Списание „Адвокатски преглед брой 12 от 2006 г



страница1/3
Дата21.07.2016
Размер352.53 Kb.
  1   2   3
Списание „Адвокатски преглед” - брой 12 от 2006 г.
Процесуално легитимиран ли е юрисконсултът да представлява административнонаказващия орган в съдебната фаза на административнонаказателното производство - Ралица Илкова, Старши асистент в катедра “Наказателноправни науки” към ЮФ на СУ “Св. Кл. Охридски”
С преминаването на административнонаказателното производство в съдебната му фаза административнонаказващият орган придобива качеството на страна в процеса (По-подробно за участниците, субектите и страните в административнонаказателното производство вж в Костов, Д., Хрусанов, Д., Административен процес на Република България, С., Сиби, 2001, с. 56 и сл. и в Сивков, Цв. Административно наказване, С., Софи – Р, 1998, с. 83.).
В това си качество той се ползва от всички процесуални гаранции, предвидени в закона, за ефективно упражняване на правата и защита на законните му интереси в производството. Сред тях е и правото да получи своевременна и компетентна правна помощ и да се представлява пред съда от лице със съответната юридическа правоспособност.
И наистина едва ли може да се очаква, че наред с осъществяването на правомощията им в сферата на държавното управление лицата, натоварени с функциите по административното наказване, ще могат да вземат пълноценно участие в съдебните заседания, в които се разглеждат жалби срещу издадените от тях наказателни постановления или касационни жалби срещу решенията на районните съдилища. В редица случаи това би било и нецелесъобрано, ако тези лица нямат юридическо образование, което да им позволи да вземат адекватно и компетентно участие в разглеждането на делата от административнонаказателен характер пред съда.
Затова в големия брой случаи административнонаказващите органи се представляват в съдебната фаза на административнонаказателното производство от нарочно упълномощени за това лица.
Практика е в качеството на процесуални представители на административнонаказващите органи пред съда да се конституират лица с юридическо образование, назначени като юрисконсулти във ведомствата, в чиято структура се намират и органите, издали атакуваните наказателни постановления.
Внимателният анализ на уредбата на процесуалното представителство на страните в съдебната фаза на административнонаказателното производство обаче сочи, че тази практика е незаконосъобразна. Това е така по следните съображения.
Законът за административните нарушения и наказания (ЗАНН), чиято цел, съгласно чл. 1 от закона, е да определи общите правила за административните нарушения и наказания и реда за установяване на административните нарушения, за налагане и изпълнение на административните наказания и да осигури необходимите гаранции за защита на правата и законните интереси на гражданите и организациите, не съдържа правила, регламентиращи процесуалното представителство на страните в производството.
По силата на ограничителното препращане, съдържащо се в разпоредбата на чл. 84 ЗАНН, досежно производството пред съда по разглеждане на жалби срещу наказателни постановления, на касационни жалби пред окръжния съд и на предложения за възобновяване, в т.ч. и досежно правилата за оказване на правна помощ на страните в производството се прилагат разпоредбите на Наказателно-процесуалния кодекс (НПК).
В разпоредбите на Глава Х от НПК, озаглавена “Правна помощ”, се предвижда страните в наказателното, а съответно – и в административнонаказателното производство, да могат да се представляват пред съда от две категории лица: такива, упражняващи адвокатска професия по смисъла на чл. 3 от Закона за адвокатурата (ЗА) и съпругът, възходящ или низходящ роднина на лицето, нуждаещо се от правна помощ (вж чл. 91, ал. 1 и 2, чл. 100, ал. 3 и чл. 101 НПК).
Юрисконсултът не е сред лицата, изчерпателно посочени в процесуалния закон, които могат да оказват правна помощ на страните в съдебната фаза на административнонаказателното производство.
Следователно, юрисконсултът не е процесуално легитимиран да представлява и административнонаказващия орган пред съда по дела от административнонаказателен характер (арг. от чл. 84 ЗАНН вр. чл. 100, ал. 3 вр. чл. 91, ал. 1 и 2 НПК).
Конституирането на юрисконсулт в качеството му на процесуален представител на административнонаказващия орган от съда, е незаконосъобразно процесуално действие поради противоречието му с императивна процесуална норма – тази по чл. 91 НПК.
Срещу този извод е възможно да се изтъкнат редица възражения.
На първо място, може да се посочи, че съгласно чл. 7 от Наредбата за прилагане на единния класификатор на длъжностите в администрацията тъкмо длъжността на юрисконсулта е свързана с осъществяване на процесуалното представителство на съответния орган на държавна власт или юридическо лице.
Тази разпоредба обаче може да намери приложение в случаите, в които не противоречи на правна норма от нормативен акт от по-висока степен, каквито са например Гражданският процесуален кодекс (ГПК), Административно-процесуалният кодекс (АПК) и мн. др. В случаите, в които НПК се явява приложимият процесуален закон по отношение на следващите се съдопроизводствени действия, разпоредбата на чл. 7 от Наредбата не би могла да се приложи.
На второ място, може да се посочи, че в разпоредбата на чл. 88, ал. 1 НПК се съдържа препращане към правилата на ГПК, които, от своя страна, предвиждат държавата и юридическите лица да могат да се представляват от юрисконсулти (чл. 20, ал. 1, б. “д” ГПК).
Цитираното препращане обаче е ограничително – само доколкото в НПК няма съответни правила, а уредбата на процесуалното представителство по реда на НПК е подробно разгърната. Освен това приложението на ГПК в наказателното производство е относимо единствено към разглеждането на гражданския иск, приет за съвместно разглеждане в наказателното производство, т.е. юрисконсултът може да представлява само държавни органи, юридически лица и еднолични търговци, конституирани в наказателното производство в качеството им на граждански ищци или граждански ответници.
На трето място, аргумент против направения по-горе извод може да се търси в разпоредбата на чл. 47, ал. 2 ЗАНН, която предвижда ръководителите на ведомствата и организациите и областните управители, и кметовете на общини, на които е възложено да прилагат съответните нормативни актове или да контролират изпълнението им (лицата по чл. 47, ал. 1, б. “а” ЗАНН), да могат да възлагат правата си на наказващи органи на определени от тях длъжностни лица, когато това е предвидено в съответния закон, указ или постановление на Министерския съвет.
Следва обаче да се има предвид, че дори изрично упълномощените да издават наказателни постановления длъжностни лица да са юрисконсулти към съответното ведомство или организация, те упражняват функциите си по чл. 53 ЗАНН в качеството си на административнонаказващиоргани, а не на техни процесуални представители.
На последно място, може да се постави и въпросът дали този извод е валиден и при действието на АПК (обн., ДВ, бр. 30 от 11.04.2006 г., в сила от 12.07.2006 г.), който препраща към правилата на ГПК относно процесуалното представителство на административните органи пред съда (в чл. 17, ал. 3 АПК). Отговорът несъмнено е положителен и съображенията в тази връзка са следните.
Правилата на АПК не намират приложение спрямо административни актове (каквито са и наказателните постановления), за издаването и изпълнението на които е предвидено специално производство с оглед естеството им, каквото е уредено в ЗАНН (арг. от чл. 22, т. 1 АПК). Това е видно и от обстоятелството, че дейността по административно наказване не е включена в предмета на този кодекс, очертан в чл. 1 АПК.
Освен това, макар и с § 15 от ПЗР на АПК (в сила от 01.03.2007 г. – вж § 142, т. 1 от ПЗР на АПК) в ЗАНН да се уреди ограничително препращане към разпоредбите на Глава ХІІ от АПК, то е относимо само към реда за касационно обжалване на решенията на районния съд, постановени по жалба или протест срещу наказателно постановление, и компетентния да се произнесе по жалбата орган.
Предвид изложеното дотук считам за безспорен извода, че юрисконсултите не са надлежно легитимирани да представляват административнонаказващите органи в съдебната фаза на административнонаказателното производство.
Аргументираната по-горе теза противостои на наложилата се дългогодишна традиция юрисконсултите да вземат участие в съдебната фаза на административнонаказателното производство като процесуални представители на административнонаказващия орган. Въпреки това считам, че тя е законосъобразна и възприемането й ще доведе до по-ефективното охраняване на правата и законните интереси на участниците в съдопроизводството.

Сервитути - Асен Запрянов, адвокат от Пловдив


1. Всеки сервитут е вещно право в полза на собственика на недвижим имот и в тежест на собственика на друг недвижим имот. Сервитутът предпоставя наличието на два имота: единият слущеж, на който се налага, по израза на един стар закон, тегоба, и втори – господстващ, който се ползва с известна изгода (Розанис, С. “Имуществени отношения”. – С., 1994 г., с. 28).
Сервитутът представлява ограничено вещно право върху чужд имот, но в ЗС (за разлика от ЗИСС – отм.) той не се разглежда в тази светлина. В ЗС са разгледани като ограничени вещни права върху чужд поземлен имот само правото на строеж (чл. 63 – 67) и правото на ползване (чл. 56 – 62).
ЗС упоменава в чл. 50 – 54 терминът „ограничения на собствеността”, в който на практика се загатва сервитутат, без да се третира като ограничено вещно право върху чужд недвижим имот. В съдебната практика изрично е било отричано съществуването му като такова право (Р. 414/1969-ІІ-Сб., с. 148). Обаче както в доктрината (Боянов, Г. “Вещните субестивни права”. – С., 1997 г., с. 112-120), така и в последващите нормативни актове (Закон за водите – ДВ., бр. 67/1999 г. – чл. 103 – 115; Закон за енергетиката – ДВ., бр. 107/2003 г. – чл. 64 и § 26 ПЗР; Закон за устройството на територията – ДВ., бр. 107/2003 г. – чл. 182, ал. 2 (и в случаите, визирани в чл. 190 и 191 ЗУТ – преминаване през чужди поземлени имоти – и 192-104 – прокарване на отклонения от мрежи и съоръжения през чужди недвижими имоти – са налице сервитути), така наречените в чл. 53 ЗС „ограничения на собствеността с оглед на благоустройствени и здравни цели” се разглеждат като сервитути – ограничени вещни права върху чужда вещ.
2. Новата обществено-икономическа обстановка у нас – след 10.ХІ.1989 г. наистина налага по-съвременно отношение към тези „ограничения на собствеността”, а именно – те да се нарекат с истинското им име – сервитути, като трети вид ограничено вещно право върху чужд недвижим имот. Това е така, защото и официално приетите в ЗС като ограничени вещни права – правото на строеж и правото на ползване – също ограничават правото на собственика на поземления имот, върху който те са учредени. При тези два случая е налице ограничена или неограничена по обем и срок гола собственост върху упоменатия поземлен имот.
Така ще се нормализират нещата в новите реалности. докато до 10.ХІ.1989 г. се поставяше въпрос с казусите по чл. 50 – 52 ЗС и преминаването през чужд имот при селскостопански земи (чл.14 – 19 от Указа за опазване на селското стопанство – отм., „Извествия”, бр. 38/12.V.1953 г., впоследствие чл. 35 – 38 от Закона за опазване на селскостопанското имущество – ДВ.,бр. 54/1974 г.) нещата явно се промениха при възстановяването на собствеността върху поземлени имоти по реда на ЗСПЗЗ или реституционните закони.
Тези възстановявания на собствеността завариха случаи на осъществена техническа инфраструктура (водопроводни и канализационни мрежи и отклонения), с които лицата, възстановили собствеността си или техни правоприемници следва да се съобразят. Касае се до придобити права от лицата – физически или юридически, които са стопанисвали и са се разпореждали с имотите, върху които е била възстановена собствеността на предишните им собственици или техни наследници. Аргумент и подкрепа на това становище е и установената понастоящем нормативна уредба за принудително прокарване на такава инфраструктура през чужди поземлени имоти (чл. 192, ал. 2 – 8 ЗУТ, чл. 193, ал. 3 – 12 ЗУТ – ред. ДВ, бр. 65/2003 г.)
За съжаление налице са случаи на несъобразяване и посегателства върху заварена техническа инфраструктура. Не са изключени подобни случаи и занапред (Във в. „Марица”бр. 273/1.Х.2004 г., Пловдив е публикуван фрапантен случай на „Био терор от 20 дни”, свързан с премахване на канализацията на инфекциозна болница).
Всичко това налага пререгламентиране на законовата уредба по отношение на горецитираните „ограничения на собствеността”, преди всичко в самия основен закон – Закона за собствеността, както и да се установи редовна задължителна предварителна проверка от страна на техническите и контролните органи при започването на нов строеж. Тази предварителна проверка следва да намери съответно отражение в ЗУТ. Едно такова преуреждане и преосмисляне на нещата би било само от полза за обществото и ще спести много ненужни спорове и най-различни усложнения в отношенията между собствениците на съседни поземлени имоти.
3. В този ред на мисли изтъкваме и необходимостта от прецизиране на положенията в ЗУТ, разрешаващи строителството в чужд имот, а именно – текстовете на чл. 207 (допускащ още в първоначалната си редакция учредяване на право на строеж на техническа инфраструктура), чб. 182, ал. 1 – in fine (за строителство под повърхността на земята) и ал. 2 на текста, както и на чл. 161 (право да се строи в чужд имот по силата на специален закон).
Необходимо е да се прави разлика между строителството на самостоятелен обект в чужд имот, което съставлява ограничено вещно право, а именно правото на строеж от една страна и от друга страна – строителство на техническа инфраструктура в чужд имот, което съставлява упражнение на сервитут.

Някои особености при наследяването на земеделски земи - Людмила Велкова, адвокат от Пловдив


І. Реална суброгация
Когато не е възможно възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи в реалните граници, в които те са били включени в ТКЗС и др. селскостопански организации, възстановяването в нови реални граници се извършва както на собствениците, така и на техните наследници по закон или/и по завещание. Sunrogation – прехвърляне на задължение; встъпване в чужд дълг; заместване на длъжника; заменяне на едно лице с друго (Данов, Хр. Английско-български юридически речник, С.1999). Въпросът е дали завета по чл. 16 ал. ІІ Закона за наследството – на определена земеделска земя, ще произведе действие по отношение на трансформираните и комасирани имоти. Според някои съдии заветът би произвел своето действие само при възстановено реално право на собственост по отношение на земите, които са посочени в него. Възстановените с план за земеразделяне земи имат различни индивидуални белези – площ, вид, местност, съседи и т.н. – от посочените в завещанието, поради което последното няма да произведе присъщото му правно действие и е без доказателствена стойност в случая.
Този извод не е съобразен със закона. Приема се, че заветът има действие и при възстановяване в нови реални граници. Ако наследодателят е жив, той би получил при липса на друга възможност възстановяване на собствеността си върху равностойни по количество и качество земи по смисъла на чл. 17, ал.1 ЗСПЗЗ. След неговата смърт това право преминава в имуществото на заветника, на когото правото следва да се реституира така, както би се реституирало на собственика. Същото важи и за наследниците по закон. Това заместване на собственика - наследодател от неговите наследници по завещание и закон при реституирането на земеделските земи с план за земеразделяне в нови реални граници се нарича реална суброгация. Вж. Решение № 549/18.10.1996 г. по гр.д. № 191/96 г. І г.о. - БВС кн.11/1996 г., с.17.
Ето едно интересно дело и на ПРС. Установителен иск по чл. 97, ал. 1 ГПК. Ищецът се позовава на саморъчно завещание от 15.03.1953 г., с което наследодателят му е оставил едно лозе, което към момента на завета е било вече кооперирано в ТКЗС. ПК е възстановила правото на собственост върху лозето с план за земеразделяне на всички наследници на наследодателя. Ищецът иска да се признае за установено спрямо останалите наследници, че той е индивидуален собственик на процесното лозе на основание посоченото завещание. ПРС с решение № 40/14.03.2000 г. уважава иска, като приема: съгласно чл. 90а ЗН завещание и продажба на наследство, съставено и извършена след одържавяване или включване в ТКЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации, на имоти, собствеността върху които се възстановява, нямат действие за възстановените имоти.
С решение № 4/27.02.1996 г. по к.д. № 32/95 г. на КС на РБ (ДВ, бр. 21 от 1996 г.) разпоредбата на чл. 90а се обяви за противоконституционна. Конституционният съд прие, че собствениците никога не са губили в цялост своето право, че със ЗСПЗЗ то се възстановява в пълноценния му вид, и не се придобива отново. В резултат на което възстановяването на правата на собствениците, внесли земи в ТКЗС, по силата на закона автоматично прави приелите наследството наследници по завещание собственици на съответната завещана им част.
ПОС отменя това решение, като приема, че ищецът не доказва завещателят да е бил собственик на процесното лозе към момента на смъртта си - 1953 г., като се позовава на чл. 19, ал.1 ЗН - заветът на една определена вещ е недействителен, ако завещателят не е собственик на тази вещ при откриване на наследството. С решение 414/23,07.2002 г. ВКС отменя решението на въззивната инстанция с мотива, че въпросът дали общият наследодател е бил собственик на завещания имот не е поставян от страните. Искът неправилно е разгледан от ПОС като установителен иск за собственост към настоящия момент. Спорът е всъщност на кого следва да се възстанови, а тъй като възстановяването е извършено в нови реални граници - кой е собственик на новия имот, определен с плана за земеразделяне.
ІІ. Наследяване при осиновяване
Една от разликите между пълното и непълното осиновяване е, че при непълното осиновеният наследява своите рождени родители, а при пълното - не ги наследява.
До 23.VI. 1961 г. единственият законов режим е на непълното осиновяване - вж.”Семейно право”изд.1990 г.проф.Лиляна Ненова, с. 161, пар. 8. Съгласно чл. ЗЗ, ал. 1 от Закона за припознаване на незаконородени деца, за узаконяването им и за осиновяването (утвърден с Указ от 17.12.1889 г. под № 483, ДВ, бр.9/12.01.1890 г.) осиновеният запазва всички права и длъжности спрямо семейството, към което той принадлежи по рождение. Последващият Закон за извънбрачните деца и за осиновяването (обн., ДВ, бр. 267 от 26.11.1940 г., изм. бр. 197 от 9.09.1944 г., бр. 171 от 26.07.1945 г., бр. 205 от 7.09.1946 г., отм. бр. 182 от 9.08.1949 г. в сила от 9.09.1949 г.) възпроизвежда буквално това положение в чл. 49 – “осиновеният запазва всички права и длъжности спрямо семейството, към което той принадлежи по рождение”. Двата закона познават само непълното осиновяване, при което осиновеният наследява роднините си по произход съгласно Закона за наследството. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 81, ал. Ш от Закона за лицата и семейството, редакцията в ДВ, бр. 182/1949г. 81. (Обн. ДВ, бр. 182/1949 г.) Между осиновения и осиновителя се създава отношения на дете към родител, но осиновителят не наследява осиновения.
Осиновеният може да приеме името на осиновителя.
Осиновяването не създава гражданско-правно отношение между осиновения и роднините на осиновителя, нито между последния и роднините на осиновения, освен ако законът разпорежда другояче.
Осиновеният запазва всичките си права и задължения спрямо семейството, към което принадлежи по рождение.
През 1961 г. е прието изменение на чл. 81 от ЗЛС, с което заварените осиновявания са пренормирани в пълни осиновявания. 81. (Изм. Изв., бр. 50/1961 г.) Между осиновителя и неговите роднини, от една страна, и осиновения и неговите низходящи, от друга, възникват права и задължения, каквито съществуват между роднини по произход.
Правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи, от една страна, и родините им по произход, от друга, се прекратяват, освен когато родителят на осиновения е съпруг на осиновителя. Тази разпоредба не отменя забраните по ал. 1, букви “а” и “б” и ал. 2 на чл. 23.
По силата на преходното правило в ЗИД на ЗЛС от 1961 г. пълното осиновяване е отнесено и към заварените осиновявания с разпореждането, че чл. 81 ЗЛС се прилага и за заварените осиновявания. И тъй като нито чл. 81 ЗЛС, нито чл.105 от СК-отм. в сила от 22.V.1968 г. определиха кои са тези осиновявания, още тогава възникват затруднения в практиката. Проблемът касае главно делбените имуществени спорове на наследници на субектите на осиновителни правоотношения. Върховният съд е имал случаи да се произнесе по подобни спорове. Решение № 19 от 16.01.1992 г.на І г.о. по гр.д. № 1134/91 г.-Сб., с.39; БВС - кн.2/1992 г., с.15 и Решение № 96 от 29.12.1989 г. по гр.д. № 71/89 г. ОСГК - Сб., с.39; БВС - кн.3/1990 г., с.11 са с принципно значение по този въпрос. Според тях “заварено” е това осиновяване, по което и двете страни са живи при влизането в сила на изменението на чл. 81 ЗЛС на 26.06.1961 г. Следователно ако осиновителят е починал преди тази дата, осиновяването е останало непълно и осиновеният ще може да наследи рождените си роднини. Ако е починал осиновеният, осиновителят не го наследява. При непълното осиновяване по СК от 1968 г. и по сега действащия СК, решението е обратното - чл. 62 изр. ІІ СК отрича наследственото право на рождените родители - “рождените родители не наследяват осиновения”. Но често при смъртта на осиновения осиновителят е починал. При непълното осиновяване това прекратява по право осиновителното правоотношение. Затова наследниците на бившия осиновен при липса на негови низходящи ще са родителите, респ. другите роднини по произход - т.е. прилагат се общите правила на наследственото право.
III. Чл. 9-А от закона за наследството – ТР № 1/1998 г.
Кой е “последващ съпруг” по смисъла на чл. 9а Закона за наследството, създадена със ЗИД на ЗН (ДВ бр. 60 от 24.07.1992 г.).
Чл. 9а - “Когато към открито наследство се възстановява собственост върху недвижими имоти, одържавени или включени в Т КЗС или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации, наследници на последващ съпруг не наследяват, ако той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака му с наследодателя няма родени или осиновени деца.”
Разпоредбата е възприета (ДВ, бр. 60 от 24.07.1992 г.) след влизане в сила на ЗСПЗЗ (ДВ, бр.17/1991 г.) и останалите реституционни закони – Закона за възстановяване собствеността върху магазини, работилници, складове и ателиета (ДВ, бр.105 от 1991 г.), Закона за възстановяване собствеността върху недвижими имоти (ДВ, бр.15 от 1992 г.), Закона за възстановяване собствеността върху някои отчуждени имоти по ЗТСУ, ЗПИНМ, ЗДИ и ЗС (ДВ, бр.15 от 1992 г.). Понятието “последващ съпруг” не е легално дефинирано, нито се сочи в закона ЮФ, по отношение на който съпругът се явява последващ.
Имало е противоречиви решения – някои съдии възприемат, че последваш е този съпруг, който е сключил втори и следващ брак след одържавяването на имотите. В други – че такъв е съпруг от всеки брак, сключен след одържавяването.
ОСГК възприема, че понятието “последващ” трябва да се свърже с момента на одържавяването на имотите. Обяснението за това разрешение е, че ако бракът с наследодателя е сключен преди включването в ТКЗС, предполага се, че съпругът на наследодателя в определена степен е могъл да има принос в придобиването на имотите. Затова справедливо е неговите наследници да наследят. Ако бракът е сключен след кооперирането на земите, всякакъв принос на съпруга-наследник е изключен. В този случай е оправдано от морална гледна точка да се отрече правото на наследяване на наследниците на последващия съпруг, когато от брака няма деца.
Идеята е да се запази собствеността за лица, които имат родствена връзка с наследодателя.
При това тълкуване на чл. 9а ЗН (ДВ, бр. 60 от24.07.1992 г.) единственият съпруг на наследодателя също може да се окаже “последващ”, ако бракът им е сключен след кооперирането на земите. И обратното - бракът може да е втори, трети за наследодателя, но ако е сключен преди одържавяването, съпругът няма да се третира като “последващ”.
Важно - чл. 9а има действие само за имоти, които са индивидуална собственост на наследодателя. Не се прилага, когато се открива наследство на наследник на съпруга-собственик.
За да се изключат от наследяване наследниците на последващия съпруг, трябва кумулативно да са налице следните предпоставки:
1) бракът да е сключен след одържавяването/кооперирането на имота
2) съпругът да е преживял съпруга-собственик
З) от брака да няма родени/осиновени деца
4) последващият съпруг да е починал преди възстановяването на
собствеността
Ще ви представя един казус, решението по който илюстрира много обосновано това тълкуване - решение № 187/09.04.2003 г. по д. № 573/2002 г. на ВКС І г.о. по дело . кантората ни. Казусът накратко е следният:
Процесният имот е собственост на Стойко, поч.1983 г. Негови наследници остават съпругата му Пена и майка му Сава. През 1994 г. преживялата съпруга почива. Родителите на Пена предявяват иск за делба срещу братята и сестрите на Стойко. Роднините по произход възразяват, че родителите на Пена не са наследници, тъй като Пена е “последваща съпруга” по смисъла на чл. 9а ЗН, защото бракът й със Стойко е сключен през 1953 г., а имотът е внесен в ТКЗС през 1951г.
Първата и втората инстанция допускат делба с участието на родителите на Пена, като приемат, че чл. 9а не се прилага. ВКС потвърждава тези решения със следните мотиви: процесният имот е бил внесен в ТКЗС през 1951 г. от Стойко. Но до 1961 г. той не е бил земеделска земя, а е бил дворно място. Експертизата по делото установява, че имотът е бил в регулацонните граници на селото. Съгласно чл.11 от Примерния устав на ТКЗС от 1950г. член-кооператорите запазват правото на собственост в реални граници само върху земята, включена в регулационния план на населеното място. Член-кооператорът запазва собствеността върху имота си изцяло, вкл. и правото да се разпореди с нея в полза на трето лице – некооператор (чл.11, ал.ІV). Същото разбиране е изразено и в ППВС № 8/1980 г. т.4. Следователно Стойко е станал член-кооператор през 1951 г., но обобществяването на процесният имот е станало през 1961 г., когато от дворно място статутът му е променен на земеделска земя. Бракът му с Пена, сключен през 1953 г. не се явява последваш, а е преди одържавяването.Затова наследниците на Пена ще наследят имота на Стойко.

СТАНОВИЩЕ на Висшия адвокатски съвет за данък добавена стойност върху правото на защита


Уважаеми колеги,


Както ви е известно, Висшият адвокатски съвет категорично се противопостави на облагане на правото на защита с ДДС още на ниво Парламент.
Независимо че Парламентът прие освобождаване на правото на защита от ДДС, в изпълнение на политическа поръчка на управляващата коалиция Парламентът наруши чл. 88, ал. 1 от Конституцията и на четвъртото четене прие един противоконституционен текст.
Висшият адвокатски съвет сезира Президента на Република България с искане за налагане на вето върху закона. Вместо вето Президентът подписа указ за обнародване на закона.
Висшият адвокатски съвет продължи усилията за промяна и след упорито убеждаване и разясняване на противоконституционните аспекти в закона успя да убеди омбудсмана на Република България – г-н Гиньо Ганев, и същият внася искане до Конституционния съд за отмяна на противоконституционния текст.
Това ще стане юридически факт до края на месец декември 2006 година.
В тази връзка и с оглед многобройните запитвания от Ваша страна за позицията на Висшия адвокатски съвет и създаденото огромно напрежение в страната в адвокатските съвети апелираме към Вас да подкрепим с реални действия искането на омбудсмана:
1. Всеки адвокат да отвори книга в кантората си и помоли всеки негов клиент, роднина, приятел, съсед или познат да отговори на въпроса: „Смятате ли за редно да заплащате данък на държавата за това, че защитавате своите нарушени права?”
2. Всеки адвокат да проведе широка разяснителна работа, че този данък не е данък срещу българската адвокатура, а е данък, насочен срещу всеки български гражданин.
3. Да се укаже на колегите, че законът няма обратно действие, поради което е недопустимо да допуснат натиск върху тях за регистрация по ДДС или още по-малко – да отидат доброволно да се регистрират.
Очакваме в кратки срокове набирането на стотици хиляди подписи от българските граждани, за да подпомогнем Конституционния съд и да го въоръжим с усещането, че действа в защита на българския народ.

СТАНОВИЩЕ на Висшия адвокатски съвет за касовите бележки от фискални устройства

Във връзка с постъпили запитвания Висшият адвокатски съвет изразява становището си по въпроса дали адвокатите от 1.01.2007 г. следва да издават касови бележки от фискални устройства.

Отговорът на този въпрос е категорично – НЕ!

Внимателният и точен прочит на новоприетия и публикуван в бр. 95/2006 г. на „Държавен вестник” Закон за данъците върху доходите на физическите лица сочи, че законодателят не въвежда такова изискване за адвокатите. Това е така, защото:
В първата алинея на чл. 9 от закона – „Документи и отчитане на доходите”, е заложено общото правило, че данъчно задължените лица са длъжни да се отчитат с касови бележки от фискални устройства.
Втората алинея от същия член сочи и изключенията от общото правило – лицата, които не са длъжни да издават касови бележки от фискални устройства, се отчитат за доходите си от източниците по чл. 10, ал. 1, т. 3 и 4 чрез издаване на документ, съдържащ съответните реквизити – в случая за адвокатите безспорно това е квитанция от адвокатския кочан.
Доходите на адвокатите, като данъчно задължени лица, законодателят третира като такива от групата на „Доходи от друга стопанска дейност” – чл. 10, ал. 1, т. 3 от закона.
Изводът в тази насока е безспорен, тъй като видно от разпоредбата на чл. 29 – „Доходи от друга стопанска дейност”, адвокатите са включени и посочени в т. 4 на същия – „Доходи от свободна професия”, каквато безспорно е адвокатската професия.
От изложеното безспорно се стига до извода, че няма промяна в начина на отчитане на адвокатските хонорари и не се въвежда изискване за издаване на касова бележка от фискално устройство.

Решения на Висшия адвокатски съвет




На заседанието си на 15.12.2006 г. Висшият адвокатски съвет взе следното решение във връзка с одобряването на вида на адвокатската тога.
Висшият адвокатски съвет с 10 гласа „за” и, 3 „против”
прие

Решение № 665
Приема тогите на адвокатите да бъдат в черния вариант с бяло жабо, предложен от „Жени-Стил”.

Висшият адвокатски съвет с 10 гласа „за” и 1 „против” прие
Решение № 666
Адвокатските тоги да бъдат изработени на едно място – от фирма „Жени-Стил”.

Висшият адвокатски съвет с 14 гласа „за” единодушно прие
  1   2   3


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница