Сравнителен анализ на паричната политика в условията на паричен съвет и на централна банка



Дата26.09.2018
Размер198.14 Kb.
#82641
ТипИзложение


Технически Университет - Габрово


К У Р С О В А Р А Б О Т А

НА ТЕМА:
СРАВНИТЕЛЕН АНАЛИЗ НА ПАРИЧНАТА ПОЛИТИКА В УСЛОВИЯТА НА ПАРИЧЕН СЪВЕТ И НА ЦЕНТРАЛНА БАНКА



ОТ ГЕОРГИ РАЙЧЕВ ПЕТКОВ


ФАК. № 30747636



УВОД

Тъй като заданието е тясно формулирано, изложение, строго придържащо се към темата, би се изчерпило с изброяване на инструментите на паричната политика, характерна за паричния режим на Централна банка (ЦБ), допълнено с твърдението, че тези инструменти са непозволени, неприложими при паричен режим Паричен съвет (ПС). Без да се претендира за някакъв научен принос или изчерпателност, изложението е излязло извън тези рамки, като са представени в най-общ вид различните видове парични и валутни режими, които съществуват в икономическата теория. Това би дало представа за мястото, заемано от паричните режими на ПС и ЦБ, респ. за предимствата и недостатъците на двата вида режими, както и възможните изменения при тяхното приложение. На тази база е направен опит да се отличат особеностите на българския модел на ПС, съществуващ към настоящия момент, доколкото в него се забелязват възможности за нехарактерни от гл.т. на икономическата теория действия на част от участниците на пазара. Направен е опит за извеждане на изводи относно ползите и недостатъците, възникнали от модифицирането на модела на ПС в България. Последното се налага, тъй като, по обективни причини, режимите на ПС и на ЦБ са ми най-познати практически от приложението им в България, поради което и информацията относно тяхното приложение и резултати е най-достъпна и достоверна. Използван е статистическия метод на икономическия анализ.

ИЗЛОЖЕНИЕ
Паричният режим е система от легални институции и правила за поведение, които определят динамиката на паричното предлагане, както и механизми за контрол на изпълнението на тези правила. Паричният режим оказва влияние само върху паричното предлагане и то в определена степен. Търсенето на пари е децентрализирано и се влияе най-вече от неформални парични институции и правила. Следователно паричното предлагане се нагажда към паричното търсене, т.е. ефективен паричен режим е този, който се приема най-масово от участниците в икономическия живот.

Паричните режими биват няколко вида:



  1. Режим на конкурентни /частни/ пари – много банки емитират банкноти и икономическите субекти могат да избират кои пари да ползват в зависимост от тяхното покритие – напр. със злато. При частично покритите пари свръхемитиращите банки чрез механизма на т.нар. враждебен клиринг биват принудени да намалят количеството им – свръхемисията на пари на банката се връща при нея за обмяна срещу злато, което намалява златните й резерви и я кара да намали емисията си. Т.е., тук липсва парична политика, налице е пълна ненамеса на правителството.

  2. Режим на паралелни валути - на територията на една страна се използват едновременно няколко валути. Ако е допуснато използването на всички международни валути заедно с местната, ако има такава, това е разновидност на режима конкурентни пари, доколкото международните валути, въпреки че са емитирани от централни банки, се конкурират помежду си и в някакъв смисъл се превръщат в частни пари. Разновидности на този режим са ползването на местната и на една чужда валута, както и ползване на местна валута и неформално (нелегално) използване на чужда стабилна валута. Наличието на втора валута, ползвана като платежно средство в дадената стана, практически смекчава евентуални грешки или проинфлационни действия на правителството.

  3. Режим стокови пари – парите са стока, която има цена или са обвързани с такава стока – напр. злато, сребро, земя, доколкото първите две са се наложили като всеобщо разменно средство. Така са се оформили златните и сребърните стандарти. При златно-девизния стандарт се използват златни монети, а при златно-слитковия се използват банкноти, обменими в злато. Т.е., банкнотите имат покритие, което е правило, подобно на правилото на ПС, съответно парична политика не се провежда.

  4. Доларизация – на територията на дадена страна за законно платежно средство е приета валутата на друга държава, което представлява паричен съюз. Тази друга валута е силна – долар, евро, а изборът й е обусловен от политически или географски критерии. Тук също не се провежда парична политика, тъй като няма курсове на местна валута и базовата – те съвпадат. Премахва се валутния риск, което е и практически необратимо, тъй като връщането на местната валута би погълнало големи разходи и донесло недоверие в икономическите субекти относно “новата валута”. От няколко години в България се разисква идеята еврото да бъде въведено едностранно, без да се чака две години във Валутнокурсов механизъм 2 (ERM II), респ. да се изпълни и петия Маастрихтски критерий – инфлацията да не надхвърля с повече от 1.5 процентни пункта средното ниво в страните с най-висока ценова стабилност. Между България и развитите европейски държави съществува значителна ценова разлика, чието покриване би било възможно единствено чрез инфлационен натиск върху лева. Засега единствен аргумент против е, че държавата ще загуби сеньоража. Теоретично това е разликата между разходите за отпечатване на новата емисия пари и тяхната номинална стойност. В условията на ПС сеньоражът приема формата на доход от стопанисването на валутните резерви, покриващи левовите пасиви на ПС (в България на Управление “Емисионно” при Българската народна банка (БНБ)). Неофициалният и основен втори аргумент е, че така ценовите различия ще бъдат лесно различими, което ще породи силно обществено недоволство срещу доходите, а все още не са проведени необходимите реформи в публичния и частния сектор.

  5. Система на ПС – и тук липсва парична политика, и тук ст.д. за паричен съюз. Механизмът му е подобен на златния стандарт – има институция, задължена по закон, която обменя местна срещу определена чужда валута и обратно по фиксиран в закона курс без ограничения. Поддържа се валутен резерв най-малко 100% от паричната база, като е препоръчително той да не надхвърля значително 100%, защото това би дало възможност за провеждане на парична политика и нарушаване на автоматичния механизъм на ПС. Този механизъм се състои в следното – при дефицит по текущата сметка на платежния баланс, който не е покрит от съответстващ излишък по капиталовата /финансовата/ сметка, паричната база намалява, което води до дефлация, която прави местните стоки по-конкурентни и повишава салдото по текущата сметка, така че платежният баланс да се балансира. Едновременно с това се увеличават и лихвите, което привлича външни капитали, които увеличават излишъка по капиталовата сметка. С тези два механизма, действащи едновременно, ПС осигурява автоматично балансиране на платежния баланс и го предпазва от кризи. ПС не отпуска заеми на търговските банки, правителството и фирмите. Той не създава инфлация, защото не може да влияе върху паричната маса. Т.е., ПС лесно може да бъде отменен, но това решение най-често би било чисто политическо. Тъй като е прозрачен, действа при висока отчетност и строги правила, политическият натиск върху него по правило е нисък и се радва на високо доверие.

  6. Традиционна централна банка – най-разпространеният паричен режим през последния век. Има институция, наречена ЦБ, която има монополното право да емитира банкноти на територията на една страна или група от страни, влезли в монетарен съюз. Тези банкноти са обявени за законно платежно средство и задължително се приемат при плащания по номинал. Следователно ЦБ е монополист – на пазарните сили до голяма степен им се пречи да действат в монетарната област. Това прави възможна и на практика често срещана вероятността ЦБ да прави грешки. Теоретично и практически е доказано, че ЦБ следва да постига ниски нива на инфлация. Т.е. тя трябва да избягва да печати големи количества пари, които, представлявайки обикновени хартийки, не могат да постигнат някакви положителни цели. Отделно от това, високата инфлация пречи на икономическия растеж и чрез внасянето на неяснота при икономическото калкулиране и планиране на икономическите субекти, респ. повишава нестабилността в икономиката. Основните режими на монетарната политика са следните:

  • таргетиране на валутния курс – целта на паричната политика е фиксиране на валутния курс. Това е важно при развиващите се страни – там той е главната причина за инфлацията, тъй като икономиките им са малки и силно отворени. Принципът е, че когато има обезценка се затяга монетарната политика, а когато има поскъпване тя се разхлабва. Тъй като режимът не е автоматичен, както при ПС, такава политика е изложена на опасността на спекулативни атаки, стимулира задълженията в чужда валута;

  • таргетиране на паричен агрегат – ЦБ има за междинна цел паричен агрегат, който от своя страна влияе върху инфлацията. Този режим е прозрачен, доколкото обществеността може да следи доколко ЦБ изпълнява предварително обявените си цели за монетарния агрегат и да научава какво е състоянието на паричната политика. По този начин се намаляват инфлационните очаквания. Недостатъците са, че не съществува достатъчно стабилна връзка между таргетирания паричен агрегат и инфлацията, както и съществуването на проблеми пред ЦБ да контролира паричния агрегат. Тези проблеми биха намалили влиянието си до такова в краткосрочен план чрез правилото на Милтън Фридман за постоянна скорост на растеж на парите – според него парите трябва да нарастват с постоянен темп, което ще позволи инфлацията да е ниска в дългосрочен план, тъй като “инфлацията винаги и навсякъде е монетарно явление”.

  • таргетиране на инфлацията – обикновено правителството обявява средносрочните цели за инфлацията. ЦБ е отговорна за постигането им и има пълна свобода да използва инструментите, които реши, че са й нужни. Този режим също е прозрачен, доколкото данните за инфлацията се публикуват често и лесно могат да бъдат следени от обществеността. Инфлационната цел обикновено се задава като процент и коридор на позволено колебание, който може да е симетричен или асиметричен. На практика при този режим се таргетира инфлационната прогноза, която е нещо като междинна цел. Когато прогнозата за инфлацията след 1 година например е по-висока от зададената цел, монетарната политика се затяга. Този режим е ефективен, но изисква работещи модели за икономиката и точна статистическа информация, които не са в наличност в развиващите се страни;

  • таргетиране на номиналния БВП – този режим не се прилага поради много проблеми - нужно е обявяване на очаквания потенциален растеж на БВП, чието изчисление трудно може да бъде точно, а и лесно се превръща в политически проблем с упреци, че е прекалено нисък, тази материя не е позната на обществеността в детайли, а може и да се надцени ръста на БВП, което ще доведе до излишна инфлация, респ. несигурност в икономиката.

Основните видове валутни режими са следните:

1. Плаващ валутен курс – валутният курс се формира от пазара и стойността му се мени според състоянието на платежния баланс и поведението на икономическите субекти. Има две разновидности на този режим:



  • Чисто плаване – валутният курс се определя изцяло от пазара, без никаква намеса на правителството или ЦБ. По този начин дори е възможно ЦБ да няма никакви резерви в чужда валута, както е например при Bank of England;

  • Управлявано (мръсно) плаване – правителството и/или ЦБ по принцип не интервенират на валутния пазар, но понякога го правят, оправдавайки се с желание да се избегнат прекалено големи движения в стойността на валутния курс, да се възстанови “оптималния” валутен курс или да се постигне валутен курс, по-благоприятен за местната икономика. Този режим е по-разпространен от първия, защото създава илюзията, че властите се грижат за икономиката и не я оставят на “стихията” на пазара. САЩ са по-особен пример на този режим – там понякога се интервенира на валутния пазар, но само когато това става при международно координирани действия между трите големи ЦБ – Федералният резерв, Европейската ЦБ и Японската ЦБ. Недостатъците са, че в обществеността се създават очаквания правителството да предприема активни мерки при всеки икономически проблем, което може да възпрепятства приспособяването на икономиката и да го направи по-болезнено на по-късен етап, когато то неминуемо ще се състои. Но се увеличава и несигурността, доколкото икономическите агенти не знаят какво да очакват, защото винаги може да има намеса на пазара, но може и да няма, т.е. курсът може да е пазарен, а може и да не е.

2. Междинни режими:

  • валутна зона или коридор – валутният курс на местната валута се фиксира към определена чужда валута и се определя коридор на колебание, в рамките на който ЦБ не интервенира на валутния пазар. На границата на коридора ЦБ продава или купува неограничено чужда валута. Възможно е интервенциите да стават и двустранно от ЦБ на двете страни, каквато беше практиката в европейския валутен механизъм преди въвеждането на еврото като единна валута

  • фиксиране към кошница от валути – валутата на страната се фиксира към кошница от чужди валути, които влизат в нея с определено тегло. Обикновено теглото на валутите в кошницата зависи от дела на отделните валути във външната търговия на страната. Смята се, че това ще предпази реалния валутен курс от поскъпване, което да направи износа неконкурентен и така да влоши салдото по текущата сметка, предизвиквайки криза на платежния баланс. Делът на различните валути във външната търговия обаче се мени с времето, което предполага или промяна на теглата в кошницата, което създава несигурност, или разминаване между тях и дяловете във външната търговия, което пък обезсмисля цялата концепция;

  • пълзящо обезценяващ се валутен курс – фиксиране на валутния курс като предварително се съобщават размерът и времето на промените в нивото на фиксиране. Недостатък е, че се появява инфлация, породена от очакванията на икономическите субекти за обезценка на валутата. Така в голяма степен не се постига целта, която е поставена;

  • приспособяващо се фиксиране – фиксиране на валутния курс с възможност за промяна, когато властите решат, че такава е наложителна. Това създава несигурност за икономическите субекти по отношение на датата и размера на промяната на валутния курс.

3. Режими на фиксиран валутен курс – валутният курс на местната валута е фиксиран за избрана чужда валута. В някои случаи валутният курс се фиксира поради липса на опит в монетарната политика /например при нововъзникнали държави/, а в други поради високоинфлационна репутация и липса на доверие в ЦБ и монетарната политика, а понякога фиксираният курс е просто вид парична политика. Изборът на чужда валута се прави по политически, географски, исторически или икономически причини.

  • фиксиран валутен курс – ЦБ поддържа определен курс на местната валута към базовата като обявява твърдото си намерение да не променя курса. ЦБ обаче продължава да води парична политика и няма резерви, покриващи цялата парична база, т.е. тя има както вътрешни, така и външни резерви. По този начин е възможно да възникне противоречие /и обикновено възниква/ между целите на монетарната политика и целите на валутния режим, което в даден момент води до икономически проблеми, загуба на валутните резерви на ЦБ и обявяване на плаващ курс, поради невъзможност да поддържа фиксирания;

  • ПС – има фиксиран със закон валутен курс, по който специализирана институция /ПС/ е задължена да обменя местната валута в чужда и обратно. Налице са резерви, покриващи 100% от паричната база. Този валутен режим не е съвместим с наличието на парична политика, доколкото той сам по себе си е вид парична политика, а именно политика на ненамеса в паричните явления и процеси;

  • доларизация – валутен режим, при който в дадена държава чужди пари се приемат за законно платежно средство. Тя бива: І. съгласувана доларизация – има споразумение между страната, въвеждаща чужда валута за платежно средство и страната, чиято валута се въвежда. Това споразумение може да включва и клауза за поделяне на сеньоража – напр. в Панама. ІІ. Несъгласувана доларизация – чуждата валута се въвежда като платежно средство едностранно от държавата, където ще се ползва като платежно средство, без да се търси съгласието на държавата, чиято валута се използва.

Валутните режими зависят в голяма степен от избора на монетарен режим, доколкото не е възможно и е нелогично да се провеждат несъвместими политики в тези области. При традиционна ЦБ са възможни режими и на фиксиран и на плаващ валутен режим в зависимост от провежданата политика. Като цяло правилото е, че независимата парична политика се съгласува с плаващи валутни курсове, а фиксираните валутни курсове се използват при липса на парична политика.

В България след 1989г. бяха провеждани различни видове парични режими. Режимът на паралелните валути в разновидността му на неформално ползване и на чужди валути като средство за спестяване и за натрупване на богатство – американски долар, германска марка, респ. от 1999г. евро, в по-малка степен английски паунд, на практика продължава да се прилага и в момента сред значителен брой от хората в България. Дори и въпреки факта, че в условията на ПС такова спестяване води единствено до реални загуби от маржовете в обменните курсове на валутните посредници. Това е в резултат както на все още ниската икономическа култура на хората, така и на натрупания у тях страх, продължаващ повече от 10 години, считано от кризата в края на 1996г. Официално, до 01.07.1997г. в България се прилагаше режимът на традиционна ЦБ, при който бяха прилагани несистематично различни режими на парична политика – центърът на вниманието беше насочван ту към нивото на валутния курс на американския долар, респ. германската марка, ту към нивото на инфлация в страната, ту към опити за предвиждане на потенциалния БВП, прикривани зад обяснения като изграждане на стратегии, стимулиране от страна на държавата на различни отрасли и направления в икономиката. Същевременно ЦБ нямаше ресурса (валутния резерв) да продава неограничено валута, в случаите, когато курсовете ставаха волатилни, поради което намесите й бяха винаги частични и оттам недостатъчно ефективни. Преплитането на таргетирането на валутния курс с това на инфлацията беше обречено на провал, предвид противоречвите цели на двата режима на монетрна политика. Поради малкия опит в началото на прехода дори се стигна до мораториум върху плащанията по външния дълг, което съвсем срина доверието в България в очите на чуждите й контрагенти. Отпусканите кредити от ЦБ на правителството бяха най-често под натиска на събитията – покриване на бюджетен дефицит, а не на целенасочена държавна политика. Рефинансираха се банки, чиито кредити по-скоро бяха несъбираеми, с което те нямаха стимул да затегнат контрола при отпускането им. Това ставаше чрез печатане на пари, поради което единственият резултат беше засилването ръста на инфлацията. Чрез операциите на открития пазар – покупки и продажби на ДЦК, държавата трупаше единствено вътрешен дълг, без да има никакво реално покритие за него, нито пък цел за изразходването на събраните пари. Същевременно ЦБ продаваше непрекъснато долари от резерва си в опит да задържа валутния курс. Покрай повечето пари на пазара търсенето на валута също се увеличаваше, която спирала доведе до срива на валутния курс на лева в края на 1996-началото на 1997г. ЦБ определяше основния лихвен процент по свое собствено усмотрение, което доведе до неговия ръст от 49% към м. март 1996г. до 300 % към края на м. септември 2006г., което се превърна в поредния тласък по икономиката към хиперинфлацията от следващите месеци. Тези и други инструменти на монетарната политика, прилагани от ЦБ, не можаха да изпълнят и единственото, според някои икономисти, възможно следствие на този режим – ниската инфлация. ПС беше въведен със Закона за БНБ от 10.06.1997г. като единствен разумен изход от тогавашната ситуация.

При ПС държавата се отказва да провежда парична политика, разчитайки на политиката, провеждана от страната, която емитира резервната валута. Въпреки това Законът за БНБ допусна възможности за действия по усмотрение на ПС, който като институция се изпълнява от Управление “Емисионно” при БНБ. Тези действия са в отклонение от изискванията на този режим съгласно теорията. Това характеризира ПС в България като един от т.нар. “второ поколение” валутни бордове.

1. В ЗБНБ се предвиди възможността БНБ да изисква минимални задължителни резерви на търговските банки. Този процент доскоро беше 8 %, като от 01.09.2007г. беше увеличен на 12 % от депозитната база на банките. Това решение, прието с оглед охлаждане на кредитната “експанзия” в страната, по-скоро би имало обратен ефект. Предвид, че върху тези пари БНБ не плаща лихви на банките, както е в Еврозоната, а и размерът им е значително по-висок – там е 2 %, този “данък” върху банките ще ги принуди да намалят лихвите по депозитите. Отделно, че при нашия пазар, при който само две от банките – Общинска и Насърчителна, не са частни, привличането на финансов ресурс не е проблем за онези, собственост на големи чуждестранни банки-майки. Те дори биха засилили кредитирането, за да компенсират пропуснатата печалба от парите, депозирани в БНБ.

Останалите банки, обаче, които нямат ресурс да се финансират, ще бъдат оставени в неравностойно положение с останалите банки. Именно поради това и те се обърнаха за финансиране към извънбанковия сектор – наскоро бяха реализирани IPO на Първа инвестиционна банка, Корпоративна търговска банка, предстои такова и за Инвестбанк, предвид опасността за изтласкването им от пазара или за забавяне в развитието им.

На следващо място забавеният ръст на кредитите ще е за сметка както на “лоши”, така и на “добри” кредити, създаващи работни места и добавена стойност.

На следващо място тези кредити сега ще се прехвърлят за финансиране към небанковите финансови институции, които БНБ не може да регулира. Т.е., рискът, дори и да го е имало, ще излезе от банковия сектор, но ще остане в българската икономика, като дори се повиши. Доказателство за това е бързият ръст на частния външен дълг, което безспорно е неблагоприятна тенденция.

На следващо място такава мярка, безспорно инструмент на парична политика, прилагана в условия на ПС, само би възбудила съмнения за заплаха за финансовата система на страната, респ. би породила недоверие, което е един от основните недостатъци на някои от паричните режими.

2. БНБ регулира търговските банки. Това е типична функция на ЦБ. Едностранното определяне на критериите по отношение на капиталовата им адекватност, както и на размера на рисковите им експозиции от страна на БНБ, част от която представява и ПС, на практика дава инстументи за въздействие върху банките, респ. върху паричното предлагане в страната.

3. БНБ може да изпълнява функцията на кредитор от последна инстанция за търговските банки в случаи на ликвидни кризи от системен характер. Макар и оправдано като цел, а и ограничено като размер (до размера на валутните резерви на ПС) и срок (до 3 месеца) тази функция е инстумент на парична политика на ЦБ.

4. Тъй като размерът на валутното покритие в ЗБНБ е определен само като долна граница, БНБ по свое усмотрение може да трупа валутен резерв, надвишаващ 100%-вото покритие, с която разлика на практика финансира функцията си по т. 3. Но така би могло да се получи значителен телеранс, а това пряко влияе върху паричното предлагане в страната – не се реализира негов възможен ръст. Към настоящия момент съществуват значителни свръхрезерви в БНБ, които действат като стабилизатор на борда, тъй като могат да бъдат буфер срещу външни и вътрешни шокове. Такъв шок, напр., може да бъде рязкото намаление на външните инвестиции в страната, породено от различни фактори – криза на глобалния финансов пазар, каквато се наблюдава в момента, военно-политически кризи вън и вътре в страната и т.н. Това би довело до намаление на излишъка, респ. до дефицит по финансовата сметка. Тъй като с този излишък към настоящия момент се финансира изтичането на валута от България по линия на дефицита по текущата сметка на платежния баланс, в описания вариант ще следва да се задейства автоматичния механизъм на ПС. Тъй като този механизъм въздейства чрез дефлация, такъв вариант би довел до сериозна икономичека и политическа нестабилност. Това е и обяснението защо целият валутен свръхрезерв на ПС не се насочи за предсрочно погасяване на външния държавен дълг.

5. Допускане в баланса на БНБ на депозити на държавни институции (формиращи т.нар. фискален резерв). Т.е., те се разглеждат като част от паричната база, която следва да е покрита с международни резерви – чл. 28, ал. 2, т. 2 ЗБНБ. Така правителството може да провежда парична политика чрез теглене на част от депозита си в БНБ или чрез увеличаване на внесените в БНБ средства.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ


Инструментите за парична политика, когато е приет паричен режим на ЦБ, са многообразни, като по правило винаги имат силно въздействие върху пазара. Като общо следствие, обаче, се налага изводът, че такова въздействие най-често е с краткосрочни последици, които се компенсират от силно негативни средносрочни последици. Пример е модерната за времето си идея за шоковата терапия, за чийто баща се сочи Лешек Балцеровиц, която първоначално беше приложена в Полша. В България тя първоначално доведе до обществено ангажиране с проблемите на прехода. В средносрочен план, обаче, тя задвижи спиралата на инфлацията, която от умерена мина през галопираща и съвсем естествено стигна до хиперинфлация. Този логичен ход на икономическото развитие е следствие от невъзможността на паричната политика да фиксира реалните величини – лихвите, нормата на безработица. Това твърдение е само за себе си. Комбинацията на паричната политика с ефективни (работещи) модели на икономиката, точна статистическа информация, добре работеща съдебна система и разумно водене на външната и вътрешна политика на държавата биха постигнали резултати, съизмерими с тези на останалите парични режими. Проблемите пред такова съвършено взаимодействие на тези фактори са много, като практически са неизбежни. Типичен пример е Великобритания по времето на Маргарет Тачър, покрай чиито действия в реалния сектор на икономиката се налага твърдението, че “в дългосрочен план няма такова нещо като непопулярно правителство”. Самият модел на демокрацията с редуването на избори през определен времеви интервал създава желание у управляващите да отложат непопулярните мерки, в краен случай да ги смекчат чрез някакви недотам обосновани мерки, чийто резултат винаги е негативен в други икономически аспекти. От позицията на времето днес се правят изводи, че паричната политика в България би била далеч по-успешна, ако приватизацията беше се случила бързо и при по-добра законова база. Така щеше да се избегне зараждането на силна престъпност, която да лобира за преобладаващо криминалния й модел по-късно, да се влеят свежи пари в икономиката, а с получените средства да бъде погасен външният държавен дълг, да се развие фондовият и капиталовият пазар чрез неминуемото излизане на икономическите субекти на борсата по време на приватизацията или впоследствие. Така щяха да се избегнат и социалните напрежения, които продължават и до днес, макар и с видоизменени искания, емигрирането на младите и способни хора в чужбина, щеше да се създаде лицеприятен образ на държавата пред света, в частност пред ЕС, респ. кредитен рейтинг и свързаните с него облекчени условия по външното й финансиране, и много други ползи, които биха изпълнили представата за успешен модел на преход, а и на функциониране на икономиката въобще. Такова наслагване на положителни тенденции е по-скоро утопия, но определено разликата с първите десет държави от бившия социалистически блок, присъединили се към ЕС, е обидна на фона на възможностите, които съществуват пред българската икономика. Това е и отговорът на въпроса, защо в България дори ПС е един от най-либералните, а България провежда най-активната парична политика от всички действащи ПС. Просто инерцията от досегашния преход модифицира дори такъв прост и прозрачен паричен режим. От позицията на времето се поставя въпроса дали такива преходи на икономиката от тоталитарен към пазарен тип, в частност по отношение на България, не трябва да се случват по правило при условията на ПС. Още повече, че още в началото на прехода, България е имала методическите указания за това – програмата “Ран-Ът” от 1990г., изготвена от група екперти под ръководството на Ричард Ран, както и книгата на Стив Ханке и Курт Шулер “Твърдост за българския лев: решението валутен борд” от 1991г. И докато по онова време липсата на аналог на такива преходи е причина и за отричането поради неразбиране на подобен модел, в днешно време има натрупан голям опит за подобно решение. Друг е въпросът, че видно от икономическите резултати на ПС в България, спазването на ортодоксалния му модел не е единствената гаранция за успешното му приложение. Доколкото настоящата курсова работа беше насочена предимно върху паричната политика, респ. липсата на такава, като извод следва да се подчертае отново, че икономиката има финансов, но и реален аспект. Концентрирането на вниманието само върху единия аспект неминуемо ще доведе до икономически проблеми, доколкото двата аспекта са тясно свързани и взаимозависими. Т.е., дори да приемем, че в България ПС е най-удачния вариант за парична политика, а с всичките му модификации като режим е прилаган правилно досега, той неминуемо ще се срине, ще бъде подкопан, ако финансовата стабилност не бъде подплатена със струкурни реформи. Доказателство за това са констатациите, че дефицитът в платежния баланс вече е проблем, доколкото финансирането му зависи от твърде деликатните въпроси за предвидимостта на външните инвестиции като размер и срок на изпълнение, за размера на приходите от туризъм, за размера на валутата, внесена в страната от работещите в чужбина българи и др. Отделно от това, размерът на инвестициите започва дори да плаши, тъй като отнесени към такава малка и неразвита икономика като нашата, опасността от прегряването й е все по-осезаема. Отделно от това, този проблем води до блокиране на огромни за България средства – фискалния резерв на правителството, свръхрезервите във валута на ПС, предвиждане на бюджетен излишък от над 3 % от БВП, които 3 % като сравнение са почти цялото финансиране на “приоритетната” според Лисабонската стратегия област на образованието и науката и т.н. И това е, защото, казано на прост език, България плаща на света за това, което й трябва, много повече, отколкото получава за това, което може да му даде. Същевременно усилването на инструментите в единия аспект невинаги води до положитени резултати в средносрочен план. Чрез ПС в България беше постигната финансова стабилност и предвидимост. Добавката му - преструктурирането на външния държавен дълг, предизвикано от самочувствието на правителството на НДСВ, доведе до облекчаване на плащанията на страната като размер в краткосрочен план, но реално увеличи дълга погледнато през призмата на днешното съотношение на курсовете на долар/евро. Най-ясно този дисбаланс в политиката на правителството, продължаващ и в този момент, пролича на проведените дебати по вотовете на недоверие на настоящия кабинет, където критиките към настоящото състояние на цели дялове от държавното управление непрекъснато бяха съпоставяни с действията на правителство, приключило мандата си още през лятото на 2001г. Друг е въпросът за едностранната (несъгласувана) доларизация, която в случая ще бъде евроизация. Едва ли доходът от няколко процента върху валутните резерви, инвестирани в чужбина, е съизмерим с ползите за икономиката от влизане в еврозоната. И сега цените на недвижимите имоти практически се обявяват изцяло в евро, а лихвения процент по кредитите в евро на търговските банки е по-нисък в сравнение с този на кредитите в лева с около 1 %, т.е. би се намалила тежестта на вътрешната задлъжнялост на икономиката. Загубата на кредитор от последна инстанция, който при ПС не е неограничен, не е голяма, още повече, че днес банките имат възможност да ползват финансиране от международния финансов пазар. Загубата на монетарен суверенитет също не е голяма, предвид твърдата позиция на българските политици за въвеждане на еврото при първа възможност, без междувременно да се излиза от режима на ПС. Ако пък този суверенитет се разбира като възможност за самостоятелно определяне на лихвите на една страна, то България вече се е отказала от тази възможност чрез ПС още през 1997г. Още повече, че и по принцип такава възможност не би стояла пред нея, тъй като такава имат само най-големите страни. Всички останали се влияят от международната ситуация. Въпросът за евроизацията е чисто политически, доколкото е известно, че Гърция и Италия покриват критериите чрез целенасочена “стъкмистика”, а Германия и Франция откровено ги пренебрегват.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:




  1. Гечев. Р., Макроикономика, изд. Фондация “Отворено общество”, Люрен, 1994г.;

  2. Миркович, К., Макроикономикс, изд. “Тракия-М”, 2001г.;

  3. Ганкова, Цв., Макроикономика, изд. “Габрово принт” ЕООД, 2002г.;

  4. www.bnb.bg .


Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница