Соня хинкова югославският случай етнически конфликти в Югоизточна Европа

Неяснотата около развитието на мирния процес и вероятността той да блокира на определен етап и при определени обстоятелства пораждат известна безперспективност и недостатъчен стимул за отпускане на по-значителни финансови ресурси. Същевременно последвалото забавяне на възстановителните работи в Босна и Херцеговина действа контрапродуктивно на политическата воля на страните в конфликта, за придържане към мирната опция. Така например ограничаването на средствата за босненските сърби рефлектира върху тяхното поведение по изпълнението на Дейтънското споразумение и стимулира постоянно прояви на реваншизъм и сепаратизъм.

Съществен елемент на мирния процес в Босна и Херцеговина е изграждането на държавно-правната структура на хърватско-мюсюлманската федерация. През първата следвоенна година този процес е забавен в значителна степен, поради отсъствието на взаимодействие между двете етнически общности. В създаденото етно-политическо образувание, моделиращо многонационално гражданско общество, преобладават вътрешната нестабилност и противоречията. Те произтичат от различните изходни позиции за същността на обединената структура. Босненските мюсюлмани изхождат от схващането, че тя е общност на два конституционни народа, а хърватите-националисти я разглеждат като административен съюз на две напълно независими области, т.е. между така наречената Херцег-Босна и останалата част на хърватско-мюсюлманската федерация. Независимо от силния натиск от страна на основните архитекти на обединението ­ САЩ и Германия, възниква дълбока криза от неуредената кантонална структура във федерацията и по въпроса за град Мостар. Вътрешното райониране на територията е договорено на Римската среща през февруари 1996г. На нея се съгласува създаването на 10 кантона ­ три хърватски, пет мюсюлмански и два смесени. В двата смесени кантона съотношението между хървати и мюсюлмани е 60% към 40%, което отново създава предпоставки за тлеещ конфликт. Проблемът за град Мостар се откроява като пример за неуталожени националистически страсти, предимно от страна на босненските хървати. Те смятат, че след като най-важните градове в новата държава ­ Сараево, Тузла, Травник и Баня Лука, се намират съответно в ръцете на мюсюлманите и босненските сърби, те могат да контролират стратегическия град Мостар.²²

Проблеми при изграждането на обединената структура възникват поради по-неблагоприятното икономическо положение на мюсюлманите и неясното положение на оставащите във федерацията сърби. Нейното състояние и функциониране е повлияно и от политиката на Сараево, насочена към чистка на сърби и хървати от ръководни постове в стопанския живот, армията, МВР, дипломацията. На мястото на изселените сърби и хървати се заселва селско мюсюлманско население. Урбанистичният облик и етническият състав на Сараево постепенно, но сигурно се променят. Управляващите национални партии ПДД ­ Партия на демократичното действие и ХДО ­ Хърватско-демократична общност стават изразители на центробежните тенденции. В средите на ПДП възниква спор между противниците и привържениците на културното многообразие на обществото. Учени се ангажират да доказват “автохтонността” на мюсюлманите в Босна и Херцеговина и отсъствието на сърби и хървати до 18 век. В медиите е инспирирана от ПДД “дискусия” за възможността мюсюлманите да създадат своя държава, чрез мирна размяна на население и територии като “резервен вариант”. В политически план се открояват противоречията между Алия Изетбегович, който на този етап е склонен да ориентира Босна и Херцеговина към еднопартийна ислямска държава, и външния министър Хари Силайджич, който е привърженик на мултиетническа общност. Екстремизмът на ХДО се изявява чрез желанието є да бъде запазена под някаква форма “хърватската република Херцог-Босна” с център град Мостар. Това на практика би означавало дезинтеграция на обединената структура. За реализацията на тези деструктивни намерения на определен етап се търси взаимодействие със сръбските националисти.²³

Проблемите между двата ентитета в хърватско-мюсюлманската федерация до известна степен са поставени под контрол в края на 1996г. , след решението за разпускане на Херцег-Босна. От началото на 1997г. управлението на град Мостар е предоставено на международна администрация. Разделението обаче между двете етнически общности не е преодоляно. Мюсюлманите се стремят да съхранят статуквото и да поставят под контрол всички държавни институции. Хърватите съхраняват своя стремеж към обособеност и засилват политическите и икономическите контакти със Загреб, където се води активна антимюсюлманска кампания. Република Хърватска твърде пестеливо подкрепя идеята за единна държава. Обвързва я с необходимостта хърватският народ да има своя общност, с равноправно участие в управлението, без оглед на неговата численост.²⁴

Скритите тактически замисли на страните, инерцията от цялостния босненски конфликт и очертаващите се перспективи пред него, се отразяват и на проблема за обединяването на въоръжените сили на мюсюлмани и хървати и тяхното въоръжаване. По тези въпроси се очертават принципни различия между държавите от Контактната група. Подходът на САЩ цели значително укрепване въоръжените сили на мюсюлманите в рамките на хърватско-мюсюлманската федерация и на Федерацията спрямо Република Сръбска. Европейският съюз изразява различна позиция, подчинена на разбирането, че доставката на оръжие за която и да е от страните в конфликта е в противоречие с желанието за умиротворяване на региона.²⁵

Подходът на САЩ се утвърждава при практическото изграждане на общата хърватско-мюсюлманска армия. Той е продиктуван от стремежа да спасят федерацията, чрез установяване на определен вътрешен баланс на въоръженията. Обещанието за укрепване на въоръжените сили на мюсюлманите е един от основните им стимули при подписване на Дейтънското споразумения. В тази връзка реализацията на американската инициатива изгражда тяхното отношението към мирния план. При изработване на позицията на Вашингтон повлияват и съществуващите съмнения за евентуален крах и разпадане на етно-политическото образувание. При такова развитие босненските мюсюлмани могат да се окажат между двойната “преса” на хърватските и сръбските националисти в един нов конфликт и при липса на собствена “държава-майка”.

Реализацията на този вариант е сериозна заплаха за изграждане на мира в Босна и Херцеговина до средата на 1997г. През този период разделението в новата държава е удвоено. Във федерацията се обособяват хърватската и мюсюлманската зона, а Република Сръбска е разделена между привържениците на Б. Плавшич и Р. Караджич. Съхранените противоречия в Босна и Херцеговина се превръщат в изява на постепенната алиенация между двете съставни части. Разграничителната линия между хърватско-мюсюлманската федерация и Република Сръбска представлява “най-силно охраняваната и непрозрачна” граница в Европа. Мирното споразумение се разглежда и от трите общности като “временно”. Очаква се, че с изтеглянето на международните сили от Босна и Херцеговина дейтънската конструкция ще се разпадне. В този контекст усилията им са насочени не към сътрудничество и мирна реконструкция, а към военна подготовка за нов конфликт. Доминира нагласата, че предстои нова война, и двете общности заделят основните финансово-бюджетни средства за военни цели. Липсва реална политическа воля за постоянно прилагане на модела, заложен в Дейтънското споразумение. В новата държава съществуват условия, които гарантират една самовъзпроизвеждаща се вътрешна нестабилност. Силни са негативните емоции, предизвикани от многобройните жертви във войната и огромния брой бежанци.

В търсенето на алтернатива на дезинтеграцията възниква идеята за международен протекторат в Босна и Херцеговина. В нея е вложено разбирането, че международната общност би могла да поеме активна роля на административен покровител, като нейни представители участват в различните институции. Привържениците на протектората го възприемат не като отделна институционална структура, а като дългосрочен и многопосочен ангажимент на международната общност. Неговите противници акцентират върху проблема за степента на намеса във вътрешната политика на суверенна държава.²⁶

По своята същност идеята за международен протекторат е израз на реалистичната преценка, че Дейтънското образувание може да се съхрани единствено чрез постоянно военно и цивилно западно присъствие в Босна и Херцеговина. Практиката през първите две години показва, че възможностите за международен натиск са големи. Предпоставка за неговия успех е добрата координираност на инициативите, предприети в рамките на различни организации. Тази координираност и натискът, упражняван основно и с най-големи възможности от САЩ, запазва относителното единство на Контактната група. То е съхранено независимо от присъствието на елементи на неофициална ренационализация на международните действия и определено “клиентиране” на страните по конфликта.

Международният натиск се изразява в комбинираното съчетаване на икономически, военни и политически лостове. Той е насочен към интензифициране на интеграционните процеси в Босна и Херцеговина. Нови възможности в тази посока предоставя смяната на определени политически фигури в международните отношения. След изтичане на двегодишния мандат Върховният представител Карл Билд е заменен от Карлос Уестъндорп. Сменя се командването на ЕСФОР. Новият главнокомандващ на международния военен контингент е генерал Уестън Кларк. От средата на 1997г. (през май в Синтра и декември в Бон) членовете на Съвета за прилагане на мирното споразумение оторизират К. Уестъндорп да налага Дейтънските договорености. Тази цел се осъществява в много активно взаимодействие с ЕСФОР.²⁷

В посока към изграждане на единна държава в Босна и Херцеговина работят и резултатите от изборите в Република Сръбска през януари 1998г. Те утвърждават победата на привържениците на Биляна Плавшич. След конфликта между нея и Радован Караджич през лятото на 1997г. президентката на Република Сръбска става съществен фактор в международните планове за Босна и Херцеговина. Нейната позиция на продемократичен прагматик изгражда контрапункта на управлението на Р. Караджич и националистичния кръг около него. Новоизбраният министър-председател Милорад Додик е привърженик на мирната опция и е оринтиран към активно взаимодействие с международната общност. В началото на своя мандат той подписва споразумение за изграждане на мултиетнически полицейски сили и премества правителството от Пале в Баня Лука.²⁸ Новите сръбски лидери създават повече възможности за помирение и съдействат за интеграцията на двете обособени общности в Босна и Херцеговина. Успехът на тяхното управление е свързан с прилагане на законите и изграждане на гражданско общество в Р. Сръбска. Позицията им обаче е твърде крехка и зависи в значителна степен от подкрепата на международната общност.

Промяната в политическото ръководство на Р. Сръбска определено съдейства за изграждане на мира в Босна и Херцеговина. Тя е резултат от прагматичната политика на сръбските политици и осъзнатия интерес, че придържането към мирна опция и взаимодействие с международната общност е необходимо за преодоляване на последиците от войната и икономическо възстановяване. Отстраняването на националистично настроените сръбски лидери е възможно и поради активната политика на международните фактори, насочена към реализиране на Дейтънското споразумение и изграждане на единна държава и гражданско общество в Босна и Херцеговина. В тази посока от началото на 1998г. К. Уестъндорп стимулира създаването на коалиция от демократично ориентираните сили, които да противостоят на националистичните партии по време на изборите през септември 1998г. Влиянието на международната общност е фокусирано върху Сараево, Белград и Загреб, където се решава бъдещето на новата държава. Постоянният натиск върху тях осигурява мира и единството в Босна и Херцеговина, защото при определени обстоятелства външното разделяне на две или три части може да се окаже закономерен резултат в борбата за териториалното югонаследство. Възможно е изкуствено да се предизвика парализа във функционирането на прокламираната единна държава и да се засилят позволените и непозволените “специални отношения” с държавите-майки, до степен убеждаваща международните сили в безмислеността на идеята за съществуването на единна Босна и Херцеговина. Тази перспектива е с ограничени възможности за реализация, но не е изключено нейното активизиране. Поради това стремежът и усилията на привържениците на мира и стабилността в Югоизточна Европа са ориентирани към овладяване на дезинтеграционните тенденции.

Кризата в Косово поставя сериозни препятствия пред изграждането на мира в бивша Югославия и усилията на международната общност за стабилизиране на региона. В края на 90-те години тя се характеризира с ескалация на напрежението и насилието и поляризация. Активизира се процесът на интернационализиране на етническите противоречия между сърбите и албанците. Факторите, които влияят, са многопосочни. Най-обобщено те са обусловени от дълготрайно нас лоявана враждебност и от нови импулси за противопоставяне. Мирното споразумение за Босна и Херцеговина утвърждава съществуването на етнически граници в една държава и това има отражение върху развитието на албанския национален въпрос. Той навлиза в активна фаза, защото много етнически албанци живеят извън пределите на Албания. Това е реалност, която е изградена исторически. При създаването на СФР Югославия, етническите албанци населяват четири обособени района, които се намират в Македония, Сърбия и Черна гора. След разпадането на федерацията това население се оказва в различни държави. Създадената ситуация откроява проблема за съвместимостта между принципа за териториален интегритет и правото на самоопределение. Той е особено остър в Сърбия. Стремежът на албанците в Косово към обособяване и създаване на независима република влиза в противоречие с политиката на Белград за контрол над цялата територия на Сърбия.²⁹

По време на войната в бивша Югославия автономната област е един от акцентите на кризата. Силните дезинтеграционни процеси имат специфично проявление в Косово. Въпреки несъгласието на Белград, през 1991г. се провежда референдум за независимост, който обявява Косово за република. Тя е международно призната само от Албания. С вота на албанското население, изявен на нелегални президентски и парламентарни избори през 1992г. , се сформират паралелни институции. Чрез тях се променя статуквото в Косово ­ албанците организират независимо общество, а сърбите поставят под контрол традиционните държавни функции. Двустранното и взаимно отхвърляне на легитимността очертава конфликта между общество и държава. Той има и икономическо измерение ­ индустриалните предприятия са държавни и са под контрол на Сърбия, а частният сектор е приоритетно албански. Противопоставянето е съпътствано с бойкот спрямо републиканската образователна система и създаване на собствена ­ на албански език. Чрез нея се задълбочава разделението на двата етноса и в едно недалечно бъдеще те могат да бъдат и езиково некомуникативни.³⁰

Сформирането на нелегален парламент и правителство и избирането на Иб. Ругова за президент на Косово преследва две основни цели. Преди всичко се търси покровителство на противопоставянето на албанската общност срещу Белград. Не по-малко значение имат паралелните институции за интернационализиране на косовския проблем. Чрез тях се изгражда международната легитимност на албанската кауза. По начина на своето създаване те символизират, че независимата косовска държава няма да бъде конституирана със силови средства, а посредством политика на “мирно противопоставяне”. Това е тактиката на албанските лидери до подписване на Дейтънското споразумение. Тя се изявява чрез активно отстояване на искането, косовският въпрос да бъде включен в мирните преговори за Босна и Херцеговина.³¹ Албанските представители осъзнават, че в края на войната създаването на независима държава Косово е невъзможно, но чрез категоричност изграждат своята позиция в дългосрочен план.

От средата на 1995г. “мирното противопоставяне” е допълнено със серия от инциденти, с елементи на тероризъм. В албанското движение се засилва влиянието на екстремистките течения (лидерът на радикалното крило Адем Демачи оглавява войнстващата Армия за освобождение на Косово ­ АОК). Оформя се становището, че след Босна и Херцеговина Косово е следващият проблем, който трябва да се решава. Той се измества в центъра на вниманието на международната общност. Същевременно се откроява крайната неотстъпчивост в позициите на сърбите и албанците. И двете страни се страхуват повече от компромисното решение, отколкото от запазване на статуквото. Всеки политически лидер в Косово или Сърбия, склонен към взаимно приемливо решение, е обречен на дискредитиране. Съществуват влиятелни фактори от албанска и от сръбска страна, които са заинтересовани от запазване на статуквото в Косово. Определени икономически и политически среди са облагодетелствани от формулата, че в “Косово нищо не се променя към добро”.³² Тези позиции позволяват да се съхранят дългосрочно илюзиите на сърбите, че могат да контролират обществото чрез силова политика, и на албанците, че могат да избягат от социализация в държавата.

Най-силно влияние върху ситуацията в Косово оказват политическите фактори. Овладяването или изострянето на конфликта между сърбите и албанците е основно детерминирано от поведението на техните политически лидери. Динамиката на противопоставянето следва нюансирането на съответните позиции. В най-общ план те се характеризират с последователност в отстояването на целите и с неотстъпчивост в рамките на частични и безрезултатни преговори.

Двете страни формулират своите основни тези и представи за разрешаване на проблемите в Косово още в началото на 90-те години и почти цяло десетилетие е съхранена тяхната несъвместимост. Непроменени остават и позициите за същността на конфликта. Косовските албанци настояват преди всичко за независимост. Представителите на сръбската страна отказват да обсъждат подобно решение на етническите проблеми в Косово. Придържат се към разбирането, че е необходим диалог по конкретни проблеми в рамките на държавните институции в Сърбия.

Опорните пунктове, които изграждат албанската гледна точка, са обособяване и последователно придържане към искането за независима република Косово, отворена към Сърбия и към Албания. Възприема се позиционен подход чрез акцентиране върху статута като приоритетна задача. Идеята за обособена държавност е формулирана и огласена в Политическата декларация на Координационния Съвет на албанските партии в бивша Югославия (12 октомври 1991г.). Разработени са три варианта за статут на Косово, в зависимост от това как би могла да се развие кризата в федеративната държава и каква позиция би могла да заеме международната общност. Според първия вариант, ако границите останат непроменени, Косово да бъде република в Югославия. При втория вариант се моделира ситуация, при която, ако се променят вътрешните граници във федерацията, да се създаде албанска република, обединяваща всички територии, населени с етнически албанци. Според третия вариант, ако се променят външните граници на СФР Югославия, да се върви към обединение на Косово и другите “албански” територии с Албания.³³

Очевидно е, че и трите варианта отхвърлят автономния статут на областта. Албанските лидери се консолидират около искането за независимост. Съществуват обаче нюанси по отношение на подхода и средствата, чрез които тя да бъде постигната. Предлагат се основно два пътя за разрешаване на косовския проблем: а/ продължителни преговори и споразумения; б/ военен конфликт, който може да бъде продължителен и изтощителен или бърз, с несигурен изход. Те отразяват съществуващата в началото на 90-години диференциация в албанското движение. Най-общо фракциите могат да бъдат определени като умерени и радикални сепаратисти, групирани около политически фигури като Иб. Ругова и Ад. Демачи. Умерените се придържат към тактиката на политическо бездействие, пълна самоизолация на албанската общност от обществения живот в СР Югославия и стратегията на пасивно противопоставяне. Радикалите са за активна конфронтация и използване на силови средства.³⁴

Умерената линия на президента Иб. Ругова е определяща до началото на 1998 година. Сред неговите привърженици е популярна и компромисната позиция на интелектуалния кръг около седмичното издание “Коха”. Тя отстоява необходимоста от конституционни промени в СР Югославия, които да легитимират излизането на Косово от състава на република Сърбия и конституирането му като трета федерална единица. Развита е идеята за приемане на “Харта на добрата воля” ­ документ, който да включва договорености между пряко заинтересованите страни, да улеснява преговорния процес между тях, да съдържа отказ от употреба на сила и едностранни стъпки. Предлага се “замразяване” на решението за независима албанска държава, срещу прекратяване на сръбския бойкот спрямо паралелните институции в Косово.³⁵ Тази позиция е в значителна степен съвместима с гледната точка на определени среди от сръбската опозиция. Общо е разбирането да се търси решение на проблемите чрез либерализиране на политическата система в Сърбия и предоставяне на широка автономия за Косово. Тя включва самостоятелност за албанците по всички въпроси, отнасящи се до образованието, социалното дело, здравеопазването, и други, с изключение на тези, които се отнасят до отбраната, външната политика и суверенитета на сръбската държава.³⁶

В началото на 1998 година безрезултатността на мирната съпротива активизира радикалните сепаратисти около Ад. Демачи. Тяхната формула е “политически динамизъм”, чиято цел е използване на силова политика за изграждане на втора албанска държава. Те отстояват твърдата позиция за пълна независимост на Косово и сецесия. За нейното реализиране се придържат към използване на всички средства, включително и терористични действия.³⁷

Обединяващ елемент за двете основни течения в албанското движение е стремежът за интернационализиране на проблемите в Косово. Идеята за международен арбитраж се съдържа в публикуваните десет точки на Плана на Иб. Ругова за Косово от 16 февруари 1993г.³⁸ Тя е основен елемент в т.нар. План К, който се предлага като вариант за разрешаване на косовската криза, в периода преди под писване на Дейтънското споразумене и включва ангажиране на международната общност с възстановяване на статута до 1989г. и едногодишен преходен период, под международен контрол.³⁹ Засилена интернационализация на проблемите в Косово се търси и чрез активизирането на АОК. Нейните действия обаче са определени от международната общност като терористични и в определена степен дискредитират албанската кауза.

Официалната позиция на СР Югославия е, че интернационализирането на косовската криза е намеса във вътрешните работи на страната. Независимо от наличието на определени различия между политическите партии, формулата за разрешаване на кризата е автономия за Косово в рамките на Р Сърбия. Тази позиция е консенсусна, защото и в международен план никой не оспорва териториалния интегритет на Сърбия. В процеса на търсене на решение на косовския въпрос се дискутират различни варианти, дори “подялба на Косово”. Единствената изключена възможност е едностранна сецесия. Под нарастващия натиск на международната общност сръбските политици осъзнават ключовата роля на Косово за бъдещето на СР Югославия. Появяват се симптоми за търсене на сполучливо и трайно решение. Белград демонстрира готовност за диалог с косовските албанци. Паралелно с това използва армията за разправа с части на АОК.

Преди ескалацията на конфликта през 1998г. сред опозицията и в интелектуалните среди в Сърбия са популярни тези, които съдържат компромисни елементи. Обсъждат се различни варианти, които допускат поемане на цялата власт в областта от албанците. Това би означавало албанското население да получи по-малко от независима република, но повече от автономията от 1974г. Предвижда се да получи косовски парламент, съдилища, полиция, обществени фондове и университет. От албанците се очаква да признаят югославския паспорт, валута и митническите закони.⁴⁰

При разрастването на конфликта позициите се втвърдяват. Сръбската страна се придържа към задължително гарантиране интегритета на Сърбия. Тя отстоява разбирането, че на албанското население в Косово следва да се гарантират културните, религиозните и други права, включително и създаване на териториална автономия. По време на преговорите нейните представители се обявяват за реинтегриране на косовското население в политическия процес на Сърбия. Според тях това би дало възможност на албанските политически лидери да поставят в рамките на държавноправната система на СР Югославия “всички въпроси”, включително и за отделяне на Косово.⁴¹ Сръбският подход може да бъде определен като процесуален, защото е насочен към решаване на отделните аспекти на косовския въпрос като предпоставка за цялостно разрешаване на противоречията между двата етноса.

Активното въздействие на политическите фактори върху ситуацията в Косово включва и позицията на международната общност. Тя се изгражда дългосрочно и е формирана от многопосочно влияние. В процедурите на ООН косовският проблем влиза още през 1993 година. В приетите документи се осъжда сръбската политика в Косово и се настоява за зачитане на човешките и националните права на албанците. Изразява се безпокойство от действията на републиканските и федералните власти, насочени към “етническо прочистване”. Признава се правото на Косово на самоопределение и независимост, както и правото на албанското население там да избира и назначава свое правителство.⁴²

След подписването на Дейтънското споразумение постепенно изкристализира същността на международната позиция за Косово. Най-общо тя се придържа към разбирането, че за разрешаване на косовската криза е необходим безусловен и конструктивен диалог между представителите на албанците и Белград. Изработването на компромиса е с предварително зададено условие, което визира мирно уреждане на конфликта и запазване на границите на Югославия. Западна Европа и САЩ застъпват позицията, че Косово е неразделна част от територията на Сърбия и на СР Югославия. Нито една държава освен Албания не признава така наречената “Република Косово”. Приоритетно се обръща внимание на хуманитарните измерения на косовската проблематика и се утвърждава искането за “разширена автономия”.

Позицията на страните от Контактната група е консенсусна в значителна степен, но съдържа и известни нюанси. За Русия Косово принадлежи определено към сръбската държава. Москва е категорично против идеята за независима албанска държава. Тя настоява за диалог между Прищина и Белград и отхвърля военната намеса на НАТО, като средство за разрешаване на конфликта. Франция и Великобритания твърдо поддържат териториалната цялост и суверенитета на Югославия. От Белград те изискват гарантиране на правата на етническите албанци в Косово, като същевременно се отнасят критично към тяхното нежелание да участват в парламентарните избори в СР Югославия и малката степен на прогрес във взаимоотношенията между етническите общности. Германия също не подкрепя искането за независима република Косово. Бон обаче в голяма степен се ангажира със защита на правата на етническите албанци, включително и на самоопределение. При изработване на Дейтънското споразумение за Босна и Херцеговина германското правителство подкрепя идеята за включването на Косово като елемент на мира. След Дейтън косовската криза е един от приоритетите на германската политика в Югоизточна Европа. Бон засилва политическия и дипломатически натиск върху Белград и ръководителите на албанската общност за диалог между тях и стъпки в посока на умиротворяването на обстановката в Косово. Германия отдава голямо значение на необходимостта да се установи трайна комуникация между основните политически сили в Сърбия.⁴³

Активно ангажирана с косовската криза е американската външна политика. Още в началото на югоконфликта президентът Джордж Буш подсказва, че е възможна военна интервенция на САЩ, за да защитят Косово от евентуална агресия на Сърбия. На този етап американското правителство подкрепя исканията на албанците за самоопределение и самостоятелно правителство с участието на международни наблюдатели. След визитата на Иб. Ругова във Вашингтон (юни 1995г.) Конгресът приема законопроект, според който санкциите срещу Югославия се обвързват с прекратяване на сръбския контрол върху Косово. В периода след Дейтън американската политика се редуцира от пълна подкрепа за независимо Косово до постигане на съгласие с европейските съюзници за широка автономия, но в рамките на Югославия. САЩ споделя позицията на Европейския съюз, в съответствие с която Косово е част от Сърбия. Възможността за разширяване на конфликта с албанците и в други балкански страни ориентира американската политика към сдържаност и прецизност. Вземат се под внимание и интересите на Белград, защото се отчита неговото влияние при изграждане на мира в Босна и Херцеговина и обвързването на политиката към Косово с отношението към босненските сърби. Подходът, който Вашингтон препоръчва за умиротворяване на Косово, включва приоритетно решаване на конкретните аспекти на проблемите между двата етноса и предоставяне на широки права на албанците. Особено активна е американската политика, насочена към защита на тези права. На 29 юли 1996г. Камарата на представителите на Конгреса приема резолюция, в която се призовава президента Клинтън да назначи специален пратеник в Косово. Настоява се за завръщане на международните наблюдатели и се препоръчва “правителството на Косово да упражнява законния си мандат, като представител на народа на Косово”.⁴⁴