Спасителите на животни

Джийн Юър

Кучето от лаещия куфар
Посвещава се на

"Спасителите на животни"

от Кройдън.

(c) Jean Ure

Scholastic Children's Books

Превод Ирина Димитрова

Издава "Егмонт България"

ISBN 954-446-272-4

Първа глава
Ще ви разкажа една необикновена история за едно също толкова необикновено куче, наречено Калчо. Куче, което изцяло промени както моя живот, така и този на най-добрата ми приятелка Джили.

Ако Калчо не се бе появил, сигурно и досега щяхме да си бъдем две вятърничави единайсетгодишни момичета, които припадат по нашумели поп- и кинозвезди и се кикотят на детински смешки, без да се интересуват какво става около тях. Всъщност трябва да призная, че все още припадаме по някои звезди и се кикотим. Дори в училище понякога се налага госпожица Милсън да ни разделя, за да не се кискаме толкова. Но когато става дума за животни, и двете сме ужасно сериозни.

И всичко това - заради Калчо! Именно на Калчо дължим голямата промяна в живота си.

В действителност това е втората голяма промяна, която ми се случва. Първата беше, когато мама и татко се разделиха, къщата ни в Лондон беше продадена, а ние се преместихме да живеем в провинцията. Не в затънтената далечна провинция, а по-скоро в "цивилизованата провинция", както я нарича мама, което означава, че все пак можеш да пазаруваш в супермаркет и веднъж в седмицата да ходиш до града (ако искаш), за да смениш книгите си в библиотеката и да пийнеш кафе. Но означава също така, че има гори и поляни вместо магазини и сгради с офиси. Има и малки улички, които се вият като змийчета между живите плетове, вместо големи шумни шосета, задръстени от движение.

Отначало си мислех, че никога няма да свикна. Смятах, че животът е твърде муден, че никога нищо не се случва. И да ви кажа, едва не се побърках, като видях училището, в което трябваше да ходя. Неописуемо огромна гимназия с около хиляда ученици!

Честно казано, идеше ми да избягам. Съвсем сериозно обмислях да го сторя. Единственото, което ме спря, беше, че нямах никакви пари. Казах на мама, че животът е ад и че ми се иска никога да не съм се раждала, а тя ми отвърна, че понякога и на нея й се искало да не съм се раждала. После се разплака и обясни, че всъщност не мисли така, но аз знаех това и без да ми го казва, защото мама е страхотна и е много търпелива. Така че се целунахме, сдобрихме се и аз обещах, че много, ама наистина много ще се постарая да се приспособя към този нов начин на живот. В себе си обаче бях напълно убедена, че никога няма да успея да направя това.

Което само доказва как човек може да се излъже, защото не след дълго се запознах с Джили, която живее в съседната къща и е на моите години. Двете открихме, че имаме невероятно много общи неща. Например и двете сме само с един родител, и двете сме се преместили тук от Лондон. Оттогава започнах да смятам, че все пак животът в провинцията може да не е чак толкова лош.

А после, разбира се, намерихме Калчо и всичко се промени. Вече не бих се върнала да живея в Лондон, дори и да ми дават милиони!

Цялата настръхвам само като си помисля, че ако двете с Джили случайно не бяхме там, бедният Калчо щеше да умре по най-ужасен начин.

В една неделна сутрин двете излязохме с велосипедите си и бавно карахме по уличката, водеща до малка долина, където според Джили през лятото се организира страхотен панаир със суперзабавления - стреляне по кокосови орехи, катерене по стълбове и какви ли не други атракции. Очаквам го с истинско нетърпение!

И тъй, с Джили просто се мотаехме в слънчевия следобед и обсъждахме разни неща, за които обичаме да си бъбрим. За момчетата например. Доста си приказвахме за момчетата миналата есен. Сега говорим предимно за животните. Момчетата избледняха като относително незначителна част от живота ни. ("Толкова по-добре!" - казва мама. Тя смята, че на единайсет едно момиче още е прекалено малко.)

Спомням си, че през този ден - деня, в който Калчо се появи в живота ни, с Джили си говорехме за едно страхотно момче на име Ерик, което е на дванайсет години и учи в гимназията в Ридълстоун (училището, за което вдигнах такава врява, като разбрах, че ще го посещавам). Ерик е не само невероятен, но е и солокитарист на група "Трой", която свири на училищните дискотеки. Двете с Джили бяхме влюбени до уши в Ерик! Съвсем сериозно обсъждахме дали да не открием клуб на почитателките му.

- Така ще се сдобием със снимки с авто-граф - подхвърлих.

Всъщност интересуваха ни най-вече снимките, но така и не успяхме да открием клуб на почитателките, защото от онзи момент нататък посветихме мислите си единствено на животните.

Случи се така, че тъкмо завихме по пътя и видяхме пред себе си една кола. Мисля, че беше на стотина метра, макар да не ме бива много да определям разстояния. От мен няма да излезе никакъв свидетел. Не бих могла да кажа дори каква марка беше колата, не видях и регистрационния номер. Джили също, макар да смята, че сигурно е била "Форд". Или "Воксхол". Или пък някаква японска кола. Например "Тойота". С други думи, и тя няма представа каква бе колата. Но е сигурна, че някъде в номера е имало девятка.

Ха! Страшна помощ, няма що!

Аз лично си спомням само, че беше кафява и беше спряла встрани от пътя. Багажникът бе отворен и докато се приближавахме, видяхме как един мъж измъкна отвътре нещо тежко, което приличаше на кутия, и го захвърли в храстите. После затръшна багажника, скочи в колата и отпраши поне със сто и петдесет километра в час.

- Подляр! - извика Джили. А сетне се обърна към мен: - Трябваше да запомним номера! Успя ли да го видиш?

- Не. Защо?

- Защото този човек изхвърли боклук - рече Джили, - а това е противозаконно. Хората ги съдят за това. Замърсяват природата с гадните си боклуци!

Още не бях живяла в провинцията достатъчно дълго, за да разбера, че хората правят точно така. Знаех, че в Лондон навсякъде се търкалят боклуци, но все още наивно вярвах, че провинцията е чиста и непокътната. (С изключение на кравешките и конските изпражнения, но те са природен феномен и скоро свикваш с тях.)

Джили яростно натисна педалите и ми каза, че гората наоколо била любимо място за изсипване на боклуци. Добави, че където и да отидеш, намираш строителни отпадъци и стари легла, а дори и хладилници, които хората са изхвърлили.

- Толкова е отвратително. Погледни!

Джили бе спряла и с треперещ пръст сочеше към мястото, където мъжът с кафявия "Форд" (или "Воксхол", или пък "Тойота") бе изхвърлил боклука си. Спуснах крак на земята, за да убия скоростта, и спрях до Джили.

- Уф! - рекох. - Гадост!

Имаше купчина стари тухли и мазилка, които очевидно бяха там отдавна, тъй като между тях бяха поникнали плевели и трева. Наблизо бе захвърлено нещо, което приличаше на част от двигател. Имаше също стар телевизор със счупен екран. И един куфар.

- Ето от какво се е отървал! - рече Джили.

И двете се втренчихме в куфара. Бе паднал наполовина в канавката, пълна с отвратителна черна тиня. Беше доста голям, от онези, които обикновено имат колелца.

- Какво ли има вътре? - зачудих се.

- Нищо ценно - отвърна Джили, - иначе гадникът нямаше да го хвърли.

"Гадник" е съкратено от гадняр и негодник. Това си е наша дума, която използваме винаги за такива хора.

- Може да са откраднати пари - предположих.

- Че защо ще изхвърля откраднати пари?

- Сигурно се е изплашил...

Продължихме да се взираме в куфара.

- Може да е труп - обадих се отново.

- В куфар?

- Точно в куфари ги слагат.

- Труп не може да се събере в куфар!

- Може, ако е нарязан на парчета.

- О, престани! - извика Джили.

Тя е много по-лигава от мен. Аз например обожавам книгите и филмите на ужасите, след които те е страх да заспиш. Джили обаче, макар да нарича хората подляри и гадници, си е ревла. Освен това е много руса и сладка, както и доста хубавичка, докато аз съм тъмна и съвсем обикновена. Във всеки случай, не съм хубава, уви. Но не съм и ревла!

- Ще го отворя - казах.

- Не! Недей! - Джили сграбчи ръката ми. - Може да е бомба!

В същия миг куфарът се раздвижи. И двете отскочихме назад, а Джили изпищя силно. Дори и аз извиках леко, защото е доста смущаващо, когато един куфар сам започне да се движи.

Куфарът просто се претърколи в канавката - във вонящата черна тиня. И като се преобърна, куфарът изведнъж се разлая! Представяте ли си?

- Куче е! - извиках.

Скочих от велосипеда и се втурнах напред, но Джили ми извика да се върна.

- Не го пипай!

- Но вътре има куче! Може да се задуши! Може да се удави!

- Може да те нападне. Може да е ротвайлер.

Но според мен ротвайлер не би се събрал в такъв куфар, пък и не ме интересуваше дори ако кучето наистина ме нападнеше. Не можех просто да стоя безучастно и да го оставя да се удави.

- Нямаше да си тръгнеш и да го оставиш, ако беше бебе, нали? - попитах.

Джили измърмори, че бебетата не са опасни, но видях, че се разколебава. Тя просто е малко по-предпазлива от мен. Някои хора биха казали, че е по-разумна. Защото е вярно, че ако кучето е изплашено, наистина може да те ухапе, заслепено от страх. Не бих упрекнала ни най-малко горкия Калчо, ако ме беше ухапал. Но тъй като си беше Калчо, той не го направи. Защото просто не е такова куче. Той е един истински добряк! Дори и след всичко, което е преживял.

Докато Джили ме държеше за колана на джинсите, за да не би да загубя равновесие и да падна, аз приклекнах до ръба на канавката и посегнах към куфара. Дръпнах го и понечих да го изтегля, а Джили се бе вкопчила здраво в мен, но куфарът някак се бе заклещил и не помръдваше. Само потъна още по-дълбоко в калта.

Скимтенето ставаше все по-тревожно и двете с Джили трескаво задърпахме куфара.

- Отвори го, отвори го! - извика Джили.

Куфарът се бе изкривил на една страна и вече бе почти изцяло погълнат от черната кал. Едната закопчалка бе извън водата и успях да я отворя, но за да стигна до другата, трябваше да бръкна дълбоко в тинята. Налага се да ви кажа, че ми се повдига само като изхвърлям остатъците от чинията си в кофата за боклук в училищния стол. Така че бъркането в канавки никак не ми е приятно. Единствено тревожното скимтене ми даде смелост да го сторя.

- Бързо! - настоя Джили, докато пръстите ми се плъзгаха в лигавата и лепкава тиня.

Напипах втората закопчалка. Изведнъж куфарът се отвори и Калчо падна с главата напред в канавката. В следващия миг се измъкна навън, помагайки си с дългите си космати крака, които бяха съвсем като на паяк.

Щом стъпи на твърда земя, се отръска.

- Бъррррррр!

Разлетяха се големи пръски кал. Една от тях с плясък ме улучи в окото! На Джили й се стори много забавно. (Тя разумно се бе отдалечила.)

Щом престана да се отръсква, Калчо ни погледна развеселено, сякаш готов за забавления и игри. Заключването в куфара и заплахата от удавяне ни най-малко не бяха сломили духа му. Той е наистина много смело куче.

- Какво ще правим с него? - попита Джили.

- Ще го отведем вкъщи - отвърнах. Сърцето ми вече силно блъскаше в гърдите. Исках куче! От цяла вечност исках куче. Само преди няколко дни бях питала мама дали ще си вземем и тя ми обеща, че ще помисли.

- Може би някакво мъничко кученце - болонка или пък йоркширски териер. Да се гледа лесно.

Калчо не беше болонка, разбира се. И със сигурност не беше йоркширски териер. Но беше куче! Освен това някой се бе опитал да го убие и той се нуждаеше от дом. Нима мама можеше да ми откаже? Би трябвало да имаш сърце от камък, за да откажеш.

- Нали и без това щяхме да си вземем ку-че - казах.

- Но не такова - възрази Джили.

- Защо не? - закрилнически сложих ръка върху главата на Калчо. - Какво му е?

Вече чувствах, че ми принадлежи и че трябва да го защитавам.

- Ами нали... - започна Джили.

- Той е красив!

- Да, но е... - гласът й заглъхна.

- Кучето си е куче - рекох. - И не смятам да го изоставя!

Дори Джили се съгласи, че не можем да го изоставим. Странно, но преди да намерим Калчо, Джили не обичаше много кучетата. Просто нямаше отношение към тях. Ако видехме някое куче, докато се разхождахме, тя никога не посягаше да го погали или да му поговори, освен ако не беше някое съвсем мъничко кученце или пък още бебе. Защото се страхуваше. А аз - не! Никога не ме е било страх. Приближавах се към всяко куче, за да го погаля, дори да беше доберман или немска овчарка. Макар че, разбира се, добре е човек да внимава. Предполагам, инстинктивно съм се досещала как трябва да се държиш с кучетата. Например - винаги да поднасяш дланта си отворена и да ги галиш под муцуната, а не по главата. Нямам представа откъде, но го знаех. А сега вече го знае и Джили. Благодарение на Калчо!

Когато го спасихме, тя нямаше и най-малка представа какво да прави. Просто се взираше безпомощно в него, а Калчо също я гледаше изпод кичур кална козина. Трябва да призная, че не приличаше на куче, което би спечелило награда на някоя изложба. Беше съвсем черен от носа до опашката и миришеше отвратително. Макар да нямаше вина за това.

- Горкото кученце - казах, а той замаха с опашка и ме окаля още повече.

- Как ще го накараме да дойде? - попита Джили. - Смяташ ли, че просто ще ни последва?

Можеше и да тръгне след нас, но не биваше да рискуваме. По улицата минаваха коли и понякога се движеха доста бързо. За нищо на света не искахме да го прегазят! Не и след като го бяхме спасили!

Не е нужно да казвам, че беше без нашийник. Гадниците, които напъхват кучетата си в куфари и ги хвърлят в канавките, обикновено не си правят труда да им слагат нашийници.

- Ще ми се да бях видяла номера на колата на онзи подляр! - рекох.

Но нямаше смисъл от празни пожелания. Заклех се в бъдеще да се тренирам да бъда по-наблюдателна. Следващият подляр, който видех как се опитва да убие кучето си, нямаше да се измъкне безнаказано!

Но в момента проблемът беше как да отведем Калчо с нас. На Джили й хрумна чудесната идея да си събуем чорапите, да ги завържем един за друг и да направим нашийник, а после да си свалим връзките на маратонките и да ги превърнем в каишка. Така и сторихме.

Калчо беше толкова послушен! Сякаш вече бе решил, че е наше куче. Позволи ми да сложа нашийника от чорапи около врата му, да прикрепя каишката от връзки и покорно тръгна с нас. Никакъв проблем!

Сигурно сме били доста странна гледка, докато се връщахме по улицата. Аз тътрех крака в маратонките си без връзки, повела космато куче, цялото покрито с кал, а Джили вървеше напред и се стараеше да тика и двата велосипеда, което й се удаваше доста трудно.

Бяхме се отдалечили от къщи и когато стигнахме Ридълстоун, имах мехури и на двете пети, но изобщо не ме беше грижа за това. Бяхме спасили Калчо от удавяне и просто нямаше начин мама да ми откаже да го оставим у нас.

- Не слагай тигана, докато рибата е още в морето - рече Джили, но тя винаги така си говори, затова не й обърнах внимание.

Втора глава
Докато вървяхме по главната улица - Калчо, аз и Джили с двата велосипеда, хората се обръщаха след нас. При обичайни обстоятелства бих се чувствала доста неудобно. Не обичам хората да ме гледат! Тогава обаче изобщо не се притеснявах, защото бяхме спасили Калчо! Това ме изпълваше с приятна топлина. Гледах Калчо, който вървеше до мен, и си мислех, че ако не бяхме двете с Джили, той щеше да е мъртъв. Тъй че какво значение имаше, че бях цялата опръскана с воняща черна тиня и имах мехури на петите? Кого го беше грижа? Не и мен!

Минахме напряко по "Парсли Грийн", за да излезем на "Хънипот Лейн", където живеем двете с Джили. "Хънипот Лейн" е много къса уличка без паваж. Има редица къщички от едната страна, гора и поле - от другата, и никакви гаражи, което означава, че мама трябва да паркира колата на улицата. Тя се вбесява, защото от дърветата падат всякакви лепкави неща и зацапват предното стъкло, но това е част от неудобствата на живота извън града. Много по-безобидно е от замърсяването на въздуха, бих казала. И освен това мама ми плаща, за да чистя предното стъкло на колата!

На "Хънипот Лейн" има само четири къщи. В първата живее старият господин Удвайн, а във втората - още по-старата госпожа Чери. Господин Удвайн и госпожа Чери са местни жители. Госпожа Чери е около деветдесетгодишна, струва ми се. И двамата с господин Удвайн са родени и израснали в Ридълстоун. Смятат ни за "граждани" и им се вижда смешно, че мама се ядосва за предното стъкло на колата.

До госпожа Чери живее майката на Джили, госпожа Монтагю, която държи колата си под специално покривало, за да не се цапа. Тя си е такава. Мама - за щастие - е твърде небрежна и не си дава толкова труд.

Намерихме майката на Джили в мъничката й градинка пред къщата - коленичила на специално градинарско килимче и нахлузила специални градинарски ръкавици. Майката на Джили винаги е много стриктна. Щом зърне да се подава плевел от земята, мигом го изкоренява. Което е много жалко според мен, защото някои плевели са доста хубави.

Тя вдигна поглед и ни видя веднага щом завихме по уличката. Зяпна от изумление и очите й се разшириха като палачинки. Беше доста комична гледка наистина. Човек би си помислил, че е зърнала марсианско чудовище с ципести крака, подскачащо от радост към нея.

- Надявам се, не смятате да въведете това създание тук! - извика тя.

- Всичко е наред, мамо - рече Джили. - Водим го у Клара.

Не бяхме чак толкова щури, че да се опитаме да го заведем у Джили. Майка й е много добра домакиня. Почиства къщата със същото усърдие, с което изкоренява плевелите. У нас не е чак толкова страшно, ако разлееш или счупиш нещо, или пък събориш трохи на килима. Мама просто ти нарежда да изчистиш. А пък майката на Джили направо побеснява. Според мен никога няма да позволи на Джили да си вземе куче - тя никак не обича животните. Някои хора са си такива, което, струва ми се, е много тъжно.

Госпожа Монтагю се надигна от градинарското килимче и приближи до портата. Погледна Калчо така, сякаш беше нещо, изпълзяло изпод купчина боклук, и рече:

- Майка ти очаква ли това, Клара?

- Не, но тя иска куче - отвърнах.

- Ясно - госпожа Монтагю сви устни. (Тя винаги си свива устните. Сякаш току-що е яла лимон.) - Е, желая ти успех, само това мога да кажа.

Тя е доста странна жена. Цяло чудо е, че Джили не е станала като нея.

- Всичко ще бъде наред - казах. - Мама няма да има нищо против. - И дръпнах каишката на Калчо, цъкнах с език и го подканих: - Хайде, момче! - Калчо покорно прекрати заниманието си (беше вдигнал крак и пишкаше върху оградата на майката на Джили, но, слава Богу, тя не го видя) и продължихме по уличката, следвани от Джили и велосипедите.

- Наистина ли мислиш, че майка ти няма да има нищо против? - попита Джили.

- Разбира се, че няма да има нищо про-тив! - отвърнах.

- Ще бъде ужасно, ако се наложи да го отведем в полицията.

- Няма да го заведа в полицията! - бях потресена. Как изобщо можа да й хрумне подобно нещо? Горкият Калчо! След всичко, което преживя, сега и това! Ако не беше толкова кален, щях да обвия ръце около врата му и да го прегърна. (Само за да му вдъхна кураж. Сигурна съм, че кучетата разбират много повече, отколкото предполагат хората.)

- Никъде няма да го водя - заявих. - Той си е мой!

- Наш! - Джили изглеждаше обидена.

- Добре - казах. - Наш.

- Може да бъде и на двете ни - рече Джили. - Ще живее у вас, а аз ще помагам да го извеждаме на разходка. Ако майка ти разреши да го задържим.

Джили все се тревожи! Просто не може да разбере, че моята майка не е като нейната. Разбира се, че ще ни позволи да го задържим! Бях напълно сигурна.

Което показва как дори собствената ти майка може да те предаде.

Не бях чак толкова изненадана, когато мама отвори входната врата и изпищя:

- Какво е това, за Бога?

Защото бедният Калчо наистина изглеждаше като далечен роднина на Лохнеското чудовище. И все пак смятам, че беше доста глупаво от страна на Джили да каже:

- Това е куче, госпожо Картър.

- Виждам, че е куче! - рече мама. - Откъде го взехте?

- Ние го спасихме, мамо - отвърнах.

- Някакъв подляр...

- Опита се да го удави!

- Изхвърли го от една кола...

- Заключено в куфар...

- В канавката...

- Щеше да умре, мамо, ако не бяхме там!

Настъпи мълчание.

- Минете през задния вход - рече мама.

И тъй, продължихме още малко по уличката, завихме и минахме през задната порта, а Калчо ни следваше като добро куче, защото ни имаше доверие - на мен и на Джили. Ние го бяхме спасили от канавката и той знаеше, че няма да му сторим нищо лошо.

Мама и Бенджи ни чакаха в задния двор. Бенджи е малкото ми братче. На осем години е и му става лошо, като се вози с кола. Щом зърна Калчо, Бенджи извика:

- Уф! Мъсно!

Което всъщност означава "мръсно" на езика на Бенджи.

Струва ми се, че трябва да ви разкажа малко по-подробно за Бенджи. Имам предвид - защо говори по този начин. Защото има проблеми със слуха. Чете много добре по устните и освен това има слухово апаратче, което му помага. Само че не му е лесно да произнася правилните звуци. Би трябвало да се упражнява с притиснати към надут балон устни. Всички "експлозиви", както ги нарича мама, "б-б-б-б-б" и "п-п-п-п-п" например, приличат на пукот от пистолет. Обаче на Бенджи скоро му омръзва и не се упражнява колкото трябва, така че понякога хората трудно го разбират. Но не и аз. Предполагам, просто съм свикнала с говора му.

Когато Бенджи погледна Калчо и каза: "Мъсно", му обясних, че Калчо не е виновен за това.

- Един лош човек го хвърли в канавката.

- Задо го е напуавил?

- Защото беше гадник - рече Джили.

Бенджи обича тази дума - гадник. Тя винаги го разсмива.

- Дадник, дадник! - извика той, а Калчо се развесели и започна да подскача, като хвърляше кал във всички посоки.

Бенджи изпищя, Джили също. Цялата й снежнобяла блуза бе изпръскана с кал! Може би беше малко подличко от моя страна, но бях много доволна. Имам предвид, че аз вече бях взела своята кална баня, защо и тя да не опита? Все пак именно тя каза, че Калчо ще бъде и на двете ни.

- Уф! Гадост! - рече Джили и избърса калта от окото си.

- И още как! - съгласи се мама. - Хайде да го почистим.

Не беше никак лесна работа! Напълнихме градинарската лейка, една кофа и един леген с топла вода, а Бенджи донесе от банята специалния си бебешки шампоан. (Бенджи трябва да ползва бебешки шампоан, защото има много чувствителна кожа, каквато според мама имали и кучетата.) Джили сложи гумената престилка на мама и държеше Калчо, докато мама го поливаше с вода, аз го сапунисвах и търках, а калта се стичаше на струйки.

Веднага след като го изкъпахме, Калчо се отръска - БЪРРРРР! - също както стори, щом се измъкна от канавката. Този път опръска всички. Но поне - само с чиста вода!

После двете с Джили го избърсахме с хавлиени кърпи и всички се отдръпнахме, за да му се възхитим. Беше наистина много хубав! Е, аз смятам така. Не ме интересува какво казват другите.

Бенджи поиска да узнае дали е "доббайлер". Имаше предвид ротвайлер.

- Не - отвърна мама. - Със сигурност е мелез.

- Чистокръвен мелез - рече Джили.

(Както ми каза след това, когато се опитах да й обясня, че няма чистокръвен мелез: "Зная, но не исках Калчо да се обиди". Именно тогава разбрах, че наистина е обикнала кучетата!)

- Предполагам - рече със съмнение ма-ма, - че може да е отчасти ловджийска хрътка.

Краката му бяха дълги като на ловджийска хрътка, а и козината му беше със същия пясъчен цвят (когато не бе покрита с кал) и доста остра.

- Ужасно слаб е - рече мама. - Горкият! - протегна ръка и Калчо нетърпеливо започна да я души. - Дали е гладен?

- Да го нахраним!

Разбира се, нямахме никакви подходящи кучешки консерви, но Калчо никак не беше придирчив. Заведохме го в кухнята и той изяде огромна порция яхния, половин пакет бисквити, две филии пълнозърнест хляб, цяла шепа различни бонбони (щедро предоставени от Бенджи) и голяма купа мляко. Поразени, наблюдавахме как поглъща всичко.