Среща с кристо и размисъл преди месец медиите в Линкълн, Небраска, съобщиха че в най-голямата галерия в града ще бъде представена изложба на „международно известната двойка художници Кристо и Жан-Клод”



Дата05.01.2017
Размер78.92 Kb.
СРЕЩА С КРИСТО И РАЗМИСЪЛ
Преди месец медиите в Линкълн, Небраска, съобщиха че в най-голямата галерия в града ще бъде представена изложба на „международно известната двойка художници Кристо и Жан-Клод”. Изложбата бе от най-голямата частна колекция подготвителни рисунки, колажи и фотографии на техни творби, притежание на приятеля им Том Голдън. Тя включваше и серия видеопрожекции, и завърши със среща с двойката в аудиторията на музея, на която присъстваха около 300 души.
В представите ми Кристо беше живият българин, постигнал най-голяма известност в чужбина. Избягал от България през 1956 г, той не е стъпвал повече там. За съпругата му Жан-Клод знаех, че е дъщеря на френски генерал, за която той се жени малко след пристигането си в Париж през 1958 г. Бях виждал фотографии и прожекции с кадри от “The Running Fence” (Калифорния) и “The Umbrellas” (Япония-Калифорния), но общо взето, малко знаех за кариерара и творчеството му. Преди две години, когато името му доста нашумя във връзка с опаковането на Райхстага в Берлин, бях в България и станах свидетел на сдържаното, почти хладно отношение на българските медии към събитието. Обясних си го с това, че той твърдо е отказвал да установи каквито и да е връзки с родината си не само по времето на Людмила Живкова, но и след 1989 година. Българската телевизия, все пак, показа кадри от опакования Райхстаг и тълпи, които го зяпаха. Въпреки че не получих визуални потвърждения на твърденията, че картината била великолепна – „особено при залез слънце и подходящ ветрец, каращ диплите на опаковката да трептят” – отдадох сдържаните, дори критични думи на някои български искуствоведи на вродената българска завист.
Така че Кристо бе една загадка за мен. И ето сега щях да имам възможността не само да се запозная с неговата кариера и творчество, но и лично с него.
Самата изложба не можа да ме задържи много – спирах се повече на фотографиите. Единствено тези от “Valley Curtain” (Колорадо), “Running Fence”, “The Umbrellas” и “Surrounded Islands” (Флорида) привлякоха вниманието ми. Колажите и рисунките му бяха скучни, а фотографиите на опаковани предмети и обекти не можаха да събудят у мен никаква естетическа реакция. Изложбата включваше и две „живи” творби на Кристо – един опакован букет от искуствени цветя (прозрачно фолио и канап) и една опакована канцеларска подшивачка (опаковъчна хартия и канап). Имах чувството, че и аз бих ги опаковал по сходен начин. Знаех, че не трябва да търся смисъл, а само духовна реакция. Реших, че вероятно ще я постигна, ако се запозная по-пълно с творчеството му и го чуя да говори.
Купих си книгата Кристо & Жан-Клод (автор Джейкъб Баал-Тешува), продавана в предверието на галерията. В нея изрично се казваше, че съпрузите не получават доход от продажбата й, но закупилите я могат да получат автограф от тях след срещата-лекция в края на изложбата. Посетих почти всички, включени в програмата, видеопрожекции. Една от тях (разбира се, и книгата) предоставяше доста биографичен материал. Подчертаваше се, че като студент в Художествената академия в София през 50-те години Кристо почувствал, че „всичко запада” и решението му за бягство от България до голяма степен било повлияно от Унгарските събития. (Аз имам потискащ спомен от дните на унгарските събития, когато много студенти в София бяха репресирани „превантивно”). В книгата си Баал-Тешува твърди: „Кристо беше разбрал, че България е най-сталинистката нация в комунистическия блок, изолиран хинтерлад на Европа, и че ако иска да види творбите на такива художници като Матис, Пикасо, Клее и Кандински, трябва да забегне на Запад”. Въобще, всички биографи представяха бягството на Кристо като жажда за свобода, така характерна за творчеството му по-късно.
Повратен момент в живота на Кристо става срещата му с Жан-Клод. Той получава достъп до нейния богаташки дом по една случайност, препоръчан да нарисува портрет на майка й. Сега, 39 години по-късно, със сигурност може да се каже, че Кристо не би могъл да попадне сред най-известните, ако не е тази среща. Жан-Клод споменава по-късно, че той се оказал „адски любовник”. По всичко, обаче, личи, че тя – момиче със всестранни интереси и амбиции – още тогава е прозряла по-важното: неговият талант, ентусиазъм и идеи, съчетани с нейните пари, връзки и способности, могат да отведат двамата далеч. Тя знае как да погледне на художествените произведения на Кристо като на обект за бизнес и реклама и как се гради кариера. Постепенно тя вгражда своята активност, своите способности за бизнес и реклама в творчеството на Кристо по такъв начин, че да се получи общо творчество и неразривен тим.
След женитбата си с Жан-Клод Кристо става по-самоуверен в попартовите си увлечения и в стремежа си да бъде включен в групата “Nouveaux Realistes”. Вече има финансовата свобода за да може да воюва и за творческа. Разбира, че само със смоувереност и независимост би могъл да намери своите ценители и колекционери и че кариерата на големия художник се гради с помощта, почти съвместно, с такива ценители и колекционери.
Той прави прелом в обещаващата си кариера с две неща: променя името си на Кристо (вместо Христо Явашев) и... започва да опакова. Опакова какво ли не – кутии, бутилки, битови предмети, столове, автомобил. При това успява да представи няколко неща на изложби и да намери първите си колекционери. Старае се да привлича внимание. Разбира се, спечелва си и критики и упреци.
По това време, обаче, (началото на 60-те години), центърът на световното художествено новаторство започва да се измества от Париж в Ню Йорк – по-близо до жадни да колекционират богати американци. Кристо и Жан Клод разбират че мястото им е там. През 1964, заедно с 4-годишния си син Сирил, те се преместват в Ню Йорк. Наемат обширен апартамент и просторно ателие в Долен Манхатън. Там те канят приятели, искуствоведи и потенциални купувачи- колекционери. Кристо работи сам в ателието, Жан Клод се грижи за финансите и рекламата. В Америка той опакова огромни балони (Air Packages), започва да опакова и сгради. Някои критици обаче намират художествения резултат от опаковането – например на Музея за съвременно изкуство в Чикаго - за твърде съмнителен.
Преглеждам внимателно фотографиите на много от опакованите обекти: “Dockside Packages”, Package of Wheelbarrow”, Package on Table”, Wrapped Magazine”, The Air Packages”… Те предизвикват у мен само най-обикновено леко учудване. Чета изказвания на критици – дано те ми помогнат. Дейвид Бърдън казва, че те са „откровения чрез закриване”. Съжалявам, но не мога да почувствам откровението. Според Албърт Елсън пък, те са „възхвала на артистичната свобода”. Тук вече долавям нещо. Очевидно хората трябва да разберат, че художникът може да изпитва удоволствие като променя екстериора на всевъзможни предмети.
Мисля си, че ако Кристо беше сътворил единствено тези опаковани обекти, той постепенно щеше да бъде забравен – нищо че много от тях са намерили място в музеи и частни колекции. Двамата с Жан-Клод са почувствали това. Усетили са, че е необходима нова идея и че новите им творения трябва да съдържат все пак нещо, което да отговаря на класическите представи за красиво.
Така на Кристо хрумва идеята за намеса в макрообекти – природни или урбанистични – за вкарването на изкуствени временни цветни елементи в тях с оглед постигането на красив макропейзаж, разбира се временен. Кристо изкуствено придава на големи, наблюдавани от птичи поглед пейзажи цветната красота на изпълнени с цветя малки горски полянки. Тук попадат произведенията “Valley Curtain”, “Running Fence”, “Surrounded Islands”, “The Umbrellas”, с които според мен Кристо ще остане в историята. Тези произведения траят само една-две седмици. Временният им характер, заедно с мащабността на необходимите за сътворението им проекти, навеждат на опасения за финансова неефективност. Но Кристо и Жан Клод знаят, че макар и сътворените събития да са временни, документираните спомени за тях ще останат и те няма да бъдат забравени. Те знаят, че мащабността на проектите улеснява тяхната реклама. По времето на “Surrounded Islands” пет хиляди хеликоптерни места за 10-минутно наблюдение са били продадени по за 35 долара. Кристо и Жан-Клод твърдят, че успяват да финансират проектите си без да използват каквото и да е спонсорство, тъй като това би могло да ограничи творческата им свобода.
Остава да спомена още два изпълнени проекта на Кристо, които по мащабност си приличт на горните, но произлизат от идеята за опаковане. Това са “The Pont Neuf Wrapped”, Париж и “Wrapped Reichstag”, Берлин. При тези два проекта особеното е че става въпрос за урбанистични архитектурни обекти с историческо значение. Когато Христо разказа за тези проекти на срещата, той се спря надълго и нашироко на дългия процес на вземане на разрешение за осъществяванто им от съответните власти, явно считайки го за част от творческия процес. „Аз съм художник, искам да експериментирам” – казва той в молбите си до съответните власти. „Добре, експериментирай, но защо върху Понт Ньоф и Райхстага” – отговарят властите. „Вие ограничавате творческата ми свобода, аз съм вдъхновен именно от историята на обектите” – казва Кристо.
Логиката на Кристо и Жан-Клод се оказва непобедима, поне в тези два случая. При „Понт Ньоф” осъществяването на идеята почти изключително зависи от Жак Ширак, който по това време е кмет на Париж. Близо десет години са необходими на Кристо за да получи благословията му. „Нито един художник в цялата история не е изразходвал толкова много време за да представи себе си и изкуството си по целия свят”, казва един критик. Ню Йорк Таймс го определя като „майстор манипулатор и на пейзажите, и на медиите”.
Още по-труден е случаят с Райхстага. Тук решението трябва да се вземе с гласуване от Бундестага. Оказва се, че техният „повик за свобода” ще бъде обект на публичен дебат. Вили Брандт подкрепя Кристо. Хелмут Кол, обаче, е категорично против. При гласуването в Бундестага Кристо получава подкрепа с 292 гласа срещу 223 и 9 въздържали се. „Ние победихме!” – възкликна Кристо на срещата. Не беше трудно да се види, че насладата от тази победа е била съизмерима, даже е превъзхождала, насладата от краткото съзерцаване на вече опакования Райхстаг по-късно.
Но нека накрая да разкажа преките си впечатления от срещата. Отначало ми се видяха доста състарени, но скоро се почувства че Кристо изглежда много добре за възрастта си. Жан-Клод, с огнено червена коса, беше като пружина, макар и с малко уморен вид на лицето. (Те, по някакво съвпадение са родени в един и същи ден през 1935 г). Срещата беше открита и закрита от Жан-Клод – нещо повече, тя стоеше плътно до Кристо през цялото време докато той говореше. Често го прекъсваше – било да направи забележка на публиката (например, че фотографират техни оригинали), или пък да коригигира Кристо за нещо, включително неговия английски (който, общо взето, не беше лош). Когато Кристо завърши (говори главно за Райхстага и за бъдещи проекти), те дълго отговаряха на многобройни въпроси. Жан-Клод прекъсваше Кристо и поемаше отговорите и на отправени към него въпроси, особено ако те се отнасяха до рекламата, тяхната кариера и финансирането на проектите.
Жан-Клод още в началото заяви че:

  • В мащабните си проекти те просто „вземат под наем” урбанистични или природни обекти с абсолютното условие да имат пълна творческа свобода да правят с тях каквото си искат; единствената уговорка е да ги върнат невредими след две седмици.

  • Това, което правят с тези обекти, е изключително само за тяхно собствено удоволствие. На тях били достатъчни 1-2 часа за да се насладят на вече създадените проекти, но ги оставяли по-дълго за другите, както и за да можело по-добре да бъдат документирани.

  • Сами търгували с произведенията си, сами финансирали проектите си; тя не оставяла Кристо дори да види физиономията на техния счетоводител.

На срещата присъстваше и синът им, който говорел пет езика, между които българският не бе споменат. Общо взето, те бяха хем арогантни, хем симпатични. След дискусията имаше кратък прием във фоайето на галерията. Кристо и Жан-Клод седнаха на една импровизирана маса пред оформила се дълга опашка и започнаха да дават автографи. Когато помолих Кристо да ми напише нещо на български върху книгата за тях, която бях купил, Жан-Клод веднага се намеси: „Ние само подписваме”. Все пак, Кристо прояви известна сърдечност.


Тръгнах си с чувство на удовлетвореност, въпреки че не бях намерил сигурен отговор на някои въпроси. Е ли Кристо само един творчески експериментатор, умело представен с могъщите оръжия на съвременната реклама? Ограничава ли се обществената полезност на Кристо и Жан-Клод само в областта на искуството и естетиката? Спомагат ли те обществото да се отърве от ненужен консерватизъм и да се промени?
В колата за в къщи жена ми започна да коментира: „Леле, такава жена ако ти се падне, ще ти извади душичката!” Замислих се и отвърнах: „Не, ще те вкара в Историята, ако си талантлив”.
Публикувано в ‘България Прес’ (USA), бр.3, 15 март, 1998;

в сп. ‘Сега’, бр.24, 18-24 юни, 1998


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница