Специализиран научен съвет по финанси, счетоводство и контрол при вак стопанска академия “Д. А. Ценов” свищов



страница1/2
Дата19.07.2018
Размер231.5 Kb.
#75764
ТипАвтореферат
  1   2


СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО

ФИНАНСИ, СЧЕТОВОДСТВО И КОНТРОЛ ПРИ ВАК

СТОПАНСКА АКАДЕМИЯ “Д. А. ЦЕНОВ” - СВИЩОВ

КАТЕДРА “ФИНАНСИ И КРЕДИТ”

Петя Пламенова Василева

ПРОБЛЕМИ НА УПРАВЛЕНИЕТО НА ЛИКВИДНИТЕ АКТИВИ


АВТОРЕФЕРАТ


на дисертация за присъждане на образователна и научна степен “Доктор”

по научна специалност 05.02.05. Финанси, парично обръщение, кредит и застраховка
Научен ръководител:

доц. д-р Стефан Симеонов

Свищов

2010г.

Дисертационният труд е обсъден и насочен за защита в Специа­ли­зи­ра­ния научен съвет по Финанси, счетоводство и контрол при ВАК от ка­те­дра “Финанси и кредит” при СА “Д.А. Ценов” - Свищов.

Дисертационният труд е в общ обем от 156 стандартни машинописни страници и съдържа: увод - 5 страници, основен текст (три глави) – 132 страници, заключение - 3 страници, списък на литературните източници (170), 23 таблици и 2 графични схеми.

Защитата на дисертационният труд ще се състои на ……… от …… часа в зала …… на Университета за национално и световно стопанство - София на открито заседание на Специализирания научен съвет по Финанси, счетоводство и контрол при ВАК.

Материалите по защита са на разположение на интере­суващите се в отдел “Научни съвети” на Университета за национално и световно стопанство - София.

I. Обща характеристика на дисертационния труд

1. Актуалност на темата
През последните няколко десетилетия се наблюдава пови­шен интерес към проблемите, свързани с управлението на лик­вид­ните средства на фирмите, както от академичната об­щност, така и от различните мениджърски нива на фирмите. Този интерес до голяма степен е провокиран от процесите на либерализация на фи­нан­совия пазар и в частност - паричния пазар, развитието на техно­ло­гиите в сферата на паричните разплащания, въвеж­да­нето на но­ви и по-сложни финансови инструменти за краткосрочно инвес­ти­ране и не на по­след­но място глобализацията на бизнеса. Всичко това наложи финансовите мениджъри да преразгледат поли­тиките си за управление на ликвидните си активи, като търсят нови инстру­менти за краткосрочно инвестиране, авангардни схеми за разплащания и използват нови модели за оптимално използване на парични средства.

Финансовите мениджъри все по-осезаемо са изправени пред проблема как да минимализират разходите и/или максимализират ползите по управлението на ликвидните активи, като за пости­га­не­то на тази цел те трябва да придобият компетенции в областта на управлението на вземанията, подобряване на управлението на па­рич­­ните потоци чрез тран­сфе­риране на парични средства, кон­тро­­лиране на паричните разпла­щания, подбор на финансови инстру­­мен­ти на паричния пазар за инвестиране. Същевременно с това, за да успеят да осъществят ефективно краткосрочно инве­сти­ра­не, те трябва да познават и характеристиките на инвести­цион­ни­те алтер­нативи на паричния пазар, връзката между кривите на лих­ве­ните проценти на инструментите, и не на последно място – прин­ципите, методите и техниките на модерната портфейлна теория.



Актуалността на изследването се предопределя от нуждата от ефективно управление на ликвидните активи на българските компании в условията на глобална финансова криза. Финансовите отчети на българските фирми, котирани на БФБ-София, свидетел­ст­ват за наличие на висока степен на ликвидност, ниска рента­бил­ност и висока сте­пен на променливост на паричните потоци, свър­за­ни с дейността, което от своя страна говори за възможно нали­чие на сериозни резерви по отношение на финансовото упра­вле­ние на българските публични компании и по-специално техните лик­видни активи. Това налага задъл­бочено изследване на причи­ни­те за тези резул­та­ти и дефинирането на проблемите при упра­вле­нието на ликвид­ните активи на българските публични компании, и търсенето на пътища за тяхното елиминиране.

2. Обект и предмет на изследването
Изследо­ва­­тел­ската теза в настоящата дисер­та­ция е, че нерационал­но­то управление на ликвидните активи в българските пу­блич­ни дружества води до намаляване на тяхната финансова ефек­тив­ност, като инструмент за финансово управление на фирмата.. В процеса на доказване на тази теза изпъква и обек­тът на настоящото изследване - финансовото упра­вле­ние на ликвид­ните активи в публичните компании, коти­рани на Българска фон­до­ва борса - София.

Предметът на разработката са методите за управление и анализ на поведението на фирмените ликвидни активи в кратко­сро­чен и дългосрочен план.

3. Цели и задачи на изследването
Дисертационната разработка има за основна цел изучава­не­то на практиките за уп­рав­ление на ликвидните активи и тяхната ефек­тив­ност в българ­ски­те публични дру­жества, както и търсене на пътища за подо­бря­ва­нето им.

Задачите на настоящата разработка се свеждат до:

  • извършване на системен анализ на теоретичните пос­тановки на управлението на ликвидните активи;

  • систематизиране на емпиричните резултати от изслед­ва­нето на управлението на ликвидните активи от гледна точка на тео­рията на корпоративните финанси;

  • емпирично изследване на детерминан­ти­те на управлението на ликвидността на българските публични дружества;

  • дефиниране на основните проблеми пред финансовия мениджмънт на българските публични компании при ефективното управление на техните ликвидни активи, както и търсене на пътища и инструменти за тяхното преодоляване.



4. Методология на изследването
Методологията на изследването включва прилагането на тра­ди­ционните научни методи като сравнителния, структурния, хро­но­ло­гичния и количествения анализ, методите на индукцията и дедук­цията, де­дуктивен и индуктивен подход, както и серия от конкретни статистически техники за анализ на обекта на изследването.

Извън обхвата на дисертационния труд са останали въпроси, свързани с управлението на ликвидните активи в непубличните фирми от реалния сектор на икономиката и финансовите компании (търговски банки, застрахователни дружества, инвестиционни посредници, социално- и пенсионноосигурителни дружества), тъй като те са с доста по-различна философия за тяхното управление, спрямо изследваните в дисертацията публични компании.



5. Достижения на научната мисъл в изследва­на­та проблематика
Съществуващите изследвания, тематично свързани с ди­сер­тационната разработка, могат да се обособят в следните групи:

1. Теоретични изследвания, свързани със същността на парите, като ликвиден актив. Тук могат да се отнесат разра­бот­ки­те на Фридман (1994), Мишкин (2000), Уедърфорд (1997), Жуков (2000), Гуудфренд (1991), а от българските автори - тези на Стефа­но­ва (2000), Стоянов (2005), Христов (2002), Младенов (1998), Ненов­­ски (2001), Радков (1998), Михайлов (2004). В основ­на­та си част тази група изследвания акцентира на теориите за поя­ва­та на парите и тяхното място и роля като основен ликвиден актив при фи­нансовото управление на фирмата. Познаването на еволю­цион­ното развитие на парите поз­во­лява разбирането и по-пълно­цен­­но­то изследване на проблемите, свързани с ефективното упра­вле­ние на ликвидните активи.

2. Теоретични разработки, свързани с търсенето на пари, към които се отнасят изследванията на Фишер (1945), Кейнс (1936), Фридман (1969), Баумол (1952), Тобин (1956), Ми­лър и Ор (1966, 1968) и в които се търсят основните фактори, оказващи влияние вър­ху този процес. На база на тези основополагащи трудове, мно­зи­на автори изследват различни аспекти от търсенето на пари – от въздействието на финансовите иновации - Роли (1985), Хезъл и Мехра (1989), Макуис и Уайт (1989), Дутковски и Атесоглу (2001); през приложение на коинтеграцията при изследване на връзките в търсенето на пари – Мелник (1990), Арестис и Деметриадес (1991), Хендри и Ериксон (1991), Дутковски и Атесоглу (2001), до опти­ми­зи­ра­не на модела на Баумол-Тобин, Атанасио, Гуисо и Джапели (2002), Лукас (2000), Мълиган и Сала-и-Мартин (2000).

3. Модели, свързани с търсенето на пари от фирмите, към ко­ито се отнасят тези на Баумол, Тобин, Милър и Ор, Фридман (1959), Надири (1969), Мел­цер (1963), ДеАлеси (1966), Уилбрат (1975), Вогел и Мадала (1967), Коатес (1976), Маккалъм и Гууд­френд (1987), Атанасио, Гусио и Джапели (2002), Серлетис (2007).

