Списание „Прозорец”4



Дата28.02.2018
Размер36.52 Kb.
#59767

© Списание „Прозорец”4/10



Душата, която се задъхва от... задачи

Джил Каратини


"През последните няколко години имах неприятното усещане, че някой или нещо човърка в мозъка ми, като пренарежда невронните връзки и препрограмира паметта ми. Умът ми не отслабва (залинява?), доколкото мога да преценя, но се променя." (1)

Така започва есето на Николас Кар “Прави ли ни Google глупави?". Там авторът описва как се преобръщат неговите мисловни модели, как е можел да чете дълги текстове в проза, а сега умът му се затруднява дори при диагонален прочит на няколко страници. Като писател Кар е сред първите, които приветстват чудесата на Google – мигновените резултати, информационните потоци и неограничените хипервръзки. Но вече се замисля за цената, която плащаме за това.

Марк Едмъндсън, преподавател по английски език, също се опитва да обясни съвременната културна екосистема и по-точно какъв ум, душа и взаимоотношения поражда тя. В статията си за сп. “Хроника на висшето образование” той описва ненаситния глад на своите студенти за живота около тях: "Те искат да учат, да пътуват, да намират все повече и повече приятели, да четат всичко (супербързо), да изгледат всички филми, да чуят всяка по-ярка банда, да поддържат контакт с всеки, който някога са познавали... Те живеят, за да умножават своите възможности. Те ненавиждат затварянето в себе си... искат да имат по осем курса на семестър, повечето избрани случайно, да учат по един семестър в чужбина в три различни колежа и да се свържат с всеки наглед приятен човек, който има страница във Фейсбук." (2) Едмъндсън твърди, че ползите за това поколение, което изживява толкова сгъстено възможностите в живота си, всъщност увреждат ума. Такъв ум ненаситно търси все по-голямо разнообразие. За повечето от тези млади хора максималното удовлетворение вече не е "моментът на завършека”, когато човек приключва успешно някакво начинание, а по-скоро "моментът, в който възможностите са максимално големи и всичко обещава да бъде „на макс”."

Lex orandi, lex credendi, lex vivendi (3)

Според тази латинска сентенция начинът, по който се ориентират душата и умът ни определя насоката на целия ни живот. Lex orandi, lex credendi, lex vivendi е аксиома на ранното християнство, която синтезира убеждението, че правилата на поклонението определят как вярваме и как живеем. С други думи тенденциите при поклонението ни (каквото и да е това, на което най-посветено се отдаваме) определят начина, по който вярваме, а оттам и начина, по който живеем. В една културна екосистема, където се покланяме най-вече пред изборите и възможностите, където стойността на голямото многообразие е изместила стойността на нераздвоеното сърце, е разбираемо защо днес сме буквално и метафорично навсякъде – мисловно, духовно и дори телесно, – в състояние на постоянно търсене на нови възможности.

Първите християни, приели сентенцията Lex orandi, lex credendi, lex vivendi, са я следвали с мисълта за Христос. Те са осъзнавали, че единствено Божият Син може да бъде обект на поклонение, защото само Той е способен да успокои техните неспокойни души. Ранната църква се ръководи от този принцип още преди да бъде написана дори една изповед на вярата. Тогава тя ясно е разбирала, че същността на богословието произтича от характера на поклонението, благодарението и молитвата. Ранните християни са знаели, че начинът, по който се покланят на Бога, и нещата, които казват, когато се молят, определят не само действителните им вярвания, а и целия им живот.

Същото важи днес за нашия живот независимо от обекта на поклонение, който сме избрали. Онова, към което е насочена същността на нашето сърце, душа, ум и сила, отразява и едновременно формира живота ни. Ние несъмнено живеем във време, когато най-важната Божия заповед се изпълнява много трудно, защото съсредоточаването на нашите сърца, умове и души върху едно нещо е предизвикателство, което постоянно се сблъсква с парад от възможности и всяка от тях привлича крещящо вниманието ни. Но Бог, Който копнее да ни приближи, чиято ръка не се е скъсила, че да не може да ни спаси (дори от нас самите), нито ухото Му е оглушало, че да не може да чува, е един и същ вчера и днес. Нещо повече, разпиляната душа не е рожба на епохата на Google. Още блажени Августин определя своята душа като “твърде тясна», за да влезе Бог в нея. Той се моли Бог да я разшири, като в същото време осъзнава и нуждата да бъде очистена. "Ти палиш у човека радостта да Те прославя – се моли той – за това, че си ни създал за Тебе, и неспокойно е сърцето ни, докато не намери в Тебе покой."(4)

Естествено, подобна радост в поклонението е малко вероятна, ако познаваме Бога само като една от многото възможности в мрежа от действия и забавления, която постоянно и безкрайно се разширява. Ако вярата е просто част от живота, тя се е превърнала дотолкова във “възможност за избор”, колкото е кликването на поредната хипервръзка или диагоналния прочит на поредния текст. Тези обаче, които се обръщат изцяло и напълно към Бога, за Когото всичко е възможно, откриват най-вече отмора, съсредоточаване, мъдрост, което е истинска възможност за тяхната душа.

Както се покланяме, така ще живеем.


Бележки:

(1) Carr, N. Is Google Making Us Stupid? - Atlantic, July/August 2008.

[ http://www.theatlantic.com/magazine/archive/2008/07/is-google-making-us-stupid/6868]

(2) Edmundson, М. Dwelling in Possibilities - The Chronicle of Higher Education, Vol. 54, №27, p. B7.



(3) Lex orandi, lex credendi, lex vivendi (лат.) – Правилата, по които се молим, са правилата, по които вярваме, и правилата, по които живеем. Б.пр.

(4) Аврелий Августин. Изповеди. С., 1993, с. 9.

Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница