Спасението като състояние раздел втори по какъв начин, целта „спасение” да превърнем в състояние част 1 борба със страстите

С.БОРБА С ДУХОВЕТЕ НА ЗЛОБАТА, ПРЕЛЕСТ, БОРБА СЪС СТРАСТИТЕ И ПРИДОБИВАНЕТО НА ДОБРОДЕТЕЛИ

Съветите и поученията, които ще поднесем по тази тема са почерпени предимно от Добротолюбието, което може би някой от вас познават. Неговото съдържание преподобни Никодим определя като: обучение в практикуването на умносърдечната молитва и трезвението като път към осияването с „Таворската светлина” и съединяването с Бога. Този път на „съединяване с Бога” православната Църква възприема и поддържа във времето като възхождаща приемственост от най-ранните отци-пустинници на Църквата, каквито са авите Памво, Иоан Колов и Моисей, светият Лествичник и др./, възроден 10 века след това от светите Григорий Синаит и Григорий Палама / у нас от светите исихасти Теодосий и Евтимий Търновски/, събран в 5-тома през 15 век от св. Паисий Величковски и практикуван и до сега като път на спасение от съвременните знайни и незнайни нам свети отци и майки, като например познатите ни светогорски старци: Паисий Светогорец, Филарет Карулски, Ефрем Катунакиот и много други. При съвременните духовни старци като сръбският Тадей и румънският Клеопа практикуването на умносърдечната молитва, съединена с трезвението, излиза от монашеския приоритет и се разпростира и към православния християнин-мирянин, съобразно условията му на живот. Непрекъснатото, доколкото това е възможно, повтаряне на молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилвай ме, грешния”, съединено с внимание към себе си, съдейства за очистване на ума и сърдечните помисли на християнина, а чистота го приближава към Бога – считат те. „Каквито са мислите на човека – казва старецът Тадей Витовницки – такъв е и животът му”.

Дяволът ненавижда Бога, но не може да се бори с Него, поради това се старае да погуби хората, създадени по Божия образ, като по този начин желае да отмъсти на Бога. Той вижда какво прави Бог за спасението на хората и по подобие, но противоположното, прави за тяхното погиване. Така дяволът вместо пророци изпраща лъжепророци, вместо апостоли- лъжеапостоли, вместо закон създава беззаконие, вместо добродетели – злоба и всяка неправда, и всякакъв грях, вместо правилни догмати - мерзки ереси.

Ето защо всяка борба с падналите духове се свежда до духовната молитва. Тя е главното оръжие против демоните и затова им е силно ненавистна, а за хората – спасителна и благодатна.

С живеещите в света нечистите бесове се борят предимно с онова, което се отнася до конкретните им дела, неща и вещи, а с монасите и пустинниците, поради липсата на вещи, изкушава с помисли. И на едните, и на другите е трудно да се борят с помислите, макар и на монасите да им е по-трудно, поради фиността на изкушенията, но и на монасите и на миряните е еднакво необходима чистата молитва, по думите на съвременните старци. Ще приведем един пример: преподобният ава Филимон преживял в отшелничество повече от 70 години, търпейки от духовете на злобата многочислени изкушения. Преди и след него всички, стремящи се към спасение и приближаване до Бога, са търпяли същото. Опитът ги е научил да възлагат цялата си надежда на Бога и непрестанно да се молят.

В духовната борба бесовете използват разнообразни коварни помисли. Ето някой от тях. Когато умът стигне до възможността да се моли чисто и безстрастно, лукавите духове започват да го нападат не от „ляво”, а от „дясно”. Внушават му някакви приятни чувства и му показват светлина, за да пробудят в човека страстта на тщеславието. Неборен в това време от плътски и нечисти помисли, човек започва да приема това за Божествени явления, предлагани от лукавите бесове. Или друг случай: демоните започват да внушават на човека да им се противопоставя и да се моли против тях, като сами за момент отстъпват от него, за да може човекът да се прелъсти като възмечтае за себе си, че вече е започнал да побеждава помислите и да плаши бесовете.

Не рядко нечистите духове коварно отстъпват от човека, та християнинът да се успокои и да остави сърцето си без внимание. Тогава те внезапно нападат и хвърлят душата във всякакво прегрешение, още по-злостно от първите й грехове, за чието прощение се е молил човекът. Понякога демоните преднамерено се обръщат в бягство, като оставят зад себе си "резервния полк". И ако някой вземе себе си за победител и остави молитвата, и се прогневи, изведнъж ще се окаже посред врагове. Някой път злите духове се разделят като на два отряда. И когато християнинът търси помощ против едните, другите нахлуват в образа на ангели и прогонват първите, за да прелъстят човека.

Има лукав демон, който сутрин беседва с мислите на човека и с разни спомени и грижи се страе да го направи разсеян. И когато умът малко помалко се отдалечи от богопознанието и добродетелта, тогава го напада духът на любодеянието или гнева, или печала. След нечистите помисли бесовете често влагат и помисли на различни грижи, за да отвлекат ума от молитвата. По същия начин те се стараят да възбудят в човека чревоугодие, блуд, сребролюбие, гняв, злопаметство и други страсти, за да отслабне умът и да не може да се моли.

Ако все пак бесът не успее да възпрепятства молитвата, то се старае да повреди вече помолилия се човек: или го разпалва с гневливост и по този начин унищожава плодът на молитвата, или възбужда в него нечисти пожелания, оскърбявайки ума. Бесовете мъстят и на този, който е помогнал на друг, завиждайки на придобивката му.

Врагът обаче не винаги противоборства явно. Но когато иска да въвлече някого в голям и тежък грях, първо го подбужда да извършва малки и незабележими грехове: преди прелюбодеяние — често и сладострастно взиране, преди убийство — гняв, преди помрачаване на мислите — дребно пристрастие.

Най-отровните демони се страят да хвърлят човека в бездната на осъждането, като подучват човека на лукави подозрения спрямо ближния си, съдейки по външните му нрави. Именно тези подозрения стават губителни за човека и той, без да се усети, пада в примката на осъждането. Понякога духовете на злобата препятстват да се извършват по-удобни и лесни за изпълнение добродетели, а принуждават човека да върши нещо непосилно или несвоевременно. Най-ярко това се вижда сред монашестващите. На мълчалниците и отшелниците, например, демоните им внушават желание за общежитийност, а на преуспяващите в послушание внушава желание за безмълвие и отшелничество. Така демоните се опитват да разрушат и едната, и другата добродетел, защото за преуспяването е нужно за всичко да се знае мярката и времето.

Ако бесовете внезапно се появят във въздуха, желаейки да всеят ужас, не бива човек да се страхува и смущава от заплахата им, но трябва най-прилежно да се моли. Когато плашат, те изпитват човека дали им обръща внимание или ги презира напълно. Този, който стои в молитва пред Бога Вседържител, Създателя и Промислителя на вселената, е неразумно да се страхува от комари и бръмбари (разбирай „бесове”), забравяйки непреборимият страх, т.е. благоговението пред Твореца, от Когото „всички се боят, и треперят от лицето на силата” Му (2 Пар. 36, молитва на цар Манасия). Защото е заповядано: " Бой се от Господа, твоя Бог" (Втор. 6:13).

Един пример от живота на нашия съвременник - стареца Клеопа от румънския манастир Сихастрия. По време на гоненията, докато бил в пустинята, той се молел така усърдно, че не обръщал никаво внимание на бесовете. Те дори го повдигали във въздуха и го удряли, но въпреки това не могли да откъснат ума му от горещата молитва.

Духовете на злобата се боят най-вече от кръста, който християнинът носи на врата си, от тайнството Кръщение и тайнството Причастие. Причастниците се съединяват с Христа и ако след това предпазват себе си от всякакъв грях, то нито един бяс не би могъл да ги оскърби. Също бесовете твърде много се страхуват от Божествената благодат, особено когато тя изобилно се излива на очистващите се с поучение от Свещеното Писание и молитвата. Тогава демоните не дръзват да се приближат, но се опитват да плашат с мечтания, да смущават с привидения и да отклоняват от делата на бдението и молитвата. Те завиждат даже и на краткия отдих и не позволяват човек да заспи. Непобедимо оръжие против дявола са смирението и мъжеството, любовта и милостта.

Ненавистта към демоните много помага в делото на спасението и извършването на добродетелите. Но който не отглежда и не укрепва в себе си тази блага ненавист, бива разслабван от сластолюбивия дух и постепенно се увлича в порочна дружба с греха. Тази дружба, или по-добре казано – трудно изцелима гангрена – Лекарят на душите изцерява с оставеност, като допуска човекът страшно да пострада от бесовете. И тогава отново душата се възвръща към първоначалната ненавист, научавайки се да говори на Господа: "С пълна омраза ги мразя: те ми са врагове" (Пс. 138:22). С пълна ненавист може да ненавижда бесовете само този, който напълно отхвръля сластолюбивите и греховни помисли.
ЗА ПРЕЛЕСТТА

Голям противник на истината, влечаща хората към гибел е прелестта. Самата дума „прелест” в християнската писменост винаги означава "заблуждение," "измама," "лъжа в най-висша мярка," "сваленост от злия дух". За прелъстяванията на новоначалните и своеволните бесовете развъртат наоколо им различни мрежи от помисли и гибелни мечтания и с това приготвят падението им. Мнозина е свалил дяволът от висотата на житието им в бездната на смъртта. Има случаи, когато хората са прекарвали в пустинята повече от 50 години в силно изнурение на себе си и така придобивайки въздържание, превъзхождайки други с подвизите и добродетелите си, но паднали в най-тежкото падение, защото не послушали съветите на отците и братята си и така паднали в самомнение, след което обикновено следва и прелест. Те се прелъстили от своята собствена воля, допускайки горделивата мисъл, че заради своите богоугодни трудове са достойни за висши откровения и свръхестествени дарования. Някои от тях дръзко и неразумно подлагали живота си на опасност, мислейки че Бог трябва с чудо да ги избави от бедите, а други приемали демона за ангел на светлината и се подчинявали на дяволските повеления.

Начало и причина на прелестта е гордостта. Няма нищо учудващо в това, че някои се прелъстяват и падат в заблуждение и след много трудове. Защото паметта за Бога или умната молитва е най-висока от всички видове дела и е главната добродетел. Който дръзко и нагло, без да има подобаващото устроение, желае да влезе при Бога и се опитва да Го придобие в себе си, бива лесно умъртвяван от бесовете заради самонадеяността и тщеславието си. Често пъти обаче Господ по Своето милосърдие не допуска изкушения, очаквайки човек сам да види опасността от високото мнение за себе си и да се изправи преди бесовете да се надсмеят над него. За придобиването на висши духовни състояния е необходимо дълготърпение и смирение, и особено подчинение и съветване с опитните. Иначе незабелязано може вместо пшеница човек да пожъне тръни и вместо сладост да усети горчилка, и вместо спасение – погибел.

Само силните и съвършените могат да противоборстват на бесовете и постоянно да вадят срещу им „духовния меч, който е словото Божие” (Еф. 6:17). А немощните и новоначалните избягват смъртта, ползвайки се от благоговейното бягство, несмеейки преждевременно да влязат в борба.

За да постигне ясно истината и да бъде чист от всичко противоположно на благодатта се изисква огромен труд от човека, защото по обичая си дяволът показва своята прелест под вида на истина, представяйки лукавото за духовно. Поради това всеки, който желае да достигне чистата молитва трябва да се ръководи от наставленията на опитните и винаги да оплаква греховете си, като скръби за тях и заради тях се страхува от адските мъки и отпадането си от Бога. Когато дяволът види плачещ заради греховете си, тогава не пребивава с него, понеже не може да понася произлизащото от плача смирение.

Ако някой със самомнение мечтае да достигне небесното, допускайки честолюбиви и горделиви помисли, такъв дяволът лесно свързва в мрежите си като свой служител.

Умът, движен от тщестлавие се изкушава да описва Божеството в образи. Това е началото на прелестта. Който иска да бъде с Бога и да не се прелъсти в този си стремеж, нека да избягва каквито и да било мечтания и дори и да види сетивно или умствено, или насън някакъв образ – на Христа или на някой ангел, или облика на някой друг, или светлина, или огън, или чуе глас, никога не бива да приема нищо подобно. Мнозина от незнание са пострадали от тази вражеска прелест. Трябва да се пазим и да внимаваме да не приемаме каквито и да било видения, както и не бива да допускаме умът ни да си въобразява нещо, за да не получим голяма вреда и да избегнем прелестта.

Дори и добро да бъде видението, трябва да не го приемаме преди да сме се посъветвали с опитни духовници и преди то да бъде изпитано, защото често пъти сатаната приема вид на ангел на светлината (2 Кор. 11:14) и прелъстява човека. Умът си трябва постоянно да пазим безцветен, безвиден и безформен. Часто пъти явления се допускат заради изпитване произволението на човека накъде ще склони. Този, който е видял нещо мислено или чувствено, даже и то да е от Бога, ако го приеме лесно, без да се посъветва с някой опитен, лесно се прелъстява като възприемащ всичко необмислено.

Новоначалният трябва да бъде внимателен към сърдечната деятелност, като нелъжовна, а всичко друго да не приема до победата над страстите. Който, страхувайки се от прелест, не приема нищо, без да попита наставника си и без много изпитвания, такъв не подлежи на осъждане, макар и явлението да е било от Бога, но обратното – похвалва се като премъдър. Така свети Самуил, сподобил се с Божествена беседа, не повярвал на своя помисъл, но попитал стареца Илия и получил от него наставление как да отговори на Бога. Впрочем, трябва да се питат не всички, а само тези, които са известни с добродетелния си живот.

Изискват се много разсъждения, за да се различи доброто от злото. Не бива веднага да се приема видението за Божествено, но трябва да се забави, да се изпита и да се разсъди. Действията на благодатта имат определени свойства, а бесовските са право противоположни на тях. Демонът не може да укроти страстите, не може да подаде кротост, нито тишина, нито смирение, нито ненавист към света и всичко станало, което идва от благодатта. Но по действието на дявола възникват гордост, високоумие, страхливост и всяко зло. Затова трябва да се внимава към какво подбужда и за какво допринася явлението и в съответствие с това да се определя откъде произлиза и откъде е дошло. Например, бесовската светлина е огневидна и димовата, подобна на сетивната светлина. Ако страстите в човека са усмирени и душата очистена, на него не му е сладостна тази светлина и той се гнуси от нея. А Божествената светлина изпълва душата с радост и веселие, прави я кротка и човеколюбива. Лукавият дух на прелестта изпълва ума с ярост, ожесточава и помрачава сърцето, предизвиква превъзнасяне, страх и боязливост, принуждава да се произнасят нелепи и хулни думи. Който е одържим от този дух, често се гневи, в него няма благовонието на смирението и молитвата, но винаги се хвали със своите добродетели и се тщеслави. А Светият Дух събира ума, прави го внимателен и смирен, привежда паметта за смъртта, греховете и вечните мъки, очите се изпълват с кротост и сълзи. В сърцето тогава биват тишината и плодовете на Божествения Дух: радост, любов, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра (Гал. 5:22) и христоподражателното смирение. Благодатното явление не плаши, но с всяка кротост се приближава към душата и я изпълва с благо духовно веселие, макар че има и благи сънища, които носят скръб и сълзи.

По време на молитва от сърцето може да излиза топлина и ако тя опалва страстите, ражда в душата покой и радост, и умът пребивава чист и като прилепен във вътрешната глъбина на сърцето – тогава това наистина е благодат. Тя се вселява в глъбината на ума и сърцето и никога не се съмнява в нейния Божествен произход. Ако се появи съмнение или скверни, блудни помисли, това е признак на присъствието на лукави духове, които могат да действат на сърцето само отвън.

Както казват светите отци, всичко, което привлиза в душата, сетивно или духовно, и щом веднага сърцето започне да се съмнява в него и не го приема, възниква не от Бога, а е пратеник на врага. И ако умът бъде увлечен от някаква невидима сила, трябва човек да се противи и да не вярва на това, защото Божието не се явява така – а самовластно и неочаквано. Светият ангел има власт от Бога и идва, дори когато човек не желае даже в съня си да вижда каквото и да било. А който се стреми да види ангел, за своето превъзнасяне ще види бяс, който му се е явил по допущение, когато умът бива разположен и съгласен да го приеме. Врагът мечтателно изобразява уж духовни неща и вместо благодатна топлина, той оставя своето неравномерно изгаряне, вместо духовно веселие – безмислена радост и нечисто наслаждение, от което явно произлизат самомнението и тщеславието. Макар и врагът хитро да се скрива и да се старае да представи своята измама като действие на благодатта, опитните имат духовен вкус, който ясно и безгрешно показва всичко както си е. Тези, които познават коварството на сатаната различават прелестта от благодатта, подобно на това както езикът различава храната по вкус: има видове горчица и оцет, които приличат на вино, но по вкус може да се различи и едното, и другото. Така и душата, ако има разсъждение, може да разпознава дарованията на Светия Дух и сатанинската прелест.

 „Господ изпитва праведния, а душата Му мрази нечестивеца и насилника” (Пс. 10:5).

В грешните души съществуват адският огън, мракът, червеят и тартарът в разнообразните сладострастия, във всепоглъщащата тъма на невежеството, в неутолимата жажда за чувствено наслаждение и смрада на зловонния грях. Тези залози и преддверия на адските мъки възникват и действат в тях вследствие на страстния навик. Както задатъците на адските мъчения се таят невидимо в душата на грешниците, така и начатъците на небесните блага се съобщават в сърцата на праведните чрез Светия Дух. Небесното Царство е добродетелния живот така, както и адското мъчение е следствие от страстните навици. Заповедите следва да се считат и именуват като действия, а добродетелите – като навици, подобно на това, както пороците, благодарение на тяхната устойчивост, се наричат привички.

Причината за страстите е злоупотребата и греховните дела, помисли – страсти, мечтания-помисли, мисли – памет, памет-забрава. Майката на забравата е незнанието, причината за незнанието – безгрижността. Както произходът на добродетелите има място в душата, така има място и източникът на страстите. С тази разлика, че първите се раждат естествено в нея, а вторите – въпреки природата. Богомъдрите свети отци, познавайки закона на духовния живот, казват, че страстите са свързани помежду си и произхождат една от друга в определена последователност. Да разпознае силата и действието на страстите може само трудещият се с дело и слово и приелият от Светия Дух дар на познание и разсъждение. Разумът озарява човека като слънце, а безумният самопроизволно затваря очите на душата си с неверие и ленност, предава се на забрава и униние. Незнанието, забравата и унинието са силните и крепки исполини, които подкрепят мислените другоплеменници. Ако те бъдат победени, по-нататък ще бъде по-лесно на човек да се бори с всяка сила на лукавите духове. Незнанието е майката на цялото зло, а забравата – негова сестра и помощница. Унинието изпълва душата със зло, покрива я с тъмна одежда, подобна на черен облак. Чрез тях влизат останалите зли страсти, действат и живеят, усилвайки се в душите на сластолюбивите. За борба с тях, чрез молитва и Божие съдействие, като се влезе в глъбината на сърцето, трябва внимателно да се изследват тези три исполина на дявола. С много внимание, с прилежност на ума, с усърдие към истински разум, с помнене на Божието слово и молитва и с Божия помощ човек може да се избави от тези три зли исполина.

Забравата отгонва непрестанната мисъл за Иисуса Христа и „това, що е истинно, що е честно, що е справедливо, що е чисто, що е любезно, що е достославно, за това, що е добродетел, що е похвала” (Флп. 4:8). С просвещение на разума се изтребва губителният мрак на незнанието, а с добродетелно усърдие към спасение се изгонва безбожното униние. Тези добродетели се придобиват не с едното човешко произволение, но с Божията сила и съдействието на Светия Дух, от много внимание и молитва.

От забравата произхожда самолюбието, то ест изпълнението на своята плътска воля и разумение, както и страстната любов и привързаност към своето тяло. Самолюбието е причина за неописуеми злини и ако в човека няма памет за Бога, то в него влиза разнородният страстен хаос. Който е изкоренил до край самолюбието в душата си, такъв лесно ще победи и другите страсти с помощта на Божията благодат. На самолюбието са близки сластолюбието (любовта към разкош и чувствените удоволствия) и славолюбието (тщеславието). Който не ги възненавиди, не ще изтреби и останалите страсти, тъй като те са родители на всеки порок. „Коренът на всяко зло е сребролюбието” (1 Тим. 6:10), но то явно се състои от тщеславие и сластолюбие. Умът се ослепява от трите страсти: сластолюбие (сласт), сребролюбие и тщеславие. Тези три дъщери са ненаситните пиявици, по думите на Писанието, от майката на безумието с „любов възлюбени” (Притч. 30: 15).

От нищо друго не се притъпява разумът и вярата така, както от тях. Яростта, гневът, войните, убийствата и всяко зло произхождат от тях и силно са се укрепили в хората. И от бесовете първи започват да борят човека тези, които подбуждат похотта на чревоугодието, влагат сребролюбието в душата и подклаждат към търсене на слава човешка. Останалите демони вървят след тях, приемат уязвените от първите и причиняват още по-голямо зло и вреди на душите им. От опита е известно, че човек не може да падне в грях или в каквато и да било страст, ако преди това не е уязвен от един от трите исполина. Невъзможно е да падне човек в ръцете на любодеянието, ако преди това не е паднал от чревобесие (преяждане) и е невъзможно да се въпламени от ярост този, който не се стреми към ядене и пиене или богатство, или слава. И е невъзможно да избегне духа на печала този, който не е претърпял лишения от всичко това. И не ще избегне гордостта, тази първа рожба на дявола, онзи, който не е изтребил коренът на всяко зло - сребролюбието. С една дума, невъзможно е човек да пострада от бесовете, ако не е уязвен преди това от трите главни страсти. Поради това дяволът някога изкушавал Спасителя в пустинята с тези три страсти (Мат. 4:3-10). Но Господ ги преодолял и показал, че за победа над дявола е необходимо да бъдат разрушени тези три помисъла.

След сластолюбието, сребролюбието и славолюбието следват пет други лукави духа, от които биват множество страсти и различни видове злоба. Този, който е победил началните страсти, е разрушил и останалите и по такъв начин е победил всички страсти. Поради това, е необходимо хпистиянинът да възненавиди сребролюбието, тщеславието и сластолюбието като майки на всички страсти. Затова апостолът казва: „Не обичайте света и нищо от това, което е в света” (1 Ин. 2:15). В никакъв случай обаче апостолът не заповядва безразсъдно да се възненавиди Божието създание, а говори, че трябва да се отсекат причините за основните страсти.

Страстите се побеждават чрез противоположни добродетели, които образуват съответен ред. Трите главни добродетели — въздържание, нестяжание и смирение. След тях следват чистота, кротост, радост, мъжество и самоунижение. Както Бог е причина и източник на всяко добро, така начало и основание на добродетелите е доброто намерение или прекрасното желание. Начало на доброто е вярата, а Камъкът на вярата - Христос. Той е начало и основа на всички добродетели и на Него се утвърждава и съзижда всичко добро.

Нищо не изтребва добродетелта така, както кощунството, шегата и празнословието. И обратното, нищо не обновява така душата и не приближава до Бога, както страхът Божий, доброто внимание и непрестанното поучение в словото Божие. При това човек трябва да въоръжи себе си с молитва и полза от бдение. Прилично и полезно е за душата да понася всякакви скърби, причинявани от хората или бесовете като справедливо заслужени. И винаги следва да порицава само себе си, защото порицаващият другиго в своите скърби справедливо ще бъде осъден. Който желае да достигне чиста молитва, нека се предпазва от ярост и който обича целомъдрието, нека удържа стомаха си, като не му дава хляб до насита и като го мъчи с жажда. Също така е необходимо да отстрани от себе си паметозлобието и да бодърства в молитва.

За борба със страстите е необходимо от самото начало човек да разбере пристъпващите към него лукави помисли. Прообраз на борбата със страстните помисли показал Самсон, когато свързал опашките на лисиците и подпалил нивите на другоплеменниците (Съд. 15:4-5). От начало тези хитри помисли се стараят да се покажат благовидни. Но опашките им, т.е. краят им, доказват непристойността им. Поради това, подобно на Самсон, трябва да се вържат опашките и да се поставят между тях опалващи свещи, т.е. да бъдат разобличени. Например, често от тщеславие идва блуден помисъл и макар да показва като благовидни предверията, водещи в ада, умело скрива гибелните места. Понякога внушава мечтание за свещенство, друг път – за съвършен монашески живот, трети път – заставя човека да си представя как другите го хвалят. И когато достатъчно го прелъсти с такива помисли и го отдалечи от естественото трезвение, тогава започва да изобразява в ума му как общува с красива жена и го повлича към съгласие да извърши скверното дело, вкравайки го в краен срам.

Помисълът на чревобесието отново има за край помисъла на блуда, а помисъла на блуда – печал. Унинието и печалът веднага следват след такива помисли. Подвизаващият се трябва да мисли не за наслаждение от ястия и не за сладостта на разкоша, но за края и на едното, и на другото. И когато види, т.е. прозре, скръбта, последваща и след двете, нека свърже опашките им една за друга и с разобличение ги изтреби от себе си.

Миналите впечатления в ума не могат да бъдат изгладени, докато не дойдат нови и докато разсъдъкът се занимава още с настоящите. Тогава трудът по изтребване на страстите трябва да бъде още по-голям, тъй като страстите, идващи като мечтания, подобно на извор изпълват душата и от време на време се усилват и умножават. По подобие на примера: който иска да намери нещо, което се намира на дъното на ручея и за целта започва да изчерпва водата, не получава никаква полза, тъй като изчерпването й само още повече напълва извора. Но ако прекрои коритото на ручея или отведе горното течение, тогава водата ще отстъпи, дъното ще се открие и търсената вещ ще стане видна. Така и въображението може да се изпразни от страстите, ако човек не подава нищо отвън на сетивата си. Да се очисти умът от вълнението на усещанията, нанасяни подобно на течение, е не само трудно, но и напълно невъзможно. Може да се случи заради честите събеседвания страстите да не борят човека за известно време и да не се проявяват по никакъв начин, но в това време те действат тайно, като се укрепват все повече и повече, по аналога: земята, която често се тъпче, ако и да съдържа в себе си тръни, не ги произраства, но тогава тръните пускат още по-силни корени в дълбочина и когато настане благоприятно за произрастването им време, бързо покълват и израстват големи тръни. Подобно и страстите, непроявяващи се от честото събеседване, се укрепват, а когато настъпи безмълвие, се втурват с голяма сила и причиняват неизчислими беди на този, който не се е борил с тях от самото им начало. Поради това прилозите (началата) на образите следва да се изтребват още щом започнат да се появяват, иначе, като попаднат в почвата на ума, помислите произрастват и, напоени от обилните и безполезни води на напразното поучение, принасят още по-голям зъл плод. Цар и пророк Давид ублажава не дочакалите цвета на страстта, но убиващите семето на Вавилон, говорейки: „Блажен, който вземе и разбие о камък твоите младенци” (Пс. 136:9). В книгата на Иов се казва така: „Никне ли шавар без влага? Расте ли рогоз без вода? Още е в своята преснота и неотрязан, а изсъхва преди всяка трева” (Иов 8:11-12). И на друго място: "силният лъв загива по липса на плячка, и децата на лъвицата се разпръсват" (Иов 4:11).

Страстите имат характера и дързостта на лъва, но са по-слаби и от мравката. Прилозите, подобно на мравките, започват скрито да пълзят в човека и след време обаче могат да достигнат голяма сила и да причинят бедствие не по-малко от лъва. Затова е необходимо подвижникът да се сражава със страстите още, когато пристъпват като мравки – тогава те са лесно унищожими. Но ако ги остави да напълзят и достигнат лъвска сила, трудно ще може да ги победи и да не им подава храна. Храна за страстите са образите на сетивните неща. Те подхранват страстите и се въоръжават против душата с всякакъв вид мечтания. Този, който иска да съблюдава в чистота храма на душата си, трябва да помни какво е казал Господ на Моисей: „Скинията направи от десет платнища препреден висон” (Изх. 26:1). Над старозаветната скиния била опъната мрежа, за да не може нищо от нечистите животни да пропълзи вътре. На същия принцип следва да заграждаме входа на душата си от нечистите мечтания с помислите за Страшния Съд. Който може да се справи с разпалващото зрение и да го удържи за дълго време, такъв без особен труд е способен да победи страстите, без да усеща нанасяните му рани, по думите на цар Соломон: "Биха ме, не ме боля; тласкаха ме, не усещах” (Притч. 23:35). Ето как говори и свети пророк Давид: „Развратено сърце ще бъде прогонено от мене; злосторника не ще да зная” (Пс. 100:4). А който не знае това и се увлича от сетивата и усещанията си, от тях лесно пада в заблуждение. Ако човек не само не види тяхната безполезност, но им се предава небрежно, такъв няма да забележи нападението на страстите, защото не е предварително научен на разсъждение. Така сетивата воюват със сетивните и възлагат ръка на победените. Поради това е необходимо човек да затвори всички врати на душата си, т. е. усещанията си, за да не падне чрез тях.

И ако умът не бъде от нищо поробен, се приготовя към безсмъртие, събирайки своите чувства в едно.

8 неделя след неделя подир Въздвижение, св. ап. Ераст, Олимп и Родион, преп. Арсений Кападокийски