Списание „Прозорец”3

Мисията възможна

Но дали само спрямо демоничния свят християните се чувстват като овце сред вълци?

Вярващият живее в света. Един богослов пише за това: „В 17 глава на Евангелието от Йоан Иисус определя положението на християнина като изваден от света (ст. 6), не от света (ст. 14), пазен от злото на света (ст. 11), изпратен в света да му проповядва (ст. 18, 20) и като резултат - мразен от света (ст. 14).“¹

„Светът“ не е просто планетата Земя - той е богопротивната система, в която бунтовният човек се е научил да живее независимо от своя Създател. Поданици на света са всички хора освен малкото истински християни. Негов владетел е Луцифер, чиито демони държат под тотален и непреодолим за човека контрол всеки, роден на земята.

Не след дълго четящият Библията ще започне да усеща (затова и някои престават да я четат), че на вълци биват оприличени и всички хора в света (светски или религиозни), които са под контрола на демоните вместо на Бога. В началото на вярата си живеех с утопичната представа, че познавам много хора, чиято доброта се откроява на фона на останалите. Тази моя утопия беше разобличена, когато всички те без изключение се оказаха сред най-упоритите противници на Христос, а и вече 13 години никой от тях не е приел Неговата съвършена доброта, макар да са добре запознати с нея. Ап. Йоан коментира това така: „Светлината [Христос] дойде на света, но хората обикнаха повече мрака от светлината, понеже делата им бяха лоши“ (Йоан 3:19), а Осия добавя: „Добротата ви е като утринния облак и като росата, която рано изчезва“ (Ос. 6:4, Верен).

Вълкът е способен да кротува, когато се е нахранил, позволява дори да бъде погален. Но такъв ли е, когато изгладнее?! Погалете гладен вълк в глутница, още по-добре – в мразовита нощ насред полето. Вълкът е хищно, агресивно, кръвожадно животно. Ако един вълк влезе в стадо, може да убие няколко овце. Той не убива само за да се наяде. Когато вълци нападнат стадо, често убиват много повече овце, отколкото изяждат. Те убиват „заради спорта“².

Едва ли някой може аргументирано да възрази, че в трудни обстоятелства или лишение спящата при нормални обстоятелства „вълча“ природа на духовно мъртвия човек се пробужда. Но е удивително, че проявяваме негативните си черти невинаги по необходимост, а и просто „заради спорта“.

Поетът Плавт (254-184 г. пр. Хр.) определя отношенията между хората с думите: „Човек за човека е вълк“ („Homo homini lupus est“). Двадесет века по-късно дори нехристиянин като философа Томас Хобс е склонен да признае: „Тъй като по природа „човек за човека е вълк”, той може да бъде възпрян в своята агресивност единствено от могъща сила, каквато е властта на управляващия чрез закони монарх.“³

Когато няма вероятност от санкции, всеки е способен да оголи зъбите си. Влезте в произволен новинарски сайт и огледайте коментарите под статии, особено на злободневни теми – ще ви залее помия от омраза, злост и завист, напълно разпасани емоции на хора, които се чувстват безнаказани поради анонимността в интернет. И на псалмопевеца Давид този духовно-социално-политически феномен е бил добре познат: „Душата ми е сред лъвове; лежа сред онези, които дишат пламък, сред човешките синове, чиито зъби са копия и стрели и чийто език е остър меч“ (Пс. 56:5).
Защо?!
Но нека се върнем към думите на Христос. Ако кадрите на вълк сред стадо овце са забранени за деца до 16 г., какво ще кажете за едно-две агънца, любезно предоставени на глутница вълци? Мисията невъзможна!

След своето покаяние и помирение с Бога вярващият вътрешно е изведен от системата на света, но външно не е изваден от нея. Защо Господ Иисус прави нещо толкова неразумно от човешка гледна точка – праща овцете Си сред вълците? Кой „добър пастир“ (Йоан 10 гл.) се отнася така към стадото си?!

В християнските събрания често се пеят песни, изразяващи удивлението: „Твойта мъдрост е пречудна за мен!“ И тъй като много вярващи в сложни обстоятелства се питат за тази „пречудна мъдрост“, ще се опитаме да проникнем в премъдростта Господна, като изследваме причините Иисус да изпраща овцете Си сред вълци.
От тук до края на статията:

Забранено за невярващи!
Макар невинаги да е ясно от пръв поглед, духовно живият и духовно мъртвият човек са кардинално различни. По положение те се различават абсолютно, но по състояние обособяването е в процес. Именно това практическо обособяване цели Бог да постигне в живота на вярващия. Ще разгледаме десет от Неговите цели.
І Цел - Изява на новия живот
Макар и духовно възроден, при всеки вярващ има остатъци от животинската му паднала природа – нехомогенна смес от нравите на вълк, упорита коза и много други животни. Тъй като Бог иска да направи чедата Си кротки агънца и по поведение, а не само по положение, чрез изпитанията Той цели да ги издигне на принципно друго ниво на живот. Вместо животинския (споменатата нехомогенна биологична смес), вярващият може и трябва още на земята да реализира подарения от Бога живот. Това е съвършеният вечен живот, който той придобива още на земята след обръщението си към Христос.

Но за да пожелае от сърце пълната промяна, новороденият трябва да осъзнае колко ужасяващо зла и непоправима е неговата стара природа. А тя ще се изяви най-добре, когато е провокирана сред вълците. След като нееднократно реагира като вълк сред вълци, християнинът става особено внимателен, защото забелязва отчетливо какво е останало в сърцето му – думи и действия, от които човекът в света не се безпокои особено (те са част от естеството му), но вярващият се ужасява, защото има нови и напълно различни критерии за оценяване.

След много молитва и покаяние за всяка грешка отвращението на човека към неговото „аз“ ще расте, наред със силния копнеж за Божия дар на кротостта и смирението, характерни за новата част от личността му. Така в трудни обстоятелства и лишения природата на агънце у човека във Бога все по-често и ясно ще се проявява. Това ще го насърчава да продължава по пътя на смирението и ще носи слава на Бога.
ІІ Цел - Отъждествяване със самия Иисус

Мат. 10:21-22
Много Божии чеда са удивени, когато околните ги отхвърлят и презират, защото са християни. Но това е напълно закономерно. И е добре да имаме правилното виждане – не хората отхвърлят нас, а демоните, които ги владеят, мразят Христос в нас. Това е богословската истина, която би трябвало да радва вярващия, защото е удостоен да пострада, като носи с чест Христовото име!
ІІІ Цел - Пълно упование на единствената защита
Както в животинския свят, така и в духовния живот единственият, който може да защити агънцето от вълците, е пастирът. Удивително е, че на овцата Създателят не е отредил никакви защитни механизми. Никакви! Такова е и духовното агънце на Бога. Единствената му защита е Господ Иисус Христос. Всички други методи на защита освен пълното упование на Бога не само произлизат от стария човек, но и са напълно безполезни. Това е много ценен урок, който посветеният вярващ усвоява трудно и болезнено – най-вече в ущърб на гордостта си.
ІV Цел - Изместване на фокуса от земното към небесното

Мат. 10:28
Много християни мислят, че физическата смърт е най-ужасното, което може да им се случи, когато Бог ги изпраща като овце сред вълци. Но Иисус ни казва да не се боим от онези, които могат да убият тялото ни, а - само от Неговия Отец. Всъщност най-лошото, което хората могат да сторят на един вярващ, води към най-доброто за него – да отиде у дома си, при Христос.

Най-ужасното, което трябва истински да плаши християните, е да се прилепят така силно към земното, че „сърцата им да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи и да ги застигне онзи ден внезапно“ (Лука 21:34). „Онзи ден“ е срещата с Христос. За жалост много християни вече са се превърнали в стълбове сол, които няма да имат място на небето, защото са се фокусирали върху земните неща. Бог допуска гонения от вълците срещу чедата Си, за да припомни, че истинската им родина не е този свят. Тук християните са не просто пришълци – те са истинските врагове на светската система. Повече от безумие е вярващият да се чувства в света като у дома си.

Нашата душевна привързаност може да попречи катастрофално на спасението на близките ни. Ще трябва да изберем между Христос и тях и това е едно от тежките страдания за старото ни естество. Но смъртоносният Кръст ще подейства и там! Ако това не се случи, значи Бог ни е преценил като неблагонадеждни.

Множество млади и зелени вярващи имат склонността да търсят одобрението на света, като използват неговите методи. Те дори се ядосват колко сме слаби ние, християните, а колко величествен е светът. Но Иисус неведнъж казва, че не бива да се радваме, когато вълците почнат да ни хвалят, защото те хвалят така само лъжепророците и събратята си от глутницата.

Преди време се наложи да водя спор с известен български музикант, който отдавна се беше обърнал към Христос. Той твърдеше, че трябва да правим всичко по силите си, за да стигнем, дори да надминем стандартите на света във всяка възможна област, и е напълно допустимо методите за това да са изцяло светски. Неговите думи ме зашеметиха: „В света имат списание „Егоист“. Ние, вярващите, за да ги привлечем към Христос, ще си направим християнско списание „Егоист“!“

Християнинът, който се опитва да надмине света в неговите области и с неговите средства, изглежда смешен в очите на света. И най-често има защо…

Когато Бог ни изпраща като овце сред вълци, с това ни доближава най-плътно до пътя на кръста и ни отделя от всякакви плътски подпори. През този процес трябва да премине всеки посветен християнин, за да стане плодоносен. Вълците разкъсват Йосиф, Павел и останалите библейски герои, „за които светът не беше достоен“. Но именно такива хора обръщат света с краката надолу!

Свещеник Александър Шмеман пише: „Като отхвърля Христос, светът открива пределната си поквара, открива се като зло. Като Го отстранява от пътя си в смъртта, той привидно тържествува, но именно тук е победен истинно и окончателно. На Велика събота – деня на привидната победа на смъртта – тя самата е „погълната с победа“ (І Кор. 15:54), защото Този, Който доброволно се предаде на смъртта, няма в Себе Си смърт и я разрушава отвътре с онзи Живот и онази Любов, които са „смърт на смъртта“.“⁶

Когато вълците отхвърлят християнина, те разкриват (ако желаят – откриват и за себе си) своята поквара. Доброто е пратено към тях, но те го отхвърлят и осмиват. Тържествуват, но само привидно, а победители са носителите на Христос, на доброто.

Оттам нататък се очертават двете групи, обособени именно чрез отношението си към Божиите агнета като Христово благоухание. За едната група ние ще сме изобличители и това ще донесе покаятелен дух и уханието на новия живот. За съжаление за по-голямата част ще сме истинско осъждане и смъртоносно ухание!

Спасението на близките ни е във вътрешното (а когато се налага - и външното) разграничаване от делата им. Само така те ще видят, че християнинът не просто е различен, а е принципен и твърд в своето посвещение. Бог ще им покаже, че това е пътят, който си заслужава да бъде вървян. Независимо че външно вярващият ще бъде гонен и подиграван (заради стадния инстинкт на хората), вътрешно ще го признават и уважават, а това ще даде възможност да им свидетелства за спасението в Христос.

Тогава безбожните хора биха заскимтели, ужасени от страх, но това ще промени ли „вълчата“ им порода? Те не биха забелязали своята поквара и Светият Дух не би могъл да работи действено в сърцата и съвестите им. Водени от греховната си, лукава природа, дори биха обвинили Бога, че е потъпкал закона на свободното избиране, който Той самият е постановил. Биха се оказали онеправдани в собствените си очи (каква ирония!) и това още повече ще ожесточи сърцата им срещу Бога.

Уроците от историята са поучителни – „царствените“ християнски деноминации, в чиито доктрини присъства идеята, че вече петнадесет века сме в Хилядолетното царство на Христос, защото „Църквата“ е завладяла и земната власт, очевидно доста избързват с възкачването си на Божия трон.

Иисус не идва като Цар Лъв, а като Божия Агнец, предал се кротко в ръцете на грешни хора, за да завладее сърцата на Своите. Така и ние, Божието стадо, често ще „губим“ именно поради неспособността си да вършим зло, с което да побеждаваме злото. Външно ще сме победени от системата, но самата система няма да знае, че това способства единствено за нейната смърт.

За нашата пълна защита и победа Господ поема отговорността, тъй като Той самият ни е пратил на такава невъзможна мисия. Всички огнени изпитания по пътя са напълно смислени и няма необходимост да им се противим или да роптаем заради тях.

Те са благодат и привилегия за нас!

Те са спасителни за околните ни!

Те носят вечна слава на Бога!