Списание „Прозорец”2/11 готов ли си да се върнеш вкъщи?



Дата22.10.2018
Размер61.28 Kb.

© Списание „Прозорец”2/11

ГОТОВ ЛИ СИ ДА СЕ ВЪРНЕШ ВКЪЩИ?

Макс ЛУКАДО
През 1845 г. от крайбрежието на Англия се подготвят да отплават за Арктика два кораба със сто тридесет и осем от най-добрите моряци на Великобритания. Целта на експедицията е да се направи карта на северозападния преход от Канадска Арктика до Тихия океан.

Капитанът, сър Джон Франклин, възлагал голяма надежда на тази експедиция. Той смятал, че тя ще стане повратна точка в изследванията на Арктика. Историята потвърждава, че надеждите му се оправдали. Но не благодарение на успеха на експедицията, а най-вече заради нейния провал. Корабите не се върнали. Всички участници загинали. Но следващите експедиции към полюса научили важен урок: за да бъде пътуването успешно, трябва да се подготвиш за него.

Очевидно капитан Франклин не бил готов. Въпреки че експедицията била предвидена за две или три години, той взел запас от въглища за допълнителните парни двигатели само за дванадесет дни. Но недостигът на въглища се «уравновесявал» от много и разнообразни средства за развлечения: всеки кораб имал библиотека от 1200 тома, латерна, китайски порцеланови сервизи, кристални чаши за вино и сребърни прибори за хранене.

За какво се готвели тези хора: за круиз по Карибско море или за арктическа експедиция? Ако съдим по запасите, за круиз. Моряците не разполагали с топло облекло, което да ги защити от арктическия студ, имали само обичайната униформа на флота на нейното величество - елегантна и благородна, но прекалено тънка и непригодена за полярните ширини.

Сребърните ножове, вилици и лъжици били с много фина изработка, като в клубовете на офицерите от кралската флота - с тежки дръжки и изискан дизайн. След години някои от тези прибори били намерени до купчина замръзнали тела.

И се случило неизбежното. Двата кораба навлезли в морето неподготвени за плаването в полярни води. Палубата и такелажът им се покрили с лед. Ледовете ги обградили отвсякъде и експедицията се оказала в капан.

Облечени в тънката си изящна униформа, моряците си взели багажа и тръгнали да търсят помощ. След години индианците разказвали, че видели група хора да теглят дървена лодка по леда. През следващите двадесет години сред ледовете намирали останки от членовете на експедицията. Открили лодка, или подобие на лодка, с телата на тридесет и петимата замръзнали участници в експедицията. Индианци от друго племе намерили на леда палатка с тридесет тела.

Франклин умрял на кораба. По-късно до него намерили парче от дъска за трик - трак (игра със зарове) – подарък от госпожа Джейн Франклин за съпруга й при заминаването му.

На много километри от кораба било намерено замръзналото тяло на един от офицерите, облечен в униформа от фин син плат… Ръкавите на мундира му били с по пет копчета, украсени със сребрен кант. Върху униформата си носел синьо наметало и черен копринен шал.

Странно е, че хората тръгнали на подобно пътуване практически неподготвени. Екипировката им била по-подходяща за следобеден чай, отколкото за плаване в ледените води.

Но още по-странно е, че и ние постъпваме точно така. Не приличаме ли на участниците в експедицията на капитан Франклин? Понякога ние, християните, живеем така, сякаш сме на съзерцателен круиз. Въглищата ни са малко, но какъв избор от развлечения имаме! Повече се грижим да изглеждаме елегантни и по-малко - да сме готови за вечността. Повече се подготвяме за сервирането около масата, отколкото за пътуването. Не се замисляме за целта, към която сме се насочили, а проверяваме колко сребрени прибори сме взели.

И когато идва студът, навлизаме в ледовете с тънки дрехи, със сребърни вилици и игри, затова и последните ни дни минават в битка с насрещния вятър и в обвинения към Бога, че е струпал върху нас това неочаквано бедствие.

Но не Бога трябва да обвиняваме. Ако ние въпреки всичко тръгваме на плаване неподготвени, вината не е на Бога. Той ни е оставил подробни инструкции за такова плаване. Неговото Слово е нашата карта, Светият Дух е нашият компас. Иисус ни е начертал маршрут и ни е посочил ориентирите, към които трябва да се придържаме. Той дори ни е казал какво да вземем за из път: «…любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вярност, кротост, себеобуздание» (Гал. 5:22–23).

А най-удивителното е, че самият Той е изминал този път и сега го минава заедно с нас. Той го е извървял преди нас и сега е наш придружител! Когато изнемогваме, всичко, което ни е нужно, е да чуем Неговия глас. Иисус ни е оставил конкретни обещания, които ще ни помогнат да изминем пътя. Ето едно най-добрите обещания: «В дома на Моя Отец има много обиталища» (Йоан 14:2). Какви нежни думи! Домът означава почивка, безопасност, топлина, маса, легло... Но това е не просто някакъв дом. Това е домът на нашия Отец.

Всички знаем, какво е да живееш в жилище, което не е твой дом. Може би ви се е налагало да живеете в общежитие или в казарма. Сигурно сте отсядали в хотели или туристически лагери. Там има легла, има маси. Може да има храна и да бъде топло, но тези домове нямат нищо общо с дома на вашия баща. Той е мястото, където живее баща ви.

Помните ли гласа на баща си? Чували сте го в коридора, когато той се е връщал от работа! Или може би сте запомнили как гласът му е долитал от стаята? Някои хора помнят. И за мнозина този спомен е скъп.

Но който няма такива спомени, ако повярва, непременно ще ги има, «защото баща ми и майка ми са ме оставили; Господ обаче ще ме прибере» (Пс. 27:10).

Вашият Баща подготовя място за вас. Място, където ще има много стаи. Там ще бъде просторно и вие ще имате своя стая. Там ще ви приемат радушно.

На земята невинаги се чувстваме желани – не ни се радват. Понякога се замисляме дали изобщо има място за нас тук на земята. Хората могат да ни накарат да почувстваме, че нашето присъствие е нежелано, че не се радват да ни видят. И това поражда усещането, че тук сме неканени гости. Чужди сме. Чужденци в страна, която не ни принадлежи. Да, далеч невинаги ни се струва, че сме желани тук.

А и не трябва да разчитаме на топло посрещане. Това не е нашият дом. Ако не ни приемат, не е трагедия. Това трябва да се очаква. Тук не сме вкъщи. Езикът, който говорим, не е нашият език. Тялото ни – това не сме ние. Светът, в който живеем, не е нашият свят.

Нашият дом още не е готов.

Но когато бъде готов, нашият Господ ще дойде и ще ни прибере у дома. «Ако не беше така, Аз щях да ви кажа… – предупреждава Той, преди да замине. – Пак ще дойда и ще ви взема при Себе Си, така че където съм Аз, да бъдете и вие» (Йоан 14:2-3). Първото изречение е много интересно: «Ако не беше така.» Защо го е казал? Видял ли е Господ съмнение в сърцата на учениците Си? Прочел ли е смущение по лицата им?

Не знам какво е видял в техните очи. Но знам какво вижда в нашите. Вижда онова, което вижда стюардесата, когато обяснява мерките за безопасност по време на полета. Вижда онова, което вижда лекарят, когато съветва пациента да откаже цигарите. Вижда онова, което вижда презвитерът, когато в неделната проповед се обръща към слушателите и казва, че всеки от тях може да умре днес.

«Да, разбира се. Но по-скоро – не» – мислим си ние, но никога не го казваме наглас. Разбира се, този самолет може да катастрофира, но все пак по-скоро - не. Затова, вместо да слушам инструкциите, ще почета списание. Разбира се, мога да умра от рак, но може и да не се случи така. Затова, вместо да откажа цигарите днес, по-добре да изчакам. Разбира се, мога да умра днес, но все пак…

Генерал Уилям Нелсън по време на гражданската война се бил на страната на северните щати. И въпреки че всеки ден се сблъсквал със смъртта, той, уви, не бил готов за нея. Кой знае за какво си е мислел в калейдоскопа на сраженията, когато един куршум се сменял с друг? Може би е бил прекалено зает да оцелее и не се е подготвил за смъртта? Но всичко рязко се променило, когато веднъж с неговите офицери отседнали за почивка в собствения му дом. Избухнал конфликт, някой извадил оръжие, чули се изстрели – и куршумът уцелил домакина в гърдите. Знаейки, че умира, генералът помолил само за едно: «Доведете свещеник!»

Какво се случило? Защо било това бързане? Разбрал ли генералът нещо за Бога, което не знаел преди? Не, той разбрал нещо за себе си. Осъзнал, че смъртта е близо. И всичко изведнъж се променило – вече било важно само едно, само едно имало смисъл. Защо преди това нещо не е имало значение? Нима генерал Нелсън не можел да каже на Бога «да» преди седмица или същата сутрин? Разбира се, че можел. Защо не го направил? Защо спасението на душата му станало толкова неотложно след изстрела и защо било второстепенно преди? Защо той отлагал решението да приеме Христос до минутата преди смъртта си?

Защото мислел, че има време. Това е опасна заблуда. «Научи ни така да броим дните си, че да придобием мъдро сърце» (Пс. 90:12).

Какъв ужас обхваща човека, когато смъртта е близо, а той не е готов за нея!

Такъв ужас несъмнено обхванал екипажа на сър Джон Франклин, когато корабът заседнал в ледовете. Каква безизходица усеща човек, който търси храна, а намира сребърни прибори, търси топла дреха, а намира лека униформа, търси из целия кораб лостове и брадви, а намира игри и романи. Моряците били готови, без да се двоумят, да дадат всичко това за единствено необходимото – което би им помогнало да се върнат вкъщи живи!

Всъщност, вие какво взехте със себе си? Сребърни прибори и игри? Не се подлъгвайте. Това може да ви потрябва тук, но когато влезете в дома на Отец, то няма да има нито смисъл, нито значение. Значим ще се окаже само фактът, че Отец ви познава.



Важно е не какво притежавате, а кой сте. Бъдете готови. Нали не искате да останете замръзнали сред ледовете?



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница