Списание „Прозорец”3/09 За неврозите и Маргарита Бонева



Дата23.07.2016
Размер168.2 Kb.

© Списание „Прозорец”3/09



За неврозите и...

Маргарита Бонева
Човешката душа – психиката1 - е основният предмет на една търсеща основание в опита, експеримента и наблюдението, бързоразвиваща се съвременна наука – психологията. Тя има голямо практическо приложение и обхваща множество направления. Главните й теоретични школи, независимо от разликите между тях, изучават психиката от позициите на материализма и разглеждат психичния живот като функция на мозъка и централната нервна система. Но като емпирична наука психологията прави достоверни открития и събира важни данни за човешкото поведение, непротиворечащи на наблюденията на древните и съвременните християнски автори върху закономерностите на духовния живот. Много често тя разглежда под друго наименование състояния и прояви, описани от светите отци – агресивност (гняв), сексуални перверзии (похот, блудна страст), депресия (отчаяние, униние), хранителни разстройства (чревоугодничество).

Дори Фройд, на когото в средите на вярващите обикновено се гледа неодобрително, но чиято теория отдавна се смята за класическа, дори той независимо от твърде крайните си възгледи разбира силата на първичните страсти – сексуалните и агресивни влечения на То, трудността те да бъдат контролирани от АЗ-а и необходимостта от намеса на СВРЪХАЗ-а, за да се прояви стремеж към висшите духовни и културни ценности. Теорията му за подсъзнанието всъщност е догадка за греховната природа, която човек, дори да усеща в себе си, не може да преодолее сам. Фройд, разбира се, не би могъл да си представи такива средства за борба със страстните наклонности като аскетиката и молитвата и в крайна сметка не вижда друг начин, за да облекчи страданията на болните от невроза свои пациенти освен психоанализата – продължителна и мъчителна процедура за изследване на труднодостъпните психически процеси в подсъзнанието.

Когато съвременната психология не разглежда проблеми, в областта на които е некомпетентна, от нея има определена полза. Ето защо не бива да се поставя стена между нея и творенията на светите отци. За съжаление някои християни - най-вероятно поради некомпетентност или прекомерна ревност - споделят мнението, че психологията (както философията и „светската” литература) са напълно излишни, дори духовно вредни. Този антиинтелектуализъм е много опасен. Той не е в духа на църковното учение. Трябва да се научим да отличаваме нехристиянските възгледи от ценната информация, която психолозите дават за човека, неправилните позиции и убеждения от верните наблюдения. Един психолог може много точно и детайлно да опише състоянията и проблемите, да помогне на хората да се приспособят към съвременния живот и да преодолеят затрудненията си. Тъй като съществува пряка връзка между психичното здраве и духовния живот, психологията може да помогне на човека да възвърне психичното си равновесие и да го научи да живее умерено и пълноценно. Достиженията на съвременната психология определено могат да бъдат използвани за добро, ако се избягват неправилните схващания за човешката природа.

В психологията обаче не се коментират „трудните” въпроси за произхода на човека и безсмъртието на душата, а въпросите за нравствените измерения на душевния живот се пренебрегват като проблематика. Ограничеността на психологията се дължи на материалистичните й позиции, т.е. на това, че тя не признава самостоятелността на духовното битие. Тя става опасна и антихристиянска едва тогава, когато се опитва да установи същността на душата. Това не е възможно с научни средства и по научен път, защото не всичко в духовната област подлежи на експериментални изследвания и анализ. Психологията може да описва определени процеси, но тя не е в състояние да обясни правилно духовния свят, защото моделът й за човека е непълен, едноизмерен. Това, което ние наричаме паднало човешко естество, за нея е единственото нормално човешко естество. Тя не разбира и отхвърля християнската космология, антропология и мистика. Като не признава божественото откровение и учението на Църквата, тя не може да осветли правилно въпросите за произхода, природата и свойствата на душата и вътрешния духовен живот. Без да приеме християнското учение, тя не може да посочи нито причините за злото у човека – страстите и влиянието на демоните, нито източника на доброто – Божия образ и благодатта. При това тя се дистанцира, както е известно, от нравствени оценки, прехвърляйки тази проблематика на етиката.

Но ако една ябълка е започнала да се разваля, какво трябва да направим с нея? Някои биха я изхвърлили цялата, защото тя вече е загнила и носи развалата в себе си, а други биха изрязали здравата част, тази, която още не е засегната, и биха я използвали. Подобно е положението и със съвременната психология – не е необходимо да я отричаме изцяло и напълно само защото тя не приема истинността на християнския мироглед. Плод на по-голяма разсъдителност според мен би било да вземем от нея всичко, което можем да използваме, тази част от методите и постиженията й, която би могла да ни помогне.

Обобщавайки написаното дотук, смятам, че християнска психология и психотерапия са не само възможни, но и абсолютно необходими. Те единствени са в състояние да запълнят "оскъдността” на съвременната психология, като съчетаят в себе си практическия опит на психолозите и многовековната християнска традиция, но, разбира се, не механично, а чрез спойката на светоотеческото учение за душата. Това, от което в момента има най-голяма нужда, са подготвени специалисти психотерапевти, които да бъдат не просто вярващи християни, а да лекуват психичните болести по различна система от подходи и методи. Още една конкретизация: християнската психотерапия не бива да се разглежда само като начин на лечение на душевните страдания на християните. Така обхватът й неимоверно се стеснява, смисълът й се свежда до спомагателно средство, а значението й до ролята на обслужващо звено за нуждите на общността на вярващите. Тя би могла да играе много по-значителна роля в терапията на психичните заболявания, като излезе извън рамките на Църквата, например при лечение на зависимостите или при психосоциалната адаптация на изпаднали в различни кризи пациенти. И не на последно място тя може да се превърне в общественозначимо свидетелство за силата на християнството.

●●●

По-нататък ще се опитам да разгледам най-честите психически страдания – неврозите - от позициите на християнската психология. Пиша за тях, защото те са най-леките, но и най-разпространените психични болести, на които често не се обръща достатъчно внимание. Те имат психосоматична симптоматика и са с голям диапазон на прояви – от неврастения през натрапливости и страхове до депресивни и хистерични разстройства.



Според вече спорното класическо определение неврозите, или т. нар. Психогении, са чисто функционални заболявания, при които не съществуват органически увреждания на нервната тъкан на мозъка. При тях хората, запазвайки критично отношение към състоянието и поведението си, се стремят да възстановят психичното си здраве. При ендогенните психози (шизофрения, манийно-депресивна психоза и др.) обаче човек живее с болестта, вътре в нейната реалност и обикновено не достига до самосъзнанието, че е болен, „ненормален” в клиничния смисъл на тази дума. Съществуват още екзогенни и сенилни психози, както и един тип отклонения, които не приличат на „класически” болести – т. нар. характеропатии или акцентуации на личността. При тях човек също трудно се адаптира и трудно съжителства с други хора. Докато прогнозите за протичане на неврозите са оптимистични и психотерапията им се отразява добре, при психозите, макар да се влияят от лекарства, рядко се достига до пълно излекуване. При характеропатиите лекарствено лечение е невъзможно. Вероятно част от психичните страдания се допускат от Господ като наказания за грехове или са резултат от влияние на нечисти сили.

Това деление е само относително, защото класификацията на психичните заболявания е изключително трудна, както е сложна и тяхната диагностика. Понякога една болест започва като невроза, а после се развива в психоза. Наследственият фактор при психичните заболявания играе голяма роля, но също така е необходимо и събитие, което да провокира болестта. Много важни са възпитанието на човека, т.е. как той е научен да се справя с трудностите, и ресурсите на психиката му.

Според една от най-съвременните теории в психологията – за емоционалната интелигентност – „съвременната култура е стигнала твърде далеч в опитите си да предпазва децата от неща, от които не е необходимо да бъдат предпазвани... т.е. прекалено голямото разбиране и съчувствие към някои деца е толкова вредно, колкото и прекалено малкото”2. Щадящите методи на възпитание, при които върху детето не се оказва никакъв „натиск” и се изпълняват всичките му прищевки, са също толкова вредни, колкото и емоционалната депривация, жестокостта или непостоянството в изискванията. Разглезването има невротизиращи последствия, но то запълва определена празнота в семейството. Чрез него обикновено единият родител се стреми да „привърже” детето към себе си и така да „компенсира” провалените взаимоотношения и отчуждението си с другия родител, а в зависимостта на детето от себе си вижда свидетелство за своята собствена значимост. В резултат на този стил на възпитание се изграждат грешни поведенчески модели, при които претенциите на личността към другите са прекомерно завишени, формират се егоистични и астенични черти на характера и нереална самооценка.

Общото наблюдение, което широко се коментира, е, че напоследък хората стават все по-изнервени, отчуждени и агресивни и това се отразява върху здравето, семейството, работата и взаимоотношенията им. Повечето обяснения на този факт са свързани с трудния живот, безработицата, напрежението и несигурността. Те вероятно имат голямо значение. Но нещата със сигурност са по-дълбоки. На съвременния човек не може да не се отразява животът без Бога. Нервността най-общо, а по-конкретно различните неврози – депресии, афективни разстройства, хистерии - са и душевни страдания, резултат (в повечето случаи) на откъснатостта от Господ. Хората са слаби същества физически и духовно, и когато изчерпят силите си, ако не се обърнат към Бога за помощ и подкрепа, рухват. Наистина голямо значение имат пренатовареността, битовите проблеми, страстите на близките, които се понасят, без да има вина (родител алкохолик) или нещастното стечение на обстоятелствата (смърт на близък човек). Но доста често „нервността”, агресивността или усещането за безсмислие на живота се появяват без сериозна видима причина. Само човек, който се стреми да бъде търпелив и смирен, да обича близките си по християнски, може да избегне клопките на егоизма, самосъжалението, склонността да се оплаква и да недоволства, скуката и отчаянието, които са толкова характерни за неврозите. Само човек, който вижда във всичко Божията воля и не е сляп за своите грехове и страсти, може да приема живота си (а това означава и нещастията, и страданията в него) такъв, какъвто е.

Тук е мястото да спомена невротизиращия ефект на телевизията. Психолозите и социолозите отдавна са разтревожени от нейните колосални възможности за масова пропаганда и претълкуване на информацията, от излъчването на сугестиращи агресия филми и програми и от отчуждението, което гледането на телевизия поражда. Но съществува още една не толкова директна опасност, която рядко се коментира. В световен план това най-достъпно и най-разпространено забавление диктува и най-масовия модел за преценка на потребностите и поведението: преценката на собствения живот според принципа на удоволствието. Нормално е човекът като всяко живо същество да се стреми към избягване на болката и към получаване на удоволствия. И това е дотолкова естествено, че противоположните нагласи говорят за патология. Но стремежът към изживяване на удоволствие на всяка цена, увереността, че щастието ти се полага тук и сега, а нещастието е лошо изключение, събуждат у човека чувства на завист, алчност и ропот, склонност да възприема себе си като жертва на несправедлива съдба, желание да постигне земен рай.

В основата на невротичното психическо развитие стои непреработен конфликт: обида, пред която човек не може да се смири; загуба, която не може да приеме; поражение, което не може да понесе. Мъчителните въпроси: защо точно на мен?; с какво съм по-различен от другите?; с какво съм заслужил? са без отговор. Те са твърде далеч от разбирането на своята съдба като закономерно следствие от собствените вини и грешки. Думите на Достоевски: „Всеки заради всички и за всичко е виновен” разкриват неразривната духовна връзка между хората, в която няма отделна вина и отделен живот, а всеки човек е отговорен за всеки грях. Само възприемането на собствената участ през призмата на тази взаимна зависимост може да донесе успокоение и просветление, а обратното, поставянето на самия себе си в центъра на вселената носи ропот, бунт, отчаяние. Липсата на готовност да простиш, да започнеш отново, да забравиш, от една страна, а, от друга, надценяването на собствените заслуги, права или значимост са най-често срещаните причини за развитието на невротични реакции и най-честите поводи за попадане в омагьосания кръг на неврозата, от който трудно се излиза.

Хората изкривяват в преценките си взаимоотношенията, нагласите и обясненията на фактите по специфичен начин, в съответствие с неправилното приемане на себе си и на съдбата си и така отново намират потвърждение и оправдание за неправилните модели на поведение. Много пациенти се оплакват от „лошата закономерност” в живота си. Те като че ли са „обречени” да получават едни и същи удари от съдбата. Ето няколко примера за т. нар. порочен кръг, в който попадат хора с грешни модели на социална адаптация. Някои непрекъснато стават жертва на агресия като че ли съвсем невинно. На други не им върви в избора на партньори – постоянно харесват неподходящия човек. На трети се случва доста често да ги мамят или използват. Всичко това е резултат на неправилно изграден стереотип, който вместо да се „разпада”, тъй като е нелогичен и не „работи”, напротив все по-здраво се закрепва в поведението на човека, убеден, че не с него, а с другите нещо не е наред. В неуспехите си такива хора намират само потвърждение за своето нещастие и повод за самосъжаление, а не сигнал за необходимостта от промяна. Мнителният човек ще вижда злонамереност във всички действия на другите и като следи реакциите им, ще става все по-мнителен, откривайки „доказателствен материал” за догадките си. Убеденият, че всички го провокират или игнорират, агресивен човек ще „фокусира” агресията на другите, защото ще се държи предизвикателно. Ревнивият ще отблъсква съпругата си със своите подозрения и приемайки охлаждането й за поредното доказателство, ще разпалва още повече ревността си. Затвореният в себе си ще парира всички опити някой да се доближи до него в потвърждение на увереността си, че не го харесват и не го разбират, че не може да си намери приятели... Самоизпълняващо се пророчество, грешен модел на поведение, неправилно обяснение на намеренията и нагласите на другите. И всичко това само защото чуждата грешка не е била приета, собствената вина не е била призната, обидата не е била простена...

Тревожността и страхът са отрицателни и придружени от вегетативни реакции емоционални състояния, които зависят и от личностни фактори, каквито са невротизъм и интроверсия. Тревожността се преодолява трудно, защото е закрепена като устойчива реакция на ситуации, свързани с неизвестност или преценявани като лично значими от човека. Но страховете и притесненията означават също липса на упование и надежда. Безчувствието не е изход от проблема – то също е недооценяване на положението. Признаването на трудността или значимостта на ситуацията обаче, заедно с молитвата към Господ, вярата в помощта Му и приемането на Божията воля могат да помогнат на човека да види непреодолимите проблеми или сложните изпитания в не толкова трагична светлина.

Положителното чувството за хумор има огромен терапевтичен ефект. Възприемането на себе си в комична светлина, разбирането за преувеличаване на проблема, усетът за нелепост и гротескност на ситуацията са непознати за гордия човек. Той не може да се шегува със себе си и възприема извънредно сериозно всичко, което се отнася до него. Себепренебрегването, омаловажаването на себе си, самоиронията са му чужди.

Ще засегна още един проблем. Всичко, написано дотук, като че ли не се отнася до лошото самочувствие при депресивните състояния, до неадекватно преувеличената вина по незначителен повод и до комплексите за малоценност. Каква гордост можем да открием у човек, който се самообвинява и вижда себе си само в отрицателна светлина, който не си вярва, колебае се и се страхува да направи каквото и да е или е готов да приеме всяко унижение и всяка загуба като напълно заслужени? На пръв поглед той наистина е лишен от тази греховна склонност. Но защо тогава не притежава лекотата и радостта, с която светците са посрещали обидите и гоненията? Откъде идват притесненията, недоволството, гневът и мрачното настроение? Единственото обяснение, което може да се даде, е следното: желанието му да бъде съвършен във всяко отношение е толкова голямо, че го парализира и го кара да се чувства недостоен за собствената си мяра. А това не е ли гордост? Не е ли горд човекът, който иска да е най-добър, най-харесван, най-популярен, и ако не го получи, не се примирява с това, което в действителност е? Невинаги самообвиненията и прекомерното, непреодолимо чувство за вина са израз на истинско покаяние. Те по-скоро свидетелстват, че човекът още не е приел своята греховна природа, не е потърсил прошка и не се е смирил. Защото покаянието носи и познание, и просветление. Не е ли горд човекът, който страда, че е извършил нещо, което го е изложило, което е разкрило некомпетентността или лошия му характер? Защото Бог открива нашата истинска същност, нашето истинско лице в греховете ни. Как бихме могли да твърдим, че се познаваме, ако сме слепи за недостатъците и лошите си наклонности? Нима Бог, Който ни обича, иска да останем в доволството на тази слепота?

●●●

Според светоотеческото предание и духовния опит на достигналите святост старци нечистите духове влияят както върху мисловната сфера на човека, внушавайки му различни мисли и представи, така и върху емоционалната, възбуждайки чувства на похот, раздразнение, гняв, печал, униние и т.н. Поради това всеки християнин, който иска да води духовен живот и да очисти сърцето си от страстите, трябва да се отнася внимателно към мислите и чувствата си. Недопустимо е сляпото следване на всички подбуди и желания. Пробен камък, който определя тяхната същност и източника им, освен естественият глас на съвестта, са Свещеното писание, Христовите заповеди, опитът на Светите отци и наставленията им. Човек се освобождава от влиянието и властта на падналите духове чрез общението си с Господ в тайнствата и личния си духовен живот.



В духовен план безкритичното поддаване на депресивни мисли на отчаяние и безперспективност, както и поддаването на завистта, гнева или страха, в никакъв случай не означава освобождаване от тях. Да приемеш тези мисли като свои, напротив, означава да изпаднеш във все по-голяма зависимост, защото подчиняването на изкушението прави по-нататъшната борба с него по-сложна. Тук логиката е обратна на тази, която действа при удовлетворяването на потребностите: обичайно, щом една потребност бъде задоволена, психическото напрежение временно спада и тя престава да бъде мотив за дейност. Нещо повече, дори правдоподобни, логични на пръв поглед мисли могат да се окажат добре прикрито изкушение. Източникът им трудно може да бъде разпознат и когато те са близки на естествената настроеност и съвпадат с вродения темперамент на човека, защото тъгата не би направила впечатление на меланхолика, а гнева на холерика. За съжаление обаче написаното дотук понякога служи като оправдание на вярващите, които вместо да се обърнат към себе си, към своята греховна природа, се оневиняват с думите: „Това беше изкушение.” Но кой не е бил подвеждан по този начин?

Светите отци са много внимателни, когато разграничават психичните отклонения като резултат от духовни и физиологични причини. Наследствената предразположеност и влиянията на социалната среда при определено съчетаване могат да обусловят появата на психично заболяване. Не всяка болест е предизвикана непременно от бесовски влияния. Тя може да е дадена на човека от Бога като изпитание или като пример за търпение на околните. Лишаването от сън, от храна и крайните физически прояви на духовна ревност също могат да доведат до психически проблеми, които са обратими при навременно отстраняване на причините, които са ги породили.

Неврологията по емпиричен път потвърждава предположенията за влиянието на различни външни и вътрешни фактори при възникването на психичните болести. Според някои съвременни автори3 в основата на неврозите, смятани доскоро за функционални заболявания, стои непреработен конфликт. Нервната тъкан е свръхчувствителна към странични влияния – интензивни и продължителни дразнители от околната среда, включително и от социалната (неблагоприятна семейна обстановка) - и към вътрешни психични натоварвания (психическо напрежение и преумора). Силните въздействия (вероятно и на безплътните духове на злобата), които не могат да се компенсират, предизвикват промени в мозъчните структури, първоначално на молекулярно и субклетъчно ниво. Тези вътреклетъчни изменения, които в неврологията вече се смятат за патологични, са обратими. Но те вторично се отразяват върху психичния живот, защото различните състояния на тялото влияят върху функционирането на психиката. По този начин може да се обясни как страстите, против които човек не се бори, водят до психични отклонения като депресия, мания или натрапливи влечения.
●●●

При работата на вярващия психотерапевт обаче съществува едно очевидно затруднение. Справянето с психичните проблеми често означава продължителна борба с греховната природа на страдащия - с греховните му привички и страсти. Понякога човек не ги осъзнава, а понякога, дори да ги вижда или да разбира, че му вредят, няма сили да се справи с тях сам или му липсват търпение и постоянство. Да се пребориш с егоизма, агресивността или влеченията си, не е лека задача. В този аспект е необходимо да се отбележи, че да смяташ себе си за християнин и да водиш борба със страстите си, са две различни неща. Духовната борба дава по-реален поглед, по-точно усещане за природата на човека. Но тя се познава само от опит. Как можеш да помогнеш на някого да се справи със слабостите си, ако самият ти не се бориш със своите собствени! Само след осъзнаването на собствения гняв, малодушие или униние и на необходимостта от постоянни усилия за преодоляването им е възможно да видиш човека във вярна светлина. Църквата притежава изпитани оръжия в тази борба, чрез които Бог възпълва нашите немощи. Но ако пациентът не е вярващ, за него тези лечебни средства са абсолютно недостъпни. Дали тогава и психологът е ограничен само в рамките на практическите методи?

В повечето случаи е невъзможно той директно да препоръча на пациентите си да се обърнат за помощ към Господ. При това положение единственото средство за вярващия психолог остава собствената му молитва – да се моли за своя клиент, да се моли и Бог да даде на самия него разум да намери най-правилния път и сили да се справи. Впрочем молитвата трябва да бъде не последното, а първото „усилие”, което е необходимо да се направи. Усилие, защото да се приучиш към постоянна молитва, е продължителен волеви процес. Необходимо е търпение и настойчивост, за да свикнеш да се молиш, докато работиш или разговаряш. Но освен помощ и утешение молитвата е и закрила, защото опитите да се излекуват пациенти с тежки психози или със суицидни намерения означават уязвимост и откритост за влиянието на силите на злото. Нека си спомним каква е практиката на екзорцизма: само подготвени свещеници и при специални условия са били благославяни да четат молитвите на св. Киприан или на св. Василий. Тук съществува още една уловка: ако психологът реши, че е негова заслугата, ако се замае от успеха си, може да попадне в капана на собствената си гордост.

Всички ние, дори да влагаме в едно дело огромни сили и амбиция, дори неистово да се опитваме да постигнем желанията си, няма да успеем, ако усилията ни не са в съгласие с Божията воля. В такъв случай, каквито и опити да прави психологът, каквато и ерудиция или професионализъм да притежава, колкото и да съпреживява страданията на клиента си, той няма да постигне никакъв резултат. Защото независимо от огромното му желание да помогне, възможностите му са ограничени като възможностите на всеки човек. И ако не е Божия воля пациентът да бъде излекуван, всичките му усилия са напразни и той трябва да приеме този факт като част от неведомия Божи промисъл.

Длъжна съм да направя едно последно уточнение: зад термините „пациент” или „клиент” стоят сложни съдби и уникални личности. С усета и чувствителността си на неразбрани или отхвърлени хора те лесно разпознават повърхностното отношение, маркирането или досадата. Ако, виждайки слабостите и страстите на човека, го осъждаме в себе си за тях, ако го обвиняваме за собствената му съдба, ако го презираме заради греховете му, по-добре да се откажем веднъж завинаги от работата си. Само дълбокото съчувствие, поемането на чуждата болка, неосъждащото отношение и в крайна сметка любовта могат да ни доближат до душата на другия човек, да го накарат да ни се довери.

От всички професионални поприща да лекуваш психиката като че ли е най-отговорното и най-трудното. Не само защото са необходими мъжество, професионализъм и търпение и не само защото често се налага да работиш според принципа на черната кутия. Много повече защото залогът е твърде голям – вечната участ на безсмъртната човешка душа.



Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?” ( Мат. 16:26)

1 В семантичен план думите “душа” и “психика” означават едно и също, защото психика е термин, образуван от старогръцката дума “психе”, чийто буквален превод е душа. Въпреки това те нямат абсолютно терминологично съответствие поради напластяванията на различни научни и културни контексти.

2 Шапиро, Л. Как да възпитаме дете с висок емоционален коефициент. С., 1999, с. 79.

3 Руководство по психиатрии. Морозов, Г. ред. Т. 1. Москва, Медицина, 1988, 51-74.



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница