Проектиране на разширението на Завода

В тези години се проектираше новият корабостроителен завод и трябваше да се построят нови цехове, нови достроечни кейове, нови достроечни цехове, нови докови камери, складове и т.н. Правителството беше отпуснало много милиони за тази цел, но проектът закъсняваше. Със цел да се ускори проектанската дейност, бяхме командировани група инженери от завода в София. Там, в „Заводпроект”, а по-късно преименуван в „Машпроект”, работихме в продължение на няколко месеца. Главен проектант на новия завод беше инж. Стайко Йорданов Стайков, преди това беше началник на конструкторско бюро на завода и наш преподавател по корабни парни турбини – завършил в Германия. Заедно с него работеше и инженер–корабостроителя Борис Матров и инж. Маргарита Мураданларска. В групата командировани от Варна бяха: инж. Атанас Яков Шопов, инж. Иван Вичков Друмев, инж. Велю Желев Стойчев, инж. Михаил Иванов, инж. Иван Марков, инж. Стоян Пандов и др. Аз имах за задача да проектирам тръбарния и сдатъчния цехове.

Обстановката, естеството на работата и самите условия силно контрастираха на това, което беше в цеха и завода. Спокойно, чисто, интелигентни хора, спокойна творческа обстановка - без викове и ругатни, без напрегнати моменти. Чувствах се , като че ли се намирам в съвсем друг свят. Да си призная, добре си отпочинах. Работата свършихме добре – проектът беше приет и одобрен. Върнахме се нан в завода. Започна строителството на новите цехове и доковите камери. По този въпрос читателят може да намери повече подробности и много обширен материал в други книги, написани за българското корабостроене и кораборемонт, които изобилстват с фактологичен материал, най- вече в книгите на инж. Иван Живков Лазаров и на капитан Тремол Атанасов Иванов, Иван Алексиев и др.
Началник на производството на ККЗ „ Георги Димитров”

Голяма изненада за мен беше, когато ми възложиха пак с партийно поръчение да бъда назначен като заместник-началник на производството на корабостроителния и кораборемонтен завод. Опитах се да отклоня предложението, но то беше във форма на поръчение и не търпеше никакво възражение. Нямах никаква алтернатива. Трябваше да го изпълнявам. Така беше прието да се постъпва.

Началникът на производството по това време беше един достолепен човек – инж. Ярослав Томов. Също мой преподавател в Университета. Кабинетът ни представляваше една тясна малка стая в старото заводоуправление, което отдавна вече не съществува. Но и ние рядко се задържахме в него. За краткия период, от няколко месеца, през който работихме заедно, научих много неща от този човек. Спокоен и уравновесен, пестелив на думи и в оценките си за хората, точен и решителен в даване на разпореждания и заповеди. Уважаван от всички. Стараех се да заимствам, колкото мога повече от неговите качества на много добър ръководител и компетентен специалист. Не знам доколко съм успял.

Работливите и ценни кадри са необходими навсякъде и всякога. В скоро време инж. Томов, въпреки че не беше партиен член, беше привлечен на работа в Главна дирекция „Корабостроене”, в която се включваха всички корабостроителни и кораборемонтни заводи в България. И аз пак получих партийно поръчение и бях натоварен с много тежката задача да стана началник производство на корабостроителния и кораборемонтен завод „Георги Димитров”. Обясниха ми, че нямало по-подходящ човек за тази длъжност. Това, предполагам, е било начин за да бъдат по-убедителни. Не бяха приети аргументите ми, че съм още много млад инженер и ми е необходим опит и умение за да се ръководи, организира и управлява едно сложно производство, каквото е корабостроителното.

Директор на завода по това време беше инж. Атанас Йорданов, който преди да стане такъв, беше началник на конструкторското бюро в завода. Още не беше създаден Институтът по корабостроене. Въпреки че беше запознат с конструкцията на корабите, той още нямаше необходимият опит за организация и управление на сложното корабостроително производство, защото отскоро заемаше тази длъжност. Беше честен и принципен, но човек с по-особен характер. Не умееше да се сработва много добре с хората. Независимо от това, успешно се справяше с работата си. Изглежда е забелязал, че новата ми длъжност ми се струва много трудна и може би затова ме окуражи като ми каза, че имам необходимите качества като инженер с достатъчен опит в самото производство, със здрава нервна система, добре работя с хората и т.н.

Тогава не обърнах голямо внимание на тези думи. По-скоро си мислех, че той ми говори така за да ме убеди да приема тази длъжност. Един ден ме повика при него и ми каза една мисъл, която може би не беше негова, но я запомних и я спазвам цял живот, та и до днес. „Ти – каза ми той – си доста млад за тази длъжност – началник на производството на такъв голям завод, в който се строят едни от най–сложните инженерни съоръжения, каквито са съвременните кораби. Поради важността, естеството и спецификата на длъжността, която заемаш вече, много често ще ти се налага да попадаш в сложни и конфликтни ситуации. В процеса на работата ще спориш с по– възрастни, авторитетни, известни наши и чужди специалисти. Няма да имаш всеки път възможност да се съветваш с други хора или да се справяш с литературата, защото проблемите възникват ежеминутно и често изискват моментно решение. Затова, щом попаднеш в такава ситуация по най–бързия начин, преценявай фактите, обстоятелствата, обстановката, и вземай бързо, и твърдо решение. Като грешиш, яко да грешиш! При най-малкото колебание в теб се предизвиква моментално разколебаване и съмнение в отсрещната страна, особено у подчинените ти.”

Трите години, които работех на това „жежко” място ме увериха, че тази максима е вярна. Изпитвал я бях много пъти в онези трудни години. Помогна ми да се науча да вярвам най-вече на себе си и каквото ми подсказва моето съзнание.

Но най-важното, което ми каза, е, че ако сгреша някъде – здраво да греша. Искаше да ми каже, че ако давам заповеди и разпореждания да не се колебая. Тогава много бързо хората, които трябва да изпълняват тези заповеди ще усетят тази несигурност и ще се разколебаят. Другото, което ми каза – да имам по-високо самочувствие, защото ми престои да влизам в контакт с различни хора като: регистри, заказчици, търговци и др. външни представители. Тоест при разговори, преговори и други срещи да се чувствам като равен с равен. Следвах съветите му, но до каква степен съм успявал не мога да кажа.

Отначало ми беше много трудно как да се разпореждам на хора, с които до вчера сме стояли един до друг по съвещания, оперативки и др. Понасяли сме упреците към нас от по-горните началници за неизпълнени планове и задачи по строящите се кораби и изведнъж се оказах в положението на човек, който да упражнява контрол и надзор над тях. А почти всички началници на цехове бяха много по-възрастни от мен и с много по-голям трудов стаж в завода. Изпитвах известно неудобство от това. И резултатите не закъсняха.

Веднъж, когато в края на едно тримесечие планът на завода беше застрашен, трябваше много спешно да се доставят стотици тонове корабна ламарина, която се разтоварваше на пристанището. Разпоредих на началника на снабдяването – Тодор Димитров, тази ламарина да бъде доставена на корпусните цехове по най-бързия начин. Той с известно пренебрежение ми отговори, че това не може да стане. Последваха още няколко обаждания, спорове по телефона и настояване от моя страна. Включих в изпълнението на тази задача и целият диспечерски апарат, но резултат нямаше. Незабавно информирах директора на завода, че изпълнението на плана за тримесечието е сериозно застрашен. Той ме изслуша и отговори – „Ясно”!

След половин час ме повика по диспечерският телефон. Като влязох в кабинета му видях началника на снабдяването, който беше доста дебеличък, да подскача почервенял като „заклан петел”, а директорът продължаваше да го хока. До вечерта цеховете бяха захранени с ламарина.

Когато на следващият ден имаше съвещание, на което присъстваха всички началници на цехове и отдели, директорът заяви, че всички заповеди и разпореждания, които дава началника на производството да се считат за негови заповеди. Това не само ми помогна, но и ме окуражи и в следващите години нямах повече проблеми от такъв характер.

Все пак, когато поемах тази длъжност, аз направих уговорка пред Заводския партиен комитет, със секретар инж. Петко Стефанов, и пред Директора на завода, че нямам желание да оставам на тази длъжност дълго време. Обещаха ми, че като се намери подходящ човек, ще удовлетворят молбата ми и ще ме освободят.

От малките несамоходни 1000-тонни баржи, брандвахти и ж.б. (желязо бетонни) работилници, както вече беше подчертано, заводът преминаваше към строеж на по-големи и по-сложни кораби. Бяхме затрупани с поръчки, предимно от Съветския съюз, и то все големи серии. Производствените мощности бяха стари и не достигаха. Крановото оборудване в корпусните, машиностроителните и достроечните цехове също не отговаряха за строежа на съвременни кораби. Освен всичко, съществуваше едно голямо напрежение за изпълнение на производствените планове по стойностна и стокова продукция. Върхови моменти на такова напрежения бяха месечните, тримесечните, шестмесечните и особено, годишните планове. Заплануваните за издаване кораби трябваше на всяка цена да се издадат или по-правилно е да се каже, да се подпише от клиента, че са приети, за да се извърши плащане на заплатите. Това се отнасяше най-често за края на всяка година.

В тези случаи членовете на ръководството на завода – директора, гл. инженер, началник на производството и зам. директора по търговската част, се разпределяхме така, че всеки поемаше по един кораб, който беше във фаза на довършване. Независимо, че отговарях за всички кораби, се ангажирах и с прякото ръководство по достройката и изпитанията на един от серията 4000-тонни танкери.
С теч на вода в румпелното на ходови изпитания

Танкерът трябваше да излезе на ходови изпитания на 30 декември, което беше краен срок за да се изпълни цялостната програма за проверка работата на главните двигатели и всички други механизми, системи, и устройства. Да се направи замерване на скоростта на кораба на мерната миля и други процедури, регламентирани от Правилата на класификационните организации.

За целта корабът трябваше да бъде с пълно натоварване и максимално газене, а в случая трябваше да се напълнят всички танкове с вода вместо с нефт, под прякото ръководство на Никола Лобудов – донкерман и ОТК. Товаренето продължаваше докато корабът бавно се отлепваше от достроичния кей, за да излезе от пристанището и да се насочи към рейда. Бях на мостика, когато един работник от сдатъчната команда ми докладва, че в румпелното помещение нахлува вода. Светкавично се смъкнах долу по стълбите и отваряйки вратата на румпелното помещението видях гейзер. Силна струя вода се удряше в тавана и обливаше рулевата машина. Махнахме плитовете и стъпих на цепнатината, от коя цвърчеше водата. Казах на момчето да намери една дъска. Направихме дървени клинове и заклинихме цепнатината. Струята спря. Смъкнахме един дюшек и през цялото време, в продължение на две денонощия държахме под око това място. Рискът беше голям, но за щастие, всички изпитания преминаха успешно. Корабът беше издаден и планът изпълнен.

Разбира се, че след това, когато танкерът беше изпразнен и газенето намаля, всичко беше заварено, проверено и издадено, както се полага по Правилата на Регистъра. Когато, след това, разказах случилото се на руския заказчика – инж. Ким Аванесов, той се хвана за главата от учудване на поетия от мен риск и каза: - Молодец!

Сложното корабостроително производство, големият обем на заварочни операции и техника за тяхното качествено изпълнение, бяха добре известни не само на местно ниво, но и на министерствата, които по един или друг начин имаха отношения с корабостроенето.

По това време в цялата икономика на страната се провеждаше политика за намаляване на разходите на валута, както се наричаше, от второ направление. Тоест, да се намалят плащанията към западните страни. Така се стига до идеята да отпадне от второ направление на една карбидна пещ, предназначена за новостроящ се завод в Девня, предвидена за внос от тогавашната Западна германия, и да се изработи у нас. За главен изпълнител е определен Корабостроителният завод във Варна и подизпълнители още няколко завода от страната.

Един ден, малко преди обяд, по телефона ми се обажда генералният директор на ДСО „Корабостроене” инж. Георгиев да се приготвя съвсем спешно, че трябва да отидем в София. В 14 часа се провежда съвещание в Министерския съвет, при зам. председателя – Тано Цолов. Излетяхме със самолет и навреме пристигнахме в София. Оказа се, че в бързината съм пропуснал да си взема личната карта и мен не ме пускат да вляза в МС. Капитанът на пропуска си изпълняваше стриктно задълженията. Инж. Георгиев не беше в течение с хода на работата по карбидната пещ и непременно държеше и настояваше упорито пред капитана да ме пусне. Най-после влязохме. В приемната на Зам. Председателя на МС сварихме и други чакащи по съшия въпрос. Докато чакаме, за да се разхладим от юлската горещина, секретарката ни почерпи с чаша студен айран.

На предното заседание се разглеждал въпросът за строителството на Оловно цинковия завод – Кърджали. Когато влязохме в просторния кабинет на Тано Цолов, той стоеше на края на една дълга маса, видимо недоволен от предното заседание, със зачервено теме на голата му глава, а до него стоеше мургавият министър на химията и металургията Георги Павлов – дядото на министър на регионалното развитие и благоустройството Лиляна Павлова. На дългата стена на кабинета имаше много голяма библиотека, на която бяха изрядно наредени многотомните издания на Тодор Живков, на Ленин и др.

В предварителните разговори с инж. Георгиев му обясних, че за карбидната пещ са ни необходими стотици тонове ламарина, а не сме получил нищо досега и заради това съм заделил известна част от ламарината за корабите, които строим, и може да се каже, че сме извършили едва 2 до 3% от работата по пещта.

Започнаха докладите на различните директори на заводи – подизпълнители. Всички в своите изказвания подчертаваха, че тази задача е огромна, че сроковете са много кратки и поставяха най-различни искания за материали за оборудване и т.н. Министърът на химията и металургията, непрекъснато суфлираше на Тано Цолов, а темето му все повече се зачервяваше, когато най-сетне избухна и силно се провикна: „Има ли още някой да поставя условия и да се оплаква?”. Последва мъртва тишина! В този момент моят началник Георгиев каза: „Аз другарю Цолов”. И започна да докладва, че ние – Корабостроителният завод – Варна, въпреки, че не сме получили никаква ламарина, сме извършили почти 30% от работата по карбидната пещ. Аз се стреснах и дълбоко шокиран от тази лъжа, но Тано Цолов остана видимо доволен. Когато излязохме попитах Георгиев защо съобщи този процент, той ми отговори, че си знаел работата. След доста години, когато прочетох спомените му, разбрах, че преди това той е имал разговори на високо ниво за бъдещото развитие на корабостроенето и не е искал да го разочарова, а да го спечели за каузата си.

След това съвещание беше разпоредено ежедневно да се докладва в София на Комитета по промишлеността за хода на работата по карбидната пещ от всички заводи работещи по нея. Но ламарина все още не пристигаше, въпреки нашите многократни и непрекъснати настоявания. Естествено е, че работата беше в застой.

След месец, наново се провеждаше съвещание по карбидната пещ, но този път в Комитета по промишлеността, при зам.- председателя му инж. Димитър Валев. Дойде при мен главният инженер на ДСО „Корабостроене” инж. Саул Кючуков. Много уважаван и добър специалист в областта на корабостроенето, както вече споменах по-горе. Изрази недоволството си от това, че предният път на съвещанието е присъствал инж. Георгиев, а сега кара него да участва, а той не е в течение на работата по тази карбидна пещ. Успокоих го, че аз съм съвсем наясно и не трябва да се тревожи.

Когато се прибрах у дома жена ми каза, че децата в детската градина „Пушкин” са натровени в това число и нашето дете-Владимир. Налага се да влезе в болницата с него. Случаят бил много тежък – салмонелоза. Но аз трябваше да замина непременно за София, а Надето (съпругата ми) много дни бдеше над него, докато излезе от критичното състояние. Да е жив и здрав, сега е вече на 56 години и се радва на трима сина, една дъщеря и три внучки.

Кабинетът на зам.-председателя на Комитета беше също доста просторен. Имаше голямо бюро в дъното му, зад което инж. Димитър Валев изглеждаше още по-дребен, но много зъл. На доста голямо разстояние, нагъчкани един до друг, бяхме пак същите участници, както преди това. Нямаше никакъв съществен напредък по изработката на пещта. Всеки докладчик се гърчеше и чудеше как да избегне упреците на злобното човече. Дойде ред и на инж. Саул Кючуков. Преди още да си отвори устата, Валев го апострофира, като високо се провикна: „Кючуков, ако ще ме лъжите, както при издаването на 5000-тонния кораб „София”, въобще не искам да те слушам” – и продължи с тирада от обидни думи и ругатни. За секунда спря. Обадих се аз, като му казах: „ Защо викате и ругаете бе другарю Валев? Искате от нас да изработваме пещ, а не сте ни дали и грам ламарина?” За секунди настъпи гробна тишина. Той се съвзе от неочакваната реакция от моя страна, попита ме каква длъжност заемам в Завода и като му казах, че съм началник на производството се провикна отново: „ Ето затова не върви работата”- и разпореди на стоящия до него „гавазин”, веднага да изготви заповед за наказанието ми. „Гавазинът” раболепно и бързо напечати заповедта и пред уплашените погледи на всички Валев я подписа. С това заседанието свърши. Кючуков целия трепереше и не можеше още да се съвземе, като се вайкаше, че неправилно са ме наказали. По едно време се усети, че носел в папката си някакви заявки за материали, които да предаде в Комитета, но не може да ги намери. Понеже, както по-горе споменах, масата, на която всички седяхме трудно се помествахме, и от паниката, предизвикана от викането на Валев, ръцете на Кючуков се разтреперват, и той несъзнателно започва да размества различни листи от неговата, и от съседната му папки. Наложи се да обиколя, още намиращите се в коридора, участници в съвещанието, за да намеря тези заявки. Всички се възхищаваха от дръзкото ми и смело изказване, но аз бях „възнаграден” за него с единствената ми заповед за наказание през цялата ми трудова дейност.

Когато на следващия ден разправях на Директора и на Гл. инженер на Завода за случилото с нас, те се заливаха от смях, особено за случилото с инж. Кючуков. Те бяха наясно с неговата пословична страхливост. Но пак искам да кажа, че той беше един много голям специалист в областта на корабостроенето и по-специално в технологията на корабостроенето, с много голям опит и професионални познания.
Погребението на Морис Торез

Преди да продължа, искам да разкажа за един интересен епизод. Рядко се случваше, както вече споменах по-горе, докато бях началник на производството да бъда събота или неделя в къщи. Но веднъж, в един неделен ден бях решил, още като си лягах вечерта, да се наспа добре и да се събудя много късно. Но към шест часа сутринта в събота на 11.04.1964 г. , на прозореца, до който ми беше леглото, живеех в сутерен, силно се чукаше, от клекнал човек на тротоара, и с облещени очи ми казваше, че Морис Торез е починал на път за Ялта - СССР на пътническия кораб „Литва“, и веднага да се облека, и да тръгнем да събираме работници, за да се изработи ковчег за погребението. В първия момент не можех да си спомня кой беше този човек с такова име. Отначало помислих, че е един арменец, който беше работник в отделението за поцинковане, към тръбарния цех и се зачудих, защо чак такова голямо погребение му се устройва.

Докато се обличах се сетих, че това е Генералният секретар на френската комунистическа партия. Щом влязох в колата, „Кангасейро” ми обясни, че на път за Съветския съюз, в Босфора, този човек е починал. Директорът и главният инженер отишли на някаква хижа, не можел да ги открие и затова аз трябвало да събера дърводелци и тенекеджии, за да изработят всичко, което е необходимо за погребението. Докато ми говореше тези неща, аз си мислех къде в този ранен час в неделя ще намеря такива работници. Не знаех и къде живеят, защото в завода работеха около десет хиляди човека. Но в този момент пред колата пресече един работник, който познах по физиономия – дърводелец. Спряхме, но се оказа, че е със счупена ръка, привързана за врата му. Качи се в колата и започнахме от адрес на адрес да събираме дърводелци и тенекеджии. В завода ни чакаха и други хора от Градския, и от Окръжния комитети на партийни, и обществени организации, от специалните служби и др.. Започна усилена работа. Трябваше за много кратко време да се направят дървен и ламаринен ковчези. Изискваше се да имат стъклено прозорче за да се вижда лицето на починалия. В 13 часа беше насрочен градски митинг на площада пред Общината. Нямаше никакво време. Работниците работеха под зоркото око на наблюдаващите служби по сигурност. На ламаринения ковчег трябваше да се постави стъкло. Сетих се, че в район 2 на завода има една барака, в която се съхраняваха и режеха стъкла. С още един работник разбихме вратата й. Рязах, рязах все не успявах да отрежа свястно парче с подходящи размери. Най-после, криво ляво, успях. Стъклото беше натъкмено – прозорчето поставено, дървеният ковчег обвит с червен плат, и снабден с въжени ръкохватки за носене.

Натоварихме всичко на един камион и скоро се озовахме в моргата на Окръжната болница. Чакаха ни много хора. Свалихме от камиона всичко, каквото беше приготвено. Влязохме с инж. Георги Н. Георгиев-„Кангасейро” в моргата, за да изнесем тялото на покойника. Той вече беше обработен и поставен в обикновен ковчег. Дребен на ръст, в сив костюм и връзка. Мургав, съвсем приличащ на арменец. До него на мраморната маса беше трупът и плодът на една родилка. При тази ужасна гледка ни лъхна една тежка миризма и в този момент „Кангасейро” припадна на циментовия под. Притекоха се хора и го изнесохме. Един висок, красив руски лекар с червена брада и морска униформа, се зае да го свестява, а ние започнахме да поставяме тялото на покойника в ламаринения ковчег. Околовръст трябваше да се запои с калай. Това отне доста време . Той пък беше поставен в дървения червен ковчег и натоварен на застлан с червен плат открит камион и замина за митинга на площада пред Общината, в обявеното време.

Аз се прибрах у дома. Жена ми и детето ме чакаха за обяд. Седнах, но всичко беше пред очите ми и преминаваше като филмова лента. Нямах никакъв апетит.

На следващия ден, преди започване на дирекционния съвет ме помолиха да разкажа за случилото се в неделя. Началникът на материално – техническото снабдяване влезе разтревожен и докладва на директора, че някакъв крадец е влязъл в стъкларската работилница, трошил стъкла, интересното, е, че не е вземал никакъв скъп инструмент. В този момент се обадих: „Аз бях крадеца”. Избухна общ смях.

След много години, при една среща с моя колега и приятел инж. Стефан Иванов Терзиев, който по това време беше главен инженер на летище „Варна”, чух, че тази история с погребението продължила. При качването на ковчега в самолета се оказало, че той не може да влезе в тясната врата на самолета за Париж. Колегата ми предложил да го поставят в товарното помещение, но това се посрещнало с общо неодобрение, т.к. не можело толкова известен човек да стои под краката на пътниците. Тогава се преминало на следващия вариант - разрушили червеният дървен ковчег, за който бяхме положили доста труд и старание.

(Морис Торез е френски политик и в продължение на 34 години Генерален секретар на френската комунистическа партия - до смъртта си през 1964 година. Вице-премиер на правителството на Франция през 1946-47 год.)

Изминаха една, две, три години откакто ръководех производството на завода. Многократно бях награждаван за успешно спуснати на вода, за завършени и издадени на клиент кораби, за преизпълнение на производствени планове. Директорът инж. Атанас Йорданов премина на работа, като секретар в Градския комитет на БКП, а след известно време и в Окръжния комитет на БКП. Подготвяше се Заводска партийна конференция, на която щеше да се сменя и партийният секретар – инж. Петко Стефанов. Или всички, които ми обещаваха, че ще ми удовлетворят искането да бъда освободен от длъжността началник на производството, вече излизаха извън завода. Както малко по-горе подчертах, оценката за моята работа беше положителна. Планът на завода, се изпълняваше по всички показатели. Никой не помисляше за моята смяна.

Независимо, че заемах такава висока длъжност в завода и всяка сутрин ме вземаха с лека кола, аз и семейството ми живеехме във влажен сутерен. Това много добре знаеше и Директорът и другите членове на ръководството на Завода, защото всяка сутрин ме виждаха, че излизам от сутерен, че живеем при лоши условие, и нямаме подходящо, собствено жилище. И пак припомням, че административно, партийното и профсъюзното ръководства много добре знаеха какви са жилищните ми нужди. Може би и аз бях виновен, че никога не съм поставял пред тях този въпрос, защото смятах, че сами ще преценят. Но, уви, не се сещаха. Колко съм бил наивен идеалист!

При тази обстановка, реших самостоятелно, без ничия помощ да се захвана с уреждането на жилищния си проблем. Притежавах свидетелство за правоспособност, което ми дава право да упражнявам професията механик на кораб. Освен това, имах и известен опит в изпитание в действие на различни новопостроени и ремонтиращи се кораби. По това време съществуваха прословутите корабни компании – „Тексим” и „Булет”. Имаше нужда от корабни екипажи. Представях си, че ще отида на работа в една от тези фирми, ще спестя пари за да си купя жилище.

Един ден, през зимата на 1965 година реших и подадох молба за напускане на завода. Това дойде като гръм от ясно небе, не само за ръководството, но и за целия завод. Доброжелатели и приятели ме убеждаваха да не напускам, защото щял съм да бъда следващият директор на завода. Това никак не ме разколебаваше от решението да напусна. Директорската длъжност въобще не ме блазнеше. Аз три години бях съвсем близо до директора и имах представа какво представлява неговата дейност. Преустанових да ходя на работа от датата, която бях посочил в молбата.

Големият ни син Владимир беше на пет години и още се възстановяваше от тежкото хранително отравяне в детската градина. Жена ми беше редовна аспирантка във ВИНС и аз поех през деня грижите за детето. Един ден се почука на прозореца и една жена, която стоеше на тротоара ми съобщи, че секретарят на окръжния комитет на БКП – инж. Атанас Йорданов ме викал веднага да отида при него. Отговорих ѝ, че веднага не мога, защото имам ангажименти към детето, но след няколко часа ще отида. Така и направих.

Тогава този Окръжен комитет беше в една хубава къща, сега банка, срещу хотел „Черно море”. Седнах на стола пред една висока врата и зачаках да ме повика. По едно време инж. Йорданов отвори вратата и ме покани. Започна да ме разпитва защо много инженери искат да напуснат завода. Отговорих му, че не знам това, но мога да кажа причините, по които аз искам да напусна. Убеждаваше ме, че работата на един механик на кораб не е творческа, че работата ми като такъв ще се заключава в наблюдаване на показанията на разни прибори и толкоз. Обещаваше ми да се реши и квартирният ми въпрос и в края на разговора ми каза добре да си помисля, и да му се обадя. На излизане от него срещнах директора на завода, вече беше друг –инж. Никола Стоянов Ангелов и главният инж. Стоян Пандов, които отиваха при него. Те също ме убеждаваха, че трябва да се върна в завода.

Въпросът за моето напускане бил внесен за разглеждане в Заводския партиен комитет. Предложено било да бъда изключен от Партията. Веднага след заседанието моят много добър приятел и състудент - инж. Стефан Маринов, който участвал в заседанието ми съобщи, че ще бъда „ликвидиран”, ако продължавам да упорствам. Заместник партийният секретар Добри Добрев (конската глава, както го наричаха хората) даже казал, че: -„Кой е Господин Киров, ние го създадохме и ние ще го унищожим”. Какъв цинизъм, какъв морал, какви времена?

И унищожаването започна. Уволниха ме по параграф 29 буква „г” , според тогаващният Кодекс на труд, което ми отнемаше всякакви права за придобит трудов стаж и други неща. В трудовата ми книжка, след многото награди и отличия, които бях получавал за работата си, написан с червено мастило, се нареди и този параграф. Започнах да обикалям и да си търся нова работа. Отидох в „Тексим”, но ми казаха , че са се обадили от по-горни партийни инстанции да не ме приемат на работа. Опитах в „Булет” – казаха ми същото. В Български морски флот ми отговориха, че набират кадри, защото закупували три нови кораби. Помолиха да си оставя молбата с личните данни и адреса, за да ми се обадят . Изминаха доста дни, нямах никаква вест. Пак отидох и попитах, но отговора беше, че са се обадили пак от по-висока инстанция да не ме приемат. Бях решил да се хващам на работа в пристанището, като докер. Разбрах, че „Високите инстанции” навсякъде ми преграждаха пътя.