Соня хинкова югославският случай етнически конфликти в Югоизточна Европа



страница7/14
Дата22.07.2016
Размер2.21 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14

Дейността на международните институции е особено активна във връзка с установяване статута на Косово. Усилията са насочени към изработване на компромис между радикалните искания на албанците за независима република и политиката на сръбското правителство, насочена към ограничаване на автономията. В рамките на Международната конференция за бивша Югославия (МКБЮ) се водят поредица от разговори с представители на двете общности.61

Статутът на Косово се разисква и в рамките на ООН. На сесия в Ню Йорк (10 януари 1993г.) генералният секретар Б. Б. Гали подчертава, че Косово е интегрална част от Сърбия и дейността на световната организация е насочена към осигуряване на автономия на областта, за което е необходимо и съгласието на Белград. Разрешаването на проблема не може да се търси в промяна на границите. Тази позиция изразява най-пълно политиката на международната общност, която е насочена към запазване на границите и разрешаване на проблемите чрез преговори. Съществуват обаче определени нюанси в отношението на отделните държави. Откроява се активната политика на САЩ, която е подчертано ангажирана с етническите отношения в Косово. Тя е ориентирана към подкрепа на албанските искания за пълна автономия на областта. Същевременно се проявява сдържаност към техния стремеж за отделяне и създаване на независима Република Косово. По време на войната в Босна и Херцеговина американската администрация е убедена, че кризисната ситуация в Косово може да бъде преодоляна, ако се гарантират всички права на етническите албанци. След подписване на Дейтънското споразумение активно се въздейства за интернационализиране на проблемите в автономната област.62

Политиката на международните фактори за въздействие и регулиране на югоконфликта откроява определена специфика в Македония. Още в началния етап на кризата тя е насочена към предотвратяване на възможностите за разширяването є в южната република. В Македония за първи път е приложена нова инициатива за ранно регулиране на конфликти ­ превантивна дипломация. На 11 декември 1992г. Съветът за сигурност на ООН приема резолюция 795 във връзка с искане на македонското правителство. Чрез нея се взема решение за настаняване в Македония на международен военен контингент под егидата на ООН (ЮНПРЕДЕП). В началото на февруари 1993г. започва разполагането на 700 скандинавски войници от силите на ООН, дислоцирани по границите на републиката със Сърбия, Косово и Албания. Тяхното присъствие се приема като гаранция срещу избухването на етнически конфликт вътре в Република Македония или пренасянето на войната от другите кризисни райони на бивша Югославия. То символизира и повишената степен на международен контрол и ангажираност с проблемите в Македония. Тази тенденция е потвърдена от разполагането на американски войници на територията на републиката. Ангажирането на САЩ е продиктувано от стремежа да се ограничи разпространението на конфликта в южна посока. След като доводите на американската администрация (средата на 1993г.) за предприемане на въздушни атаки срещу сръбските позиции в Босна и Херцеговина, се оказват неубедителни за европейските съюзници на САЩ президентът Б. Клинтън залага на идеята за удържане на конфликта в съществуващите географски измерения. Мотивацията е да се възпрепятства разпространението му в съседните балкански държави чрез Косово и Македония, което би застрашило мира в Югоизточна Европа и изграждането на сигурността и демокрацията в региона.

Конкретното решение за настаняването на американските войници е обвързано със съгласието на международните институции ­ ООН и НАТО, и на македонското правителство. Одобрено е на срещата на външните министри на държавите от НАТО, проведена през юни 1993г. в Атина. На нея са отхвърлени възраженията на Гърция, която възприема изпращането на американски части в Македония като фактическо признаване на републиката под това име и създаване на американско предмостие за натиск срещу Сърбия от юг. В Атина държавният секретар У. Кристофър потвърждава позицията на Вашингтон, че “американските части ще действат възпиращо срещу всеки, който се опита да застраши Република Македония”.63

Присъствието на американските войници действително има възпиращ ефект и той е преди всичко психологически. Решението за тяхното разполагане се възприема като политическо, вписващо се в рамките на операцията за превантивна дипломация, която е уникална в историята на ООН. Американските войници подсилват скандинавския батальон, без да прераства присъствието им в мисия на защита с евентуално използване на сила. Условията на тяхното разполагане са в рамките на мандата на ООН. Той позволява на умиротворителните сили да стрелят при самозащита, но не и да защитават населението или границата със Сърбия. Предприемането на ответни действия срещу агресия изисква промяна на мандата на ООН. В Скопие разполагането на американските войници се възприема като възпиращо всяка агресия, насочена срещу републиката. Одобрението е разбираемо, защото страната не разполага с необходимите военни средства за отбрана и защита. По настояване на македонското правителство, мандата на умиротворителните сили на ООН неколкократно е продължаван. На среща на военните министри в Тирана (1-2 април 1996г.) военният министър на САЩ У. Пери прави изявление, че американските войски в Македония ще останат там колкото е необходимо и след края на мисията на АЙФОР в Босна.64 Мотивация за македонските искания и американската подкрепа за присъствието на “сини каски” в страната е ситуацията в региона след подписването на Дейтънското споразумение, близостта с Косово и незавършеният процес на изграждане на армията на републиката.

Международното ангажиране с Република Македония се изявява и чрез много дълго продължилите дипломатически преговори относно нейното признаване. Вотът на населението при референдума за независимост (8 септември 1991г.) е положителен. Препоръките на изготвения в края на 1991г. доклад на европейската комисия Бадинтер са в интерес на републиката. Според комисията на условията за получаване на държавен суверенитет от бившите югославски републики в най-голяма степен отговарят Словения и Македония. През януари 1992г. ЕО признава независимост за Словения и Хърватско, а през април и за Босна и Херцеговина. Проблемът с международното призна ване на Македония е отложен под влияние на енергичното противопоставяне на Гърция и в името на европейското единство.65



Фактическото отделяне на Република Македония от югославската федеративна държава протича по сценарий, различен от реализирания в Словения, Хърватска и Босна и Херцеговина. На основата на договореност, постигната чрез преговори, Югославската армия напуска републиката (26 март 1992г.). Избегнат е военният конфликт както поради ангажираност на политиката на Белград във войната с Хърватска, така и поради склонността за преговори, проявена от македонското държавно ръководство в лицето на президента К. Глигоров. Републиката не понася разрушенията на един военен сблъсък, но наложеното ембарго спрямо Сърбия и Черна гора засяга и бившите югославски републики и най-вече Македония. Поради дълго нерегламентирания международен статут, Македония не съществува като суверенна държава и няма достъп до помощите на Световната банка, на Международния валутен фонд и на всички световни организации. При нея военният натиск е заменен с икономически.

Противоречивите интереси на западноевропейските държави предопределят усложнения процес на признаване на Македония и политиката на международните фактори спрямо нея. Още в началния етап на разпадането на СФРЮ Италия и Германия декларират своето желание за по-скорошно признаване на републиката. Ангажираността на Германия спрямо Македония обаче е различна от тази спрямо Словения и Хърватска, защото републиката заема второстепенно място в германската сфера на интереси. Италия по традиция е склонна да съобразява своите инициативи с изработената обща политика на Европейския съюз. Съмненията на други страни членки на общността за ускоряване процеса на признаване на Македония са подсилени от страха за разрастване на югославската криза. Тези съмнения допълват общия страх от нови проблеми, прибавени към деструктивните процеси в Общността на независимите държави (ОНД) и другите републики в бивша Югославия.66

Утвърждаването на суверенитета на македонската държава е в зависимост и от позицията на САЩ. При посещения във Вашингтон в началото на 1992г., президентът К. Глигоров получава уверение от държавния департамент за ненакърнимост на границите на Македония. В Скопие това прибързано се третира като “признаване де факто” на републиката. Два месеца по-късно Вашингтон признава независимост за Словения, Хърватска и Босна и Херцеговина, но не и за Македония. На този етап САЩ отхвърлят възможността за разширяване на конфликта в Македония, поради заплаха от дестабилизиране на региона. Във Вашингтон подкрепят последователните усилия на страната в осъществяване на мирен курс към независимост. Същевременно, съобразявайки се с интересите на Гърция, препоръчват на македонското правителство изработване на компромисно решение в конфликта с Атина.67



Силно влияние върху решението на ЕО и САЩ оказва категоричното противопоставяне спрямо македонската независимост от страна на Гърция. Нейната дипломация полага големи усилия, за да попречи на признаването на Македония, в резултат на което този процес в значителна степен е забавен. Официалните аргументи на гръцката страна са изразени в личното послание на президента Караманлис до някои министър-председатели на европейските държави. В него се настоява при признаване на независимостта на новите държави да се спазват следните условия: да поемат ангажимент за запазване ненакърнимостта на границите и да не предявяват териториални претенции. По настояване на Гърция в условията за признаване на бившите югославски републики е включено и изискването новите държави да не използват наименования, които да създават впечатления за териториални претенции. Без да се споменава Република Македония, последното условие визира именно нея.

Гърция отрича правото на новата държава да се нарича Македония, позовавайки се на исторически факти още от древността. Във връзка с това се изтъква, че в епохата на Византия и на турското владичество древното понятие Македония разширява географското си определение, като в него влизат по-голямата част от Албания, Северна Тракия (Източна Румелия), както и районите на Западна Тракия. В началото на ХХ век в резултат на балканските войни тази територия е разделена както следва между три страни: Гърция ­ 51%, Югославия ­ 39%, и България ­ 10%. Според Атина са неприемливи аспирациите към наименованието Македония, след като на съвременната македонска държава се падат само 39% от общата площ на този географски район. На тази основа се правят заключения, че в Скопие се стремят да поставят под свой контрол и останалата част на Македония, т.е. присвояват това, което е македонско в географско отношение, за да му предадат национални измерения.68

Според гръцката страна тезата на Скопие, че никога не е била освободена цялата територия на Македония, а само тази част, която се намира под неговия контрол, е равносилна на поставяне под съмнение на гръцкия суверенитет. В тази връзка в Гърция се позовават на три члена от новата конституция на Р Македония, чиито разпоредби се приемат като предизвикателство. Така например в чл. 68 се говори, че парламентът може да вземе решение за изменение на държавните граници, а чл. 74 уточнява, че това може да бъде извършено, ако за него гласуват 2/3 от общия брой на депутатите. Промяна на границите е възможна, ако това се поиска от 150 хиляди граждани. Второ предизвикателство според гръцката страна е признаването по конституционен път на съществуването на македонско малцинство в съседните страни и естествено и в Гърция (според чл. 49 от конституцията на Македония обявилата независимост република ще следи за спазването на правата на македонците в съседните страни).69

За да отхвърли тежестта на тези аргументи, парламентът на Република Македония приема поправки към конституцията, които формално потвърждават, че републиката няма териториални претенции към съседни държави и няма да се намесва във вътрешните им работи. Идентично съдържание имат декларациите, направени от президента на републиката К. Глигоров, но споменатите членове в конституцията на новата държава се запазват.70

Въпреки че аргументите на гръцката позиция са сериозни, свеждането на проблема до смяната на името на Македония създава предпоставки за международна изолация на Гърция. Увеличават се резервите на много европейски държави по отношение на гръцката политика. След поредното отлагане през декември 1992г. на срещата на ЕО в Единбург, проблемът с признаването на Македония е предоставен на компетенциите на ООН, където възраженията на Гърция нямат необходимата тежест. Те не се приемат безрезервно и от страни членки на ЕО, като Италия, Дания, Германия и Великобритания, които са на мнение, че не съществуват пречки за удовлетворяване молбата на Македония за членство в ООН.71 Република Македония разчита на разглеждане на внесената от нея молба, за членство в Организацията на обединените нации, с което да бъде санкционирано международното єпризнаване. Според процедурата, за да бъде приета една страна в ООН, е необходимо да гласуват 9 от 15-те страни членки, както и нито една от 5-те постоянни членове на Съвета за сигурност, САЩ, Великобритания, Франция, Русия и Китай, да не бъде против.

Самата Гърция променя подхода си по въпроса за Македония. Атина изоставя максималистичната линия на бившия външен министър Ан. Самарас и възприема идеята за международен арбитраж за името на новата суверенна държава. Нюансирането на гръцката позиция обаче не променя нейната същност. Атина цели забавяне на международното признаване на Република Македония, аргументирайки се със съображения за евентуално дестабилизиране на Балканите. Изведен е нов акцент на проблема, а именно неговият регионален аспект, който в по-голяма степен би ангажирал световната организация с посредничество.72

Идеята за международно посредничество за името е на френския президент Фр. Митеран. Тя допълва специфичния подход към утвърждаване на македонската независимост. Разработен е проект от три страни членки на ЕО и Съвета за сигурност: Франция, Великобритания и Испания, който предвижда временно име на републиката ­ “Бивша югославска република Македония”. За да се реализира френската инициатива, тя трябва да бъде приета и от Република Македония. В първоначалния етап Скопие отхвърля процедурата като необикновена, защото никога досега названието на една държава не е било предмет на международен арбитраж и приемането на резултатите от него не са представлявали условие за присъединяване към ООН. Със своя отказ македонското ръководство цели арбитражът да проличи, след като Общото събрание ратифицира приемането на страната, а не при обсъждане на проблема в Съвета за сигурност. Скопие желае арбитражът да не бъде условие за признаване и Гърция да бъде ангажирана с приемането на неговите резултати.73

Инициативата на Франция се реализира след подкрепата и на останалите четири постоянни членки на Съвета за сигурност. Великобритания постепенно преодолява първоначалното си въздържане от конкретни ангажименти и участва в разработването на проекта за международен арбитраж. Русия, чиято политика в значителна степен се покрива с тази на Скопие, не отхвърля френската инициатива. Руската дипломация поддържа позицията за ускорено включване на републиката в международната общност, като подчертава, че взема под внимание и гръцките тревоги и искания. Китайската позиция се определя като резервирана, но и Пекин, както Москва, подкрепя френската инициатива, за да спаси престижа на Гърция и да се избегне тежка криза на Балканите. Позицията на САЩ е от ключово значение, тъй като тя в крайна сметка определя изхода на спора за името. Вашингтон дълго се въздържа от конкретни ангажименти, но постепенно приема и лансира идеята за “временно” име. Чрез отношението си към международното признаване на Македония, администрацията на президента Б. Клинтън изгражда баланса на своите стратегически интереси в Югоизточна Европа. Те са синтезирани в “стратегията на ангажиране и разширяване”, насочена към подкрепяне на страните, които декларират привързаност към пазарна икономика и демократично управление 74

Специфичният подход на международните институции към признаването на Република Македония забавя окончателното решение. На 7 април 1993г., в отговор на внесената от страната молба за членство, Съветът за сигурност препоръчва да бъде приета в ООН с временно име “Бивша югославска република Македония”. Освен това македонското знаме не е издигнато пред сградата на ООН. При тези условия Общото Събрание на ООН потвърждава решението на Съвета за сигурност. За първи път в историята си международната организация признава държава, която няма дори минималните атрибути на суверенност ­ нито име, нито знаме. Този прецедент е поредната отстъпка пред категоричната гръцка съпротива срещу независима македонска държава. Но на практика с приемането на Македония в ООН, дори и при посочените условия, е отворен процесът за признаване на републиката от отделни държави.

Позицията на страните членки на ЕО е изразена в отговора на изпратения от датски дипломати с “Европейска поща” специален документ до всички страни членки на Общността. В него се съдържа въпросът, дали приемането в ООН е равнозначно на дипломатическо признаване. Лондон прилага практиката, установена от правителството на Обединеното кралство. Според нея подкрепата в Съвета за сигурност, за приемане в ООН, означава, че Великобритания признава новата държава. Въпросът за установяване на дипломатически отношения се решава чрез двустранни преговори. За Париж приемането в ООН решава въпроса с признаването. Установяването на пълни дипломати чески отношения става постепенно. Първоначално Франция открива представителство в Скопие, което е една степен по-ниско от посолство. Следващите стъпки са в зависимост от колективните решения на ЕО. Бон отхвърля гръцките възражения още на един по-ранен етап. Германия и Гърция имат диаметрално противоположни възгледи за ролята на Сърбия и Македония на Балканите. За германското правителство независимата македонска държава е фактор на стабилност в региона. В Рим признаването на Скопие в рамките на ЕО е посрещнато положително. Италия е една от страните, които най-активно настояват за това, в продължителния процес на отлагане. САЩ възприемат тактиката на въздържане от конкретно решение. Според Вашингтон приемането в ООН не означава, че автоматично ще бъде призната независимата македонска държава. САЩ изчакват развоя на преговорите между Атина и Скопие и насърчават тяхната резултатност (държавният суверенитет на Македония е признат на 9 февруари 1994г.).75

Пълното утвърждаване на суверенитета на Република Македония е обвързано с поредица от двустранни преговори между Атина и Скопие, провеждани под егидата на ООН в Ню Йорк. Тяхната цел е да бъдат решени практическите проблеми между двете страни. На първите разговори, проведени през април 1993г., с посредничеството на съпредседателите на конференцията за бивша Югославия С. Ванс и лорд Оуен, е обсъден пакет от мерки за доверие. От гръцка страна той се свързва с осигуряване на възможности за развитие на добросъседски отношения, за сътрудничество в търговията и транспорта и набелязване на мерки за забрана на всякаква вражеска пропаганда и действия. Настоява се за поемане на ангажименти за премахване на символите, които Гърция смята за свое културно и историческо наследство (звездата на Вергина от македонското знаме). От македонска страна основните въпроси се отнасят до затворената гръцко-македонска граница и за осигуряване достъп на Македония към солунското пристанище. И макар на дипломатическо равнище да се констатира, че е налице “рамката на сътрудничеството”, на практика остава неразрешен въпросът с името на бъдещата държава, въпреки предложените компромисни варианти “Горна, Северна или Нова Македония”.76

Преговорите не отбелязват напредък и не се достига до подписване на конкретни договорености и на следващия кръг през май 1993г. По време на разговорите се обсъжда планът Ванс-Оуен за Македония, който е разработен от посредниците и визира компромисни решения по спорните моменти. Предложеният проект обаче е отхвърлен и от двете страни и се очертава втвърдяване на позициите. Този неуспех прави реална възможността гръцко-македонските преговори да навлязат в продължителна фаза на изчакване, изгодна и за двете страни. Скопие очаква промяна след настаняването на американския военен контингент в републиката, а Атина е изправена пред необходимостта да съгласува своите действия по отношение на проблемите в бившите югославски републики, със съюзниците от НАТО.

Опит за активизиране на преговорите между Гърция и Македония е инициативата на Франция, Великобритания и Испания, които изготвят проект за резолюция, предвиждащ пряк диалог между тях. Основен проблем за разискване отново е названието на новата държава, след като македонският президент К. Глигоров отхвърля предлагания от ООН вариант за преименуване и настоява за запазване на конституционното є название “Република Македония”. Атина възразява изобщо срещу присъствието на името “Македония”, но проявява известна склонност към “Славо Македония”. Такова название обаче е неприемливо за албанския представител в ООН и той възразява, че то игнорира значителното албанското малцинство в Република Македония.

Достигането на крайна фаза на диалога между Атина и Скопие е затруднено, поради приоритетното извеждане на националистични позиции в поведението и на двете страни. Международно признатото име за новата държава в Югоизточна Европа остава “Бивша югославска република Македония”. Гърция стриктно се придържа към него, а Македония възразява срещу неговата употреба. Разногласията на тази основа затрудняват двустранните отношения и регионалните инициативи. Определено развитие за преодоляване на противоречията между Атина и Скопие се постига с подписването на “Временна спогодба за регулиране на отношенията” на 13 септември 1995г. в Ню Йорк. Документът очертава най-общо рамките на това, което страните трябва да направят за нормализиране на отношенията между тях. Чрез нея Македония получава признаване на териториалната цялост и независимостта от страна на Гърция. Компромисът от страна на Македония е промяна на символа на знамето. На 6 октомври 1995г. Парламентът одобрява предложения от правителството проект за ново знаме (8-лъчево слънце, вместо 16-лъчевата звезда от Вергина). Стратегическата цел на македонската държава е пълно международно признаване и отмяна на гръцкото ембарго (въведено от 14 февруари 1994г.).77

С активното посредничество на САЩ е приет и Меморандум за “Практически мерки”, във връзка с Временната спогодба. Страните се договарят за тях в Атина (3-4 октомври 1995г.) и в Скопие (10-13 октомври 1995г.). Меморандумът предвижда идентични и съответно реципрочни мерки за македонската и гръцката страна. Включва изработване на паспортно-визов режим, създаване на канцеларии за връзка в столиците. Визира и определени условия за осъществяване на комуникациите между двете страни. Подписаните документи имат приоритетно значение за ускоряване на икономическите отношения между Гърция и Македония. Опозицията и в двете страни обаче остро реагира срещу тях. И на официално равнище са съхранени несъвместимите позиции за международно признатото име на Република Македония. Същевременно е потвърдено двустранното желанието за диалог до окончателно разрешаване на съществуващите проблеми.

След подписването на Временната спогодба и Меморандума започва бързо нормализиране на отношенията със САЩ, Русия и СР Югославия. Става възможно приемането на Република Македония в Съвета на Европа и ОССЕ. Отворени са процедурите по асоцииране в ЕС и по програмата “Партньорство за мир”.

БЕЛЕЖКИ

1. Thomas T., Global Assessment of Current and Future in Ethnic and Religions Conflict, in Ethnic Conflict and Regional Instability (Implications for US Policy and Army Roles and Missions), ed. by Robert Pfaltzgraff & Richard Shultz, Strategic Studies Institute (SSI), US Army War College, 1993, pp. 34-36; Mearsheimer J., Back to the Future: Instability in Europe After the Cold War, International Security 15/1, Summer 1990, pp. 5-56; Robert L. & R. Pfaltzgraff, Dimensions of the Post-Cold War World, in Ethnic Conflict and Regional Instability (Implications for US Policy and Army Roles and Missions), SSI, US Army War College, 1993, pp. 17-18.

2. Различните тези относно възможностите за изграждане на структурите за сигурност виж в: Russell R., The Chimera of Collective Security in Europe, European Security, vol. 4, № 2, pp. 241-255; Ullman R., Enlarging the Zone of Peace, Foreign Policy, № 80, Fall 1990, pp. 109-110; Frohlich St., Needed: A Frame work for European Security, SAIS Review 14/1, Winter-Spring, 1994, pp. 14-19; Sherr J., After the Cold War: The Search for a Nеw Security System, European Security, vol. 4, № 4, Winter 1995, pp. 571-584; George Al., Avoiding War: Problems of Crisis Management, Boulder, CO: Westview Press, 1991, p.24.

3. Simic Pr., Civil War in the Former Yugoslavia from local conflict to European Crisis, in Southeast European Year Book, 1992, Hellenic Foundation for European and Foreign Policy (HFEFP), Athens, 1992, pp. 93-136; Steinberg J., The Role European Institutions in Security After the Cold War: Some Lessons from Yugoslavia, Santa Monica, Ca:Rand, 1992, pp. 13-18; Глава VII на Устава на ООН определя условията и участниците за въздействие в случаите, които според чл.39 се третират от Съвета за Сигурност като заплаха за международната сигурност, виж: Устав на Организацията на Обединените нации, Статут на Международния съд, София, 1985, с. 26-31.

4. Markovic Br., Yugoslav Crisis and the World, Chronology of Events January 1990 ­ October 1995, Institute for International Politics and Economics, Belgrade, 1996, p. 19; Относно политиката на Западна Европа и САЩ за запазване на федеративната държава виж: Cohen J. & Br. Bouds, The Disintegration of Yugoslavia, Boulder, CO: Westview Press, 1993, pp. 215-218; Резюме на инициативите, приложени в началото на югокризата, виж в International Legal Materials (ILM), vol. XXXI, 6 November 1992, pp. 1421-1422.

5. Ghebali V., The CSCE in the Era of Post Communism; The Jewel that Has Lost its Gleam, Paradigms 6, Winter 1992, p. 4; Zagorski An., New Institutions and Structures of the CSCE: Adjusting to The New Europe, Paradigms 6, Winter 1992, pp. 17-20; Mlyn Er., The OSCE, the United States and European Security, European Security, vol. 5, № 3, Autumn 1996, pp. 433-434; Anderson St., EU, NATO and CSCE Responses to the Yugoslav Crisis: Testing Europe’s New Security Architecture, European Security, vol. 4, № 2, Summer 1995, p. 334.

6. Wiberg H., Making Peace in Former Yugoslavia: Problems and Prospects, Eurobalkans, № 17, Winter 1994/95, p. 22; Karadzole B., Strategic Interests of the EU in the Balkans and Southeastern Europe, in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens 1995, pp. 135-151; Newhouse J., The Diplomatic Round, The New Yorker, New York, August 24, 1992, p. 63; Anderson St., EU, NATO and..., pp. 333-335.

7. Относно принципите, които съблюдава международната общност в началото на кризата, виж: Bulletin of the European Communities, vol. 24, № 5, 1991, p. 63; Според Декларацията на ЕС за Югославия от 26 март 1991г. “обединена и демократична Югославия би могла да постигне хармонично сливане с Нова Европа”, по-подробно виж в: Review of International Affairs, Belgrade, № 995-7, 1991, p. 19.

8. Bose S., Factors Causing the Proliferation of Ethnic and Religions Conflict, in Ethnic Conflict and Regional Instability (Implications for US Policy and Army Roles and Missions), ed. by Robert Pfaltzgraff & Richard Shultz, SSI, US Army War College, 1993, pp. 43-49; Buchanan Al., Self-Determination and the Right to Secede, Journal of International Affairs, vol. 45, № 2, 1992, p. 362; Hannum H., Autonomy, Sovereignty and Self-Determination: the Accommodation of Conflicting Interests, Philadelphia, 1990, p. 24; Pfaff W., Invitation to War, Foreign Affairs, vol. 72, Summer 1993, p. 99.

9. W‹rner M., European Security: Political will plus Military Might, in What is European Security after Cold War?, The Philip Morris Institute for Public Policy Research, Brussels, 1993, p. 5; Относно френско-германските различия по отношение на признаването на новите държави виж: Wood Chr., France and the Post Cold War Order: The Case of Yugoslavia, European Security, vol. 3, № 1, Spring 1994, p. 131; Гледната точка на Москва относно правото на самоопределение е повлияна от процесите на дезинтеграция, характерни за СССР на този етап, по-подробно виж: Crow S., Russia Adopts a More Active Policy, REF/RL Research Report, vol. 2, № 12, 19 March 1993, p. 4; Anderson St., EU, NATO and..., p. 333, 343.

10. Axt H., Did Genscher Destroyed Yugoslavia? ­ Myths and Facts on the Policy of the United Germany, Europa Arhiv, September 1993, p. 13; Zametica J., The Yugoslav Conflict, Adelphi Paper № 270, International Institute of Strategic Studies, Brassey’s, London, 1992, p. 9; Edwards G., European Responses to the Yugoslav Crisis : An Interim Assessment, in Toward Political Union: Planning a Common Policy in the European Community, Oxford: Westview Press, 1992, pp. 167, 178.

11. Burg St., Negotiating a Settlement: Lessons of the Diplomatic Process, in Yugoslavia’s Wars: The Problem From Hell, ed. by St. Blank, SSI, US Army War College, 1995, pp. 50-51; Newhouse J., The Diplomatic...., p. 61.

12. Edwards G., European Responses..., p. 176; Anderson St., EU, NATO and..., p. 344; Lansford T., The Question of France: French Security Choices of Century’s End, European Security, vol. 5, № 1, Spring 1996, p. 344.

13. Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 21; Anderson St., EU, NATO and..., pp. 340-341; Относно изказването на Ж. Поос виж: Independent, 29 June 1991.

14. Относно изразената при преговорите на остров Брион позиция на Слободан Милошевич виж: Foreign Broadcast Information Service, Daily Report ­ Eastern Europe, July 8, 1991, pp. 56-57; Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 48-50; Simic Pr., The Internationalization of The War in Yugoslavia, in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens. 1995, p. 465.

15. Дейността на Комисията Бадинтер виж в: Bulletin of the European Communities, vol. 24, November 7/8, 1991, pp. 115-116; Turk D., Recognition of State: A Comment, European Journal of International Law (EJIL), vol. 4, 1993, № 1, pp. 66-71, pp. 84-87; ILM, vol. XXXI, № 6, November 1992, pp. 1488-1490; Pellet A., The Opinions of the Badinter Arbitration Committee. A Second Breath for the Self-Determination of Peoples, EJIL, vol. 3, 1992, № 1, pp. 178-181.

16. Blum J., UN Membership of the “New” Yugoslavia ­ Continuity or Break, The American Journal of International Low, vol. 86/1992, pp. 830-833.

17. Относно различните гледни точки, изразени на конференцията в Хага, виж: Burg St., Negotiating a Settlement:..., p. 52.

18. На конференцията в Хага постигнатият компромис между Париж и Бон се изявява в предложената съвместна инициатива за изпращане на 20 хиляди войници на ЗЕС, да разделят враждуващите страни и да осигурят спирането на военните действия, виж: Financial Times, June 29, 1991.

19. По покана на президента на СССР М. Горбачов на 15 октомври 1991г. в Москва, президентите на Хърватска Фр. Туджман и на Сърбия Сл. Милошевич подписват споразумение за спиране на военните действия, виж: Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 25.

20. United Nations Security Council Document, S/23280, December 11, 1991; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 29; Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 54, 58.

21. Markovic Br., Yugoslav Crisis..., pp. 31, 33; Schear J., The Conflicts of Bosnia: Assessing the Role of the United Nations, in Yugoslavia’s Wars: The Problem From Hell, ed. by St. Blank, SSI, US Army War College, 1995, pp. 29-43.

22. Относно принципите за конституционно устройство на Босна и Херцеговина, изложени от посланик Кутилейро, виж: New York Times, October 30, 1992, p. 1; United Nations Security Council Document, S/24795, November 11, 1992.

23. Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 56-57; United Nations Security Council Document, S/23836, April 24, 1992, p. 5; Американският посланик в Босна и Херцеговина окуражава мюсюлманите да отхвърлят плана Кутилейро , виж: New York Times, August 28, 1992, p. 8.

24. Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 57.

25. Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 60-61.

26. Lijphart Ar., The Power-Sharing Approach, in Conflict and Peacemaking in Multiethnic Societies, ed. by J. Montville, Lexington, MA: Lexington Books, 1990, pp. 491-509; Идеята на Л. Оуен за оригиналната концепция за МКБЮ виж в: Foreign Affairs, vol. 72, Spring 1993, p. 2; Относно дейността на МКБЮ виж: ILM, vol. XXXI, № 6, November 1992, pp. 1425, 1449.

27. По-подробно за различните виждания за бъдещото устройство на Босна и Херцеговина виж: Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 62-64; Lewis An., New York Times, January 8, 1993, p. A25.

28. По-подробно за разговорите между Фр. Туджман и Д. Чосич в Женева през септември 1992 виж: Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 63.

29. Shoup P., The Crisis in Bosnia Herzegovina: Past, Present and Future, in Yugoslavia’s Wars: The Problem From Hell, ed. by St. Blank, SSI, US Army War College, 1995, p. 9.

30. Goble P., Ethnicity as Explanation, Ethnicity as Excuse, in Ethnic Conflict and Regional Instability (Implications for US Policy and Army Roles and Missions), SSI, US Army War College, 1993, pp. 51-58.

31. Burg St., Negotiating a Settlement:..., p. 65; United Nations Security Council Document, S/25479, March 26, 1993, Annex V, pp. 42-43; Brzezinski Zb., The Plan of Europe, Foreign Affairs, vol. 74, № 1, 1995, p. 27.

32. Mets St., The Future of the United Nations: Implications for Peace Operations, Report of Roundtable, sponsored by SSI, US Army War College, Pennsylvania, October 5, 1993, pp. 1-40; ILM, 13, 1974, p. 170; Zartmann W. & S. Touval, Mediation: The Role of Third-Party Diplomacy and Informal Peacemaking, in Resolving Third World Conflicts: Challenges for a New Era, US Institute for Peace, Washington DC, 1992, Special Features Service 110, pp. 2-3; Mazarr M., The Military Dilemmas of Humanitarian Intervention, Security Dialogue 24, 2 June 1993, pp. 151-162.

33. Stoff W. & G. Guertner, Ethnic Conflict: The Perils of Military Intervention, Parameters, US Army War College Quarterly, vol. XXV, № 1, Spring 1995, pp. 30-43; Robert L. & Pfaltzgraff R., Dimensions of..., pp. 20-21; Lewis P., Peacekeeper to Peacemaker: US Confronting New Roles, New York Times, January 25, 1993, p. A10; Ruggie J., Wandering in the Void: Charting the UN’s New Strategic Role, Foreign Affairs, November/December 1993, p. 30.

34. Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 65-66; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 65; Johnsen W., Pandora’s Box Reopend Ethnic Conflict in Europe and Its Implications, SSI, US Army War College, 1994, pp. 22-42.

35. Van Eekelen W., The WEU and the Future of European Security, NATO Review, Special Edition, Autumn 1992, pp. 15-16; Anderson St., EU, NATO..., p. 345; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 70; Carlson Ad., No Balm in Gilead: The Employment off Military Force in the War in Former Yugoslavia and Prospects for a Lasting Peace, in Yugoslavia’s Wars: The Problem From Hell, ed. by St. Blank, SSI, US Army War College, 1995, p. 102.

36. W‹rner M., The Transformed Atlantic Alliance: an Anchor of Stability and Security for Central and Eastern Europe, NATO Review, Special Edition, Autumn 1992, pp. 4, 7-8; Carlson Ad., No Balm in..., p. 96.

37. Anderson St., EU, NATO and..., p. 347; Johnsen W., Pandora’s Box..., pp. 24-38; Johnsen W., Deciphering the Balkan Enigma: Using History to Inform Policy, SSI, US Army War College, 1995, pp. 69-87; Hillen J., American Military Intervention: A User’s Guide, Backgrounder, The Heritage Foundation, № 1079, May 2, 1996, pp. 1-19; Taylor S., A Shot in the Dark, Army Times, August 24, 1992.

38. Kaiser K., Challenges and Contingencies for European Defence Policy, in Towards a Common Defence Policy, Institute for Security Studies of WEU, Paris 1995, pp. 29-37; Carlson Ad., No Balm in..., p. 107.

39. Стоянов Ил., Балканската политика на Русия и Украйна, сп. Международни отношения, бр. 4/1993, с. 11-15; Carlson Ad., No Balm in..., p. 106.

40. Sezer D., Turkey in the Post Cold War Era, in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens, 1995, pp. 519-542; Salt J., Nationalism and the Rise of Muslim Sentiment in Turkey, Middle Eastern Studies, 31:1, January 1995, pp. 13-27; Brown J., Turkey: Back to the Balkans, in Turkey’s New Geopolitic, ed. by Cr. Zaller and J. Lessen, Bouldei: Westview Press, 1993, pp. 151-152; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 70; Rugman J., Turkey Offers 1,000 Troops for UN Force, The Guardian, August 17, 1992.

41. Brown J., Turkey: Back to..., p. 152 ; Dempsey J., Islamic Nations Press UN on Force, Financial Time, August 7, 1992; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 71; Binyon M., Iran Urges Islamic States to Intervene, The Times, London, August 6, 1992.

42. Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 88; Shoup P., The Crisis in..., pp. 10, 14-15.

43. Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 68, 72-73; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 82.

44. Tucker R. & D. Hendricson, America and Bosnia, The National Interest, Fall 1993, p. 14; Gompert D., How to Defeat Serbia, Foreign Affairs, July/August 1994, p. 30.

45. На 9 февруари 1994 в Брюксел НАТО взема решение за използване на сила срещу босненските сърби, по-подробно виж: Markovic Br., Yugoslav Crisis..., pp. 117-118; United Nations Security Council Document, S/1994/173, February 14, 1994.

46. Официалната позиция на различните държавни институции в Русия виж в: Smith M., Attacks on Gorazde: Russian Perceptions and Their Implications, Conflict Studies Research Centre, RMA Sandhurst Occasional brief, May 1994, № 30, pp. 1-6; Позицията на САЩ виж в: Sray J., US Policy and the Bosnian Civil War: A Time for Revaluation, European Security, vol. 4, № 2, Summer 1995, pp. 318-327.

47. Официалната руска позиция е представена от руския специален пратеник в Босна и Херцеговина В. Чуркин на пресконференция на 24 март 1994, в Пресцентъра на МВнР на Руската Федерация; Sherr J., Russia Returns to Europe, Conflict Studies Research Centre, RMA Sandhurst, March 1994, pp. 7-10; Smith M., Russia and the USA, Conflict Studies Research Centre, RMA Sandhurst, F41, July 1994, pp. 1-8.

48. Roskin M., The Third Balkan War and How it will End, Parameters, US Army War College Quarterly, vol. XXIV, № 3, Autumn 1994, pp. 65-67; Sherr J., Russia Returns..., pp. 7-10; Zucconi M., Is the West Able to Deal Collectively with International Stability? Lessons of the Jugoslav Crisis, in Strategies for Stability in Europa (Interatlantic Relations after 1989), CeSPI, Memoranda 3, Milano, 1995, p. 68; Raevsky A. & I. Vorobev, Russian Approaches to Peacekeeping Operations, UNIDIR, Research Paper № 28, United Nations, New York and Geneva 1994, pp. 75-84.

49. Burg St., Negotiating a Settlement:..., pp. 76-78; Shoup P., The Crisis in..., pp. 15-16; New York Times, October 21, 1994, p. A8.

50. Kovalski N., Russia and the Balkans, in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens, 1995, pp. 615-616.

51. Blank St., Jugoslavia’s Wars and European Security, in Yugoslavia’s Wars: The Problem From Hell, ed. by St. Blank, SSI, US Army War College, 1995, p. 126; Anderson St., EU, NATO and..., p. 347.

52. Kovalski N., Russia and..., pp. 614; Blank St., Jugoslavia’s Wars..., p. 125; Whitney Cr., Why Europe is Carefull Not to Scold the Bear, New York Times, January 1995, p. 6.

53. Shoup P., The Crisis in..., pp. 16-17; Anderson St., EU, NATO and..., pp. 349-350.

54. Blank St., Jugoslavia’s Wars..., pp. 126-127; В съгласие с резолюция 988 Съветът за сигурност на ООН решава съставът да бъде 12500 души. 13 членове на СС гласуват за резолюцията, Русия и Китай се въздържат ­ по-подробно виж: Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 185.

55. Jacobsen C., Yugoslavia’s Successor Wars Reconsidered, European Security, vol. 4, № 4, Winter 1995, pp. 667-671; Blank St., Jugoslavia’s Wars..., pp. 126-127.

56. Loza T., Realism and Just War in Bosnia, War Report, Institute for War and Peace Reporting, London, July/August 1995, pp. 3-4; Gow J., Another year of War in Bosnia and Herzegovina, in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens 1995, p. 240.

57. Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 211.

58. Steinberg J., The Response of International Institutions to the Yugoslavia Conflict: Implications and Lessons, in The Volatile Powder Keg, New York, 1994, p. 252; Remacle Er., CSCE and Conflict Prevention. The Yugoslav Case, доклад на Second European Peace Research Conference, Budapest, November 12-14, 1993; По-подробно относно инициативите за регулиране на югоконфликта в рамките на ОССЕ виж: Markovic Br., Yugoslav Crisis..., pp. 37, 42, 50, 55, 96, 110.

59. Lutovac Z., Minorities, CSCE and the Yugoslav Crisis, Belgrade 1995, pp. 22, 95-96; Markovic Br., Yugoslav Crisis..., p. 66.

60. Markovic Br., Yugoslav Crisis..., pp. 49,100.

61. Rich R., Recognition of States: The Collapse of Yugoslavia and the Soviet Union, EJIL, vol. 4, 1993, № 1, pp. 36-65; Проблема за автономията, като средство за решаване на малцинствени въпроси, виж в: Eide A., Possible Methods and Ways to Facilitate the Quest for Peacefull and Constructive Solutions of the Problems Concerning National Minorities, UN Document E/CN. 4/sub. 2/1993/34, August 1993, p. 124; Milo P., Albanian National Question Within the Context of the Current Balkan Crisis, in Comparative Balkan Parliamentarism, International Center for Minority Studies and Intercultural Relations, Sofia, 1995, p. 29.

62. Voehrel St., Yugoslavia’s Kosovo Crisis: Ethnic Conflict Between Albanians and Serbs, CRS, Washington DC, 1989, pp. 21-26.

63. Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in the Macedonian Region: Implications for US Policy, Part II, European Security, vol. 5, № 3, Autumn 1996, p. 475; Christopher Speaks to the Press, International Herald Tribune, 12 June 1993; в-к Нова Македония 12 юни 1993; Относно готовността на САЩ да се ангажират с военни действия в югоконфликта виж: Steinberg J., The Response of International Institutions..., pp. 252-253; Manuera G., Preventing Armed Conflict in Europe: Lessons from Recent Experience, Institute for Security Studies, WEU, Paris, Chaillot Papers 15/16, June 1994, p. 54.

64. UN Document № 218/92, 14 December 1993, pp. 25-26; Sauerwein Br., Can Crisis Be Nipped in the Bud, International Defense Review № 5, 1995, pp. 355-356; Manuera G., Preventing Armed Conflict in..., p. 53; Относно условията, при които се предприема превантивна дипломация, виж: Nopens P., Peace Operations as an Instrument of Conflict Prevention, Securite et Strategie, Centre d’Etudes de Defense, April 1995, № 46, pp. 65-73; Koppa M., Former Yugoslav Republic of Macedonia: Strategic Dilemmas, Eurobalkans, Autumn 1995, pp.38-43; Robert L. & R. Pfaltzgraff, Dimensions of..., p. 29.

65. Текста от доклада на комисията “Бадинтер”, който касае Македония, виж в: Yugoslav Survey, XXXIII, № 1, 1992, pp. 121-134; Steinberg J., The Response of International Institutions..., p. 245; Frankland Er., Struggling with Collective Security and Recognition in Europe: The Case of Macedonian Republic, European Security, vol. 4, № 1, Summer 1995, pp. 369-370.

66. Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in the Macedonian Region: Implications for US Policy, Part I, European Security, vol. 5, № 2, Summer 1996, p. 352; Frankland Er., Struggling with Collective Security and..., p. 358, 360, 368; Steinberg J., The Response of International Institutions..., p. 255; Zabkar An., Analyses of the Conflict in Former Yugoslavia, Studies and Report, National Defence Academy Series, 2/94, Vienna, 1994, pp. 7-18; Marquand R., EC Hopes Fade Over Yugoslavia, Christian Science Monitor, 16 September, 1991, p. 3.

67. Johnsen W., Deciphering the Balkan..., p. 73; Glenny M., Heading off War in the Southern Balkans, Foreign Affairs, May/June 1995, pp. 104-107.

68. Glenny M., Heading off War in..., p. 103; Perry D., Macedonia: A Balkan Problem and a European Dilemma, RFE/RL Research Report 1/25, 19 June 1992, p. 36; Относно политиката на гръцкия външен министър Ан. Самарас виж: Veremis Th., Greece: The Dilemmas of Change, in The Volatile Powder Keg, New York, 1994, pp. 127-128; Valinakis J., Greece’s Balkan Policy and Macedonian Issue, Ebenhausen: Stifting Wissenschaft und Politik, April 1992, p. 27; Zametica J., The Yugoslav Conflict, Adelphi Paper № 270, International Institute of Strategic Studies, Brassey’s, London, 1992, p. 55; Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in..., Part II, pp. 491-494; Frankland Er., Struggling with Collective Security and..., p. 366.

69. Perry D., Macedonia: A Balkan Problem and..., pp. 39-40; Относно цитираните текстове от Македонската Конституция виж: Novi Ustavi na Tlu Buvse Yugoslavije, Medunarodna Politika, Pravni Fakultet i Fakultet Politickih Nauka, Beograd, 1995, pp. 141, 143; Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in..., Part II, pp. 476-478; Manuera G., Preventing Armed Conflict in..., p. 47.

70. Относно поправките в конституцията на Македония, направени на 06.01.1992, виж: Opinion № 6, EJIL, vol. 4, 1993, 1, pp. 78-80; в-к Нова Македония, 25 ноември 1992г.

71. Steinberg J., The Response of International Institutions..., pp. 262-266; Lynch Al. & R. Lucik, Russian Foreign Policy and the War in the Former Yugoslavia, REF/RL Research Report № 41, 15 October 1993, pp. 25-32; Recognition of Macedonia Triggers Dispute with Greece, FBIS-WEU-93-241, 17 December 1993; Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in..., Part II, p. 484; Frankland Er., Struggling with Collective Security and..., p. 360; Glenny M., Heading off War in..., p. 104.

72. Clement S., The Former Yugoslav Republica of Macedonia (FYROM), in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens, 1995, pp. 356-359; Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in..., Part I, pp. 345-346; Veremis Th., Greece: The Dilemmas of..., pp. 131-132; Pettifer J., The New Macedonian Question, International Affairs, vol. 68, № 3, 1992, pp. 475-485; Couloumbis T. & P. Jannas, Greece Security Challenges in the 1990’s, in Southeast European Year Book, 1994-95, HFEFP, Athens, 1995, pp. 383-410; Glenny M., The Fall of Yugoslavia: The Third Balkan War, New York: Penguin, 1992, p. 72.

73. Perry D., Politics in the Republic of Macedonia: Issues and Parties, RFE/RL Research Report 4, June 1993, pp. 32-34; Frankland Er., Struggling with Collective Security and..., p. 372.

74. Roskin M., Macedonia and Albania: The Missing Alliance, Parameters, US Army War College Quarterly, vol. XXIII, № 4, Winter 1993, pp. 97-99; Frankland Er., Struggling with Collective Security and..., p. 370; Manuera J., Preventing Armed Conflict in..., p. 49.

75. Lewis P., UN Compromise Lets Macedonia be a Member, New York Times, 8 April 1993, p. A5; Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in..., Part I, pp. 355-376; Katsiyiannis D., Hyper-Nationalism and Irredentism in..., Part II, pp. 474-476.

76. Lewis P., UN Compromise Lets..., p. A5; Manuera J., Preventing Armed Conflict in..., p. 59.

77. Ackermann Al. & An. Pala, From Peacekeeping to Preventive Deployment. A Study of the UN in the Republic of Macedonia, European Security, vol. 5, № 1, Spring 1996, p. 84; Manoli P., Former Yugoslav Republic of Macedonia, in Southeast European Fact Book, 1996-97, HFEFP, Athens, 1996, pp. 156-160.


1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   14


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница