Списание „Прозорец”4

Калин Михайлов

На първо място привлекателното е, че е роля. Няма човек, който да не обича, поне в някакъв момент от живота си, да поноси маска, и то трагична, да поиграе на величие и съдбовност. Да се потюхка над собствената си орисия и над необикновеността на своето положение. Хамлет и хората, които се отъждествяват с подобни образи, са майстори в това, да придават словесен израз на своите вътрешни състояния, да нюансират до безкрай чувството си за непригодност към заобикалящата ги среда, на чийто фон изпъква тяхната уникалност. Те обичат да свирят на струната на безпощадното себеукоряване, което на пръв поглед прилича на смирение, но всъщност крие гордост и претенция за изключителност.

На второ място всеки човек, който търси смисъла на живота си, стига до въпроса за своето призвание – защо е тук, на земята, какво го свързва с останалите хора и с Твореца на вселената, откъде идва и накъде отива. Всеки има нужда от мисия, за да знае, че е значим. Хамлет определено има мисия и на нас ни харесва, че е така. Ние също искаме, съзнателно или не, да имаме мисия, нещо в този свят да зависи от нас, да участваме в дело (защо да не го наречем и приключение?), което надхвърля делничните ни залисии и грижите за биологическото ни оцеляване. Мисията на Хамлет – както и да гледаме на нея откъм нравствено-философската и духовната й страна – несъмнено е от този вид. Да извършиш дело, което да изведе света от хаос към ред, което да разобличи скритата “гнилота” на заобикалящата те обществена среда и да внесе повече истина, справедливост и разум в нея – не е ли това благородна и възвишена задача?

Ако се абстрахираме за момент от конкретната мисия на Хамлет (призива за кърваво възмездие) и от източника на информация за същинското положение в кралския двор на Дания (призраците не са надеждни информатори нито за хуманиста, нито за вярващия човек), какъв е същественият проблем, който спъва реализирането на датския принц като пълноценна личност?

Ще започна с проблема за трагичната маска, без която не бихме си представили неговата фигура. Можем ли винаги да “оправдаем” подобна (или дори друга) маска с обстоятелствата, които ни “принуждават” да я носим? Неизбежна ли е тя във всяка епоха, във всяка социална действителност? Вярно е, че понякога в атмосфера на двуличие и ласкателство искреността е равнозначна на подписване на смъртна присъда, но при Хамлет има едно увличане в играта, надхвърлящо далеч мотивите, с които той я подхваща. Анализаторите на трагедията са подчертавали неведнъж, че като се преструва на луд, той всъщност не приспива подозрителността на узурпатора крал, а напротив, само привлича още повече вниманието му, и то тъкмо с неустоимия си стремеж към загадъчни формулировки и дълбокомислени подмятания.

Ако се върнем към случаи от нашия житейски опит, ще видим, че „маската”, която сме използвали, далеч невинаги ни е била нужна, за да оцелеем, а най-често ни е трябвала, за да ни издига в очите на другите (с цената на „малки” лъжи и „незначителни” компромиси), служила ни е да пази престижа ни. В крайна сметка тя е била онова „като”, което е в повече, което всяка маска добавя – тя ме прави да ИЗГЛЕЖДАМ „мъдър”, „добър”, „съвестен”, „честен”, „трудолюбив”, без да е сигурно, че в действителност СЪМ. В повечето случаи много добре си давам сметка, че не съм постъпил като този, за когото бих искал да мина. Или може би в 99 % наистина съм успявал, с големи усилия, да постъпвам така, но ето че този ужасен 1 %, тази “нещастна случка” или “изпусната дума” е била на път да провали целия ми труд. Не си ли струва да използвам една благородна лъжа, за да замажа малката дупка в постройката на моята красива и старателно градена личност?

Истината е, че ако се стремя постоянно да играя нещо, което не съм, или ще рухна напълно, или постепенно ще се “превърна” в някой друг. Може да се окажа и шут, на когото никой не гледа сериозно. Това ли е дълбоката нужда на моето сърце – да играя някой друг, т.е. винаги да бъда до такава степен без свое лице, че все едно съм никой ? Кое е по-важно – впечатлението, което оставям у другите, или това, което наистина съм? Страхувам ли се да живея без маска и понякога да бъда уязвим, но затова пък по-истински? А може би у мен няма нищо, което си заслужава да покажа на другите и дори на себе си?

Ще дам примери от творба на друг автор – романа “Переландра” на К. С. Луис². Тук създателят на “Хрониките на Нарния” ни сблъсква със ситуация, подобна на разигралата се с нашата прамайка Ева в Едемската градина. Зелената дама, “Ева” на планетата Переландра, е изкушавана да прегърне представата за трагическото величие, което би спечелила, ако напусне живота на малките подвижни острови, плуващи из огромния переландриански океан, и да наруши заповедта на Малелдил, аналог в романа на Бог Отец. Това би означавало да приеме МАСКАТА и “грима” на обещаното в бъдещето мрачно величие вместо своето прекрасно и естествено ЛИЦЕ в настоящето – ведро, умиротворено, истинско. Да излезе от волята на Бога и Неговото водителство, от упованието си в това водителство, символ на което е подвижността на островите, за да се установи завинаги върху уж твърдата земя на своеволието и живота без доверие в Бога, където й е забранено да нощува. Това е архетипичната ситуация на изкушението, която ни разкрива библейската история от Битие, 3 глава: внушавайки на Ева, че хората ще бъдат КАТО богове, ще познават добро и зло, змията ги подмамва да пристъпят в пространството на илюзията за величие. Да изберат едно бъдещо КАТО, което ще гъделичка самолюбието им с неоснователни претенции и ще ги мъчи с глад, който не може да бъде задоволен извън изгубеното присъствие на техния Създател.

Дотук говорихме за трагичната маска, сега нека се върнем към проблема на Хамлет да изпълни своята мисия. Основната пречка от гледна точка на характера му е прекаленият стремеж към анализ и самоанализ. При всеки човек подобен стремеж, доведен до болезнена крайност, блокира способността за действие. Ето защо при героя на Шекспир не може да се осъществи преход от ученото, книжно знание към приложението му в действителността. Той прилича на кабинетен учен, който изведнъж е изправен пред конкретен житейски проблем и вместо да се залови с решаването му, предпочита да играе, дори да преиграва (да си припомним само емблематичния жест с черепа на шута Йорик в ръка), да държи тържествени философски тиради, да се отдава на екзистенциални размишления за смъртта и живота и само когато е притиснат съвсем от обстоятелствата, показва, че е способен и на решителни действия³. Хамлет характеризира добре своето състояние на нерешителност чрез известната си реплика към придворния Полоний, баща на любимата му Офелия: “Думи, думи, думи.”⁴ Когато думите са прекалено много и не са се превърнали в живот, самият живот започва да прилича на стара книга, от която всеки може да почерпи нужните му за момента дълбокомислени фрази, но която не помага да се реши каквото и да било.

Може би най-същественият проблем на Хамлет като личност – според казаното от Тургенев – е, че той не е способен да обича. Мисля, че именно тази базисна неспособност при него предизвиква гибелните ефекти върху другите както от бездействието му, така и от спорадичните му, импулсивни действия – достатъчно е да се спомене полудяването и самоубийството на Офелия. Тайната на героя се оказва по-проста, отколкото изглежда: постоянното кръжене около себе си не ни помага да се приемаме смирено и със съзнание за своите слабости. Вместо това ние се люшкаме между болезненото осъзнаване на високата и непосилна мисия, която – може би? – ни е поверена, и предъвкването на провалите в изпълнението й, което пък на свой ред ни води до нездраво самосъжаление и омраза към себе си. Подобен човек, който се връща постоянно към провалите си, прилича на жива “къща” – след като е заковал собственоръчно вратите и прозорците й, нейният стопанин се е барикадирал отвътре. Така трудно може да бъде достигнат от някой друг, дори другият да е Бог.

Ако и ние, като датския принц, сме мрачни, вдадени в себе си и кръжащи около себе си “хора на ума”, би трябвало да оставим слънцето на любовта да проникне в мрачната ни вселена, да я огрее и да я стопли. Може би така е при другия знаменит герой от времето на Хамлет – Дон Кихот, когото Тургенев характеризира като “човек на сърцето”?
2. Живот за другите
Действително “вселената” на героя на Сервантес не е сумрачна като тази на датския принц – огряна е от лъчите на кастилското слънце. Той е южен, “слънчев” тип, принадлежи на средиземноморската култура и по тази линия е по-близък до нас, българите, от английския му “колега”.

За Тургенев характерът на идалгото, превърнал се в странстващ рицар, е противоположен на Хамлетовия. Ако движението, характерно за Хамлет, е центростремително, онова, което определя личността на Дон Кихот, е “центробежното”, т.е. насоченото навън, към другите. На егоизма на единия е противопоставена самопожертвувателността на другия; на склонността към пресметливост и скептицизма на принца – идеалистичният ентусиазъм на странстващия рицар. Първият сякаш въплъщава принципа на отрицанието, а вторият – на утвърждението. Хамлет е по-скоро самотник, който няма и не може да има духовни последователи, докато Дон Кихот, макар да оставя след себе си само един ученик – простодушния Санчо, има богато духовно наследство...

Тази съпоставка показва наред с другото, че Дон Кихот, за разлика от северния си “събрат”, няма проблем с действането. При това действането му е мотивирано от безспорно добри цели. “С цел да се защитят девиците, да се вземат под закрила вдовиците, да се подпомогнат сираците и нуждаещите се в сегашните времена, които стават все по-лоши, е бил създаден Орденът на странстващото рицарство ” – обяснява Дон Кихот своята алтруистична мисия на слушащите го с почуда козари⁵. Къде тогава е проблемът му като личност? Можем ли да го изчерпим с диагностицирането на лудостта му?

Като че ли романът, особено в началото си, ни казва точно това – идеята е, че един човек, който се отдава страстно на четенето на неподходящи книги (рицарски романи), може да бъде повлиян фатално от тях до степен на побъркване и да започне да “налага” върху действителността картини и модели на поведение, които съществуват само в света на тези творби и в собственото му, водено от тях, въображение. Рицарят започва да вижда в хановете замъци, във вятърните мелници – великани, взима стадата от овце за вражески армии и т. н. От медицинска гледна точка случаят вероятно е относително ясен и лесно би могъл да бъде приключен, като се използват термините на съвременната психиатрия. Но нека, както постъпихме с Хамлет, да се абстрахираме за момент от конкретния “пълнеж” в болестта на героя и да погледнем на него като на общочовешки тип, както се е опитал да направи не само Тургенев. (Да не забравяме, че и на нас, съвременните християни, често гледат като на “луди”.) За друг известен руски автор, изследователя на историята и културата П. М. Бицили, проблемът на Дон Кихот не е, че не може да превърне книжното знание в живот, да приложи теорията на практика, а по-скоро в прекалено късата дистанция между двете, в буквализма на пренасянето от прочетеното към неговото прилагане. Като сравнява измислената история на Сервантесовия герой с реалната история на Игнаций Лойола, основоположника на ордена на йезуитите, Бицили се натъква на красноречиви паралели от началото на тяхното посвещаване и подвизаване – и двамата подхождат към прочетеното (за Игнаций – основно в житията на светиите) по сходен начин, като решават, че ще прилагат съвсем буквално, едно към едно, онова, което са прочели⁶.

На пръв поглед в подобен подход няма нищо странно за вярващия човек – не казва ли и ап. Павел: “Бъдете ми подражатели, тъй както съм аз – на Христос” (1 Кор. 4:16, СИ)? Сериозни проблеми се появяват, когато подобно прилагане не е творческо, когато се върши автоматично. Тогава то може да даде обратен на желания резултат – както се случва и при Игнаций, и при Дон Кихот. В романа на Сервантес едно ратайче, онеправдано от господаря му и защитено неуместно от рицаря, ще получи още по-голяма порция бой и онеправдаване, след като той си е заминал. Биографията на католическия светец разказва за аналогична случка, при която просякът, на когото Игнаций подарява разкошните си дрехи, е арестуван малко след това и обвинен в кражба.

Поуката от историята на Дон Кихот и на Игнаций е една и съща – нашето действане може да има лоши резултати за другите, дори да е почерпано от правилни образци за поведение. Може да смятаме, че правим добро и то наистина да е добро, само по себе си, а все пак от действието ни да не излезе нещо добро. Значи не е достатъчно да живеем за другите, нужно е да живеем за другите, като оставаме в единство с Бога – източника на всяко трайно, истинско и своевременно добро.

За да може това да се случи, трябва да надмогна както сухия и скептичен рационализъм на датския принц, така и безразборното, стихийно действане на Дон Кихот, подчинено повече на търсенето на човешката слава, отколкото на Божията. Начинът това да се случи – ако вече съм преживял среща с Господ Иисус Христос – е да остана във всекидневното общуване с Бога, което тази среща е направила възможно.

Най-добрият ми “метод” за действане е да се стремя да споделям всичко с Него – доброто и лошото, значителното и “незначителното”⁷. Да не скривам нищо от погледа на моя Създател. Първоначално това ще изисква непрестанно волево усилие от моя страна, но когато се появят първите плодове от всекидневния ми труд, ще вкуся блаженството, за което говори псалмистът: “Пълна радост е пред Твоето лице” (Пс. 15:11, СИ). Тогава времето ми ще престане да се дели на време за Бога и друго, “несвято” време, а цялото ще бъде отдадено на Този, Когото обичам над всичко останало, и така Той ще може свободно да се прославя във всеки момент и във всяко обстоятелство на живота ми. И самият мой живот вече няма да е мой, а Негов и не аз ще действам по свое усмотрение, а Той ще действа чрез мен и благодатта Му в мен няма да е напразно (ср. I Кор. 15:10).

Да бъда постоянно в присъствието на живия Бог, за да пребъдва и Той у мен (Йоан 15:4), не е занятие за избрани, нито е привилегия за малцина, а е достъпно дело, възможно и желателно за целия Божи народ.