Списание „Прозорец”1/13



Дата06.02.2018
Размер75.5 Kb.

© Списание „Прозорец”1/13



ОТ МРАКА НА СЪМНЕНИЕТО КЪМ РАДОСТНА ВЯРА В БОГА

Николай пейсти
Никога не съм бил атеист - т.е. да съм отричал Бога или божествеността на Христос. Просто през известен период от живота си, тъй като нямах още своя собствена вяра, се бях поддал на съмнения. Но знам едно – подобно състояние е ужасно, независимо дали е предизвикано от атеизъм, или от съмнения. Проф. В. Марцинковски веднъж каза: «Атеизмът е болест на духа... И тъй като е болест, не искам да я осъждам. Съчувствам на болния, както съчувстват на всяко страдание.»

За да разберат читателите моето свидетелство, ще разкажа накратко някои случки от моя живот.

Роден съм в Санкт Петербург, Русия, в семейството на вярващи, преживели новораждане родители. Баща ми е от скандинавски произход, посещавал е Лутеранска църква и, както са ми разказвали, дори преди да повярва, бил сравнително благочестив човек. Майка ми е рускиня и преди да се обърне към Бога, не се интересувала от религия. Родителите ми приели Господ по време на известното в Русия духовно пробуждане, ръководено от лорд Редсток от Англия и В. Пашков. На другия ден, след като повярвала, майка ми не само отишла при роднините си, но дори тичала от магазин в магазин, за да свидетелства на хората какво се е случило в душата й. По-късно разбрах, че собствениците и управителите на съседните магазини и лавки тогава решили, че майка ми е полудяла.

Скоро след този прелом в живота на моите родители нашата квартира, която беше на «Екатеринхофския» булевард в Коломна (район в Санкт Петербург), станала главен евангелизационен щаб в този район.

Тъй като не било възможно да се получи разрешение за печатане на духовни песнарки, майка ми с калиграфския си почерк преписвала книга след книга химните, използвани по време на богослужение. У нас се събирали членове на духовно пробуденото общество като Дантукова, Корсакова, Гагарини, Ливени, Шувалови, Пашкови и др. Не само те, а и техните кочияши, готвачи и лакеи също повярвали в Господ. Те разпределяли по райони къщите, които да посетят, за да раздадат вече издадените от В. Пашков брошури: «Брачна одежда», «Молиш ли се?», «Първата молитва на Джесика», «Пастири и овце», «Иисус Назорея идва», «Спасен ли си, или си погинал?»... Освен това имали на разположение хиляди екземпляри на Новия Завет в джобен формат, където старателно подчертавали с неизтриваемо виолетово мастило местата, в които се говори за греха, за спасението и т.н.

Ходех на неделно училище в дома на Ливени на улица «Морска», посещавах и всички духовни събрания заедно с майка ми. Дори помня, че няколко пъти се молих на глас, по-точно повтарях думите, които произнасяха други вярващи в молитвите си. Понякога мислех, че съм вярващ като останалите. На теория знаех, че «ако не се роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство» и дори говорех за това на другите. Но когато ми задаваха въпроса случило ли се е това с мен, отговарях, че новораждане не ми е нужно - трябва само да се поправя. Ако бяха ме попитали защо правя подобно изключение за себе си, не бих могъл да отговоря. Така минаваха седмици, месеци, години...

Когато бях на около 15, учител по физика ми беше Г. С., известен като атеист. През годината, когато се случи това, което искам да разкажа, в Петербург имаше епидемия от холера. Веднъж, като минавах край една къща близо до нашата, вниманието ми привлече старец, който седеше на малко столче до вратата и пушеше лула. Въпреки че не го познавах лично, сутрин често го виждах да седи на това място и да пуши. Не знам защо онзи ден му обърнах специално внимание. Когато се връщах вкъщи около 4-5 часа следобед, видях пред неговата къща бърза помощ и веднага си помислих, че именно този старец е заболял от холера и може би вече е умрял. Предположението ми за съжаление се потвърди от хората пред вратата. Точно в този момент за първи път така остро, както никога преди, в мозъка ми изплува въпросът: за какво живеем?

След известно време в час по физика учихме за закона на Торичели. По време на опита, след като беше изсмукан въздухът от стъкления цилиндър, учителят направи извода, че в този цилиндър има абсолютна пустота, и най-неочаквано добави с усмивка:

- Вярвате или не, в този цилиндър цари абсолютна пустота - няма нито Бог, нито ангел, нито дори дявол...

Класът захихика, а на мен не ми беше до смях. Въпросът, който за първи път в живота ми беше възнинал в момента на смъртта на стареца, сега се открои пред мен с цялата си сила. Мислех, че ако наистина няма Бог и няма вечност, защо е нужно да живееш, да страдаш, да боледуваш, да работиш и да умираш като животно, без всякаква надежда за бъдещ живот. В главата ми се въртяха думите на известния студентски химн «Gaudeamus”… Въпреки че в предпоследния куплет там се казва:

Вън, униние и тъга,

Скуката не ни е нужна...,

на мен ми се струваше, че цялата песен е пропита с безпросветен песимизъм.

Напълно изгубих своята жизнерадостност. Започнах да тичам от библиотека в библиотека, да се ровя из книгите, в които търсех потвърждение не на атеизма, а, обратно, на вярата. Питах хората, които смятах за образовани, вярват ли в съществуването на Бога. Доколкото помня, от повечето получавах утвърдителен отговор. Но моят съсед по чин в училище се оказа атеист и много се присмиваше над меланхоличното ми настроение. Майка ми забеляза, че напълно загубих апетит, отслабнах и страшно пожълтях. Тя ме питаше много пъти какво става, но аз не се решавах да й открия, че се съмнявам в съществуването на Бога – не исках да я обидя. Когато стигнах до мисъл за самоубийство и страшният натиск на кошмарите, които ме преследваха, навлезе в апогея си, реших да говоря с майка ми. Тя поиска да ме изпрати при известен немски лекар, професор. Когато той попита какво ме тревожи, му отговорих, че ме измъчват въпросът за съществуването на Бога и непосредствено свързаният с него въпрос за вечността. Добавих, че много ме е страх да се примиря с мисълта, че ако няма вечност, никога повече няма да видя моите родители. Професор Фишер ми каза, че лично той вярва в съществуването на Бога и на вечността, а после ми даде обичайните медицински съвети за нервно болни: обтривания със студена вода, разходки на свеж въздух и, разбира се, неизмененния бром, като помоли майка ми да поговори насаме с него. Впоследствие разбрах, че тогава я предупредил, че страдам от силна форма на натрапчиви идеи за съществуването на Бога и тя трябва да ме следи дори през нощта, защото в такива случаи е възможно самоубийство.

Сега стигаме до най-важния момент в живота ми, за който всъщност исках да разкажа. Беше събота, когато изведнъж като лъч надежда ме споходи мисълта, че ако отида при една от любимите си лели, ще се разсея. Пътят от Коломна до Пески (райони на Санкт Петербург) не е много дълъг, но ми се видя безкраен. Изведнъж ми се стори, че ще мине цяла вечност, докато стигна до леля ми, че майка ми ще умре по пътя, а когато се добера до ул. «Осма рождественска», и леля ми, и братовчедките ми ще се окажат вече мъртви. Пристигнахме много късно и се зарадвах изключително много, когато видях, че във всички прозорци грее ярка светлина! Помня като сега, че дори не се съблякох, направо прелетях от антрето в гостната при леля ми и след кратко мълчание я попитах дали вярва в съществуването на Бога.

Няма да разказвам детайли от нашето гостуване там. То беше кратко и на следващата вечер прошепнах на майка ми, че бих искал да отида на някое духовно събрание. Знаех, че на ъгъла на «Горохова» и «Фонтанка» в помещението на Немската баптистка църква всяка неделна вечер се провеждат събрания, ръководени от млади хора. Майка ми се зарадва много на моето желание. Съвсем ясно помня, че там говори един млад човек, който, както разбрах по-късно, се казваше И. Семьонов, - доста образован и начетен юноша. За определен период той заемаше длъжността помощник-лаборант в Санктпетербургската градска лаборатория на «Сенния» площад. Спомням си, че онази вечер той проповядваше на темата как Иисус е вървял по водата към Своите ученици, които били в лодка в Галилейското езеро. Толкова ми се искаше тогава да вярвам като него, но, уви, мракът на съмнението с непозната до този момент сила беше обзел душата ми. Някакъв странен глас ми шепнеше: «Нали знаеш, че подобно ходене по вода не е възможно, това е против законите на физиката.» Така исках да му отговоря: какво отношение има към това физиката, тя не може да даде покой на душата ми. Само този свръхматериален свят, за който говори проповедникът, е способен да помогне на изтерзаната ми душа.

Излязохме от събранието. Помолих майка ми да не се качваме на трамвая и да не наемаме файтон, а малко да се разходим. Небето беше отрупано със звезди, аз се взирах в него и в душата си започнах да викам: «Боже, ако Те има, защо не ми дадеш някакъв знак от небето? Защо не напишеш с огнени букви: „Аз съществувам“? За мен това ще бъде достатъчно. Ще вярвам в Теб, ще Те обичам, ще Те следвам. Ти ще бъдеш моята първа и последна мисъл!»

Но, уви, отговор нямаше... Върнахме се вкъщи. Пак безсънна нощ с ужаси, кошмари. Мисълта: «Утре ще се самоубия» ме преследваше постоянно.

Дойде понеделник. Страшно утро, отвратителен ден, ранният есенен здрач се сгъстяваше на улицата, а още по-силно - в моята бедна душа. Около 6 часа вечерта (беше 6 октомври 1907 г.) изведнъж ми дойде наум да помоля майка ми да отидем при едно вярващо семейство с фамилия Нюстрем. Казах й, че вероятно те могат да ми помогнат духовно, могат да се помолят за мен. По пътя започнах да поставям условия на Бога, в чието съществуване се съмнявах. Казах Му: «Ако сега, в това семейство, се помоля заедно с тях, ако Ти поискам прошка и Ти ми дадеш радост, ако промениш адското ми настроение, ще повярвам в Теб и ще Ти дам целия си живот!» Когато гледах края на тротоара, ми се струваше, че е зееща пропаст, откъдето се виждат огнени езици.

Най-накрая стигнахме пред вратата на къщата и позвънихме. Главата на семейството, възрастен мъж, сам ни отвори и ни приветства с думите:

- Коля, най-накрая дойде. Знам защо си дошъл – за да се помолим! Молил съм се с твоя баща, когато беше жив, за тебе - в своето време да отдадеш живота си на Бога.

Не помня какво му отговорих, но неговите думи ме поразиха: кой му беше казал, че ще дойда при него да се молим? Старецът Нюстрем незабавно събра семейството си в гостната, отвори Библията и започна да чете. Какво точно чете – не помня. Докато четеше, видях на отсрещната страна до стената празен фотьойл, който в един момент избрах за себе си и реших, че ако коленичим да се молим, ще изтичам до този фотьойл, ще падна на колене и ще намеря в молитва Христос. Нюстрем покани всички да се молим. Хората коленичиха, аз се хвърлих към фотьойла. Помня, че виках силно, когато започнах да се моля. Вътре сякаш нещо ме душеше и колкото по-силно виках, толкова повече ми олекваше на душата. Разбира се, забравих всички условия, които по пътя бях поставил на Бога. Само виках и молех за прошка.

Когато се изправихме, при мен дойдоха майка ми и всички от семейство Нюстрем. Питаха ме спасен ли съм вече. Колкото и да се стараех да отворя уста, за да отговоря, не можех, сякаш бях се задавил. Почувствах нещо необикновено (за първи път в живота ми): Христос беше влязъл в моето сърце. Седях и мълчах... Но вътрешният ми човек разговаряше с новия Гост: така се случва с всяка повярвала душа, както е писано: «Ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене» (Откр. 3:20).

И майка ми, и нашите приятели се радваха, но недоумяваха защо мълча. В съседната стая подготвяха вечерята. Изведнъж усетих страшен глад. Поканиха ни на масата. Не слагах храната в чинията си, а буквално я вземах и я поглъщах светкавично, като продължавах да мълча. След вечерята майка ми ме попита:

- Кажи, сега спасен ли си?

Произнесох високо и ясно:

- Да, спасен съм.

Сърцето ми беше препълнено с такава неописуема радост, с такъв необикновен мир, че не мога да подбера човешки думи, за да изразя какво изпитвах.

На следващия ден в училище и навсякъде, на всички, които срещах, казвах, че съм спасен. Беше есен, а в душата ми – пролет. Струваше ми се, че и навън е пролет.

В онази вечер намерих целта на живота си. Избавих се от потискащия мрак на съмнението и стигнах до светлата и радостна вяра в Бога.





База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница