Списание „Прозорец”1/12 Милостта на наказанието



Дата22.12.2018
Размер86 Kb.

© Списание „Прозорец”1/12

Милостта на наказанието

Зора Динчева
Тези хубави очички,

тези мънички ръчички,

тези тънички пръстенца,

тези ритащи краченца!

От тях лъха чистота, съвършенство, красота!

Обич, мир, добро сърце,

това е моето дете!
Питали ли сте се някога кое е най-щастливото събитие в живота на едно семейство? Мисля, че отговорът е близко до ума – разбира се, става дума за раждането на бебе. И каквото и да са говорили родителите по време на бременността, колкото и да са си обещавали как ще бъдат строги, справедливи и ще държат на определени принципи във възпитанието, в момента, в който след изтърпените ужасни часове на чакане и болка лекарят положи малкото съкровище в ръцете им, и двамата загубват ума и дума. Мъничето им изглежда толкова съвършено, че дори само мисълта това същество да прекрачи границите или да нарани някого им се струва невъзможна. Понеже не усещат как то расте пред очите им и се променя с всеки изминал ден, те често продължават да смятат, че добротата и невинността от онзи първи миг са се запазили в душата му. И по никакъв начин не могат да си обяснят лошите му прояви. Биел се в детската градина? Учителката е виновна, защо не контролира групата? Оскубала съседчето на площадката? Съседчето я е предизвикало, тя само се е защитавала. Докато детето е малко, е лесно вината да бъде приписвана на другите. Но докога може да продължава това?

Вероятно най-ранната криза в съвместния живот на родителите и детето настъпва, когато възрастните осъзнаят, че то не само не е символ на чистотата и съвършеното добро, а, напротив, инатът и неподчинението му идват отвътре. Всеки честен родител ще признае, че в 90% от случаите е трябвало да полага огромни усилия, за да научи детето си да отхвърля злото, което му идва като че ли естествено отвътре, и вместо това да го научи на добро. Подобно разбиране е в рязко противоречие с подкрепяната от много хора теория, че децата се раждат милостиви и невинни, а грешките във възпитанието и всеобщата поквара на обществото ги превръщат в престъпници, наркомани, убийци... Къде е истината? Нека помислим логично - едва ли има семейство, което открито да признава, че иска да научи детето си на зло. Всички старания на родителите отиват в една посока: малчуганът им да постъпва и да бъде оценен като добър човек. Но как, на фона на тези усилия, няма да срещнете нито един малък човек, който с удоволствие да дава играчките си на всички останали деца в парка? А да познавате дете, което доброволно би почерпило другарчетата си със „Зрънчо“? Или да се сещате за някое мъниче, което без проблеми би отстъпило на свой връстник мястото си на люлката? Лично аз – не.

Преди време една отчаяна майка ме попита: „Не мога да разбера откъде дъщеря ни взе този ужасен характер?! Не прилича нито на мен, нито на баща си, а на всичкото отгоре всеки ден става все по-трудна и злоупотребява с търпението ни!“

В миналото се е смятало, че основно средата оформя характера и личността на човека, а биологичните му родители биха имали влияние върху него само ако той израсне при тях . С времето и с напредъка на научните изследвания в психологията тази хипотеза е отхвърлена и на нейно място идва предположението, че външната среда и гените влияят в равна степен при формирането на характера . Сега все повече учени смятат, че основната роля играят гените, а средата е много по-малко съществена . Това означава, че бебето се ражда със заложен в себе си характер и дори да бъде осиновено в деня на раждането си и никога реално да не види биологичните си родители, то носи в себе си техния генетичен код и информация. Теорията, че детето е „табула раса“ – бяла дъска, върху която ние, възрастните, записваме някакви неща, за да го изградим, - вече е отхвърлена. Следователно при възпитанието на едно дете, независимо дали сме го родили или осиновили, ние съвсем не започваме от нулата, а вече имаме някакви данни, според които трябва да градим. Какво съдържат тези данни – лошо или добро?

Според Българската православна църква, когато едно неосъзнато дете или бебе приеме водно кръщение, то не се освобождава от личните си грехове, защото все още ги няма – прекалено малко е, за да е извършило каквото и да било зло на тази земя. Но при трикратното потапяне във вода Иисус избавя детето от първородния грях – вината, която тегне върху всеки човек, роден като поколение на Адам и Ева, нашите прародители, първи избрали злото пред съвършената Божия воля. Ето какво живее в душата на детето още от първия миг на раждането му - не чистота или ангелска невинност, а грехът. От тази гледна точка родителите се оказват изправени пред много трудната задача да върнат към доброто своето любимо същество, в което по програма са закодирани предимно егоизмът, инатът, непослушанието...

И всичко това се случва на фона на една трагична картина. Напоследък човешкото общество в световен план преминава през все по-осезаеми процеси на нравствена разруха – хората крадат, лъжат, водят войни, а подлостта и жестокостта отдавна са преминали всички граници. Логично е да се попитаме защо при целия технологичен и научен напредък упадъкът на душата става все по-явен? И понеже в последно време човек издига в култ не нещо друго, а собственото си „аз“ и неприкосновеното си лично пространство, му се струва естествено да намери причината за тези мрачни събития именно в незачитането на неговото его и на собствените му граници. Оттук лесно се стига до заключението, че строгостта и наказанието в детска възраст са главните виновници за объркването на характера, а по-късно и на личността – според много учени те унижават детето и му създават чувството, че е непълноценно. Ограничават свободата му на развитие, което с времето води до емоционална нестабилност. Така детето няма самочувствие, за да изгради здрави приятелски връзки в своята среда, където да живее сигурно и удовлетворено. Но нека помислим дали има основание за това на фона на следните няколко примера от реалния живот.

Малко момиченце ужасно ревнувало от своята седеммесечна сестричка. Имала чувството, че мама и татко са я позабравили покрай грижите за бебето и това никак не й харесвало. Всеки път, когато майка й приспивала малкото в количката, тя се стараела да отвлече вниманието й с викане, плач и молби да дойде да си играят. Един път толкова се ядосала, че пред майка си се опитала да прекатури количката със спящата сестричка. Друг път нарочно бутнала ръката на майка си, която тъкмо давала каша на бебето. Лъжицата отхвръкнала и го ударила по главата. Но дори след тези два драстични случая майката си замълчала и не се скарала на голямата си дъщеря. Тя съзнавала колко е стресирана от ревността си и не смятала да я натоварва допълнително със забележки. Така животът продължил по старому, но не задълго. Един ден, докато родителите пиели кафе в кухнята, от стаята на бебето се чул нетипично силен и тревожен плач. Когато и двамата се втурнали да видят какво става, заварили ужасна картина – бебето лежало будно в креватчето си, а от единия му клепач стърчали две дълбоко забити карфици. Каката седяла клекнала до него, без какъвто и да било опит да се прикрие – нали никой не й казал нищо преди, защо сега да се чувства застрашена?

А ето и втория пример: родителите на преждевременно родено момиченце, когато най-сетне лекарите потвърдили желаната вест, че дъщеря им ще живее, решили оттук нататък да я предпазват от всеки възможен стрес в живота. И без това била преживяла достатъчно мъки и борби още в началото на съществуването си, защо да расте с чувството, че й е трудно? Те се уговорили да я възпитават само с добро и да не я наказват за нищо. И така, момиченцето се развивало физически и умствено добре, но всеки изминал ден затвърждавал у нея убеждението, че винаги е права. Засипана от играчки, само тя можела да реши кой и кога да играе с тях и като цяло рядко давала на други деца да ги пипат. Един ден майка й, която се тревожела, че момиченцето й няма много приятелки в квартала, без да се замисли за причината, поканила на гости новото съседче – дете на същата възраст. За съжаление то още не познавало навиците на домакинята и без да подозира нищо, по детски се втурнало да разглежда оставените на масата кукли и моливи. В този момент с един удар било свалено на земята от своята „приятелка“ и така си ударило главата, че през следващите дни останало на легло вкъщи със сътресение на мозъка. И макар че съседката приела извинението на майката, самата майка била потресена от реакцията на виновната си дъщеря – в думите и действията й след случката нямало дори и следа от съжаление за причинената болка. Как станало така, нали идеята била чрез избягване на лошото и даване на свобода да я превърнат в добър човек?

Има още много примери, които ни навеждат на мисълта, че липсата на наказание не само не води до нещо положително, а напротив – насърчава лошите прояви на детето още повече. От двата примера ясно личи, че ако няма своевременно наказание, детето, колкото и да е малко, може съвсем реално и дори физически да навреди на другите. Защо е така? Защо се оказва, че привлекателният за повечето родители план да възпитават детето си само с добро изобщо не води до очаквания резултат?

Нека се върнем към нашите разсъждения за греха, който живее в сърцето на детето. Грехът, както казва Библията, е дело на Сатана, а той мрази Бога и Неговото най-скъпо творение – хората. Отплатата за греха е смърт - пише и в Стария (Бит. 2:17), и в Новия Завет (Римл. 6:23; Як. 1:15). Следователно според Божия Закон грехът е само зло, в него не се съдържа нищо добро и той не може нито да бъде поправен сам по себе си, нито по някакъв начин да премине през трансформации и да бъде превърнат в добро дело. Това означава, че грехът е оръжието на Сатана, с което той унищожава хората. За съжаление децата са също част от човечеството и няма как да останат незасегнати.

Но на този фон става ясно също, че не е възможно да противостоим на греха чрез нашата чисто човешка доброта, която в много случаи има просто егоистични подбуди и може да бъде определена като доброта единствено от самите нас, не и от околните. Важно е да даваме пример на детето си с добро поведение, но това няма да му помогне да победи греха в себе си. Единственият, Който може да го направи, е Иисус, нашият Спасител и Изкупител. И целта ни трябва да бъде да насочим детето към Него.

А как да постигнем това? Освен чрез молитва, близост с детето, обясняване и много разговори друга ефективна мярка със сигурност е наказанието. В Библията е описано как, ако даден човек тръгне по стъпките на греха, се оказва завлечен от него и нагазва все по-дълбоко, докато в един момент връщането назад с помощта на собствената му воля е невъзможно. Тогава човекът трябва да бъде стреснат, душата му трябва дълбоко да се потресе от нещо, за да се осъзнае и да потърси помощта на Бога. Тъй като едно малко дете все още няма нито опит, нито поглед върху нещата, то дори без да разбере, с лекота навлиза в капана на греха, от който, както обяснихме, никое човешко добро не може да го измъкне. Точно тук е мястото на наказанието - то поставя детето в неудобно положение с цел не да го унижи, а да го спре по пътя, по който е тръгнало, и да му покаже колко погрешен е той. Чрез това стряскане детето трябва само, без някой да му внушава, да разбере къде греши и да се поправи. Следователно ни най-малко не става въпрос за жестокост, а за процес на осъзнаване.

Но да продължим. Нима липсата на наказание е опасна само защото тогава детето би могло да навреди на околните? Със следващите два примера ще се опитаме да покажем и друго значимо последствие от този процес.

5-годишно момченце, отглеждано като принц, се дразнело от баба си – единствения човек, който дръзвал да му прави забележки. Майката говорила много пъти с бабата да престане да се кара на внука си, каквото и да прави той, за да не го стресира. Накрая жената не намерила друг изход и се примирила. Тогава момчето се почувствало още по-свободно спрямо нея и когато й се ядосвало, идвало и я щипело. Бабата си мълчала стоически, въпреки че ръцете й над лактите били осеяни със синки. Малко след това детето започнало да се връща от детската градина я с одрана бузка, я със следи от забити нокти по кожата. Ужасена, майката се обадила на учителката, за да проучи въпроса. Оказало се, че нейният необичайно едър и висок за възрастта си син постоянно е подлаган на терор от най-мъничкото дете в групата – дребничко момиченце, по-малко от него с цяла година. Докато тя го удряла и деряла, той просто понасял достойно страданията си, без да издаде нито звук – точно като баба му вкъщи. И в този случай учителката нямало как да го защити своевременно, защото никога не разбирала кога са го набили. А той не виждал смисъл да се промени, така бил научен вкъщи.

И втората история: майка на малко момче от богата западна страна казала на детегледачката му, че иска той да порасне без никакви граници и не й разрешава да му се кара за нищо. Една вечер бавачката му направила забележка да не яде сапунената пяна във ваната, докато го къпе, след което получила предупреждение за уволнение. Всеки път, след като излизало от банята, момчето се оплаквало от болки в стомаха, но майката продължила да се придържа към стратегията си, за да не се почувства синът й прекалено ограничен от нея или от бавачката. Явно се надявала сам да се усети за връзката между пяната и болките в стомаха. Или пък просто сметнала, че последствията са без значение, стига да прояви милост, като не се кара на сина си, а го оставя да живее както иска.

От тези примери можем да заключим, че и при двете деца е започнал процес на объркване на личността, но той явно е следствие именно от липсата на наказание, а не от самото него. Виждаме, че едно своевременно наказание би предотвратило болките, изпитани от момчетата по-късно. Следователно наказанието служи включително, за да предпази детето от самото него. Целта на Сатана и на греха е да унищожи не само околните, а и самия човек, у когото той живее.

Очевидно е, че наказанието може да има много положителен и съхраняващ личността ефект. То е нещо като малката болка, която предпазва от по-голямата беда. А който смята, че Бог е единствено любов и никога не наказва, нека отвори Свещеното Писание на Битие 3 глава и да прочете как завършва историята на Адам и Ева, след като ядат от забранения плод. Там ясно е казано, че заради пренебрегнатата Му заповед Бог не само изгонва хората от Едемската градина, а и проклина змията сред животните, както и земята, от която човекът трябва да се прехранва. Освен това Той поставя херувимите и пламенния меч като пазители на рая, за да не могат хората да се върнат назад. Звучи жестоко от страна на Бога, нали? Според библейския текст Той дори за миг не помисля да даде втори шанс на Адам и Ева. Нямал ли е възможност просто да им го обясни отново с добро? Тогава едва ли нещата са щели да стигнат тази крайност.

Нека си представим какво би станало, ако Бог наистина не ги беше наказал. В Бит. 2:16-17 Той вече им е обяснил, че ако ядат от забранения плод, непременно ще умрат, следователно отправеното предупреждение към тях е наистина сериозно. Чрез своята постъпка и Адам, и Ева показват пълно пренебрежение към Неговите думи - въпреки че Той ги обича безкрайно, предоставил им е истинско блаженство и не ги ограничава в нищо друго, те решават да действат зад гърба Му. Освен това в мига, когато ги пита защо са нарушили забраната Му, никой от тях не показва съжаление, нито се извинява, а започват да търсят вината извън себе си. Ако на този фон Бог само беше обяснил отново, че не бива така, Той просто щеше да повтори първоначалното си предупреждение. Адам и Ева щяха да усетят, че явно думите Му не са толкова сериозни и това щеше да се превърне в сигурен знак, че каквото и да правят, Бог е на тяхна страна. Господ и Словото Му щяха да изгубят авторитета Си пред тях. Така при следващ удобен случай хората щяха още по-смело да прекрачат поставените им граници. Мисля, че никой не може да предположи какви страшни последствия би имало подобно развитие на нещата. Най-малкото – може би ние, цялото поколение на Адам и Ева, щяхме да бъдем осъдени на вечно изкупление на греховете ни без право на прошка. А сега всеки от нас има възможността още на тази земя да се обърне към Бога и да прекара вечността в рая заедно с Него. Следователно своевременното Божие наказание е предотвратило фатални последствия.



Тогава, след като се убедихме, че самият Бог наказва, как така ние смятаме, че наказанието е равносилно на липса на милост? Напротив, оказва се, че израсналото без наказания дете остава винаги незадоволено. Не разбира защо другите отказват да живеят според неговите правила, а в същото време то самото не може да се пригоди към техния начин на живот, защото не е научено да отстъпва. Всичко това води до сериозни последствия – порасналото дете започва да се чувства отхвърлено, отбягва разочаровалите го приятели, изпада в отчаяние... Вини всички останали, само не и себе си. Стресът, от който цял живот сме го предпазвали, се завръща върху него като бумеранг и не му дава мир. Единствената му утеха оставаме ние – неговите вече възрастни родители, които все още го смятат за съвършено. Но докато това му е било достатъчна утеха в розовия детски свят, сега му носи само частично облекчение. А какво ще прави нашето пораснало дете, когато ние изчезнем от този свят?



Поделитесь с Вашими друзьями:


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница