Списание „Прозорец”3/11 отвъд eвтаназията: лесно ли е "да умираш лесно"?



Дата23.04.2017
Размер165.78 Kb.

© Списание „Прозорец”3/11

ОТВЪД EВТАНАЗИЯТА: ЛЕСНО ЛИ Е "ДА УМИРАШ ЛЕСНО"?

Михаил Першин
I. Въведение

Тази статия е посветена на проблема за евтаназията. В превод от старогръцки “евтаназия” означава “блага смърт” (еу — добро, благо, танатос — смърт).

Тук ще разгледаме евтаназията като “удовлетворяване на молбата на болния медицинският персонал да ускори неговата смърт” независимо дали тази молба се изпълнява активно или пасивно. Нашата задача е да покажем нравствената неприемливост на евтаназията.

II. Постановка на проблема

a. Пространство на неизвестното

“Онези, които наистина са предани на философията, всъщност са заети само с едно: умирането и смъртта.” Тези думи на Сократ са на две хилядолетия и половина, но те ни озадачават и до днес: щом животът завършва със смъртта, онзи, който иска да бъде мъдър (а фило-софия означава любов към мъдростта), е длъжен не просто да мине достойно по пътя на умирането, а и да разбере накъде води този път, в какво се превръщаме там, следователно заради какво все пак си заслужава да умираш в този живот.

Но смъртта е пространство на неизвестното. Както в следния анекдот:

«В майчината утроба има две бебета. Едното пита другото: “Как мислиш, след раждането има ли живот?” Второто отговаря: “Разбира се, че няма, нали още никой не се е върнал оттам.”

Нито науката, нито житейският опит могат да отговорят на въпроса какво ни чака след смъртта. Ясно е, че тялото се връща в земята. Но свежда ли се човешкият живот само до неговата телесност?

б. Логиката на науката

Ако се опитаме да отговорим на този въпрос въз основа на естествено научните предпоставки, ще стигнем до антропния принцип, до онази граница на съвременната наука, при която физиката преминава във философия. В средата на XX в. стана напълно очевидно, че научната картина на света е възможна само ако в нея се има предвид факторът на човека наблюдател, който описва и моделира реалността на света.

Но щом научната картина на света не е възможна извън човека, значи човекът е повече от света на материята.

И още едно много важно наблюдение: срещу смъртта протестира цялото човешко същество. Дълбоко в душата си всеки знае, че смъртта е нещо нередно, че не трябва да бъде така.

в. Проблемът на езика

Къде се крие причината за разминаването между идеала за благ и вечен живот и наличното разпадащо се съществуване? Отговорите могат да бъдат различни, но очевидността на този въпрос още веднъж убеждава, че реалността на човека е по-сложна, отколкото реалността на материалния свят. В съзнанието си човек гледа към други хоризонти на битието, за които в естественонаучния речник просто няма думи, но които са изключително значими за всеки от нас. Поканете физика до леглото на умиращия и го помолете да опише какво вижда. Ще чуете увлекателен разказ за масата, обема и химическия състав на физическото тяло. Биологът ще го допълни с информация за видовете клетки, за функционирането на различни системи в организма. Но това ще бъде ли описание на смъртта на човека? Не, защото няма нито дума за любовта, за живота, за вечността…

Значи човек не е просто къс жива материя. Той е повече от самия себе си. Той обединява у себе си различни нива на съществуването, т.е. той е метафизичен (мета-физиката описва взаимодействието между различните природи на света). Така проблемът на човека се оказва проблем на езика.

Какви езици използваме, когато описваме ситуацията на човека? Когато говорим за дължимото, минаваме на езика на етиката и аксиологията. Когато говорим за вечното, сме на езика на философията. Когато говорим за преодоляването на смъртта, говорим на езика на религиозната мисъл. Така, говорейки за човека като цяло, прибягваме към различни езици. Задачата е да не ги смесваме, да различаваме ясно сферата на приложението на всеки от тях. Това е необходимо, за да избегнем подмяната, когато на въпроси от една област на човешкото съществуване се предлагат отговори от друга. По-конкретно, за да не се превърне разговорът за смъртта в обсъждане на нейните медико-биологични аспекти.

III. Живот, който не пренебрегва смъртта

a. Два типа цивилизации

Както отбелязва А. Зубов, културолог и религиовед, въпросът за смисъла на живота позволява да разделим всички цивилизации на два типа: сотериологически и хедонистически. Сотериологията е учение за спасението, а хедонизмът е етическа система, в чиято основа е принципът на удоволствието.

В първия случай смисълът на живота е изнесен извън неговите предели. Намирайки се в този свят, човек е обърнат натам, където, както се чете на православна панихида, няма нито мъка, нито въздишка. Именно там, след смъртта, се извършва главното, там е фокусът на всички желания, затова целият земен живот е посветен на необходимото влизане в другото битие. Всяка постъпка придобива значимост, според точното наблюдение на Марина Цветаева, в светлината на онзи свят. Задачата на човека тук е да получи спасение в света, в който, по думите на Владимир Соловьов, царуват смъртта и времето, както и болката.

Така в цивилизациите от първия тип смъртта се възприема като стадий от живота, задаващ цялата система от нравствени координати, в която страданието носи свобода, а праведността получава висш смисъл. Нещо повече, самият живот тук е съединен с отвъдната реалност, още от тук е устремен към благото след смъртта.

Обратно, в цивилизациите от втория тип цялото внимание се насочва към земната реалност. Хедонизмът е обърнат към земния живот с неговите радости и наслади. Всичко останало, включително и размислите за задгробното, се изнася извън скобите на човешкото битие. Това е логично: щом перспективата за края отравя живота, върху тази тема се налага табу. Тъй като старостта или тежката болест изваждат човека от привичните условия на съществуването и го лишават от удоволствия, в подобни култури е много популярна идеята за самоубийството. Неслучайно в редица европейски градове е забранено катафалките да се придвижват по улицата през деня: това шокирало живите. Ако умира някой близък роднина, на децата не се казва и не се допуска да се сбогуват.

б. Смяна на парадигмите

Вместо средновековното «Memento mori” (от лат. «помни за смъртта»), сега сякаш казват: «Забрави за смъртта». В масовото съзнание смъртта е като задънена улица, в която безмилостното време вкарва живите.

През XX в. християнството загубва своите позиции в европейския свят. На мястото на християнската етика идва абстрактният хуманизъм. Като “мярка за всички неща” отново е провъзгласен човек. Смяната на цивилизационните типове — от сотериологическия към хедонистическия — води до това, че, от една страна, етическите закони губят абсолютния си статус на заповеди, а, от друга, пред човечеството отново се поставят въпросите, които са били разрешени в християнството, обаче днес остават без отговор.

V. В полза на “леката смърт”

1) “Милосърдие” (“Последното лекарство”)

Привържениците на евтаназията твърдят, че щом медицината е призвана да облекчава страданията на болните, в случаите, когато анестезията вече не може да помогне, умъртвяването на болния е проява на милосърдие - онова “последно лекарство”, което трябва да му се даде. Евтаназията се осмисля тук като “правилно лечение”, насочено към отстраняване на непоносимата болка.

2) Абсолютна автономия на човека

В основата на този аргумент е убеждението в лъжовността на религиозната представа, че животът е най-висшият дар и човек няма право да се разпорежда с онова, което не му принадлежи. Според привържениците на евтаназията правото на живот, декларирано от съвременната цивилизация, предполага и право на човека сам да определя времето на смъртта си.

3) “Алтруизъм” (самопожертвувателност)

Привържениците на евтаназията твърдят, че молбата на болния за ускоряване на смъртта може да бъде мотивирана от алтруизъм – когато той смята, че е длъжен да престане да тежи на близките си. У него не изчезва желанието да живее, но той го преодолява, за да не обременява роднините си и медиците.

4) Достойната смърт като право на комфорт

За привържениците на този аргумент достойнството на живота се определя от неговото качество. Ако животът не носи наслади, ако е съпроводен с усещане за дискомфорт и то нараства, такъв живот не може да се смята за достоен. Още по-малко може да се смята за достоен живот мъчителният процес на умиране. Хедонистическата нагласа свежда смисъла на живота до преживяване на удоволствия и така подтиква към самоубийство тези, за които комфортът е недостижим.

5) “Справедливост” (излишни хора)

Привържениците на евтаназията са убедени, че нейната легализация ще позволи да се съкратят разходите за лечение на безнадеждно болни и тези средства да се насочат към по-значими за обществото цели. Освен това, като ускорява смъртта на нелечимо болните, медицината ще може по-добре да обслужва онези, които имат повече шансове за оздравяване. По такъв начин легализацията на евтаназията ще позволи да има повече справедливост.

В ситуацията на демографска криза все по-голяма популярност в масовото съзнание получава идеята да се реши проблемът със застаряването на населението чрез доброволната евтаназия на старите хора. Неслучайно в Холандия, където през последните години евтаназията не се преследва със закон, обществата на инвалидите се обявяват категорично против нейната легализация. Защо? Защото за тях е очевидно, че общество, което по финансови съображения е готово да ускорява смъртта на болните по тяхно желание, ще направи и следващата стъпка - ще легализира принудителното умъртвяване, а тогава първите жертви ще станат точно те, инвалидите. Освен това европейците помнят, че през XX в. в Европа вече е била легализирана принудителната евтаназия — във фашистка Германия, - и не искат това да се повтори.

6) Евгеника (генетична селекция)

Привържениците на този аргумент смятат, че видът Homo Sapiens следва да се подложи на генетична селекция, за да се подобри генофондът на нациите и цялото човечество. И за «хуманното» бракуване на непълноценните екземпляри е необходимо да им се осигури “лека смърт”. Тази логика е подтикнала фашистка Германия да осъществи “Програмата за евтаназия” по отношение на “жизнено непълноценни” лица.

В обобщение на тези аргументи, издигнати от привържениците на евтаназията, ще отбележим, че въпреки всички различия те са съгласни в едно — отричат изключителността и трансцендентността на човешката личност. В законодателствата на всички страни по света с малки изключения подобни идеи се оценяват като нечовешки, а действията, насочени към ускоряване смъртта на болния, се квалифицират като престъпни. Нека видим сега как се аргументират противниците на евтаназията. Разделяме тези аргументи на пет смислови блока: деонтологически, медицински, психологически, юридически и религиозен.

VI. Несъвместимост с лекарското призвание (“деонтологически подход”)

За първи път в историята на медицината този подход е формулиран в Клетвата на Хипократ. Тук самото понятие за лекар изключва намерението да се причини смърт на болния. Щом целта на лечението е да се запази човешки живот, лекарят няма никакви оправдания, ако използва знанията си, за да го прекъсне.

VII. Какво отстоява медицината?

1) Случаи на самопроизволно излекуване (вероятностен характер на науката)

Този аргумент на противниците на евтаназията е основан върху статистически данни, според които дори при нелечима болест са възможни случаи на самопроизволно излекуване или преминаване в състояние на устойчива ремисия.

2) Адаптационни възможности на човека (според опита на военната медицина)

Според този аргумент дори ако качеството на живота се влошава, това не означава, че човек няма да може да се адаптира и да и намери себе си в нова жизнена ситуация. Както отбелязва И. Силуянова, “практиката на военните лекари свидетелства за способността на човека да се приспособява към живота, въпреки инвалидността си (ампутация на крака, ръце). Адаптацията и новото качество на живот по принцип водят повечето от тези хора до негативна оценка на предишните им молби за ускоряване на тяхната смърт”.

3) Заплаха за развитието на медицината

Този аргумент е изцяло прагматичен: легализацията на евтаназията ще прекъсне развитието на медицинската наука. Двигателят на съвременната медицина е реаниматологията и близки до нея направления на медицинската наука. Но борбата за живота на пациента винаги е била една от най-скъпите сфери на медицината. Тук се привличат огромни средства и точно затова тук се правят открития. А ако смъртта получи статуса на “последно лекарство”, реанимацията ще изгуби смисъла си: да се умъртви болния е много по-евтино, отколкото да се спаси живота му.

Тогава кой е заинтересован да се съкращава финансирането на реанимационните процеси? Отговорът е банален: застрахователните компании. Точно те лобират за закона за евтаназията в Холандия. В резултат дори хосписите в тази страна са само дванадесет, докато в Русия те са повече от четиридесет.

VIII. За какво свидетелства психологията?

(психологически подход)

Тук ще изтъкнем осем основни тези:

1) Нелечимата болест може да има за болния висш смисъл. 2) Молбата за евтаназия може да бъде молба за помощ. 3) Съществува опасност лекарят да бъде повлиян от пациента. 4) Желанието “да се облекчат страдания” може да бъде скрита проява на егоизъм. 5) На практика “леката смърт” изобщо не е лека. 6) За лекаря осъществяването на евтаназия е непоправима грешка. 7) Съществуват граници за отговорността на медицинския персонал. 8) Легализацията на евтаназията подкопава доверието към лекарите.

Да ги разгледаме по-подробно.

1) Нелечима болест: нови граници на битието

Основният проблем на страдащия човек е да види смисъла на мъките си. Ако го има, човекът ще изтърпи всяка болка. Ако го няма, дори хремата може да се окаже повод за самоубийство.

Така А. Солженицин е преминал през всички лагери, за да напише своите книги. Той е бил болен от рак, в лагера е бил опериран и е премахната част от стомаха му. Но е знаел за какво живее и това му е давало сили да се бори. От друга страна, съвременна Русия е обхваната от епидемия на юношески самоубийства. Нашите като че ли благополучни деца се хвърлят от прозорците точно защото нямат сили да понесат дори душевни страдания, да не говорим за телесни. Масовата култура учи да се наслаждаваш на живота, да вземаш от него всичко, но не учи как да боледуваш. Най-малката душевна или физическа болка дезориентира човека - той не може да разбере смисъла на това, което става с него.

Ако човек не вижда смисъла на своя кръст, той е неспособен да различи този смисъл и в страданията на другите, следователно не може да им помогне. Този въпрос е стоял винаги пред човешкото съзнание, но придобива особена острота днес, в епохата на тоталния хедонизъм.

Безпомощността на хедонизма пред лицето на смъртта доведе до обезличаване на медицинската етика през годините на атеистическата идеология в бившия Съветски съюз. Защо са дадени на умиращия тези последни дни? Допустимо ли е до последния час да се крие от нелечимо болния истинската му диагноза? Накрая, какво различава работата с умиращите от лекарската помощ за оздравяващите?

Отговори на тези въпроси дава известният учен Елизабет Кюблер-Рос, когато изследва психологията на нелечимо болните. Въз основа на многобройни наблюдения тя разграничава пет етапа, през които преминава психиката на човек с диагноза смъртоносна болест.

Първият етап е на отричането. Когато научава диагнозата си, човекът казва: “Не, това не съм аз.” Следващият етап е протест: “Защо аз?” Третият етап е молба за отсрочка: “Не сега.” Четвъртият е депресия: “Ето, аз умирам.” А петият, макар и неочаквано, е етап на приемане: “Така да бъде.”

Логиката на първите четири етапа като цяло е разбираема. Но какъв е този преход от етапа на депресия към приемане? За да отговорим на този въпрос, трябва да разберем защо, когато разбира за смъртоносната си диагноза, човек се депресира? Какво предизвиква състоянието на отчаяние? Една от причините е в изходната жизнена ориентация. Най-често човек живее с перспективата за определено разширяване на своето присъствие в този свят. Той планира да продължи кариерата си, да купи апартамент, да построи вила, да отгледа деца, да види внуци и т.н. Точно към това е насочена енергията му, всичките му жизнени сили. Известието, че е нелечимо болен го лишава от това бъдеще. И излиза, че той има още някакви сили, щом е доживял да чуе диагнозата си, а няма къде да ги изразходва. Вместо бъдещето си вижда празнина, вакуум на смисъла. По-нататъшното движение е невъзможно. Човекът няма накъде и няма защо да живее.

Но най-нтересното идва после. Идващата смърт наистина изважда човека от кръговрата на суетата... Тя разчиства пространството на живота от всички планове и замисли, лишава го от амбиции и надежди. И тогава до човека изведнъж започват да достигат някакви сигнали. Той започва да забелязва онова, на което преди не е обръщал внимание, а може би съзнателно го е пренебрегвал. Става дума преди всичко за взаимоотношенията между хората. Докато градим кариера, все някого предаваме, продаваме, забравяме. Не посещаваме родителите си, не се грижим за роднините си, пренебрегваме нравствените принципи и т.н. Преставаме да виждаме в хората хора. Тогава жената се превръща в перална машина и инкубатор по съвместителство. Децата се превръщат в атрибут за благополучно семейство. А индивидите наоколо стават обект на манипулиране, средство за постигане на определени цели. Когато смъртоносната болест свали от човека тази кора на вътрешни подмени, той започва да вижда себе си в реална светлина. Нелечимата болест оголва всички неправди на живота. И тогава човек намира място, където да приложи душевните си сили. Да, кариера той вече няма да направи, вила няма да дострои, но може да промени, да поправи своите отношения с хората около него. Може да помоли за прошка, да опита да каже онова, за което никога не му е стигало време. Вторият много важен момент тук е, че човек започва да вижда живота си като цяло, способен е накрая да го разгледа по-добре, да вникне в неговата същност, да разбере за какво е живял. Това му позволява да направи изводи и да внесе последните нюанси. Времето преди смъртта дава на човека възможност да завърши живота си достойно. Трето, като се приближава към границата между живота и смъртта, човек може да успее да изгради отношенията си с вечността, да вдигне очите си към небето.

Така времето на умирането не ограбва, а, напротив, обогатява човека, отваря пред него нови граници на битието, изпълва с висш смисъл живота му. Ето защо, според изследванията на Елизабет Кюблер-Рос, мнозина нелечимо болни са възприемали времето преди смъртта като най-добрия стадий от живота си, като нещо ново в съществуването си. Перспективата на края позволява на човека да премине от хедонистически към сотериологически мироглед и да постигне смисъла на страданията.

2) За какво моли болният, когато казва: “Убий ме!”?

Както отбелязва В. Милионщинова, която има многогодишен опит в работата с нелечимо болни, когато болният казва: “Убий ме!”, той всъщност моли: “Помогни ми!” Опитва се да стигне до околните, да пробие кората на равнодушието и лъжата, но често неговият вик за помощ остава без отговор.

3) “Депресивната самооценка на болния може да внуши на лекаря, че ситуацията е безнадеждна”

Този аргумент против евтаназията представя известният психиатър проф. В. Кондратиев, водещ специалист от Института по съдебна психиатрия «Сербски». Той пише: “При болните в критично състояние може да се развият соматогенни и психогенни депресии. Всяка депресия се изразява в субективно нихилистична прогноза, в неверие за благоприятния изход и може да инициира молбата на болния за по-бързото му избавление чрез умъртвяване. Такава оценка за безнадеждността на състоянието обаче може да има две негативни следствия: първо, сама по себе депресията влошава физическото състояние на болния и, второ, депресивната самооценка на болния може да внуши и на лекаря, че ситуацията е безнадеждна. А тези депресии са обратими и личното отношение на болния към борбата за съхраняването на живота му може да се промени. Психотерапията и психофармакотерапията, овладявайки депресията, дават реален шанс болният да се откаже от молбите си за евтаназия. И накрая, психологическото състояние на човека, който приближава границата на живота, дотолкова не е изучено, че реално няма възможност да се прогнозира дали в последния момент, при вече започнала евтаназия той няма да поиска да продължи живота си дори в страдания.»

4) Желанието “да се облекчи страданието” на болния може да бъде скрита проява на егоизъм от страна на околните

Дали думите на близките, че е необходимо да се ускори смъртта на тежко болния човек от състрадание и милосърдие към него, всъщност не прикриват егоистичното им нежелание да споделят душевната му болка, да дадат от своето време и сили за неговата подкрепа? За съжаление хората често не си дават сметка какво се крие зад техния хуманизъм.

5) Лека ли е “леката смърт”?

В масовото съзнание евтаназията е такава, каквато я рисуват средствата за масова информация. Но при сблъсъка с реалността виртуалните образи могат да се окажат катастрофални. Въпреки че в много телевизионни предавания, посветени на темата за евтаназията, фонът е светло петно, в което се потапя силуетът на умиращия, реалността на самоубийството не е толкова безоблачна.

Тук са възможни два сценария.

В по-добрия случай у човека, получил смъртоносна доза от препарата, се събужда инстинктът за живот. Той разбира безполезността на опита си да провокира околните и престава да играе тази игра. Просто иска да живее. Но осъзнава, че действието на препарата е необратимо. Така човекът умира в агония: иска да живее, но умира и сам е причина за смъртта си.

В по-лошия случай депресията напълно поглъща волята за живот. Тогава болният умира в крайно отчаяние. Дори ако се предположи, че смъртта прекъсва личностното битие на човека, подобен завършек на живота пак не може да се нарече лесен. А ако смъртта е стадий от живота и съзнанието се съхранява след смъртта на тялото, отвъд тази граница в душата на човека остава вечна самота. Подобен преход в такава вечност съвсем не е “лека смърт”, напротив, човекът напуска този свят с гримаса на ужас и отвращение. Именно затова съгласно християнската вяра самоубийството отлъчва човека от Бога, като го обрича на вечни мъки.

IX. Правов аргумент (опасност от криминализация на медицината)

Както вече споменахме, от легализацията на евтаназията са заинтересовани застрахователните компании. Положително възможността да се умъртви човек легално ще бъде използвана с престъпни цели.

Във всички времена определена категория граждани намират повод да «ускорят» нечия смърт: заради наследство, за да не се грижат за тежко болния, за да премахнат свидетел и т.н.

Не трябва да си много умен, за да разбираш, че при съвременното ниво на анестезията и психиатрията е въпрос на време да се доведе пациентът до молба за ускоряване на смъртта му.

Ето защо легализация на евтаназията ще доведе до криминализация на медицината. Законодателната забрана на евтаназията предпазва обществото от подобни изкушения.

X. Религиозно призвание (там, където медицината е безсилна)

В случаите, когато медицината е безсилна, има смисъл да си спомним за религиозното призвание на човека.

Религията напомня на човека, че животът му не е безцелен. Съвременната култура, напротив, се опитва да затвори очи пред факта на смъртта. Карл Густав Юнг пише: “За съвременния човек продължаването на живота и неговата кулминация са напълно вероятни цели, докато идея за живот след смъртта изглежда проблематична или незаслужаваща доверие... Но вярата днес е толкова трудно изкуство, че се оказва отвъд границата на възможното за повечето хора, особенно за образованата част на човечеството. Тези хора са свикнали с мисълта, че за безсмъртието и подобни въпроси съществуват безброй противоречиви мнения и нито едно убедително доказателство. И щом “науката” е модерна думичка, която тежи като абсолютно убеждение в съвременния свят, ние изискваме “научни” доказателства. Но образованите, на които не е чужд мисловният процес, много добре знаят, че доказателства от този род не са по силите на философията. Тук обаче се събужда моята съвест на лекар, която ме подтиква да кажа няколко важни думи по този въпрос. Неведнъж съм забелязвал, че целенасоченият живот е по-добър, по-богат и по-здрав, отколкото безцелният... Като лекар съм убеден, че да се разпознае в смъртта цел, към която можем да се стремим, е въпрос на един вид хигиена, ако ми бъде позволено да употребя тази дума в такъв контекст, и че отклоняването от подобна цел лишава втората половина от живота от цел изобщо... ”

Ако искаме да помогнем на безнадеждно болните и страдащите, има смисъл не да оправдаваме правото на самоубийство за тях и правото на убийство за лекаря, а да им дадем възможност да се докоснат до Божията любов и да се приобщят към нейните тайни.



Според думите на схиархимандрит Софроний (Сахаров): “По християнски не е възможно да живееш. По християнски може само да умираш.” Умирането тук означава умиране за света на страстите. Според християнската антропология човекът е динамичен. До самата смърт с всичките си действия, намерения и мисли той води диалог с Бога за своята вечна участ. Това общуване с Бога на любовта не е само нравствено осмисляне на постъпките в категориите на добродетелите и греха. Етиката преминава тук в онтология. Очистване на сърцето прави човека способен да съзерцава Бога, да приема божествената слава... Най-тясното единение с Бога на възкресението премахва от дневния ред въпроса за смъртта, тя става само епизод от духовната биография на човека. “Който вярва в Мен, няма да види смърт вовеки” — казва Христос на учениците Си. Според думите на ап. Павел благодарение на смъртта християните достигат онова, към което са се стремели приживе — Христос. В Посланието към филипяните апостолът пише: “За мене животът е Христос, а смъртта — придобивка” (1:21 СИ).



База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница