Списание „Прозорец”1/13 Еволюция на съмнението Проф дфн Крум Крумов



Дата11.01.2018
Размер117.01 Kb.

© Списание „Прозорец”1/13



Еволюция на съмнението

Проф. дфн Крум Крумов
Биологична ли е същността на човека?
Вече около 150 години се води дискусия за това, биологична ли е, или социална същността на човека. Макар въпросите за произхода на човека и неговото съществуване да са поставяни в продължение на хилядолетия, справедливо би било да се каже, че голямата научна „бъркотия”, предизвикана от вкарването на „биологичното” при анализа на социалните и личностните феномени, със сигурност води началото си от Чарлс Дарвин. Казваме „бъркотия”, тъй като в науката обикновено се водят спорове, излагат се аргументи в защита или за отхвърляне на определени тези и изискването е всичко това да се прави открито, публично, на светло, без неясноти, без недомлъвки, без притворство и без излишно преекспониране на дадена теза или проблем. Това е един от основните принципи в науката и би трябвало определено да се каже, че около името на Дарвин наистина витаят мъглявост, притворство, преекспониране. Ето какво по-точно се има предвид:

Първо, набива се на очи, че въпреки организираните международни чествания по случай 150-годишнината му Ч. Дарвин съвсем не е бил онзи „велик” учен изследовател, биолог или палеонтолог, когото познаваме от училищните „читанки”, а - обикновен лаик, който прави някакви умозрителни заключения въз основа на тесните си персонални и несистематични наблюдения предимно върху случайно попаднали му обекти и върху... домашните си животни. В „наблюдението” няма нищо лошо – това е основен, общопризнат научен метод, но все пак подобни генерализирани обобщения по такъв фундаментален въпрос като развитието в органичния (и социалния) свят би трябвало да отговарят поне на принципа за систематичност.

Второ, авторството на този обикновен лаик е твърде подозрително: около година преди да публикува възгледа, придобил популярност като „Дарвинова теория за еволюцията” (за произхода на видовете), той получава по пощата същата тази теория, изпратена му от един истински учен изследовател, Алфред Уолъс – естествоизпитател, географ, антрополог и биолог, който прави дългогодишни систематични изследвания в басейна на р. Амазонка, на Малайския архипелаг. А. Уолъс, който е на далечна експедиция, изпраща на Ч. Дарвин собствената си теория за произхода на видовете, в която описва механизма на еволюционното развитие на едни видове от други вследствие на екологичния натиск, т.е. изпраща му оригиналната теория, която по-късно Дарвин издава от свое име. В Дарвиновите публикации името на А. Уолъс е споменато мимоходом, изказани са му „благодарности” (както му е редът), но цялата истина около „авторството” става известна, след като години по-късно А. Уолъс заедно със своите трудове публикува и писма, получени от Дарвин. В тях самият Дарвин коментира и естествено възхвалява теорията, описана в изпратените от А. Уолъс писма. Впоследствие, когато идва време да се публикуват архивите на Дарвин, се оказва (както му е редът), че получените от него писма на А. Уолъс са се „изгубили”.

Трето, твърде интересен е фактът, че и до ден-днешен публикацията на Дарвин навсякъде се цитира само като „Произход на видовете” и дори сериозните учени не знаят оригиналното заглавие на източника, което буквално се превежда като “За произхода на видовете посредством естествен подбор, или оцеляването на богоизбраните [favoured] раси в борбата за живот”.

Четвърто, между възгледите на Дарвин и Уолъс има една съществена разлика: според Дарвин механизмите на естествения подбор при животните са валидни и за човека, и за човешките общности, докато според Уолъс подобно нещо е немислимо – за него човекът е духовно същество, чийто интелект и мисловни способности имат нематериален произход. За тази своя позиция по-късно Уолъс е обвинен в мистицизъм и е обявен едва ли не за спиритуалист.

Пето, дребна любопитна подробност представлява фактът, че всички екземпляри от книгата с нейното оригинално заглавие се продават само за един ден. Още по-дребна подробност е фактът, че непосредствено след това за тази теория и нейния не дотам известен автор се появява хвалебствена рецензия не къде да е, а в „Таймс”. Нещо повече, многобройни „кръжоци”, „кръгове” и разни съмнителни „общества” започват тайно да работят за налагането на идеите, застъпени в теорията – тайно, тъй като в началото тя е предизвикала истински обществен скандал.

Шесто, впоследствие споменатата тайнственост не само изчезва, но цялостният възглед на Дарвин за същността на човека и човешките общества се трансформира под различна форма, въплъщава се и става ядро на различни официални доктрини като марксизъм, социалдарвинизъм, евгеника и пр. Още по-късно идеите за произхода и същността на човека и човешките общества, залегнали в тези доктрини, се трансформират в политическа практика, т.е. „превъплъщават се” реално в живота от ярки исторически личности като Ленин, Сталин, Хитлер и др. Независимо към коя идейна доктрина ще погледнем – атеизъм, марксизъм, социалдарвинизъм, неодарвинизъм, евгеника, комунизъм, националсоциализъм и пр., - ще забележим, че във всяка от тях е вплетена сянката на Дарвин.

Дарвинизмът от момента на своето създаване като цялостно учение се превръща в методология на атеизма, по-късно - в знаме на марксизма и практика на комунизма, а оттук, което е най-парадоксално, и самият еволюционизъм става в своеобразна религия. Как да се елиминират колебанията и съмненията относно безпогрешността на Пътя, по който върви еволюиралият вече Човек, поел в ръцете си управлението на собствения си еволюционен процес, когато същият този „еволюирал до съвършенство човек” чрез масови кланета в световен мащаб се опитва да „запази богоизбраните раси”? Или който чрез генно инженерство създава „по-съвършени” видове и чрез клониране иска да сътвори някакво ново, „по-съвършено” същество от самия себе си? Ако трябва да бъдем научно добросъвестни и исторически справедливи, би следвало да говорим не просто за еволюционната теория на Дарвин, а за „дарвинизъм” и привеждайки термина под знаменателя на всички „-изми”, да го квалифицираме, първо, като екстремна (крайно лява, крайно дясна, ултранационалистическа, расистка, терористична) политическа доктрина и, второ, като псевдонаучна теория. Политическият екстремизъм на дарвинизма прозира както от крайно левите, така и от крайно десните политически платформи. Още К. Маркс, опирайки се на възгледите на Дарвин, издига тезата за борбата между класите като двигател за социалното развитие. Основната теза на Ф. Енгелс в „Диалектиката на природата” е свързана с умопомрачителната му представа за „ролята, която изиграва трудът за превръщането на маймуната в човек”. По-късно дарвинизмът става теоретична база за практическия революционен тероризъм на В. Ленин, Й. Сталин и Л. Троцки. Нека да не пренебрегваме факта, че издигнатият от Дарвин принцип за „социален подбор”, свеждащ се до „борбата на оцеляване между расите”, е основен мотив в книгата на А. Хитлер „Моята борба” и ръководен принцип за националсоциалистическата идеология. Неслучайно всички кървави диктатори на XX в. са били откровени дарвинисти по силата на своя заклет атеизъм. Резултатът е известен на всички – погроми над цели държави и континенти повече от 100 милиона отнети човешки животи и съсипани съдби на стотици милиони човешки същества.

Фактът, че причисляваме дарвинизма към всички, натоварени с негативен привкус „-изми”, означава, че той би могъл се третира като оня биологичен „сегмент”, толкова необходим за изграждането на една „хуманна” и оправдателна теория за войната. Разбира се, против подобна теза би могло да се възрази с железни аргументи: през последните 3700 години от историята на човечеството само 270 години то е живяло в мир, без войни и въоръжени конфликти1. Наистина е така – в продължение на хиляди години преди Дарвин са се водили войни, но като се вземат предвид двете световни войни през първата половина на XX в. – най-опустошителните и най-жестоките, с огромен брой жертви, - нещата придобиват различен оттенък. Друг смисъл придава и констатацията, че това все пак бяха войни не на дивото, ожесточено невежество, а на железните, изпълнени с логика аргументи, на „справедливите” каузи, зад които прозира интелектуалната перфидност на дарвинизма: човеците не са нищо друго освен изправени примати (Homo erectus), избиващи се взаимно в борбата си за оцеляване.

Чрез „дарвинизма” в средата на XIX в. демоните вече бяха пуснати и тяхната задача бе не само да се превърнат за петдесетина години в груби темели на тоталитарните идеологически доктрини, а напълно и по най-рафиниран начин да обсебят научното мислене и представата, която има обикновеното съзнание за обществото, за същността на човека и неговото съществуване. Начинът е наистина рафиниран, защото ако при споменаването на Сталин и Хитлер можем да потръпнем от погнуса и отвращение, едва ли реакцията ни би била същата при имената например на А. Бергсон и З. Фройд. И двамата са оставили траен отпечатък върху световната наука, изкуство и култура и върху цялостната философска визия за света, която доминира в Европа през първата половина на XX в.

Ето, дарвинистът Бергсон е тук, но собствената му философска визия я няма, той е номиниран за велик философ, а се занимава предимно с интуитивно-умозрителна психология. Упражнява се главно върху психологията на паметта и творческата еволюция, а през 1927 г. е удостоен с Нобелова награда за... литература. Неведоми са пътищата, водещи към Нобелова награда, но едно е сигурно - тя се дава на пионерите в съответните области. В случая Бергсон наистина по пионерски дава своя оригинален принос, пренасяйки еволюционните механизми от равнището на биологичното в най-съкровената и тайнствена част от човешкото его - неговото творческо начало.

Тук проблемът е не в погрешността или истиността на тезата за творческата еволюция, а в превръщането на идеята за тоталната еволюционна всеобхватност в догма, в нова религия, много по-страшна и коварна от най-фанатичната религиозна доктрина, в идея знаме, развявано от световноизвестни имена като Бергсон. Облечена в червена марксистка одежда, тази идея става теоретична база и основен методологически принцип за обяснение на същността на човека и човешкото общество, което ще рече, че и най-малкото съмнение в произхода на човека от маймуната (от микроба) по принцеп не може да бъде квалифицирано по друг начин освен като идеологическо престъпление или откровено светотатство. И което е още по-лошо – в персонален план тази идея се трансформира като императив, който доминира ценностната система на индивида и го превръща в потенциален палач над себеподобните си, разглеждани не като носители на изначално зададена им „човешка същност”, а като представители на даден биологичен вид, който при определено стечение на обстоятелствата или по целесъобразност би могъл с лека ръка да бъде лишен от правото на съществуване.

Целият този „всеобхватен еволюционизм” изглежда пределно жесток и недопустим, но облечен в елегантна наукообразна форма, няма такъв груб и отблъскващ вид, а напротив – би могъл да се възприеме като нещо повече от любопитна невинност. Но ако тя носи например името „фройдизъм”, невинността се превръща в нещо коренно различно – вече е могъща сила, обсебваща всички и всичко около себе си. Дори малцината плахи критици на З. Фройд, респектирани от това влияние, съзират в произведенията му само безобидна тенденция за мистификация на човека, а не опит за пълна биологизация, „дарвинизация” и тотална дехуманизация на човешкото същество. Защото за виенския психиатър еволюира не просто биологичното у човека, - еволюира неговото либидо, което предопределя фатално самото му съществуване, всички детайли от биографията му.

Дарвинизмът до такава степен е проял аналитичните способности на Фройд, че той е в състояние да види в трагедията „Едип-цар” само и единствено заплетена „психо-сексуална” интрига, от която извежда концепцията си за едиповия комплекс. Фройд не съумява да съзре основната сюжетна линия на великия Софокъл, който с литературни похвати представя истинската същност на човешкото същество: то не е това, което изглежда, и светът не е това, което възприемаме със сетивата си. Истината за човешката същност не е зададена чрез нашия емпиричен опит, не е закодирана в рационализацията на подсъзнателните импулси и най-малко е разгърната чрез сублимацията2 на либидото – тя е скрита в „идеята за смисъла”. Човешкото същество, за разлика от дарвиновите примати, е способно да се абстрахира, да се еманципира от всичко, което би могло да нарече „свое”, и по такъв начин абсолютно да припише „идея смисъл” на всичко, включително на собственото си съществуване.

Тази изначално зададена способност прави човешкото същество неподвластно на каквито и да било фактори от биологично естество. И ако се опитаме да видим не метафизичния, закостенял профил на човешкия индивид, а човека в движение и трансформация, наистина задължително трябва да употребим термините „развитие”, „еволюция”, „промяна”, ала не спрямо либидото, биологичните инстинкти или подсъзнателните импулси, а по отношение на онези идеални същности, идентични на споменатата „идея смисъл”. Само така бихме могли да разберем защо по никакъв начин биологичното, „скритият примат” или либидото не са „демиург” на индивидуалния човешки живот, а оттук и на цялата човешка култура.

Вече посочихме, че дарвинизмът освен деструктивна идеологическа доктрина представлява и псевдонаучна теория. Вероятно на някого много му се иска да представи тезите в „Произход на видовете” като теория, обясняваща еволюционния процес като непрекъснато движение към съвършенство и прогрес. В действителност обаче това е едно грубо, механистично схващане за органичния свят, за неговото развитие и многообразие. Еволюционистичната представа на Дарвин за естествения подбор се свежда до плавен преход от прости към все по-сложни биологични форми. Подобно редукционистко-механистично разбиране за еволюцията най-малкото противоречи на Втория закон на термодинамиката. Споменаваме този закон, защото: първо, термодинамиката възниква в периода, когато шумно се прокламира Дарвиновата теория, но термодинамиката, макар и да лансира пред научния свят общовалидни закономерности, някак остава незабелязана за хуманитаристиката. Второ, този закон е в сила за всички затворени (еко-) системи, но Дарвиновото разбиране за еволюцията е в категорично противоречие с него, тъй като по принцип предпоставя погрешно едно безкрайно увеличаване на ентропията3.

Еволюционната теория на Дарвин противоречи и на всички основни закономерности, разкрити от теорията на информацията, която е нова, съвременна наука, а самото понятие „информация” се възприема като общонаучно. Известно е, че едно от основните свойства на информацията е нейната интенциалност, т.е. нейната способност да бъде независима от своя материален носител – както по произход, така и по съдържание. Това ще рече, че човешкото съзнание/разум/мислене (което от гледна точка на информационния подход представлява информационна система), т.е. човешката същност както по произход, така и по съдържание не се обвързва със своя физически/материален/биологичен носител. Биологичното е само неин временен носител – форма, която временно носи същността. И характеристиките на тази форма нямат общо с истинската същност на човека. Човешката същност, интерпретирана като информационна система, не се „рее” случайно в пространството, а както всяка информация има първоизточник, който я създава, и по силата на споменатата интенциалност този първоизточник в никакъв случай не е материален/физически/биологичен, той носи точно противоположните характеристики на онова, което се нарича биологично/видимо/неразумно/тленно. Следователно човешката същност (дух/съзнание/разум/мислене) по никакъв начин не би могла да възникне и да еволюира от каквато и да било биологична форма, още по-малко от Дарвиновите „видове”.

Ако все пак приемем да говорим за развитие на биологичните видове, съвременното схващане за това развитие няма нищо общо с Дарвиновата представа за плавност и постъпателност на еволюцията. Обяснено чрез терминологията на генетиката, развитието не представлява плавно и постъпателно движение към съвършенство – то е процес на натрупване на грешки при възпроизводството на видовете, процес на мутация, извършващ се в структурата на ДНК. Съгласно съвременните възгледи еволюцията не е нищо друго освен процес на трансформация в структурата на ДНК, който е налице при живите организми. Този процес обаче не се извършва плавно и постъпателно, в резултат от натиска на външната среда или от „дългогодишния труд на маймуната”, а е следствие от мутации и грешки.

Още през 2008 г. учени от института по биоинформатика към Европейската лаборатория по молекулярна биология (EMBL-EBI) доказаха съществуването на фундаментални недоразумения в Дарвиновия еволюционен подход, отнасящи се до генетичните сравнения между животинските видове. Известно е, че унаследяването е процес на предаване/копиране на генетичния код, заложен в ДНК структурата на живите организми. Тази структура се състои от четири елемента или “букви” (G – Guanine, C – Cytosine, A – Adenine, T – Thymine). При копирането задължително се предава и кодът на техните релационни зависимости. Учените откриват, че при копирането на кода понякога е възможно да се получат грешки, които водят до мутации в организмите – т.е. еволюцията не е нещо друго, а грешка, разбъркване между „буквите”, получено при копирането на последователностите в структурата на ДНК. Това разбъркване има като резултат три различни варианта на погрешно копиране: размяна на местата на буквите (замяна), изгубване на една буква (изтриване) и добавяне на една буква (вмъкване). Според учените при сравняването на човешко ДНК с това на шимпанзе обаче се оказва невъзможно да се определи на какъв вид грешка се дължи различието4. Следователно биологичният вид Homo Sapiens и приматите не само имат различни ДНК, но и тези ДНК са получени чрез мутация, т.е. чрез мултипликация на грешка (грешки) при невъзможност да бъде открито съдържанието на грешката.

От позициите на XXI в. едва ли е толкова важно дали възгледите на Ч. Дарвин ще бъдат квалифицирани като революционни, както правят много мастити автори, и дали самият дарвинизъм извършва „революция” в науката, или по-скоро в политиката. Едно обаче е безспорно – през настоящия век е налице еволюция на съмнението в истиността на Дарвиновата теория.



1 Train, G. War: Psychobiologic Factors and Communications between Einstein and Freud. - International Journal of Group Tensions, 1983, N 13, 42-48.

2 Сублимация – понятие, въведено в психологията от Фр. Ницше. Това е процес, при който либидото се трансформира, като се насочва към социално полезни дейности, най-вече в изкуството. Б. р.

3Ентропия – във физиката това е мярка за безпорядъка или хаоса. Състояние, противоположно на равновесието в една термодинамична система. Б. р.

4 Loytynoja, A., N. Goldman. Phylogeny-aware Sequence Alignment Prevents Systematic Errors and Bias in Evolutionary Analyses. - Science, 2008, 20 June;

http:// www.ebi.ac.uk/Information/News/pdf/Press20/June08.pdf.





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница