Списание „Прозорец”3/2006 Нашият Бог е Бог на чудесата

Но сега искам да разкажа за три чудесни изцеления в моя живот. След тях знам, че колкото и да е страшна диагнозата на лекарите, винаги последната дума има Бог. Иисус не ни е обещавал, че никога няма да се разболяваме, напротив. Той казва: “В света имате скръб, но дерзайте: Аз победих света” (Йоан 16:33). В Иисус Христос ние наистина имаме победа. Но от собствен опит зная, че когато човек преживява изпитание, тези думи му се струват валидни за всеки друг, не и за него.

През 1998 г. се разболях от нещо. Казвам нещо, защото никой лекар не можа да даде точна диагноза. Чувствах се много слаба и не можех да се придвижвам сама. Отидох на лекар и ми назначиха изследвания на кръвта. Когато взех първите резултати, нищо не разбрах, а и никой не ми обясни какво означават. Занесох ги на лекаря и тогава започна едно лудо препращане от специалист на специалист. Всички искаха нови изследвания на кръвта, а като видеха резултата, само свиваха рамене и не смееха да ме погледнат в очите. Насочваха ме към следващия лекар. Това продължи около две-три седмици. След многото изследвания забелязах, че левкоцитите ми намаляват. Явно това стряскаше всички, но никой не знаеше какво да предприеме. Накрая реших да отида при някакъв лекар на частен преглед. Беше възрастен, пенсионер. Той също ми направи изследвания, даже два пъти, за да бъде сигурен, че не е станала грешка. Резултатите бяха същите, но поне ми даде някакво обяснение. Каза, че най-вероятно някой от органите ми боледува и е най-добре да ме вземат в болница, за да изследват всичко. Денят беше петък и в никое отделение нямаше свободни легла. Докторът обеща през почивните дни да уреди нещо и в понеделник да постъпя в болница.

В неделя много исках да отида на богослужение. Помолих моята майка да ме придружи (тогава тя още не беше вярваща). Когато пастирът попита има ли нужди, за които да се молим, аз казах за моя проблем. Поканиха ме да изляза отпред, пастирът положи ръце върху главата ми и заедно с цялата църква се моли за мен. Никога няма да забравя този ден – беше 11 април. Тогава в нашата църква имаше обичай в неделя следобед всички заедно да ходим на излет. Убедиха ме да отида и аз.

На другата сутрин отново бях пред лабораторията за поредните изследвания, но вече бях сигурна, че съм изцелена, а и се чувствах по-добре. Следобед трябваше да постъпя в болница. Когато отидох при моя лекар и му показах резултатите, той се хвана за главата. Левкоцитите ми бяха като на напълно здрав човек. Попитах го каква беше тази болест. Той ми каза, че каквато и да е била, вече няма и помен от нея. Толкова беше щастлив, че дори не ми взе пари за прегледа. Не скрих, че това е Божие дело, и той се съгласи с мен. След време разбрах какво означава левкоцитите да намаляват – имунната система се разпада. Нещата са отивали към СПИН. Затова всички лекари бяха толкова обезпокоени. Но благодаря на Бога, че по чудесен начин ме избави от ужасна и жестока смърт. Не след дълго майка ми също повярва и предаде живота си на Иисус.

Второто голямо изцеление преживях през ноември 2001 г. Случи се така, че забременях непланирано. Бях много щастлива, въпреки притеснението на моя съпруг, че вече е късно да имаме дете. Аз бях на 41 г., а той на 45. Но твърдо вярвах, че Господ има план и за нас, и за детето. В началото всичко вървеше добре. Ходех на работа, изпълнявах си задълженията вкъщи, участвах в служенията в църквата и през цялото време си представях и дори преживявах прекрасните моменти на бъдещото майчинство. Вече бях навлязла в третия месец на бременността, когато получих кървене. Отидох на преглед и след изследването на видеозон лекарката ме попита в кой месец съм. Когато казах, тя отговори: “Нищо подобно, плодът е на пет седмици. Просто е спрял да се развива и сте носили мъртъв плод около един месец. Имали сте късмет, че не ви се е отровила кръвта и все още сте жива.” Бях толкова шокирана, че и дума не можех да кажа. Разбира се, осъзнах, че съм жива не защото имам късмет, а само по Божията милост. Тогава се сетих за един стих от Псалмите: “Мъртвите не хвалят Господа, нито онези, които слизат в мястото на мълчанието” (115:17). И наистина, Бог имаше план дори за тази ситуация. Моят съпруг прогледна духовно и видя Божията намеса в живота ми. Смири се и благодари на Бога за безкрайната Му милост към мен и към нас като семейство. За пореден път Бог ми подари живот.

Другото Божие чудо преживях през 2005 г. От шест години имах проблем с черния дроб. Клетките ми умираха няколко пъти по-бързо от нормалното. Години наред ме лекуваха с различни лекарства. Най-напред лежах в болницата в Бургас. Уплаших се, когато разбрах, че са ме приели с диагноза цироза на черния дроб. Тъй като не предприеха никакво лечение, реших да отида в София. През лятото на 2004 г. постъпих в Медицинска академия. Там ми направиха първата биопсия – съмняваха се за някакъв вид хепатит. Така и не се установи точно какъв. Все пак ми предписаха лечение и в продължение на година пих едно много скъпо лекарство (струваше 120 лв. на месец), но нямаше видимо подобрение. През цялото време Бог по чуден начин беше с мен и ми помагаше. Той осигури спонсори, които ми купуваха лекарството Бяха хора от чужбина, дори не ги познавах. Въпреки всичко обаче състоянието ми не се подобряваше. Бях толкова отчаяна, че реших да се откажа от лечението. Тогава Бог отново ми помогна – чрез братя и сестри от София, които ме посъветваха да се обърна към друга болница и ме подкрепиха за това. Постъпих в Университетската болница “Св. Иван Рилски”. За десет дни ми направиха изследвания, колкото не съм имала през целия си живот. Искаха да установят защо умират клетки в организма ми. Обясниха ми, че ще работят по метода на изключването. След един месец получих по пощата епикризата. Академиците, професорите и доцентите от екипа й не можеха да ми поставят диагноза. Нямаше заболяване, но клетките ми продължаваха да умират бързо и застрашително. За да се застраховат, че вземат някакви мерки, ми изписаха лекарство, което беше още по-скъпо от предишното. Тогава се обърнах към Бога в смирена молитва: “Господи, не мога да си позволя отново толкова много пари, а и не знам дали си заслужава. Ако Ти искаш да ме изцелиш – добре, ако не – да бъде Твоята воля.”

Оставих всичко в Божиите ръце. Спрях да се притеснявам и да се страхувам, спрях да правя изследвания и изобщо да мисля за болестта. Бях се примирила. Просто чаках да видя какво ще стане. И тогава някак неусетно силите ми започнаха да се възвръщат. Можех да върша много повече неща и по-малко се уморявах. През август 2005 г. бях ръководител на детски лагер в Юндола. Един ден трябваше да отидем с децата на поход. Обядът им беше приготвен в торбичка с шише вода. Децата от нашата църква бяха малки и не можеха сами да си носят торбичките. Едно по едно започнаха да ми ги дават да ги нося. Когато стигнахме на върха - Пашови скали, - разбрах, че съм донесла 10 торбички с обяд и дори не бях се изморила. Тогава получих пълна увереност за моето изцеление. След около месец се престраших да си направя изследвания. Вярвах, че Бог е направил чудото, но исках да го видя доказано. Резултатите потвърдиха – болестта си беше отишла, клетките бяха спрели да умират. Без никаква човешка намеса, без лекарства. Отдавам славата единствено и изцяло на моя Бог! Той отново ми подари живот. Благодаря на моите братя и сестри, които през всичките тези години се молиха за мен. Но както казва ап. Павел: “...не зависи от този, който иска, нито от този, който тича, а от Бога, Който показва милост” (Римл. 9:16).