4. Изследвания, свързани с компетенциите на финан­со­вия мениджмънт в областта на управлението на ликвидните акти­ви на фирмата, както и техниките и подходите за тяхното упра­вление. В първата насока се открояват изследванията на Гитман и Максуел (1985), Тиген (2001), Гентри (1988), Кендъл и Шери­дън (1991), Гундавели и Пачеко (2002), Скаджлионе и Прачиър (2002), Уинтърс (1999), Морис (1983), като от българските автори, работили в тази насока можем да отбележим Адамов (2006), Николов (1995) и Петров (2000). Като водещи изследвания пос­ветени на техниките и подходите за управлението на лик­вид­ните активи във фирмата можем да посочим Гитман и Сакдева (1982), Ричардс и Лауглин (1980), Бернстейн (1999), Фрасер (1988), Гентри, Ваидианатан и Лий (1990), Динев (1996), Аверкович, Илиев, Симеонова, Александров, Иванова, Крумова (2007), Иванова, Тодоров (2008), Адамов (2002). Пряко свързани с разглежданата про­блематика са и изследванията върху връзката на състоянието на ликвидните активи и финансовото състояние на фирмата - Шин и Соенен (2000), Це, Бакли и Уестърман (1998), Нордгрен (1981), Емери (1984), Лируди и МакКарти (1993), Лируди и Лазаридис (2000), Филбек и Крюгер (2005), Крапентър и Джонсън (1983), Смит и Бегеман(1997), Хоуорт и Уестнид (2003), Гош и Маджи (2004), Елджели (2004), Лазаридис и Трифониадис (2006)

6. Апробация
Части от дисератационния труд са обсъждани на редица научни семинари, международни конференции и работни срещи с мениджъри на водещи фирми и финансови експерти. Значителна част от разглежданите проблеми са направени достояние на широката общност чрез публикуването им в редица специализирани издания. Използваната методология и резултатите от изследването могат да се използват като основа за формулирането на макроикономически политики за стимулиране на българския бизнес, подобряване на неговата конкурентоспособност и преодоляване на последствията от финансовата криза.

II. Структура и съдържание на дисертационния труд
Дисертационният труд е в общ обем от 157 стандартни ма­ши­нописни страници и съдържа: въведение, основен текст (три глави), заключение и списък на литературните източници.

Структурата на изложението е следната:


Въведение
Глава Първа.

Теоретични основи на управлението на ликвидните активи

1. Паричната теория като основа на изследването на управлението на ликвидните активи

2. Моделиране на търсенето на пари от фирмите
Глава Втора.

Емпирични аспекти на управлението на ликвидните активи във фирмата

1. Управлението на ликвидните активи като част от теорията на фирмените финанси

2. Количествени техники и подходи при управлението на ликвидните активи на фирмата

3. Емпирични характеристики на връзките и зависимостите между състоянието на ликвидните активи и финансовото състояние на фирмата


Глава трета.

Емпирично изследване върху управлението на лик­видните активи в българските публични компании

1. Ограничителни условия и използвани данни

2. Методология на изследването

3. Влияние на текущите активи върху състоянието на текущите пасиви в българските публични компании

4. Влияние на дейността на българските публични компании върху техните текущи активи

5. Влияние на състоянието на ликвидните активи върху финансовото състояние на българските публични компании


Заключение
Библиография
III. Кратко изложение на дисертационния труд

Въведение
В увода на дисертационния труд се обосновава актуал­ност­­та на темата и мотивите за нейното изследване. Де­фи­ни­рат се основната цел, обектът и предметът на изследване. Фор­­му­лират се конкретните задачи, поставени пред изслед­ва­не­то. Очер­тава се структурата на дисертационната разработ­ка.

Глава 1. Теоретични основи на управлението на ликвид­ни­те активи
Проблемите, свързани с управлението на ликвидните активи са пряко свързани с паричната теория, тъй като тя изучава влия­ние­то на парите върху икономиката и по-конкретно ролята на паричната маса (коли­чеството пари) при определяне на цено­во­то ниво и съв­куп­ното производство.

Една от първите теории, обясняващи търсенето на пари е разработена от класическата школа. Според количествената теория, търсенето на пари не зависи от лихвения про­цент, тъй като според нея количеството на пари в обръщение зависи от номиналната величина на съвкупния доход при дадено ниво на дохода и определено количество стоки в обръщение.

Тезата за липса на връзка между търсенето на пари и лих­ве­ния процент е застъпена и в изследванията на икономистите-кла­си­ци Маршал и Пигу, които търсят коли­чест­во­то пари, което иконо­мическите агенти биха държали, като допускат, че послед­ни­те разполагат с определена свобода. Именно в този аспект техните изслед­вания се различават от тези на Фишер, който налага инсти­ту­ционалното ограничение на икономическите агенти. Според Маршал и Пигу, две от свойствата на парите служат за мотив за държане на пари: парите като разменно средство, и парите като резерв на богатството.

Чрез Теорията си за предпочитанието към ликвидността, в която крайъгълен камък е лихвеният процент, Кейнс се про­ти­во­по­ста­вя на икономистите-класици от Кеймбдриджската школа. Той разграничава три основни мотива за търсенето на пари: тран­зак­цио­нен, осигурителен и спекулативен. Според него първите два мотива за търсене на пари при нормални пазарни условия зависят от общата активност на ико­но­ми­ката и от номиналния доход, докато спекулатив­ния – от изме­не­ния­та в лихвения процент. Функ­цията на търсене на пари на Кейнс дава възможност да се изведе скоростта на парите, която се оказва, че не е константа, а също така зависи и от лихвения процент.

Разглежданата проблематика намира отражение и в изслед­ва­нията на Бау­мол, който защитава неокейнсианските виждания. Подоб­но на Кейнс, той също изправя икономическите агенти пред избо­ра между пари и облигации, като търси отговор на въпроса как и колко често иконо­мическите агенти да трансформират богатст­во­то си от един вид актив в друг, т.е. от пари в облигации и обратно. Баумол застъпва виждането, че паричните средства могат да бъ­дат раз­глеж­дани като запас от стоки, който притежателят им раз­по­лага. По този начин парите са държани, тъй като в даден момент те могат да бъдат използвани от него като средство за размяна при сключ­ване на сделки (осъществяване на транзакции). Освен това той допуска, че за икономическите агенти ползата им от държа­не­то на пари в наличност си има цена, която е пропуснатата лихва от въз­мож­ността те да бъдат вложени в облигации, както и че всеки един трансфер на богат­ството от пари в облигации и обратно е свързан с допълнителни транзакционни разходи.

Същевременно Баумол защитава виждането, че държането на пари в наличност е свързано с разход под формата на про­пус­на­та лихва, който трябва да се отчита при изследване на търсенето на пари от икономическите агенти. Неговият размер може да се определи като сумата на потенциалния лихвен доход от средния размер на държаните парични средства.

Моделът на Баумол допуска стабилно използване на богат­ство­то или запаса от парични средства, но на практика това не се случва. Съществуват периоди, през които икономическият агент (фирма) може да получи големи по размер парични постъпления, а в други - да изплаща поредица от свои задължения. Именно тази неритмичност и несигурност Милър и Ор разглеждат и предлагат модел, чрез който да се управляват паричните наличности и да се минимализира сумата на транзакционните и лихвените разходи за фирмата.

Те допускат, че паричният баланс флуктуира непредска­зуе­мо, докато достигне определена горна граница. Тогава фирмата вла­­га такава част от паричните си наличности в краткосрочни инве­сти­ционни инструменти, така че те да достигнат до опреде­ле­но нор­мално ниво. След това паричните наличности продължават да се изменят стохастично, докато достигнат определена долна гра­ни­ца. Тогава фирмата продава такова количество краткосрочни инве­сти­ционни инструменти, че размерът на паричните наличности да се възвърне до нормалното си ниво. Следователно паричната налич­ност се предполага да се движи в определени граници – долна и горна, до достигането на които се пристъпва към продажба или покупка на краткосрочни инвестиционни инструменти с цел наличностите да се върнат до нормалното си ниво.



Милър и Ор определят три фактора, които оказват влияние върху отдалечеността на долната и горната граница. Това са: променливостта на паричните потоци, лихвеният процент и тран­закционните разходи по покупко-продажбата на инве­сти­ционните инструменти. Ако променливостта на паричните потоци е висока или транзакцонните разходи са големи по размер, това води до по-широки граници, докато ако лихвеният процент е висок, то това би довело до тесни граници на изменение на паричните наличности.

В модела на Милър и Ор нормалното ниво към което се връ­ща нивото на паричните наличности не е средата между долната и горната граница,а е 1/3 от дистанцията между долната и горната граница, като при така направените предположения долната граница ще бъде достигана по-често, отколкото горната.

Мнозина автори приемат, че основното допускане за непред­ска­зуемост на па­рич­ните потоци е доста рестриктивно, тъй като повечето икономически агенти могат успешно да прогнозират крат­ко­срочно паричните си потоци. Мълинс и Хомоноф (1976) тестват модела на Милър и Ор. Те дости­гат до извода, че той се предста­вя относително добре в сравнение с наивните техники за упра­вле­ние на ликвидните активи, които обичайно се използват във фир­ми­те. Моделът може да подобри разбирането на природата на управлението на ликвидните активи във фирмата, но не може да доведе до значителни резултати, както се очаква от него.

Неокласическата школа, и в частност Фридман, основава своето разбиране за търсенето на пари не върху конкретни мотиви за държане на пари, а приема, че върху търсенето на пари влияние оказват набор от фактори, които са присъщи и за другите активи, и в частност - богат­ство­то и очакваният доход на активите спрямо до­хода от парите.

Монетаристката теория за търсенето на пари на Фридман има два отличителни белега: допускането, че очаква­на­та доход­ност на парите не е кон­стан­та, като по този начин лихвеният про­цент има слабо влия­ние върху търсенето на пари, което извежда по­стоян­ния доход като водещ фактор, и предположението на Фридман за стабилност на функ­ция­та на търсене на пари. Нап­равените две допускания от Фридман правят колебанията на фун­кцията на търсенето на пари много малки, а това прави скоростта на парите прогнозируема.

Последните десетилетия се отличават с множество нови раз­ра­ботки в областта на търсенето на пари. Автори като Кутбърсън и Тейлър (1987) опитват да отчетат прогностичното поведение в под­хода за държането на парите като съхранение на богатството, докато Роли (1985), Хезъл и Мехра (1989), Макуис и Уайт (1989), Дутковски и Атесоглу (2001) обясняват изме­не­нията в търсенето на пари в резултат на появата на нови и по-сложни финансови иновации, а Манкю и Съмърс (1986) насочват своя изследователски стремеж към открива­не­то на под­хо­дяща променлива за описване на търсенето на па­ри. Мно­жество автори използват постиженията на икономе­трич­на­та наука в изследване на връзките в търсенето на пари, като използват изчислителната техника на коинтеграцията.

Атанасио, Гуисо и Джапели (2002) използват данни за дома­кинствата, за да оценят параметрите на функцията за търсене на валута от модела на Баумол-Тобин, като вземат под внимание при­способяването на икономическите агенти към новите техно­ло­гии за транзакции и решенията за държане на лихвоносни активи. Изследванията в тази област са продължени и от Лукас, Мълиган и Сала-и-Мартин (2000).

Мълиган и Сала-и-Мартин (2000) дават отговор на въпроса как инфлацията влияе върху търсенето на пари от страна на дома­кин­ства­та, като в своето изследване достигат до извода, че в усло­вия­та на ниски лихвени проценти моделите на Баумол и Милър и Ор не са адекватни да обяснят поведението на домакинствата. В тези условия проблемът пред домакинствата е, не каква част от акти­ви­те им да бъдат лихвоносни, а въобще има ли смисъл от държането на лихвоносни активи, като това решение те определят като „решение за усвояване на финансовите техно­логии”. Тези заклю­че­ния се потвърждават и от резултатите от изследванията на Авери, Елайхаусен, Кеникел и Канър (1984), Манкю и Зелдес (1991), според които американските домакинства не притежават или влагат много малък дял от богатството си в корпоративни ценни книжа. Всички тези изследвания доказват, че моделите от типа на Баумол (1952), Милър и Ор (1966) са много подходящи за моделиране на търсенето на пари от фирмите, но не и от домакинствата.

В теорията на фирмените финанси управлението на ликвид­ни­те активи до голяма степен се базира на достиженията и моде­ли­те за тър­се­не на пари, макар че моделите, които се използват тук са до голяма степен адаптирани и с акцент върху оценяването на финансовите активи и пряко свързани с теорията на капита­ло­ва­та структура и из­след­ването на операциите. Разработването на модели за управление на ликвидните активи е затруднено и от редица практически услож­нения, свър­за­ни със сложността на ре­ше­нията за поддържането на парична наличност, които често са повлияни от множество фактори.

Множество теории се опитват да обяснят поведе­ние­то на фир­мите при управлението на ликвидните им активи, като пове­чето от тях акцентират върху наличието на силна връзка между ключови променливи и търсеното количество парични средства. Обикновено мо­делите за управление на ликвидните активи са оптимизационни и целят да минимализират разходите на фирмите по трансферирането на пари в пазарни ценни книжа и обратно. Типичен пример в това направление е изследването на Бригс и Сингх (2000) което доказва, че ако фирмите решат да дър­жат малки количества налични парични средства, то те трябва да имат достъп до паричния пазар или да продават активи, като и двете възмож­но­сти трябва да се използват умерено, поради свързаните с това разходи. Същевременно, в случай, че фирмите решат да под­дър­жат повече на­лич­ности, отколкото са им необходими, те трябва да вземат пред­вид алтернативната цена на парите. По този начин минимализирането на те­зи разходи или максимализирането на ползите от управлението на ликвидните активи се оказва в осно­ва­та на моделите за оптимално раз­пре­деление на наличностите.

Едни от най-често използваните модели за управление на ликвидните запаси в областта на корпоративните финанси са тези на Баумол-Тобин и Милър-Ор. Двата модела се базират на теорията за опти­малното управление на запасите, като моделът на Баумол-Тобин е детерминистичен, докато този на Милър-Ор – стохастичен. И двата модела са известни като транзакционни мо­де­ли, тъй като моделират търсенето на пари, основно в качеството им на „средство за размяна”, и същевременно се прави и допус­ка­не­то, че па­ри­те, като всеки друг актив се държат за потребление.



Серлетис (2007) възприема уравнението от модела на Баумол като функция на реалното търсене на пари и достига до извода, че търсенето на реални пари е пропорционално на корен квадра­тен от дохода и обратнопропорционално на корен квадратен на лихвения процент. В случай, че транзакционните разходи клонят към нула няма да има търсене на пари, тъй като икономи­чес­ките агенти ще синхронизират трансфера на пари с покупка на стоки и услуги. По този начин Серлетис математически доказва верността на напра­ве­ния от Мишкин извод, че увеличе­ние­то на дохода води до по-малко увеличение на търсеното количество реални пари.

Представеният модел на Баумол, както и направените ос­нов­ни изводи, показват отличителното разграничение с постановките на количествената теория, тъй като се доказва икономията от ма­ща­ба при търсенето на пари, както и значимото влияние на лих­ве­ния процент. Всъщност това разграничение кара Брунер и Мелцер (1967) да преразгледат модела на Баумол, като доказват, че при го­ле­ми­те стойности на дохода или малки размери на тран­зак­ционните разходи не се регистрира икономия от мащаба и по този начин за­клю­чават, че моделът на Бау­мол не би могъл категорично да се приеме за алтернатива на количествената теория.

Независимо, че основополагащо виждане в модела на Баумол е свойството на парите като средство за размяна, някои изследователи смятат, че модела не отразява достатъчно добре това отличително свойство на парите. Маккалъм и Гуудфренд (1987) пред­лагат подход, с който раз­глеждат търсенето на пари, като отчи­­тат транзакционната функция на парите. Те разглеждат иконо­ми­ка от голям брой еднакви ико­но­мически агенти, при която всеки икономически агент има функция на полез­ността, която цели да максимализира. Допълнително се допуска, че икономическият агент държи па­ри, тъй като те спомагат да извършва своите транзакции. Той израз­ходва време и усилия в пазаруване и отде­ле­но­то от него вре­ме и усилията за пазаруване са положително свър­зани с пот­реб­ле­ние­то, но за определено ниво на потребление те са отрицателно свър­зани с притежаваните реални пари.

Атанасио, Гусио и Джапели (2002) измерват транзакцион­ните раз­хо­ди с разхода на време, като допускат, че мениджърът, който упра­вля­ва ликвидните активи, се нуждае от време, за да из­вър­ши тран­зак­циите, а парите са средството, с което се пести транзак­цион­но време. Оттук оптималното ниво на паричен баланс се опре­де­ля посредством връзката на разхода на време при транзакциите с разходите за поддържане на парични наличности, вместо с лихво­нос­ните активи с тяхната номинална доходност за единица време­ви период. Оптимизационната задача се свежда до минима­ли­зи­ра­не на общите разходи, представляващи сума от разхода на тран­зак­ционно време и пропуснати лихви.

В своето изследване от 1959 г. Фридман, за разлика от кейн­си­ан­ците и неокейнсианците, не допуска че паричните налич­но­сти са вид запас, а акцентира върху тяхната производствена функция, т.е. те са фактор на производство. По този начин той приема, че парич­ни­те наличности са аналог на фиксирания капи­тал, а не на запа­си­те.

Придържайки се към виждането на Фридман, Надири (1969) възприема реалните парични наличности като фактор на произ­вод­ст­вото и смята, че като всяка друга ка­питалова инвестиция, уве­ли­че­нието на паричните наличности води до намаляване на паричния поток и обратно, тъй като парите са част от обо­рот­ния капитал на фирмата, подпомагащ производствения процес. Поддържането на адек­ватно ниво на парични наличности може да намали несигур­ност­та от посрещането на текущите задължения и по този начин да се избегне необходимостта от нерентабилната раз­продажба на активи. По този начин чрез своите модели Надири и Коатес се опитват да дефинират детерминантите на функцията на управле­ние­то на ликвидните активи.

Изследователският интерес на Надири към изследване на търсенето на пари от фирмите е провокиран от това, че според него нито тео­рията за оптималния запас (Баумол, Тобин и Милър и Ор), нито теорията за пред­почитането на дългосрочните активи (Фрид­ман, Брунер и Мелцер) могат адекватно да опишат поведе­ние­­то на фирмите при търсенето на пари. Поради тази причина, той базира модела си на неокласическата теория за фирмата, като реалните парични налич­ности се разглеждат като функция на ни­во­то на дохода, нивото на цените и алтернативните разходи от дър­жа­нето на пари.

На база изградения теоретичен модел и неговото емпирично тестване, Надири достига до изводите, че дългосрочните лихвени про­центи и изменението на лих­ве­ни­те нива са значими детер­ми­нанти на реалното притежа­ва­не на парични средства. Успоредно с това, той установява, че съществува икономия от мащаба от държането на лик­вид­ни активи, като тя не зависи от избора на променлива, която да представлява мащаба, както и, че реалните парични наличности са чувствителни от из­ме­не­ние­то на нивото на цените, като тяхната еластичност е по-ниска в краткосрочен период и по-висока - в дългосрочен, а изравняването на действителното ниво на парич­ните на­лич­ности към желаното е много бързо.

Според Коатес (1976) финансовият мениджмънт има за цел да мак­си­мализира реалната сегашна стойност на фирмата, като в предложения от него модел той из­веж­да необходимите условия за подобна максимализация и пределните производствени условия на труда, парите и капи­та­ла. Измененията в паричните наличности спо­ред него могат да се изразят чрез изме­ненията на дисконти­ра­ния паричен поток, като по този начин тези парични потоци са рав­ни на пазарната стойност на фирмата и тяхното максимализиране е основната цел на финан­со­вия мениджмънт, както е в синхрон с вижданията на теорията на фирмените фи­нанси.



Коатес (1976) гради своя модел за управление на лик­вид­ни­те ак­ти­ви върху производствената функция на Коб-Дъглас, като необхо­ди­мия запас от парични наличности се определя от ком­би­нирането на производствената функция и условията за пределна продуктив­ност на реалните наличности.

Извън разгледаните модели, интерес представлява и изслед­ва­нето на Мел­цер (1963), който базира своите виждани върху теорията за богат­ството, като допуска, че паричните наличности, държани от фир­мите, са функция на пазарния лихвен процент и нейното богатство (общите активи на фирмата). Той доказва, че стойността на паричните наличности, дър­жани от фирмата, зависят от доходността на различните акти­ви, в които може да се инвести­ра.



ДеАлеси (1966) тества модела на Мелцер чрез анализ на търсе­не­то на пари от британските фирми, като той измерва богатството на всяка фирма чрез пазарната и капита­лизация и открива, че фун­кцията на търсене на пари от британските фирми е еластична към богатството и е стабилна във времето.

Изключително важен въпрос при изграждането на модели за управление на ликвидни активи на фирмата е тяхната стабилност. Някои автори смятат, че финансовите и иновационни технологии могат да породят неста­билност на функцията на управлението на ликвидните активи.



Уилбрат (1975) открива ярко различие в природата на търсене на пари от фирмите и домакинствата, като достига до извода, че тър­се­нето на пари от домакинствата е по-стабилно. Той интер­пре­ти­ра нестабилността на търсенето на пари от фирмите като след­ст­вие на финансовите иновации, което се доказва и в изследванията на Вогел и Мадала (1967).

При оценяването на ефектите от иновациите в управлението на ликвидните активи някои изследователи прилагат сравнителен статичен анализ. Така например, Маркуис и Уите (1989) предлагат ре­ше­ние за оценка на средните на­лич­ности на пари за дълъг период чрез минимализиране на очак­ваните разходи, свързването на управлението на ликвидните акти­ви и оптималната стойност на риска от изтичане на ликвидности. Те дока­зват, че усъвършенст­ва­нето на техниките за управление на ликвидните активи значи­тел­но про­менят поведението на фирмите при практическото управле­ние на лик­видните активи, както и че изменението в екзогенните про­менливи би могло да се възприеме като импулс за ефективно управление на ликвидните активи и да се намали сумата на изис­куемия паричен баланс. Нещо повече, привеждат се доводи за уве­личението на еластичността на паричните наличности по отноше­ние на алтернативните разходи. Емпиричните резултати показват, че фирмите могат да реагират по-ефективно на измененията на тран­закционните нужди на пари, респективно параметрите на ела­стич­­ността, прогнозирани от базовите модели, би трябвало да имат по-ниски стойности, което означава, че поведението на фирмите при управление на ликвидните активи се подобрява.

В изследването си Вогел и Мадала (1967) обръщат внимание върху трудността в разграничаването между моделите, които са основани на богатството и транзакциите и достигат до изводи, противо­по­лож­ни на тези на Мелцер. Те доказват, че увеличаването на раз­ме­ра (активите) на производствените фирми не води до заместване на паричните средства с краткосрочни ценни книжа.

Връзката между икономиите от мащаба и управлението на ликвидните активи във фирмата е обект на множество изследва­ния. Надири привежда емпирични резултати, които показват нали­чие на икономии от мащаба при държането на ликвидни акти­ви, като тези изводи се потвърждават независимо от избора на про­мен­лива, с която се измерва ико­номията. По-късно Коатес (1976) твърди, че проблемът с наличието или липсата на икономии от мащаба от държането на ливидности зависи до голяма степен от тълкуването на теорията за оптималния запас и по-специално приложението и в паричната теория.



Надири (1969) предлага механизъм за изравняване към желаното ниво на парич­ни наличности, като се базира на допускането, че раз­­ликата между действителното и желаното ниво на парични налич­ности се елиминира чрез фиксиран процент за определен период, като според него това изравняване се извършва много бързо. Потвърждения на този извод може да се намерят в изслед­ва­ния­та на Роблес (2002) и Унгар и Зилбефарб, които чрез използването на динамични уравнения доказват, че продажбите са по-добър изме­рител на мащаба, отколкото сумата на активите. Същевременно, Коатес посредством използването на мето­да на най-малките квадрати достига до извода за бавно израв­ня­ва­не към желаното ниво на парични на­лич­ности, като неговите изво­ди намират потвърждение и в изследванията на Натке (2001).

От изключителна важност в моделите за управление на ликвидните активи на фирмите е алтер­на­тив­ната це­на на парите, която може да бъде представена чрез множест­во про­менливи, като: краткосрочните лихвени проценти, лихвените про­цен­ти на пасивите на финансовите посредници, дългосрочните лихвени проценти на облигациите, цената на капитала на фирмата. Надири (1969) приема, че алтернативната цена на парите се състои от три компонента: лихвени разходи – чрез лихвата, пропусната от държането на пари, вместо инвестирането в краткосрочни ценни книжа, капиталова печалба/загуба, породена от изменението в цените на ценните книжа, и обезценяването причинено от намаляване на покупател­на­та способност на парите, поради очакваното увеличение в цените на общото ниво на цените.

Що се отнася до отразяване влиянието на лихвените про­цен­ти върху управлението на ликвидните активи, различните автори използват множество измерители: доход­ността на съкровищните бо­но­ве, номиналният лихвен процент по банковите заеми, три­ме­сеч­ната доходност на съкровищните боно­ве и шест месечните про­цен­ти по търговските ценни книжа. Липсва и еднозначен отговор на въпроса кои лихвени проценти трябва да се използват – крат­ко­сроч­ни или дългосрочни. Според Надири (1969) по-подходящи са дълго­сроч­ните лихвени проценти, докато Коатес (1976), Маркуис и Уите(1989), Натке (2001) и Роблес (2002) защитават становището, че крат­ко­срочните лихвени про­цен­ти са по-точни.


Каталог: uploaded files
uploaded files -> Магистърска програма „Глобалистика" Дисциплина „Политическият преход в България" Доц д-р П. Симеонов политическа система и политически партии на българския преход студент: Гергана Цветкова Цветкова Факултетен номер: 9079
uploaded files -> Конкурс за научно звание „професор" по научна специалност 05. 02. 18 „Икономика и управление" (Стопанска логистика) при унсс, обявен в дв бр. 4/ 15. 01. 2010
uploaded files -> Автобиография Лична информация
uploaded files -> Стопански факултет – катедра „стопанско управление” специализиран научен съвет по икономическа
uploaded files -> Утвърдил весела неделчева
uploaded files -> Конкурс за проект, при реализирането на проекти, финансирани със средства от европейските фондове, по реда на зоп
uploaded files -> Христо Смирненски
uploaded files -> I. Описание на клиентския терминал Общи положения на работата на системата
uploaded files -> Специализиран научен съвет по отраслова и фирмена икономика при вак на република българия
uploaded files -> О б я в я в а м к о н к у р с: За длъжността “младши експерт


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница