Списание „Прозорец”2/09



Дата25.01.2018
Размер144.18 Kb.

© Списание „Прозорец”2/09



ДУХОВНИЯТ АВТОРИТЕТ НА СВЕЩЕНОСЛУЖИТЕЛЯ

Яков Духонченко

Бъди на вярващите пример.”



I Тим. 4:12

Презвитерът е централното лице в Църквата, тъй като е отговорен не само за провеждането на богослужебните събрания, но също и за възпитанието и духовното състояние на Църквата като цяло. Оттук идва необходимостта той да има висок духовен авторитет.

Без авторитет е невъзможно да разчиташ на успех в служението. Висок духовен авторитет има този, който разбира и прогласява истината (II Тим. 2:15), който заслужава пълно доверие, защото при него не се разминават думите и делата, „мислите му не надвишават устата му” (Пс. 17:3).

Огромно е значението на свещенослужителите сред Божия народ. Светият живот и страхопочитанието на Иисус Навин към Бога в неговото служение имат голямо влияние в живота на израилтяните. „И Израил служи на Господ през всичките дни на Иисус и през всичките дни на старейшините, които надживяха Иисус и които знаеха всички дела, които Господ беше извършил за Израел” (Ис. Нав. 24:31).

На апостолите и учениците като първи прогласители на радостната вест за спасението е даден висок духовен авторитет. Защото не просто са упълномощени от Църквата, но са и посланици отгоре - те утвърждават не своя, а Божия авторитет. Такъв авторитет не е административен, а е преди всичко духовен.

Този необходим авторитет се постига не с презвитерски сан, а с хармония между гореща дълбока проповед и извисен духовен живот. Висок духовен авторитет има онзи свещеник, който е жив пример за това, което проповядва. Там, където няма лично следване на Господ, ще липсва и онзи духовен авторитет, който Божият служител е призван да притежава. Срещат се свещеници, които мислят, че трябва да имат авторитет само защото са презвитери. Но всъщност не е така. Разбира се, самото положение на презвитер вече предполага висок духовен авторитет. Но, за съжаление, има и свещеници, които с действията си уронват авторитета на Църквата. Нека си припомним синовете на свещеника Илий, които не познават Господ и пренебрегват дълга на свещениците спрямо народа и със своите действия отблъскват хората от Бога (I Цар. 2:12-17). Грехът на тези свещеници е огромен. Те не обръщат внимание и на увещанията на благочестивия старец, техния възрастен баща: „Защо правите такива работи? Понеже чувам лоши неща от целия този народ... Ако човек съгреши пред друг човек, ще се помолят на Бога за него. Но ако някой съгреши пред Господ, кой ще се моли за него?” (I Цар. 2:23-25). Тъжната участ на синовете на Илий трябва да бъде сериозен урок и за новозаветните свещенослужители.

Авторитетът на свещеника се формира от неговото влияние върху членовете на Църквата като проповедник и събеседник, от влиянието на праведния му личен, семеен и обществен живот. В задълженията на презвитера влиза не само да провъзгласява радостната, благата вест за Христос, но и при определени условия да настоява, навреме и ненавреме, да изобличава и порицава (II Тим. 4:2). А понякога дори да „изобличава пред всички онези, които съгрешават, така че и другите да имат страх” (I Тим. 5: 20). И, разбира се, без голям духовен авторитет това всъщност е невъзможно.

Както проличава от изискванията, които са поставени пред свещенослужителите (I Тим. 3:1-7; Тит. 1:6-9 и т.н.), водачите на християнските църкви трябва да се ползват с одобрение и уважение. В Божието Слово се изтъква, че отговорността на свещеника не се ограничава в пределите на Църквата, а се разпростира и в други две сфери.

1. Преди всичко той e отговорен за своя дом. Непоклатим остава фактът, че за християнина една от най-важните задачи е устройството на свое семейство и дом. Християнството започва от семейството. Не може да бъде оправдан християнин, още повече свещеник, който дотолкова е зает с църковна работа, че няма време за семейството си. Никое църковно служение не може да изкупи вината на пастира, който пренебрегва собственото си семейство. Домът на свещенослужителя не може да бъде пример на непокорство или безразсъдно пилеене на време и пари за собствено удоволствие. Презвитерът, който не съумява да назидава собственото си семейство и е неспособен да го управлява, не би могъл да се грижи за Божията Църква.

2. Свещенослужителят има определена отговорност по отношение на външния свят. „Трябва да се ползва с добри отзиви и от външните” (I Тим. 3:7). Необходимо е това да е човек, заслужил уважението не само на своите събратя, но и на съгражданите си във всекидневието. Най-голяма вреда на Църквата са причинявали онези нейни членове, чийто делови и обществен живот са хвърляли петно върху вярата, която изповядват. Християнството не проповядва оттегляне от живота. „Не се моля да ги вземеш от света, а да ги пазиш от лукавия” (Йоан 17:15). Християнството не изисква човекът да забрави своята индивидуалност, а настоява християнинът да не забравя, че е член на обществото. Това значи, че човешката личност се проявява най-добре не в изолираност и самота, а в обществото, в което трябва да бъде готова за всяко добро дело. Когато не го възприемат като прогласител на Христос, а дори го обиждат и го преследват, той не злослови, не се кара, остава тих и проявява кротост към всички хора (Тит. 3:1-2). И в това отношение свещеникът трябва да е пример за добри дела. В нужното време и на нужното място той изпълнява гражданския си дълг. За известния в нашите среди презвитер В. Жак пише И. Непраш: „Всички се учудваха на неуморната му дейност. Тази негова черта особено изпъкваше и поразяваше всички нас, които го познавахме... Въпреки че Астрахан наброяваше 5000 души, там нямаше поща. Това не даваше покой на В. Жак. Той започна да обсъжда това с по-видните хора, всички обаче отговаряха, че наистина би било хубаво да има поща, но... Някои се заинтересуваха сериозно и тогава започнаха безкрайните дискусии и спорове какво да се предприеме. Жак остави всичко това, отиде, където трябваше, разбра колко средства са необходими, сложи най-здравите си ботуши, взе дебела тояга, на която да се подпира, и навлезе смело в уличното блато. Необходимата сума беше събрана и след определено време пощата заработи. Всички останаха доволни. По същия начин беше открита аптека, а след това и болница.”

Нека тук си спомним думите от Писанието: „Търсете мира на града, където ви направих да бъдете закарани пленници, и се молете за него на Господ; понеже в неговия мир ще имате и вие мир” (Йер. 29:7).

Презвитерът трябва да бъде непорочен. В един от преводите на Новия Завет това е предадено с необичайната дума, чийто смисъл е: у когото няма недостатък. Самите гърци са я тълкували така: „У когото няма нищо, за което би могъл да се хване противникът.” Това е идеалът за съвършенство. Свещеникът трябва да се стреми светът да вижда в живота му такава чистота, която не би оставила място за съмнение.

Той е призван да проявява сериозност – чувство за собствено достойнство (Тит 2:7). Това не е отчужденост, не е високомерие или гордост, а съзнание за огромната отговорност да бъдеш посланик на Христос. Другите може да се занимават с клюки, да таят недоброжелателство към хората, да бъдат много чувствителни и да възприемат болезнено израстването на познатите им в кариерата, да възпламеняват спорове и дори да избухват гневно... Свещенослужителят обаче не изпитва злоба, въпреки че има важно служение, държи се, сякаш не заема никаква длъжност, притежава яснота на ума и широко сърце, в което има място за всички. Нищо друго не вреди толкова на Христовото дело, колкото свещенослужител, който проявява в служението си черти, недостойни за посланик на Христос.

Той трябва да дава на хората истинско слово. Като проповедник, като учител трябва да знае, че предава истината за благата вест, а не собствените си идеи. За него винаги има опасност да изпадне в детайли или да се отклони със странични проблеми. Презвитерът е призован не само да говори на хората за Христос, а и да им Го показва с живота си. Известна е една история за св. Франциск Асизки. Веднъж той казал на един млад монах:

- Хайде да отидем в селото да проповядваме на хората.

Тръгнали и по пътя спирали да поговорят ту с един, ту с друг човек. Помолили за парче хляб в една къща, после в друга.

Св. Франциск се спирал да поиграе с децата и да поздрави хората. После тръгнали обратно.

- Но, отче - попитал монахът, - кога ще проповядваме?

- Да проповядваме ли? – усмихнал се в отговор св. Франциск. – Всяка наша крачка, всяка наша дума, всяко наше действие бяха проповед.

Ето още един пример как Божият служител може да влияе върху другите. Историята е съхранила интересен момент от живота на Спърджън. Едни родители винаги оставяли детето си само вкъщи, когато отивали на работа. То седяло до прозореца и гледало какво става навън. Спърджън постоянно минавал покрай тази къща, когато отивал на богослужение, и винаги с усмивка поздравявал детето. Един ден, когато родителите били вкъщи, момчето отново го видяло и се усмихнало в отговор на поздрава му. Родителите се заинтересували от този минувач и тръгнали след него, за да разберат какъв човек е. Така стигнали до молитвения дом, където той проповядвал, и същия ден се обърнали към Господ.

Този пример потвърждава, че свещеникът винаги е в служение, т.е. винаги трябва да е приветлив, и никога не е „в отпуска”.

Нужно е той да контролира напълно своите чувства и желания, а неговото вътрешно самообладание трябва да се проявява и във външна красота. Трябва да е човек, в чието сърце властва Христос, а животът му да е осветен от Христовата красота и сияние.

Правилното отношение на презвитера към Бога, Църквата, семейството и обществото създава предпоставка за висок духовен авторитет.

Опасности, които заплашват свещенослужителя

... Да не би като съм проповядвал на другите, самият аз да стана неодобрен.”



I Кор. 9:27

За свещеника съществуват много повече изкушения, заплашват го много повече опасности, отколкото един обикновен член на Църквата. На всички е ясно, че Сатана следи всяка негова крачка, всяка област от неговия живот. „Праведният, който отстъпва пред нечестивия, е като мътен извор и развален източник” (Пр. 25:26).

Първата опасност, която грози свещенослужителя, е ГОРДОСТТА.

Самият факт, че човек се е издигнал в служението си до ръководен пост и получава заради това почит, може да пробуди у него тайно удовлетворение и гордост, които не само ще му попречат да израства в служението си на Христос, но и ще станат причина свещеникът да преживее падение. Защото в Библията се казва: „Гордостта предшества погибелта, а високомерието – падането” (Пр. 16:18) и „Мерзост е за Господ всеки, който е с горделиво сърце, даже ръка с ръка да се съедини, той пак няма да остане ненаказан” (Пр. 16:5).

Нищо не е толкова противно на Господ както самомнението. Грехът на гордостта по същността си е коронясване на самия себе си вместо на Господ. Този грях превръща благословения херувим, който е страж на Божия престол и сина на зората, в дявол, враг на Бога. В Писанието четем: „Сърцето ти се надигна поради хубостта ти; ти разврати мъдростта си поради блясъка си” (Йез. 28:17). Високомерието ръководи строителите на вавилонската кула, които казват: „Да си съградим град, даже кула, чийто връх да стига до небето; и да си спечелим име” (Бит. 11:4).

От всички безкрайно обновяващи се форми, в които се проявява гордостта, няма по-лоша от духовното високомерие: да се гордееш с духовните си качества или с положението си в Църквата, които са ти дадени от Бога. Спомням си думите на един свещеник в християнската Църква: „За Бога не представлява трудност да прояви Себе Си, Своята сила чрез хората, но понякога Му е много трудно да намери човек, чрез когото да изяви Своята сила, без този човек да я присвои.”

Има начини бързо да проверим дали сме склонни към този грях.

1. Мога ли да се откажа доброволно от нещо? Как ще реагирам, ако някой друг бъде избран за служението, към което аз се стремя? Ако други получават повишение, а мен ме подминават? Радвам ли се, ако някой друг ме превъзхожда със способностите и постиженията си?

2. Справедлив ли съм? В момент на самокритика мога да кажа за себе си много отрицателни неща. Но как се чувствам, ако другите ми кажат същите неща?

3. Как понасям критиката? Предизвиква ли тя враждебност и отчуждение в моето сърце, или бързам веднага да се оправдая и да разкритикувам този, който ме критикува?

Ако сме искрени и честни пред себе си, Господ ще ни помогне да видим състоянието си.

Разказват за Джордж Уайтфийлд как веднъж отговорил на човек, който го предупреждавал да не се отнася пренебрежително към своята популярност: „Сърдечно ви благодаря. Нека Бог да ви възнагради за грижата за моята душа. Но що се отнася до това, какво говорят за мен враговете ми, трябва да ви кажа, че знам за себе си много по-лоши неща от тези, които се говорят за мен.”

Един от най-отблъскващите признаци на гордостта е потребността да те възприемат като нещо повече от това, което си всъщност. Човек, който се е поддал на това, е зает с мисли за себе си, много говори за себе си, непрекъснато изтъква своите успехи и своето значение. Той възприема всичко, сякаш се дължи на самия него, а не на Бога и не поставя на първо място благото на ближните си. Докато не сме способни да изслушаме похвала за своя съперник, без да възникне у нас желание да го унизим или да омаловажим направеното от него, можем да сме сигурни, че в душата ни има немалко импулси, които изискват да изглеждаме по-значими, отколкото сме, и трябва да се обърнем към Господ за милост.

Една от коварните опасности за преуспяващия свещенослужител е мнението, че е незаменим. Много Божи служители с огромно влияние върху другите се поддават на изкушението да смятат, че са незаменими и че е в интерес на делото да не отстъпват поста си. Те не престават да изтъкват авторитета си, когато отдавна би трябвало да отстъпят мястото си на по-младите. Нито един свещеник, колкото и надарен и благочестив да е, не е незаменим в Божието царство.

Бог винаги подготвя тези, които е избрал за по-нататъшното служение, дори хората да не го забелязват. Когато настъпи криза, Бог поставя този, когото е избрал и е призовал за служение. Пътищата на свещенослужителя винаги водят към онзи период, когато поради старост или болест той вече не може да изпълнява служението си. Ето затова е особено важно непрекъснато да се подготвят свещенослужители и да се проявява доверие към по-нискостоящите да извършват служение.

Често се случва така, че способностите на по-малко надарения, по-малко забележимия се развиват, когато поеме отговорност. У него се пробуждат скрити сили и способности, които по-рано никой не е забелязвал. Иисус Навин се разкрива напълно като цялостна личност едва когато Господ му възлага отговорността да бъде водач на Израил. Бог използва способностите на високонадарените хора, когато те, подобно на ап. Павел, престанат да се надяват на собствената си сила и мъдрост и са готови да отдадат всичките си способности на разположение на Господ.

Но ако човек няма таланти, Бог не е победен. Тогава Той избира човек с по-малко дадености, но напълно отдаден на Него, като увеличава и развива качествата му с могъщата Си сила.

Спомням си един случай от историята на християнската Църква. През IV в. се води остра битка с арианството, което всъщност отрича божествеността на Спасителя. За да се противопостави на това лъжеучение, Господ издига силната личност на Атанасий, епископ на Александрия. Той се противопоставя не само на Арий, но има силата да се изправи и срещу император Константин, поради което е изпратен в изгнание. Императорът заповядва на константинополския епископ Александър да приеме Арий като член на Църквата. Почти стогодишният Александър попадав голямо затруднение. Той няма такава сила и мъжество като Атанасий да се противопостави на императора, но отива в Църквата и пламенно моли Господ да предотврати подобно осквернение. Господ чува молитвата на Своя стар слуга - Арий умира в същата нощ от тежка болест.

Всеки свещенослужител е призван да се отнася с любов към младежите, към младите братя, да им помага да развиват духовните си способности. Тази задача изисква много търпение и истинска християнска любов. Господ Иисус използва най-голямата част от Своето време през тригодишното Си служение на земята, за да формира характерите на Своите ученици. А те са толкова различни!

Ап. Павел следва Господ и се грижи за развитието на благословени свещенослужители като Тимотей, Тит и други. Трябва по-смело да привличаме към служение младите, да не се страхуваме да им възлагаме отговорност. Правилното разпределение на задачите между сътрудниците, привличането на младите ще спомогне да се укрепи авторитетът на свещениците, а това ще послужи като предпоставка за подготовката на още свещенослужители в Църквата.

Една от опасностите, които заплашват всеки християнин, особено свещеника, е сребролюбието. Свещеното Писание потвърждава, че „сребролюбието е корен на всякакви злини, към което, като се стремяха някои, те се отстраниха от вярата и пронизаха себе си с много скърби” (I Тим. 6:10). Тези, които се стремят да се обогатят, се поддават на изкушение, попадат в капан и много безразсъдни и вредни пороци, които ги водят към бедствия и погибел. Коварството на този грях е толкова силно, че дори един от сътрудниците на ап. Павел, който много работи с него - Димас, - обиква света, оставя благовестието и отива в Солун (II Тим. 4:10). В книгата „Пътешественикът” Джон Бъниан пише: „Колко малко хора осъзнават, че любовта към парите е идолопоклонство. Внимавайте в предупреждението на нашия Господ: „Внимавайте и се пазете от всяко користолюбие” (Лука 12:15). Хълмът Алчност със сребърната руда винаги се изпречва на пътя на християнина, залъгва го да се отклони и да спре.”

Що се отнася до свещенослужителите, в Писанието се казва, че презвитерът не трябва да бъде сребролюбив. Ч. Финей пише: „Понякога може да срещнеш сребролюбив презвитер. Той не става за нищо - като презвитер никога няма да донесе полза, докато не се освободи от тази страст... Те са отстъпници и винаги ще бъдат пречка по пътя. Бог забранява да имаме сребролюбиви епископи и нито една Църква, която проявява търпимост към тях, не може да процъфтява.”

В наше време, когато хората не се задоволяват с малко, особено силно звучи предупреждението: „Не се увличайте в сребролюбие; задоволявайте се с това, което имате, защото сам Бог е казал: „Никак няма да те оставя и никак няма да те забравя” (Евр. 13:5).

Не по-малко коварен е грехът, свързан с неправилното отношение към представителите на другия пол. Знаем какво е довело до падение силния Самсон, възлюбения от Бога Давид, мъдрия Соломон. Този грях поразява някои от свещениците и днес. Служението на презвитера понякога изисква от него да изслушва насаме изповед за тайни грехове, да води откровени разговори по най-интимни въпроси. Тук е много важно да си спомним думите на ап. Павел: „Братя, даже ако падне човек в някое прегрешение, вие, духовните, поправяйте такъв с кротък дух; но на всеки казвам: „Пази себе си, да не би ти да бъдеш изкушен” (Гал. 6:1). За да се избягнат излишни укори и лични изкушения, най-добре е презвитерът да посещава самотните и вдовиците заедно със съпругата си или с някой от братята. По време на такива разговори поведението му трябва да е сдържано и целомъдрено. Писанието препоръчва: „Старите жени увещавай като майки, по-младите – като сестри, със съвършена чистота” (I Тим. 5:2).

В арсенала на дявола има и много други средства, с които той възнамерява да порази свещенослужителите. Например пренебрегване на молитвата и недостатъчно четене на Божието Слово, недоброжелателност към някого и отдаване на суета, липса на изключителна честност и недостатъчна правдивост в разговорите, сплетни и липса на сериозност в отношенията, осъждане на другите зад гърба им и лицемерие. На пръв поглед това са малки „лисичета”, но те, както и „големите лисици”, водят до загуба на духовния авторитет на свещеника.

Историята на християнската Църква е съхранила интересни факти от живота и служението на Йоан Златоуст. Той не само прогласява благовестието, така че да плени сърцата на слушателите, но и строго порицава греховете и разпуснатостта и на обикновените, и на знатните хора. Златоуст до такава степен предизвиква гнева на императора срещу себе си, че веднъж той възкликва в присъствието на своите съветници:

- О, само ако можех да отмъстя на този човек!

В отговор висшите сановници започват да му дават различни съвети:

- Изпрати го на заточение! – казва един.

Друг предлага:

- Отнеми цялото му имущество!

Трети препоръчва да го хвърлят в тъмница, четвърти да го екзекутират. Петият обаче казва:

- Всичко това няма да го засегне. Няма място, където да го изпратиш, и неговият Бог да не е там. А където е този Бог, там е неговата родина. Ако вземеш имуществото му, всъщност ще лишиш бедняците. Ако го хвърлиш в тъмница, неговият Бог и там ще бъде с него. Той ще започне да целува своя кръст и ще се радва. Ако го убиеш, и на това ще се радва. За него смъртта е начало на вечното блаженство и врата към небесното царство. Знам само едно средство, с което можеш да му отмъстиш. Трябва да го принудиш да съгреши! Аз го познавам. От нищо друго не го е страх освен от греха.

Вижте колко високо цени авторитета си ап. Павел: „За мен е по-добре да умра, отколкото да осуети някой моята похвала” (I Кор. 9:15).

Опитът от живота на свещениците показва, че едни от тях, когато започват служението си, го ценят високо, стремят се да преумножат полученото, като живеят в страх пред Господ. Но с годините свикват и започват да се отнасят към служението си като към професия, радват ги похвалите и ласкателствата на хората, а не забелязват как постепенно губят доброто си влияние и разположението на Божия народ. Остават свещенослужители само на думи, без дух и живот. За тях се отнасят словата: „Толкова ли сте неразумни, че като започнахте в Духа, сега се усъвършенствате в плътта?” (Гал. 3:3).

Други пък, както са започнали живота си с Христос, така запазват свежестта, доброто си влияние и в старостта си са плодоносни и сочни – не спират да прогласяват, че Господ е праведен. Заедно с ап. Павел те могат да кажат: „Аз се подвизах в доброто войнстване, пътя свърших, вярата опазих; отсега нататък се пази за мен венецът на правдата, който Господ, праведният Съдия, ще ми въздаде в онзи ден” (II Тим. 4:7-8).



Радостно е, че в историята на християнството има много свещеници, които са живели така, както са проповядвали, запазили са верността си към Господ, с нищо не са помрачили своя духовен авторитет до края на живота си. Те дори и след смъртта си още говорят, вдъхновяват по-младите свещенослужители да гледат края на живота им и да подражават на тяхната вяра.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница