Спирачките ме съмняват. Тая кола не е била на преглед от години



Дата06.05.2017
Размер47.85 Kb.
РАЗ-КАЗ
Един летен ден по шосето. Аз и тя. Пътуваме за Варна. За Варна знам само хубави неща. От приятелите и от книгите. Морската градина и така нататък. Враждата с Бургас. Ех, този Бургас! И там съм бил. Къде ли не съм бил.

С нея се запознахме на един купон. Бях си облякъл ризата от абитуриентския бал – за втори път, а тя разля питието си върху гърба ми. Някакъв оранжев сок, мисля, мултивитамин. Карай да върви!

Карам, карам, ама нямам книжка. Откраднах колата на баща ми. Сигурно съм откачил. Сериозно.

Обожавам киното. Гледам по два-три филма на ден. Има неграмотни хора, които обвиняват филмите за какво ли не. Лошото възпитание на младите например. По телевизията тече прекалено много кръв. Михаел Шумахер кара бързо. Истината е, че някои просто я носят вътре в себе си. The Need For Speed. Но авторитетите не искат да приемат, че нещо може да се роди просто ей така в нашите неуврели в бульона на живота глави.

Обаче може, и то какво! Първо беше любовта, каквато вероятно си я е представял само Шекспир, когато е писал "Ромео и Жулиета". Две деца, глупави и неориентирани. Смешни в своята безпомощност, преплели сърца.

"Толкова е прекрасна, когато ми се нацупи с нейната гротесково огромна уста и потънали в слънце очи! Обичам да се карам с нея, обичам да се бия с нея, обичам да се боря с нея, тя е нож в моите гърди" – ала все по-рядко.

Една жена, казват, трябва да бъде като филм на Серджо Леоне – красива, безмълвна и жестока. Аз, от друга страна, съм и нещо като почитател на Уди Алън и неговата Даян Кийтън, очарователно непохватна и непохватно очарователна.

Спирачките ме съмняват. Тая кола не е била на преглед от години.

Притеснявам се. Опитвам се да си спомня кога за последно сме излизали само двамата. Разбира се, че ходим по разните му там рождени дни, дискотеки и така нататък – шумни места, където музиката съсипва слуха ти, а алкохолът – съвестта ти. След като се запознахме и тръгнахме, нейните приятелки се заеха да й пълнят главата с глупости. Аз, видите ли, бях лошият. Защото нямах черна лимузина с перденца и пари в банката. Нямах и планове за бъдещето.

Имах само нея. На нея това не й стигаше.

Так че се сдобих с други.

Другите не бяха като нея.

Бяха кухи,

празни като бутилките от бира

на пода в студентската ми стая.

Може би са нямали приятелки, които да им пълнят главите с глупости.

Харесва ми да щракам химикалката в челото си и да пукам мозъчните си клетки сякаш са балончетата на онези смешни пликчета за уокмени и какво ли още не.

Опитах се да запазя целостта ни. Опитах се да се променя. Започнах да уча. Намерих си работа. За да ходя на почивка. А сега свих и колата на баща ми. Всичко заради нея.

Тя заспа. Това е висша форма на доверие – да заспиш, докато аз въртя геврека. Някъде по пътя я изгубих. Явно не съм достатъчно интересен. "Не умея да говоря хубаво, такъв съм си, мега свенлив". "Уикеда" са страхотни. Винаги успяват да ми оправят настроението. Тя така или иначе не ги чува, затова ще усиля уредбата до дупка, пък каквото ще да става.

Става това, че един слънчев ден я заварих да се натиска с някакъв не-му-знам-името на стълбите пред блока. Сигурно е искала да ми направи намек. Приятелско намигване, че съм идиот, кретен, бастун, тапир и – общо взето – не особено интелигентен. Мерси, казвали са ми го и преди. Много по-деликатно, много по-елегантно... Майтапът настрана, аз наистина не съм стока. В крайна сметка аз също я лъжа. Лъжех.

Говори се, че добрата стара Варна е изпреварила Пловдив като втория по големина град в България.

Не е за завист съдбата на градовете с мъжки имена.

Ето – сега и Вашингтон ще клекне пред Москва.

Мъжете сме онеправдани, дявол да го вземе!

Горим по-силно, но и по-бързо.

Бензинът ни свършва.

Бензинът ми свършва.

Нашата връзка е пръсната на парчета по земята. Разби я безразличието – моето и нейното. Затова и потеглихме за Варна, за да я съберем прашинка по прашинка на морския бряг. Истината е, че сме отчаяни и разчитаме на чудо. На една нищо и никаква ваканция.

Две думи за пътя. Пътят е страшен, но славен.

Веднъж проведохме следния безсмислен диалог:

- Здравей, какво четеш?

- Ботев.


- Ботев Пловдив?

- Христо Ботев.

- Моето либе?

- "На прощаване".

- О, прощавай!

- Няма нищо.

- Съвсем нищо?

- Не.


Вече няма нищо. Преди се забавлявахме заедно, но вече няма нищо. Преди си приказвахме за това и онова, но вече няма нищо. Преди копнеехме диво един за друг, но вече няма нищо. Нищо и никаква ваканция.

Съсредоточавам тежестта на тялото си първо върху стъпалото си, а после и върху педала за газта и политам сред два реда крайпътни дървета. Скоростта ми действа добре, а размитото отвън ми напомня колко мимолетно е всичко – как всеки миг е кадър от 35-милиметровата лента на битието, а ние трябва да внимаваме в картинката, за да уловим 25-тия – единственият невидим и единственият, който има някакво значение.

Философствайки над грамадните житейски проблеми, забелязвам с едното око, че слюнката й се стича по тапицерията. Колко гадно, би рекъл някой, но аз не съм този някой. Доставя ми удоволствие, че поне в съня си е все още хлапе, а не разглезена примадона.

Избърсвам със салфетка гротесково огромната уста, която ме изяде с парцалите и после ме изплю. Тя винаги е била по-силната от двама ни. И двамата искахме, но само тя знаеше какво. Вече не й бях нужен, тъй като не отговарях на желанието. Вече не я желаех, защото не й бях нужен.

Аз съм просто един предмет.

Аз съм просто една салфетка.

Смачкана и изхвърлена.

Изпускам един остър завой и губя контрол над колата.

Изхвърлена.

Дърво.


Смачкана.

Защо не гледах, когато трябваше?


Ако има нещо, което Холивуд е патентовал, то това несъмнено е хепиендът.

Щастливият край.

Той представлява способността да пренебрегваме детайлите и многобройните гледни точки в името на Голямата илюзия. Истинските майстори на киното обаче умеят да постигнат хепиенд и по обратния начин – наблягайки именно върху детайлите, на които никой друг не би обърнал внимание.

Нашият детайл беше нашето пътуване. То бе осеяно с дупки, но нито за миг не съжалихме, че го предприехме. Дори когато от него останаха само следи от гуми, автомобилни отломки и две тела, достойни за четката на някой от големите натуралисти – не им помня вече заглавията.

Защото това пътуване ни разкри истината.

Истината е проста.

Истината е гениална.

Истината е разказ.



Нашият разказ.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница