Списание „Прозорец”3/09 Перпетуа и Фелицита Сп. „Вера и жизнь”
Изтегляне 38.26 Kb.
|
© Списание „Прозорец”3/09 Перпетуа и Фелицита Сп. „Вера и жизнь” В документа “Страстите на Перпетуа и Фелицита” се описват мъченичеството на Перпетуа (22-годишна жена от знатно семейство), нейната бременна робиня Фелицита, роба Ревокат, както и на Сатур и Секундул в Картаген през 203 г. Текстът съдържа затворническия дневник на Перпетуа, поученията на Сатур (описание на неговия сън), както и други материали, които представят живота на християнското общество в областта на Картаген по онова време.1 Най-жестоките гонения през 202-203 г. понасят християните в Картаген. Разпространението на християнството в този стратегически важен римски град в Северна Африка безпокои местните власти и указът на императора засяга всички, които наставляват другите във вярата или ги довеждат до Христос. Между картагенските християни е и служителят на църквата Сатур, който наставлява група новоповярвали в християнското учение. Фибия Перпетуа, двадесет и двегодишна майка на съвсем малко дете, и нейната робиня Фелицита, бремена в осмия месец, се присъединяват към групата, която изучава Евангелието. Именно върху тях се стоварват последиците от императорския указ. Нищо не се знае за съпруга на Перпетуа. Историците предполагат, че той или е умрял, или е изоставил жена си поради това, че е станала християнка. Заедно с Перпетуа и Фелицита на смърт е осъден техният учител Сатур и трима други мъже. Младата аристократка и робинята й приемат кръщение в затвора. Историята за съдбата на Перпетуа е записана в документа от третото столетие „Страданията на Перпетуа и Фелицита”. Възможно е, основата да е взета от дневника на Перпетуа. В документа тя разказва за мъката и унижението, които й причинява нейният баща - знатен гражданин, - когато научава, че единствената му дъщеря е арестувана и е хвърлена в затвора като престъпница. Той веднага я намира и я моли да се отрече от новата си вяра. Отказът й така го ядосва, че е готов да я удари, но Перпетуа устоява. Непреклонната й твърдост скоро е сломена. Онова, в което баща й не успява, постига нейното безпомощно дете. Тя толкова тъгува за него, че почти се пречупва. Накрая двама християни успяват да получат разрешение да донесат детето й в затвора. Перпетуа пише: „Докато кърмех детето си, което беше съвсем отслабнало от глад, споделих с майка си моите тревоги за него. Опитах се да я утеша и й дадох сина ми да се грижи за него. Много се измъчвах, като гледах как всички страдат от съчувствие към мен. Трябваше да понасям това изпитание много дни. После получих разрешение да взема детето в затвора. Много бързо се оправих, тъй като вече не се страхувах за сина си.” В затвора Перпетуа има видения. Веднъж вижда Бога в градината. Той й дава превъзходно сирене... Когато наближава времето за екзекуцията, семейният конфликт се изостря още повече. Баща й идва в затвора и я моли да постави семейните отношения по-високо от вярата си:
Но твърдата жена не се огъва:
Когато на следващия ден баща й разбира, че ще бъде хвърлена на дивите зверове, се опитва да я спаси. За тази героична постъпка градските власти заповядват възрастният човек да бъде бит. „Мъката на баща ми ми причини такава болка, сякаш биха самата мен” – пише Перпетуа в дневника си. След края на процеса участта на затворниците е ясна. Останалите до екзекуцията дни те прекарват в духовен размисъл, като „повече ги вълнува достойнството им пред Бога и верността им на Иисус Христос, отколкото предстоящото страдание”. Срещат се за молитва, разделят помежду си последната храна - преломяват хляба, като си спомнят за святата Божия любов и свидетелстват на тълпата пред затвора за вярата си. В деня на екзекуцията ги извеждат на арената, където според римските обичаи подлагат мъжете на изтезание. На входа на арената Сатур се спира, за да свидетелства за последен път на стража Пуден, който по-късно се обръща към Христос и сам умира като мъченик. При изведените на арената мъже пускат мечка, леопард и глиган. Сатур е разкъсан, облян в кръв, а публиката му се подиграва и крещи:
Перпетуа и Фелицита, която ражда в затвора, са съблечени и изведени на арената, където предстои да бъдат убити от разярен бик. Но зрителите повече не могат да гледат кървавото зрелище и викат:
Перпетуа се обръща на висок глас към приятелите си християни:
След това я водят към гладиатора, който трябва да я обезглави. Поради нерешителността си или недостатъчната си подготовка той не я убива от първия удар. Перпетуа вика от болка, хваща треперещата ръка на гладиатора и забива меча в шията си. Така идва краят на страданията й. Тези гонения са последвани от петдесет години на относително спокойствие, през които Църквата постоянно расте. 1Армитейдж Робинсън, Дж. "Страстите на св. Перпетуа", Кеймбридж юнивърсити прес, с. 189. http://www.earlychurchtexts.com/main/perpetua/passio_of_perpetua_01.shtml Изтегляне 38.26 Kb. Сподели с приятели:
|