Специфика на агорафобията и клаустрофобията през детската възраст и юношеството

Б. Тревога от раздялата

-- разделяш се доброволно -- чувстваш се разделен от

и извървяваш пътя си другите;

самостоятелно;

-- сам си; -- чувстваш се сам и

изоставен;

-- оттегляш се доброволно -- чувстваш се отхвърлен

и истински. от другите.

Ето как се очертават според психолозите нормалните етапи от развитието на личността:

• 
  отделяне на организма на детето от организма на майката;
  
• 
  отбиването е втората травма, по-маловажна сама по себе си;
  
• 
  отделянето от майката трябва да се превъзмогне психологически. Това е завоюване на независимостта, което детето постепенно трябва да извърши.
  

Много деца, подрастващи и дори възрастни се чувстват виновни поради раздялата с майка си и поради това, че я “изоставят” – върху нея те проектират обикновено собствената си тревожност от това да не бъдат изоставени. Тогава се проявяват смущения и неврози, придружени от чувство за несигурност и силно безпокойство.

За да се преодолеят тези чувства, е нужно детето да противопостави собствената си личност на тази на майката. Ако обаче самата майка е невротичка, тя има нужда да налага непрекъснато собствените си виждания и търси изява на постоянно подчинение. Налага на детето своята тревожност, своите притеснения, постоянното си предчувствие за опасност, тираничността си, настроенията си, неодобренията си. Тя трудно понася детето да има собствена личност. Нуждае се да й показват, че я обичат, че й се подчиняват, че ги уважават.

При такава ситуация детето се сблъсква с дълбоки противоречия. На първо място – майката не отговаря на символа, кой-то детето си е създало за нея. Вместо да има идеална, приемаща безрезервно майка, детето се натъква на майка, която се страхува, която обича, а после престава да обича, която натрапва обич-та си, за да я отнеме след това. Това обяснява реакциите на детето – тревожност и реакции срещу тревожността.

За да си върне сигурността, детето може:

• 
  да прави всичко възможно, за да се хареса на майката, и следователно да избягва всичко, което би могло да не й хареса;
  
• 
  да се подчинява безпрекословно на всички желания, на всички тиранични постъпки и на всички капризи на майка си;
  
• 
  да отхвърли възпитанието, което получава, и да развие постоянно поведение на агресивност, на лицемерие, на лъжепокорство и пр.;
  
• 
  да изтласка някои импулси – очевидно е, че враждебността, дори и омразата ще се проявят веднага;
  
• 
  да се чувства виновно;
  
• 
  несъзнавано да откаже да приеме, че майка му не съответства на идеала му за нея и да вярва машинално, че тя е права, а то – не.
  

След като тревожността се поражда от дълбинното усещане за опасност, лесно е да си дадем сметка, че първата опасност е вътре в самите нас. Всеки човек е тласкан в поведението си от първичните си инстинкти, най.активни от които са агресивните. От една страна, те изискват незабавно удовлетворение. От друга, тези нагони обикновено се натъкват на преградата на морала, на табутата, на заучените закони. Оттук идва повече или по-малко бруталният сблъсък между нагона и морала, който се опитва да предотврати неговата поява. Тревожността се е появила и е естествено тя да надделее, ако нагонът е силен, а моралните закони – примесени с чувство за вина.

Агресивността и враждебността са силни първоизточници на тревожност. Агресивността създава тревожност, защото поражда опасност. Агресивност означава враждебност, а при всички положения враждебността означава надпревара и предполага победител и победен. Но много хора се страхуват от надпреварата, за да не бъдат презрени, изоставени, критикувани, порицани. Те смятат, че ако са враждебни, са изложени на опасност, заплашена е сигурността им и има опасност да бъдат отхвърлени. По такъв начин те изтласкват агресивността си /за да отстранят опасността/. Вместо да изглеждат враждебни, те правят всичко възможно да изглеждат любезни, а това е несъзнаван механизъм, предназначен да предпазва от тревожността. /Триумфът на психоанализата. Пиер Дако; София, 1998г./

3.Безпокойство

Всяко човешко същество изпитва безпокойство. Това е присъщо на всеки мислещ човек и е в реда на нещата. Множеството въпроси, отнасящи се до живота, до света и до вселената, ни заставят да се адаптираме непрекъснато. Това, което ни води напред, което ни кара да търсим и да откриваме е точно безпокойството – съзидателно, положително и относително безобидно. Но не при всички хора безпокойството е в еднаква степен и когато тя е прекомерна, говорим за патологично безпокойство /тревожност/.

Патологичното безпокойство е болезнено чувство, при-дружено от една или повече външни прояви: бледност, треперене, нервна криза, сърцебиене, изпотяване, стомашни колики, задушаване, пресъхване на устата, подкосяване на краката и др. може да се прояви и астения в резултат на многократно повтарящи се емоции /емоционална преумора/. Безпокойството често се придружава и от натрапливи мисли. То е деструктивно чувство. Сякаш унищожава човека, предварително обезсилващо постъпките му. За разлика от страха, който е реакция при наличието на реална опасност, безпокойството е реакция на несъществуваща отвън опасност. То се основава на вътрешен, в някои случаи силен страх; често пъти безпокойството е породено от изцяло подсъзнателни причини. То се поражда от усещане за смътна, но неизбежна опасност. Човек е в плен на безпокойството и мозъкът му съчинява цели трагедии, въпреки че напълно осъзнава обективната им абсурдност. Често пъти е придружено и с усещане за безсилие пред надвисналата опасност, което само усилва действащия механизъм.

Безпокойството може да бъде обикновено психическо неразположение /черни мисли/, постоянно безпокойство или силна тревога без видима причина. Съществува и силно тероризиращо безпокойство, което довежда индивида до ступор /вцепе-нение/

Най-често срещани причини за безпокойство и тревожност са:

1. Всеки вътрешен конфликт по правило поражда безпокойство. Понякога конфликтът е подсъзнателен. Субектът констатира безпокойството си, но е неспособен да посочи мотивите за него.

2. Изтласкваната враждебност, която се проявява най-често в семейството или на местоработата. Ако родителят е властен, рязък, нормално е детето да изпитва враждебност. Но често пъти тя ще бъде изтласквана, преди да стигне до съзнанието. Това е така, защото етиката на “свръх-Аза” забранява бунта срещу родителите. В такъв случай подсъзнателното безпокойство се проявява чрез симптоми като: сънища, изпотяване, виене на свят, постоянен страх и пр.

3. Безпокойството се проявява, когато някой импулс заплашва определена жизнена потребност. Застрашеният жизнен интерес може да е чисто психически. В подобно положение са всички, които не са това, което изглеждат в собствените си очи и в очите на околните. Имат нужда да вярват, че впечатлението, което създават, е истинската им личност. Безпокойството е неизменно налице, подобно на постоянна вътрешна болка.

Споменахме, че безпокойството често се придружава от натрапливи мисли. Натрапливата мисъл е извънредно мъчително чувство. Появява се в съзнанието с известна повторяемост и понякога по твърде жесток начин. Мисълта е упорита, болезнена и предизвиква силна тревога с всичките й физиологични и психологични последствия.

Тя предопределя много от постъпките на индивида. Често се съпътства от кризи. Достатъчни са една дума, една мисъл или някакво обстоятелство, за да предизвикат кризата. Като че ли у човека се таи някаква сила, готова всеки момент да се отприщи. Тъй като осъзнава абсурдността на натрапливата мисъл, той започва отчаяна борба – битка между мисълта и разума. Оттук идва и пълното и болестно изтощение, което оставя обсебения без капчица сила и в състояние на дълбоко отчаяние.

Натрапливата мисъл е много разпространено заболяване. Съпътства често пъти неврозите и психозите. Варира от малката тревожна натраплива мисъл до силната и изтощителна натрапливост – фобиите.

Обсебеният от натраплива мисъл съзнава напълно състоянието си дори когато е в плен на манията си. Той се срамува от това свое състояние и се старае да го крие. Често успява. Изглежда “обезпокоен”, нервен, съсредоточен, превъзбуден, но всъщност в душата му се води трудната борба между мисълта и разума. Обсебеният от натрапливи мисли се стреми към увереност, основана на разума, която ще унищожи натрапливата мисъл. Но колкото повече търси и дискутира, толкова по-силна става манията. Най-незначителният въпрос поражда други въпроси, също толкова болезнени. Всяко уверение, получено по разумен път, поражда нова поредица от натрапливи мисли. Получава се ужасен омагьосан кръг, който се затваря все повече и повече от изтощителните усилия, полагани от човека.

Често пъти заболяването остава скрито. Дори някои страдащи от силни мании с нищо не се издават. Практически умът им е незасегнат, често пъти паметта им е безпогрешна. Бихме могли да ги разделим условно на временни и предопределени маниаци.

При т.н. предопределени маниаци манията може да е резултат от физическо или психическо предразположение. Неврозата е идеална почва за това. А и заседналите в подсъзнанието комплекси пораждат всевъзможни натрапливости./ Фантастичните победи на модерната психология. Пиер Дако; София, 1995г./

Фобията е разновидност на натрапливата мисъл. Характеризира се с чувство на страх от някаква мисъл, предмет или дадена ситуация. Всяка фобия завладява изцяло живота на индивида. Превръща се в специфична натрапливост, която понякога пречи на всякаква нормална дейност. Фобиите са персистиращи ирационални страхове с непреодолимо желание за отбягване на обекти и ситуации, които повишават тревожността им. Разстройството би следвало да причинява значителен дистрес, а страхът да се схваща от пациента като неоснователен.

Пациентите с фобийни разстройства стават тревожни само при определени ситуации и нямат неприятности, ако отбягват обектите или ситуациите, повишаващи тревожността им. Отбягващото поведение обаче може да стигне до крайности. Обектите, към които хората развиват специфични фобии, включват паяци, змии, кучета, плъхове, молци и др., а ситуациите – високи места /акрофобия/, затворени пространства /клаустрофобия/, пътуване със самолет /аерофобия/ или струпване на много хора /социални фобии/.

Агорафобия се диагностицира при наличие на силен страх в конкретни ситуации, придружен от прогресиращо ограничаване на обичайните дейности до степен на пълно господство на страха и отбягващото поведение върху живота на пациента. Агорафобията се среща по-често при жените във възрастта между 18 и 35 години и симптомите на тревожност се появяват само в характерни ситуации: отдалеченост от дома, претъпкани места, напр. в обществения транспорт, киносалони, магазини, в които трябва да се стои на опашка, за да се излезе, или въобще ситуации, които е трудно да бъдат напуснати бързо. Понякога присъствието на близки хора може значително да намали тревожността, някои жени се успокояват дори от присъствието на собственото малко дете. Други се нуждаят от присъствието на възрастен, за да могат да посрещнат заплашващата ситуация. Една пациентка може да се чувства съвсем сигурна в колата си, но изпада в истинска беда, ако тя се повреди, когато е сама.

С времето симптомите показват тенденция към задълбочаване и генерализиране – паническите пристъпи могат да се провокират само от мисълта за предстоящо излизане или могат да възникнат без никаква явна причина. В тези периоди пациентите предпочитат изобщо да не излизат.

Не съществува естествена разграничителна линия между здравите хора и тези с тревожни състояния. Тревожните разстройства наподобяват състояния като хипертонията и анемията в общата медицина. Съществуват различни изследователски критерии за диагноза, но те са произволни.

Симптоми на тревожност често придружават други по-диференцирани психични разстройства. Това са най-вече депресиите, но такива симптоми могат да се срещат и при всяко психично заболяване /т.е., над равнището на тревожността в диагностичната йерархия/. Тревожността е неразделна част от всяко натрапливо състояние. /Психиатрия в медицинската практика. Д Голдберг, С. Бенджамин, Ф.Крийд; Бюлетин на Българската психиатрична асоциация, 1999г./

Диагностицирането на неуравновесеностите в детската възраст е несъмнено от изключително значение. В действителност то е свързано с предотвратяването на неврозите в по-късна възраст. Понякога е по-лесно да се открият и излекуват в ранна възраст, защото детската неуравновесеност се проявява бързо.

I. Наблюдават се смущения в характера. На мястото на жизнеността и неустойчивостта, присъщи за детската възраст, детето проявява прекомерна “уравновесеност” и устойчивост. То е взискателно и упорито. Непослушно е, държи се предизвикателно, по недопустим начин противоречи и се противопоставя на средата си. Враждебно е, сърди се безпричинно и лъже. Характерът му става затворен и неотстъпчив. Появява се мързелът. Същевременно детето дава признаци на свръхчувствителност и прекалена срамежливост. В отделни случаи се стига до бунтове, бягство от къщи, скитничество и дори до кражби.

II. При детските неврози често имаме физически прояви. Например нощно напикаване, заекване, тикове, хистерични прояви и пр.

Най-ясно детската невроза се проявява в семейството. Малкият невротик се стреми да се покаже пред другите в най-добрата си светлина, а за близките му остават най-лошите му изблици. Ето защо често пъти е трудно да открием причината за този вид неуравновесеност.Дали тя се крие в семейството, или става дума за предразположение на детето? В случай че е “предразположено”, много добре разбираме колко е трудно на родителите да се справят с него… родителската лабилност може да стане причина за детската невроза, както често се случва. Но понякога евентуалната “слабост” на възпитателите е просто обезсърчение, тъй като виждат безполезността на усилията си…
6.1.Чести причини за детските неврози

Детската неуравновесеност обикновено е основана на чувствителността. От детето се очакват и изискват безброй адаптации към живота на възрастните. Много деца изпадат в затруднение, защото смятат, че им е невъзможно да се приспособят. При това положение те прибягват до инфантилни прояви, защото така се чувстват сигурни и щастливи. По този начин някои младежи си остават “деца”… или се прикриват зад болестта, за да запазят обичта и вниманието на родителите. Още повече, че всичко, което предизвиква чувства на фрустрация, унижение, страх може да породи невроза. По време на пубертета се появяват големите вътрешни конфликти: сексуални, религиозни, морални, философски и т.н.

Корените на детската невроза рядко са дълбоки. Дори ако родителите са неспособни да се справят с нея, достатъчни са няколко сеанса, за да бъдат прекъснати. Животът все още не е имал време да се организира и да кристализира покрай младата невроза. Ето защо често пъти не се налага да се прилагат глъбинни терапии. Чрез игри и рисунки детето “проектира” съзнателните си и изтласквани склонности. В детските рисунки съществува примитивен реализъм, който позволява да се разкрият дълбоките чувства. Детето с удоволствие се отдава на тези занимания, “тайната” му изплува на повърхността; психологът веднага я забелязва и решава как да постъпи /работа с детето, беседване с родителите, занимания с тях и пр./

Децата, подобно на възрастните, могат да развият страх, насочен към широк диапазон от предмети и ситуации. Някои от тези страхове /или фобии/ не са нормална част от психосоциалното развитие; това например се отнася за агорафобията.

Предпазливостта към непознати е нормален феномен през втората половина от първата година на живота, а в известна степен на социално опасение или тревожност са нормални в ранното детство, когато децата срещат нови, странни или социално застрашаващи ситуации. Деца с това разстройство показват упорит или повтарящ се страх и/или избягване на непознати; този страх може да се появява при среща с възрастни или връстници, или и в двата случая. Страхът е съчетан с нормална степен на избирателна привързаност към родителите или към други близки хора. Избягването или страхът от социални срещи са в степен извън нормалните граници за възрастта на детето и са свързани с клинично значимо социално нарушение.

Много са факторите, които влияят за проявлението на депресивните състояния, неврозите , безпокойствата или фобиите. Те са соматични, психологични и социални. Някои от тях са свързани с детството или с юношеската възраст. Понякога цели поколения са засегнати от такива прояви. Това може да се дължи на наследствеността или на семейната среда. Взаимоотношенията между деца и родители са сложни и наситени с много и различни емоции. Понякога децата се чувстват незащитени и се нуждаят от повече внимание от страна на родителите си. А тези деца или юноши, които са преживели травмиращи събития или са били малтретирани в семейството, са по-чувствителни, с по-слаб характер и са по-лабилни психически, по-податливи на депресивни и тревожни състояния, които пък с времето биха могли да се задълбочат и генерализират, превръщайки се в сериозен психологически и поведенчески проблем