то е отхвърлено от повечето външни министри на ЕО. Великобритания, Португалия, Дания, в известна степен и Холандия, възразяват срещу военна намеса на ЕО в Югославия. Лондон поставя три условия: 1/ дванадесетте да получат съгласието на Загреб и Белград за въвеждане на международен военен контингент; 2/ да бъде прекратен огънят между враждуващите страни; 3/ ЕО да получи ясен мандат от СССЕ.¹⁸

Тласък за известно сближаване на позициите на европейските държави дават не дипломатическите разговори, а критичното задълбочаване на кризата. След изтичането на тримесечния мораториум Република Словения и Република Хърватска са провъзгласени за суверенни и независими държави (8 октомври 1991г.). За първи път се забелязва промяна в непримиримата позиция на Великобритания. Лондон не само предвижда неизбежно признаване на двете държави, но поема инициатива за свикване на Съвета за сигурност по положението в Югославия. В Съвета на Европа в Страсбург седем парламентарни групи предлагат европейските държави да признаят независимостта на Словения и Хърватска, както и на другите югославски републики, които по демократичен път се обявяват за независими, т.е. и Македония (декларация за независимост от 25 януари 1991г.).

Нов момент в политиката на европейските държави за въздействие върху конфликта в бивша Югославия е отказът на СССР от изчаквателна позиция. До неуспелия московски преврат (август 1991г.) политиката на Москва се характеризира със симпатии към сръбското ръководство и с категорична подкрепа на югославското държавно единство. Израз на новото отношение към конфликта е връчената на 7 октомври 1991г. нота на югославския съюзен секретар на външните работи, в която Съветският съюз призовава югославското ръководство и върховното военно командване незабавно да спрат военните действия и да спазват споразумението в Хага за пълно и безусловно прекратяване на огъня. Съветската нота е окачествена като “най-гореща” по своя тон след Резолюцията на Информбюро от 1948г. Чрез нея Москва на практика се включва в посредническия мирен процес и се присъединява към действията на ЕО, САЩ, Канада и другите членки на СССЕ.¹⁹

Предложението за “сини каски” в Югославия придобива ново звучене след възприемането на идеята за умиротворителни сили и от Сърбия. Белградското ръководство е притиснато от икономически санкции и международна изолация след приемането на Резолюция 713 на Съвета за сигурност от 25 септември 1991г., с която се въвежда ембарго на основание чл. 41 от Устава на ООН. Чрез посредничеството на европейския представител Сайръс Ванс на 23 ноември 1991г. се постига четиринадесетото поред примирие в Република Хърватска. Изработено е от самите участници в лицето на сръбския президент Слободан Милошевич, хърватския президент Франьо Туджман и главнокомандващия федералната армия ген. Велко Кадиевич. Примирието открива пътя за настаняване на “сини каски” в бивша Югославия. С Резолюция 721 на Съвета за сигурност на ООН от 27 ноември 1991г. се подкрепя принципното разполагане на мироопазващи сили (Peace Keeping Forces). Инициативата е елемент от тъй наречения мирен План Ванс и е оповестена в доклад на генералния секретар Бутрос Бутрос Гали пред Съвета за сигурност на ООН (документ S/23280). Според него мироопазващите сили на ООН се разполагат в няколко района в Република Хърватска, означени като “защитени зони” (UNPA zones) ­ Източна Славония, Западна Славония и Крайна. Предвижда се от тези райони да бъдат изведени частите на югославската армия, хърватската национална гвардия и териториалната отбрана и да бъдат разпуснати всички паравоенни формирования. Местната полиция е отговорна за поддържане на обществения ред. Въоръженият контингент под командването на ООН и цивилните наблюдатели поемат функциите на защита на населението от зоните и за осигуряване на демилитаризация. Мироопазващите сили са ангажирани и със създаване на условия за мир и сигурност, които са необходими за преговорния процес, свързан с окончателното уреждане на кризата.²⁰

На 9 януари 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 727, с която подкрепя предложението на генералния секретар, в Югославия да се изпратят 50 офицери, които да подготвят условията за въвеждане на 10 000 “сини каски”. На 21 февруари 1992г. е приета резолюция 743, с която се създава ЮНПРОФОР (United National Protection Force). Във връзка с предложението на генералния секретар на ООН Б. Б. Гали и по искане на югославското правителство тя регламентира изпращането на 14 500 души за период от 12 месеца, под командването на английския генерал Сатиш Намбиар.²¹