Съществува ли жената? Джон Бейнс предговор

Оценката на външното влияе по решаващ начин върху избора на партньор, подбиран предимно на основата на външния вид и икономическото положение и много рядко заради същностните му характеристики. Тази е причината за честите грешки в това отношение.

Поради екстериоризацията на собствената си същност, жената постепенно се изпразва от съдържание, докато се превърне единствено в образ на женственост. Това е очакваният резултат от лекомисления живот, съсредоточен върху нарцисизма, преходността и обсебващата загриженост за външния вид. Последният придобива изключително значение поради особената му уязвимост към критиката. Райк посочва, че в отношенията си с мъжа жената непрекъснато

е в отбранителна позиция, обвинявайки го предварително,за да се защити. Според него тази нетърпимост и свърхчувствителност към критиката се дължи на страха на жената да не се изложи пред мъжа. По-голямата й чувствителност към критиката се дължи на неувереност в самата себе си. Човек със самочувствие може да признае свои грешки или недостатъци, защото съзнава своите качества. Този, който е в отбрана, показва съмнение или неувереност в собствените си способности.

Жената съзнава желанието на мъжете да я идеализират, но е всеизвестно, че идеалите не могат да имат недостатъци, в противен случай престават да бъдат такива. Обожест-веният обект трябва да е съвършен (съгласно капризния модел на божествено съвършенство, създаден от въображението на едно несъвършено същество, каквото е човекът). Жената може да приеме слабостите на мъжа и да продължи да го обича, но се страхува, че ако нейните недостатъци се разкрият, той ще престане да я обича.

Това е друг важен мотив, който подтиква жената да поддържана всяка цена външния си вид, за да може да идеализира себе си и така да повиши самочувствието си. В този случай е в сила поговорката: „Далече от очите, далече от сърцето".

Наистина, докато тя е в състояние да отрича пред самата себе си своите недостатъци и грешки, ще може да поддържа заблудата за собственото си съвършенство. Нейните главни грижи са: да се облича и гримира по последната мода, да сресва и боядисва косата си по най-предизвикателен или съблазнителен начин, да поддържа свеж тена си, да бъде в течение на любовните истории на най-известните актьори и певци и да гледа нашумелите телевизионни сериали.

Конкурсите за красота доказват по най-убедителен начин огромното значение, което се придава на външното и привидното. Едно от най-пламенните желания на всяко младо момиче е да стане кралица на красотата.

Очевидно е, че съществува тясна връзка между вътрешния свят и външността на хората и също като при скачените съдове цялата жизнена и психическа енергия се събира там, където е съсредоточен Азът. По този начин вътрешните сокове се изливат неминуемо в кората - самоубийствен акт, който в крайна сметка води до загиването на цялата система. Ето в това се състои основният въпрос на жената -тя се интересува единствено от обвивката, забравяйки за ствола и корените, които трябва да се хранят от житейския опит, за да могат да растат и да се развиват.

Алиенацията на жената може да се сравни с дърво, обвито от.паразитни растения, които изсмукват цялата му жизненост; единствената разлика е, че жената, стига да поиска, може да се освободи от този грабеж.

5. КОМПУЛСИВНО ЖЕЛАНИЕ ДА ПРИТЕЖАВА МЪЖ

Естествено е желанието на жената да има партньор, но тя не трябва да се стреми да хване някой мъж единствено за да компенсира комплекса си за малоценност. Очевидно е обаче, че тя обикновено търси мъжа, за да го обсеби, сякаш не е способна да води отделно от него съществуване. Докато той се стреми да се реализира чрез работата си, жената иска да се утвърди чрез мъжа, поради което се опитва да го завладее или монополизира чрез психологически контрол, защото се страхува, че ако изпусне възможността, ще й е невъзможно да се реализира в живота.

Тя се чувства кастрирана, затова се стреми да разполага с „манипулируем пенис", за да задоволи детската си мечта да има полов член и да се чувства цялостна. Жената търси мъжа не само водена от чувства, но и от интереса да се сдобие символично с мъжки полов орган. Когато това желание е твърде силно, тя развива властен и деспотичен характер, като главната й цел е да завладее мъжа окончателно, сякаш за да си осигури завинаги притежанието на мъжката гениталност и да превъзмогне кастрационния си комплекс. Когато се убеди, че може да манипулира и контролира мъжа, невротичното й безпокойство, породено, както знаем, от липсата на полов член, изчезва.

Такава жена ще изпитва ужасна тревога, ако забележи, че партньорът й може да се изплъзне от нейния контрол, защото в такъв случаи отново ще се чувства кастрирана. Смятам, че любовната загуба за жената е като още една кастрация, особено когато раздялата е предизвикана от мъжа, тъй като в противния случай това би било просто отхвърляне на един непълноценен и негоден пенис.

Възможността да бъде лишена от символично възвърнатия полов орган е твърде голяма заплаха и е източник на фрустрация, на чувство за малоценност, унижение, самосъжаление и вина, защото на нивото на несъзнаваното кастрацията се приема като наказание за голямо прегрешение. Жената открива своята кастрация като малка, когато забележи, че другите имат пенис, а тя е лишена от такъв. Това става на възраст, когато децата все още не могат да различават половете, така че момчето е просто момиче с полов член. В подсъзнанието й кастрацията се явява като наказание заради кръвосмешение, тъй като е изпитвала еротични желания към бащата и ревност към майката като към своя съперница.

Трябва да отбележим обаче, че несъзнаваното отбягва проблемите и се съсредоточава единствено върху породената от тях тревога, която се стреми да успокои чрез симптоматични решения. Все едно човек да взима аналгетици за главоболието си, вместо да разбере причините, които са го породили.

Властността и импулсът за господство са успокоителното средство на жената, която не е превъзмогнала едиповия си комплекс, тъй като властвайки над някой мъж, тя уталожва тревогата, породена от липсата на мъжки полов орган. Но както често се случва със симптоматичните решения, проблемът не само не се решава, но се задълбочава или остава латентен за неопределено време.

В този случай жената успокоява временно тревогата си, но се пристрастява към дрогата и трябва непрекъснато да я консумира, тоест да държи под строг контрол мъжа. Има доста случаи, в които е необходимо да се увеличи дозата на лекарството, докато се стигне до абсолютно притежание на мъжкия мозък, включително на емоции и импулси. Този неудачен механизъм предизвиква ситуация, напълно противоположна на търсената, тъй като мъжът, воден от инстинкта си за самосъхранение, отказва да бъде психически обсебе», поради което рязко се отдръпва, дори това да означава загуба на любимата жена.

Има случаи обаче, в които мъжът може да бъде женствен, пасивен и плах и да приеме контрола и властта, упражнявани върху него. Този избор е още по-лош за жената, тъй като в известен смисъл, може би поради липсата на уравновесяващо противодействие, засилва мъжкото й поведение. По този начин, макар и да е осъществила желанието си да властва, тя се маскулинизира.

Едно от нещата, които най-много плашат мъжа, е властната и обсебваща жена, защото инстинктивно я приема като „кастраторка", тоест в желанието си да му отнеме свободната воля по отношение на мисли и действия, тя наистина се опитва да го кастрира, тъй като загубата на свободата за него символизира отнемане на мъжествеността му, която е водещата сила в творческата му дейност.

Властната жена не е способна да дава от себе си на своя партньор, напротив, тя непрекъснато изисква да получава. Това явление засяга всички хора със слабо Аз, които, за да компенсират липсата на индивидуална енергия, прибягват до външна подкрепа, изпитвайки нуждата да бъдат непрекъснато обект на възхищение, похвала и уважение, за да повишат самоуважението си.

Последиците от този механизъм са доста любопитни, тъй като живеейки непрекъснато с грижата да контролира партньора, жената в максимална степен се екстериоризира, губейки бързо своята същност. Така тя се лишава от възможността да действа пълноценно и изпитва силно чувство на празнота, което поражда у нея нетърпима нужда да получава, за да се напълни отново по някакъв начин. Този начин на получаване обаче не е нормален, а представлява една болезнена абсорбция, лишена от мяра и осъдена никога да не бъде задоволена, тъй като в основата си е мотивирана от несъзнаваното отхвърляне на женската роля и от натрапли-вото желание на жената да получи пенис.

По този начин контролиращото поведение, чрез което тя се стреми да задържи мъжа, я води до противоположни резултати, понякога твърде драматични, тъй като ще живее постоянно неудовлетворена, независимо колко получава. Нищо няма да й е достатъчно, защото това, което в действителност иска, е да има мъжки орган.

Фройд твърди,че „жената никога няма да реши едиповия си комплекс, тъй като единственото решение за нея е да приеме своята кастрация".

6. ВРАЖДЕБНОСТ КЪМ ДРУГИЯ ПОЛ Очевидно е, че една голяма част от жените изпитват силна неприязън и враждебност към мъжкия пол. Причината за това, естествено, е завистта към пениса, самото притежание на който според тях предоставя безброй привилегии. Наистина още от ранно детство момичето забелязва, че момчето разполага с по-големи възможности за еротично задоволяване, тъй като може да хване пениса си и да уринира, без да бъде наказано за това - обстоятелство, което се приема като разрешение да мастурбира. Гениталиите на момичето обаче не само че са скрити, но и му се забранява да докосва ерогенните си зони. Поради това то смята,. че момчето има достъп до наслади, които на нея са й забранени. По-късно си дава сметка, че момчешката агресивност е насърчавана, докато нейната собствена е силно потискана. Забелязва също, че тя самата е силно ограничена по отношение на свободата на движение в сравнение с тази на момчетата. След време узнава за значението на майчинството и за болките и неприятностите, с които е свързано. Забелязва също, че я възпитават като пасивно и непълноценно същество. Неусетно започва да се отваря бездна между двата пола; единият привилегирован, другият ограничаван.

Това чувство за малоценност е източник на дълбока неприязън към мъжете, поради което жените се стремят да ги дисквалифицират на всяка цена или да ги победят. Тъй като завиждат на мъжете, те им подражават, но с неосъзнатото убеждение, че не могат да достигнат оригиналния продукт.

Така се ражда „фаличната" жена, един вид амазонка с мъжка психика, която я кара да отхвърля всеки опит за почтено сътрудничество с мъжа. Възпира я също така да се отдаде искрено, за да поддържа нормална любовна връзка. Без да го осъзнава, приема мъжка роля, като се опитва да притежава мъжа, за да си го осигури завинаги. Неспособна е да намери точката на равновесие във връзката си с противоположния пол; тя или се адаптира към желанията на мъжа, като се отказва от индивидуалното си развитие и остава пасивна, или упорито му се противопоставя.

Понякога нейната враждебност е толкова силна, че се изразява в ожесточеното й желание да кастрира или да нарани мъжа. Тя постига психическа кастрация, като го контролира или го държи под своя власт. Нейната агресивност обаче е по-изтънчена от тази на мъжа, тъй като идеализирането на образа на жената не й позволява да развенчае „своя ореол". Агресивността й е пасивна и прикрита, като често приема формата на отхвърляне под формата на нежна загриженост. Нейният начин да противодейства на мъжа е твърде хитроумен. Престорената умора, честото главоболие и мигрена, пристъпите на сънливост, когато я критикуват, и най-разнообразните психосоматични разстройства й служат за инструмент, за да изрази своята обида. Много пъти фригидността й се дължи именно на агресивността и желанието за мъст, прикрити под твърде изтънчена форма, за да поддържа непрекъснато ниво на еротично предизвикателство, като в същото време отказва да извърши коитуса.

Това предизвикателство обикновено се проявява под формата на пасивен отказ, необяснима неотстъпчивост, прикрито отблъскване и словесна агресивност.

Много девойки, които искат да привлекат и задържат някой мъж, са изненадани от неспособността си да постигнат това и са убедени, че причината е в недостатъчната им привлекателност. Те не си дават сметка, че това се дължи на проявяваната от тях двойственост - те едновременно са привлекателни и отблъскващи. Често използват език, изпъстрен с язвителни или саркастични забележки, за да изразят неодобрението си за онези мъжки действия, които не задоволяват нарцистичните им изисквания. Мъжът, който не проумява какво става, се обърква и дразни, като предпочита да се оттегли.

7. ИНфАНТИЛИЗЪМ

Хавелок Елис смята инфантилността за една от трите основни черти на жената, като смисълът, който придава на това понятие, е, че жената стои по-близо до природата, с цел „да съхрани свежестта си в полза на бъдещото потомство". Според него биологичният консерватизъм и инфантилността включват в себе си посоката на еволюционния процес. Съществуват обаче и други страни на това детинско поведение, отнасящи се до липсата на индивидуално развитие, тоест до фиксация на много по-ранни психологични равнища. Нека си спомним, че женският нарцисизъм крие в себе си задържане на едно инфантилно орално ниво и че съществува мнението, че значението на еротичната роля намалява заедно със загубата на младежките атрибути. Изтъкнахме също така ролята на младежкия елемент в женската мода. По-голямата част от манекените позират, подражавайки на децата, облечени като момиченца, захапали обица или ближейки любимия на юношите сладолед. Това се дължи на обстоятелството, че се еротизира младежкото, като се неутрализира зрялата сексуалност. Това явление произтича също така от стремежа на жената да бъде закриляна от мъжа, тъй като по друг начин не би могла да събуди покровителствения инстинкт на мъжете. Всъщност жената е подготвяна още от детството си за това, като й се втълпява, че единственият й път в живота е бракът, поради което трябва да намери мъжа, който да се грижи за нея. Очевидно е, че за всяка омъжена жена бракът е символ на освобождение, докато за мъжа означава дълг и отговорност.

Момичетата са възпитавани от бащите си, че са твърде слаби, за да изпълняват тежки задачи и че ще им е много трудно да се издържат сами, поради което ще имат нужда от някой силен, смел, отговорен, неподдаващ се на лигави сантименталности мъж, който никога не хленчи, не е подвластен на умората и болката и е с неограничени възможности да се грижи за семейството. С една дума, освен „свръх-мъж", той е и втори баща.

Естер Вил ар твърди, че жената, водена от желанието да намери сигурност, се превръща в „обект на опека" от страна на мъжа, и че в този свой стремеж стига дотам, че използва дори децата си като заложници, за да го задържи.

Несъмнено е, че тя може да изпълнява ролата на питомка единствено като симулира непълноценност, неспособност или психофизическа незрялост. При това положение не е възможно да се установят равноправни взаимоотношения, което е единственото условие да се постигне зряло и щастливо партньорство. В противен случай ще има фалшив баща и осиновена дъщеря, а не една щастлива двойка.

Според Естер Вилар това е основната причина за изневярата от страна на мъжа, тъй като той не може да задоволява едновременно с една и съща жена закрилническия си инстинкт и половия нагон, които в основата си са несъвместими. Поради това мъжът търси изход в полигамията. Тоест той продължава да покровителства „осиновената дъщеря", като едновременно с това търси друга сексуална партньорка.

Поради всички тези обстоятелства, които датират от незапомнени времена, по принцип няма възрастни жени; има само жени-деца, които се преструват, че са мачки, за да събудят закрилническия инстинкт у мъжа. Онези, които биха могли да бъдат възрастни, се превръщат в мъже, имитирайки мъжки роли.

Съзнателно или не, всички жени насърчават това положение, като прикриват грижливо своята сила и симулират непълноценност, безпомощност, плиткоумие и крехкост. Действителността обаче е съвсем различна, тъй като да се родиш мъж предполага да си в неизгодно положение от зачеването до смъртта, обстоятелство, което ще коментираме в края на тази книга.

Една от най-значимите разлики, която веднага се набива в очи, когато сравняваме двата пола, е, че при наблюдението на света на жените откриваме, че той е населен от жени-деца, които гледат лекомислено на живота, сякаш е игра, и взимат на сериозно единствено това, което може да засегне тяхната сигурност. Играят си, че са влюбени, че работят, че водят обществен живот, че са домакини, че са майки, че преживяват любовна драма, че шият, че готвят и че правят безброй други неща. Убеден съм, че за много жени не съществува голяма разлика между куклата, която приспиват в детството си, и бебето, на което по-късно дават да суче. Сякаш детските игри за тях нямат край, сякаш продължават през целия им живот.

Мъжете с изненада откриват, че няма голяма видима разлика между едно десетгодишно момиченце, облечено и гримирано като възрастна, и една вече зряла жена. Получава се объркване на идентичността им, като е невъзможно да се разграничи ясно детето от жената.

Едно от нещата, за които мъжът упреква открито или прикрито женския пол, е липсата на сериозно отношение към ангажиментите и в поведението, както и неуважението им към официалните, тържествени и значими събития. Наистина, когато е на опера или на концерт, жената се държи по много по-различен начин от мъжа, като в повечето случаи изобщо не се интересува от изкуството или музиката, а оглежда най-внимателно дрехите, бижутата, прическите и грима на останалите жени (съпернички), който присъстват на събитието.

Мъжете интуитивно усещат, че се разиграва един вид комедия, в която нищо не се взема на сериозно, сякаш всичко е някаква репетиция, представление или развлечение.

Карлос Кастиля дел Пино споменава за един проблем, свързан с това, което коментираме: „Без преувеличение може да се твърди, че в областта на образованието няма по-голямо разхищение от това, предизвикано от огромното струпване на жени, които започват и понякога завършват интелектуалната си подготовка, за да стигнат много скоро до изключителното упражняване на „своята функция" (тоест грижата за децата и дома)."

Макар професионалната подготовка да не е игра, близо до ума е да се предположи, че тя е най-вече един вид осигуровка, в случай че бракът не се осъществи, а не окончателен избор на едно занимание, което ще представлява основната цел в живота. Това означава, че отношението към този ангажимент е променливо, тоест може да бъде изпълнен или изоставен, сякаш става дума за някаква игра.

8. САДОМАЗОХИЗЪМ

Според Хелън Дойч, три са основните черти, които характеризират нормалната жена: пасивност, мазохизъм и нарцисизъм. Твърди се, че момчето и момичето притежават изначално еднаква агресивност, но след време те не могат да я проявяват по един и същи начин. Мъжката агресивност може да се насочи навън, тъй като обществото не я потиска, докато тази на момичето се обръща навътре. Тази потискана агресивност, отправена към собственото Аз, представлява женския мазохизъм. Нормалната жена не може да избегне мазохистичната си нагласа; тя й е необходима, за да премине през основните етапи от живота си: половия акт, раждането, майчинството и периодите на възпроизводство, които по един или друг начин са свързани със страданието: По този начин тя сякаш изпълнява наказанието, наложено от Създателя: да страда, за да изкупи първородния грях.

Карен Хорни резюмира по следния начин психоаналитичните възгледи по тази тема: „Специфичното удовлетворение, което жената търси и намира в половия живот и в майчинството, има мазохистичен характер. Дълбинното съдържание на ранните сексуални желания и фантазии, засягащи бащата, е стремежът момичето да бъде обезобразено, тоест кастрирано от него. Менструацията има скрития смисъл на мазохистично преживяване. По време на половия акт жената тайно се стреми към насилие и жестокост или - в психичен план - към унижение. Детеродният процес, както и майчините задължения по отношение на детето й носят несъзнавано мазохистично удовлетворение. Нещо повече, ако за мъжа са характерни мазохистични фантазии или действия, то те са израз на неговия подсъзнателен стремеж да изпълнява ролята на жена."

Нека анализираме това поведение по отношение на вредата, която нанася върху емоционалния и любовен живот на жената, тъй като то обикновено е една от основните пречки за постигане на щастие и личностно развитие.

Според мен женският пол не страда, а по-скоро се възползва от подчиненото си положение спрямо мъжа. Жената пламенно протестира срещу мъжкия шовинизъм, но именно този тип мъже имат най-голям успех сред жените. Обстоятелството, че има жени, които допускат да бъдат малтретирани в продължение на много години, не може да се обясни по друг начин, освен че те дълбоко в себе си са доволни от това. Те изпитват тайна наслада да бъда насилвани и унижавани, факт, който се потвърждава и от еротичните фантазии, разкрити от някои анкети. Чрез тези въображаеми преживявания те постигат оргазъм, който не могат да получат по друг начин.

Да разгледаме някои примери в това отношение, взети от „Сексуапността на жената" от Сюзън Хорър, която се позовава на една анкета сред 13000 жени от всички възрасти и с различно социално положение, проведена от „Франс Магазин":

„За да достигна по-бързо оргазъм с мъжа ми, фантазирам си следното: аз съм пленница или робиня и ме подлагат на мъчения, бият ме с камшик. „Историята на О", която гледах, конкретизира това доста добре. Сцените, в които О я бият с камшик, ми помагат да стигна до достатъчна възбуда, за да предизвика оргазъм. Тази фантазия си я представях и преди да гледам филма." (35-годишна, омъжена с деца )

„Във фантазиите си винаги съм подчинена на мъжа, който ми налага волята си. Започнах да си представям тези фантазии, след като прочетох няколко еротични книги като млада. Представям си, че ме содомизират или че трима-чети-рима мъже искат да легнат с мен, без да се интересуват искам ли, или че някакъв мъж ме кара да проституирам. Друг път си представям как мъжът ми ме заплашва, че ще забременея; мисълта, че ще забременея, много ме възбужда." (44-годишна, омъжена)

„Много обичам мъжа си, добър е в леглото, но за да стигна до оргазъм, трябва да си фантазирам. Например че простатуирам като в „Историята на О" в някаква изискана къща; содомизират ме, удрят ме, и аз се съгласявам; боли ме, но това предизвиква у мен оргазъм и е много хубаво." (30-годишна, омъжена с деца)

„Изнасилват ме, содомизират ме и ме обладават различни мъже, които правят с мен каквото си поискат. Или пък един мъж ме дава на друг, който ме кара да легна на една маса, вдига ми полата и ме содомизира под погледа на първия.

Друга фантазия: аз съм единствената жена, един по-възрастен мъж ме дава на тълпа от мъже, като се разпорежда и наблюдава изнасилването или содомизацията." (40-годиш-на, омъжена)

Би могло да се възрази, че тези думи принадлежат на болни хора, но е погрешно да се приеме такова обяснение. Нека си припомним, че на равнището на несъзнаваното не съществуват морални правила, поради което инстинктите се проявяват свободно. Свръхазът потиска и контролира тези тенденции. Въпреки това знаем, че развитието на тази морална цензура може да бъде нарушено от неспособността да се превъзмогне едиповия комплекс, проблем, който се проявява по-силно при женския пол, тъй като се преодолява чрез страха от кастрация, несъществуващ у жената.

От друга страна, страданието се е превърнало в неразделна част от женската природа, дори се идеализира и въз-величава, като се изтъкват нейното себеотрицание и жертвоготовност.

Нека отбележим някои видове поведение, ясно определени като мазохистични:

1) Наличие на задръжки при директното изразяване на изисквания и на агресивност.

2) Жената се самооценява като слаба, непълноценна или по-нисша и поради тази причина изисква внимание и привилегии.

3) Емоционална зависимост по отношение на противоположния пол.

4) Демонстриране на склонност към жертвоготовност, подчиненост, да се чувства използвана или експлоатирана, да стоварва отговорности върху мъжете. 5) Използване на слабостта и безпомощността като средства за завладяване и подчиняване на противоположния пол. Съществуват също така анатомични фактори, които могат да благоприятстват мазохистичните механизми на жената: