Съществува ли жената? Джон Бейнс предговор

Убеден съм, че какъвто и да е бил предварителният опит на един човек, той може да избира дачи да бъде агресивен, изпълнен с омраза, разрушителен и враждебен, или радушен, доброжелателен, толерантен и добронамерен към ближния. Това зависи от вътрешното поведение на индивида и неговата отрицателна или положителна нагласа спрямо ежедневните събития.

Тази вътрешна нагласа може да се контролира така, че да е резултат от подходяща насока, произтичаща от висшия разум, а не от невъздържани емоции. Човек трябва да направлява вътрешното си желание, а не да се оставя да бъде манипулиран от него. За да промени това емоционално състояние, достатъчно е да проумее, че разрушителност-та и омразата носят само смърт и опустошение и дават лоши дивиденти.

Всяко личностно поведение, осъзнато ясно от индивида като вредно за собствените му интереси, може да бъде променено, стига да насочи интереса си към онези положителни успехи, които е в състояние да постигне.

Омразата, отрицанието, завистта и емоционалната деструктивност съдържат в себе си зародиша на собственото унищожение, тъй като резултатът от тяхното действие може да се измери вляво от нулата; те са екстрактивни, а не продуктивни. Личностният контрол, който може да се упражнява посредством направляването на вътрешното емоционално поведение, не означава потискане, тъй като последното представлява процес, наложен отвън. Сублимацията обаче започва във вътрешния свят, породена от осъзнаването, разбирането или увереността в нещо очевидно, и се превръща в експанзивна сила, която се насочва навън. По този начин субектът се променя във вътрешния си свят, а не под външно въздействие.

9) Проекция към външното

Жената непрекъснато живее проектирана навън, в очакване че това, което желае, ще дойде от външния свят.

Нейното поведение е непрекъснато очакване: очаква да намери някой, мъж; очаква да бъде ощастливена от съдбата; очаква чудеса от Богородица или някой светец: очаква обществото да я закриля чрез изключителни закони: децата й да я направят щастлива и да задоволят вътрешни нужди; очаква да бъде обичана, идеализирана и подкрепяна, и накрая, тя винаги храни илюзията, че промените в живота й ще дойдат от съдбата, от благоприятното въздействие на звездите или от някое щастливо стечение на обстоятелствата. Именно поради това тя се отъждествява с такава страст с героите от любовните романи, с надеждата, че такива събития могат да се случат и в нейния живот. Ако пък се съветва често с хироманти, то го прави, за да й предскажат съдба, каквато тя сама не може да изгради. Изглежда така, сякаш жената няма бъдеще и отчаяно търси екзистенциалните елементи, с които да изпълни собствения си бъдещ живот. Вместо да си изгради по конкретен начин позитивно бъдеще, тя развихря фантазията си, за да си представи, че определени неща ще се случат в живота й. Тя смята, че трябва да „привлича", вместо да „прави". Поради тази причина посвещава толкова време и енергия на своята външност, с цел да се превърне в подходяща еротична примамка, надявайки се (тя винаги очаква нещо) по този начин да хване някой мъж, който да я направи щастлива. Когато намери въпросния субект, прехвърля върху него отговорността за собственото си щастие, като го обвинява, в случай че не е получила очакваното удовлетворение - нещо, което рядко се случва.

Ясно се вижда как жената извършва - по отношение на самата себе си - една безполезна дейност, тъй като всичко, което съставлява нейните ежедневни грижи за разхубавяване, за поддържане на фигурата и облеклото, е примамка, с която да см осигури (да привлече отвън) приятели, любов, щастие, удовлетворение, сигурност и удоволствие. Но тъй като е изцяло погълната от тази дейност, тя пренебрегва напълно своето развитие като личност, като избира да бъде еротичен предмет, а не човек. В усилията си да си осигури мъж, удоволствие, сигурност и щастие тя губи самата себе си, защото не може да постигне реално съществуване като индивид.

Тази проекция към външното я прави зависима и уязвима, подвластна на случайността, без да си дава сметка, че сама може да изгради своята съдба, както прави мъжът.

Тя не се формира, нито се саморазвива; очаква да разреши проблемите си чрез други хора. Не осъзнава, че в себе си притежава инструментите, с които да превъзмогне трудностите, както и средствата, за да бъде щастлива благодарение на собствените си усилия, а не посредством благоприятни външни събития.

Ежедневният опит във всички епохи и географски ширини предостатъчно е показал, че този, който не може самостоятелно да стане щастлив, в никакъв случай няма да постигне щастие чрез благоприятни външни обстоятелства. Необходимо е на всяка цена жената да престане да вярва в такова ембрионално щастие, където физическите и психологичните потребности ще бъдат незабавно и непрекъснато задоволявани. Щастието - никога няма да се уморя да го повтарям - е истинско и трайно само когато съответства на проява на вътрешния свят, а не когато се обърква с удоволствието, предизвикано от благоприятни външни обстоятелства. Хората обикновено очакват външните събития да благоприятстват или определят вътрешното им щастие. Всъщност много по-вероятно е обратното, тоест щастливото или позитивно вътрешно състояние да доведе до благоприятни материални възможности.

Поради несъзнателното убеждение в собствената си слабост, жената изпитва патологичен страх, че ще бъде изоставена от мъжа, защото вижда в него лицето, предоставящо й това, което желае да получи безвъзмездно, а не чрез лично усилие. Тъй като живее проектирана към своя партньор, вместо да обитава индивидуалния си вътрешен свят, тя престава да има собствено съществуване, заживява емоционално чрез своя партньор, като разрушава собственото си „аз" и нахлува във вътрешния свят на мъжа, който, пред опасността да бъде лишен от част от вътрешното си пространство, може да сложи край на връзката им, подтикван единствено от инстинкта за самосъхранение.

Много жени се провалят неведнъж в любовта, защото се стремят да запълнят вътрешния си свят с живота на мъжа, който обикновено се чувства обезсилен и заплашен.

Във връзка с това си струва да напомним разликата, установена от Ерих Фром, между зрялата и незрялата любов, съответно характеризирани като истинска и фалшива, Фром дава за пример следния израз:

„Обичам те, защото се нуждая от теб"(незряла) и „Нуждая се от теб, защото те обичам"(зряла).

Основната характеристика на истинската любов е, че не е манипулативна и че съществуването й не зависи задължително от задоволяването на собствените нужди. При нея другият човек не е инструмент за осъществяване на личните цели, той има свободата да се развива индивидуално. Твърдя, че жената не умее да обича (мъжът също), тъй като основната й мотивация да се свърже с мъжа е да го използва като средство за осъществяване на собствените очаквания, влизайки в противоречие с отдаващата се и неегоистична природа на истинската любов. 10) Да преодолее едиповия комплекс. Според Фройд жените превъзмогват едиповия комплекс в твърде късен етап от живота си, и то не напълно, причина, поради която осезателно се нарушава формирането на Свръхаза.

Джудит М. Бардуик твърди следното: „Индивидът със зрял Свръхаз притежава в себе си редица личностни норми, познава и оценява себе си независимо от оценките на трети лица. Индивидът със слаб Свръхаз оценява себе си така, както би го направило едно дете, в зависимост от реакциите на другите, и направлява поведението си според това, което правят другите."

Фройд посочва, че Свръхазът на жената никога не може да е толкова безпристрастен или независим, както този на мъжа, и че е много по-неразвит, защото зависи от външни източници, тоест от бащата или от други авторитетни личности.

Бардуик смята, че зависимостта на жената спрямо трети лица, като генезис на нейната самооценка, е нещо напълно очевидно.

Ясно е, че нарушеното развитие на Свръхаза значително затруднява независимото и индивидуално развитие на жената, прави я уязвима към чуждото мнение, държи я на инфантилни нива на самооценка, пречи й да има лично мнение и да взима самостоятелни решения, подхранва зависимостта й, нарушава чувството й за справедливост и я прави безразлична към културните стойности.

Не е трудно да се разбере, че самореализацията изисква преди всичко вътрешна нагласа за самостоятелно действие и съзнателно и независимо използване на рационалното мислене - качества, които трябва да бъдат направлявани и подхранвани от волево и продължително усилие. Това означава да се сложи край на пасивното 1а185ег-га1ге, на инертното очакване и да се вземе решение за действие и реализация.

Освен това, както вече посочихме, едиповият комплекс е конфликт, поглъщащ огромно количество психична енергия, която трябва да се възстанови, за да се използва съзидателно, а не да се разхищава безплодно за изкуственото поддържане на психологическа хомеостаза.

А как може да се превъзмогне едиповият комплекс? Смятам, че това е възможно, като се използват традиционните психоаналитични елементи. Става дума за схващането, че жената може да замести желанието да има пенис с това да има дете. Тъй като привличането, което изпитва към бащата, се основава на несъзнателното желание той да й даде фалоса, отказан от майката - желание, което по-късно се превръща в стремеж да има дете от него, струва ми се приемливо този импулс да се замести със съзнателното зачеване и раждане на дете. В този случай предлагам процес на психическо, а не на биологично майчинство. Препоръчвам всяка жена да си постави за цел да зачене самата себе си като ново същество в психическия си утерус, и след като изтече съответният срок на развитие, да роди собствената си личност, дошла на бял свят като силен, независим, самостоятелен и зрял индивид.

Необходимо е да посочим, че майчинската функция разполага с много възможности, тъй като да имаш дете е само част от широка гама зачеващи способности. Тази сила може да се използва за формирането както на същество от плът и кръв, така и на друго, изградено от психична енергия. С помощта на този подход може да се превъзмогне едиповият комплекс по пътя на директното развитие.

Трябва да се има предвид, че желаната еманципация и признание като зряла личност жената може да постигне единствено като моделира сама себе си, а не благодарение на внезапна случайност, появила се с времето, и още по-малко чрез закони - външна подкрепа, с която фактически се признава нейната малоценност.

Наложително е да се разбере, че каквато и дейност да извършва в обществото, жената може да я изпълни единствено като проекция на собственото си съвършенство или незрялост. Ако тя упорито отказва да се развие като индивид, лишава обществото от един по-висш принос, защото избягва да поеме отговорността, която й се полага.

Жената трябва да осъзнае, че с формирането и развитието на нейните индивидуални качества чувството й, че е лишена от пенис, ще изчезне, заедно със завистта и враждебността към мъжа. 11) Да промени ерогенната зона от клитора към вагината. Ще призная, че дълго се колебах, преди да включа тази спорна тема, която е традиционно фройдистко понятие и която не е докрай изяснена от своя автор. Това схващане беше оборено от заключенията на Мастърс и Джонсън, които доказаха, че няма вагинален оргазъм, без да е настъпил клиторен оргазъм, защото клиторът и вагината представляват едно анатомично цяло. На основата на тези проучвания бе направено заключението, че несъмнено еротичният потенциал на клитора е по-голям от този на вагината, поради което изглежда твърде нереалистично да се изостави клиторното стимулиране, с цел да се постигне психосексуална зрялост.

Смятам обаче, че не е проучено докрай в каква степен по-голямата физиологична реакция на клитора отговаря на нормална реакция, или на патология, смятана за нормална. Обикновено се приема, че статистическата норма определя критерия за здраве или болест, като се пренебрегва фактът, че едно масово заболяване може да.остане скрито с прилагането на този критерий.

Дали вагиналната нечувствителност се дължи на отсъствието на нервни рецептори в тази зона? Или е резултат от някакво психическо разстройство и незрялост?

В своя труд „Ева без дрехи" Илейн Морган коментира някои интересни страни на този проблем, като посочва възможността това явление да е възникнало в резултат на изправянето на четириногата женска на два крака - обстоятелство, което е принудило мъжкаря да смени позата на половия акт, вследствие на което се е променила и стимулираната зона. Според Мастърс и Джонсън вътрешните стени на вагината нямат нервни окончания, поради което са нечувствителни. Илейн Морган смята, че при по-голямата част от висшите четириноги механизмът, задействащ сексуалния акт, се намира в мускулните тъкани, които са отдолу, тоест към коремната част на хоризонталната вагина, поради което това, от което се нуждаят за оргазъма, е енергично търкане на коремната или долната стена. При човешката самка това е невъзможно, тъй като половият акт се извършва отпред, докато при животните фрикцията се прилага към коремната стена.

Ако сравним сексуалната възбуда със сърбеж, то е близо до ума да предположим, че тя не се облекчава с леко стимулиране, а с бърз и силен масаж.

Илейн Морган коментира съща така опитите на доктор Кегел, който чрез поредица от упражнения, предназначени да укрепят мускулите около вагината, доказва, че така степента на сексуално задоволяване на жените, практикуващи тези упражнения, се увеличава, като някои от тях за пръв път са изпитали оргазъм в своя брачен живот.

Личното ми мнение е, че Фройд е прав, когато свързва психосексуалната зрялост с преместването на чувствителността от клитора към вагината. Смятам обаче, че той говори по-скоро за психическата страна на въпроса, отколкото за физиологичната, тъй като всеки орган на нашето тяло е част от психичната ни структура, тоест на всяка физиологична функция съответства определена психична функция. Именно това е реалната причина за психосоматичните разстройства, защото всяко нарушение на психичната функция се отразява съответно върху биологичната функция.

Възможно ли е отсъствието на вагинална чувствителност да е резултат от отказа на жената да приеме собствената си женственост?

Клиторът прилича на примитивен пенис, остатък от една далечна епоха, когато човекът навярно е бил хермафродит. Нищо чудно човешкото същество да е съществувало много преди времето, което антропологията е посочила за вероятно.

Сега нека се запитаме с кой мъжки орган се допълва клиторът? Може би с пениса? Тъй като единственият еротичен орган на мъжа е пенисът, не е ли близо до ума да предположим, че неговото най-логично допълнение е вагината?

Смятам, че клиторът е център на автоеротизъм, присъщ на незрелите индивиди, които не умеят да дават, нито да се отдават, и че клиторният оргазъм отразява отсъствието на рецептивност. Става дума, разбира се, за оргазменото, сведено до клитора. Този малък израстък е проява на маскулинното у жената, сила, проектирана навън, която изразява желанието за налагане, вместо за получаване. Вагината и утерусът представляват чисто женствената и зачеваща рецептивна способност.

В заключение ще посоча, че психосексуалната зрялост на жената не зависи толкова от постигането на вагинална чувствителност, а от емоционалната рецептивност. Жената трябва да посреща и приема психологически проникването на пениса като функция, присъща на сеяча, който трябва да посее семето на известна дълбочина, за да може то да поникне. В случая няма значение дали съществува или не намерение за създаване на потомство; важен е само механизмът на половия акт.

Мисля, че при този процес не е необходимо да се премахне клиторната чувствителност, тъй като е много вероятно еротичното взаимодействие да се регулира спонтанно. Няма значение в каква степен оргазмът е резултат от вагината или клитора; важното е жената да приеме и оцени своята рецептивна, зачеваща роля. Много е възможно това психическо състояние да увеличи значително вагиналната чувствителност.

При този процес не бива да се забравя, че мъжкият еротизъм е от мозъчен тип, докато сексуалната реакция на жената зависи в голяма степен от чувствата й, поради което не е възможно да се отрече огромното стимулиращо въздействие на едно позитивно емоционално състояние. 12) формиране на психичен утерус. Отнася се до възможността да се използва съзнателно психическата страна на утеруса, до неговата способност да приема, да развива, преобразува и материализира - с други думи, да дава живот. Както жената дава живот на едно дете, по същия начин тя може да използва способността си да зачева, за да се формира, да се развие и да даде живот на самата себе си, да престане да бъде обект и да постигне истинско съществуване като индивидуален субект.

Отново искам да подчертая, че еманципацията на жената е възможна единствено на индивидуално равнище, тоест тя може да се постигне само когато има твърда воля за това. За тази цел не е необходимо да иска разрешение от мъжете, нито от правителствата, тъй като става дума за личностното й развитие, на което никой не може да се противопостави, защото е в полза на човешкото общество и на неговите висши ценности.

Независимостта трябва да се постигне, без да се имитират мъжки роли, като се търси собствената женска самоличност, която трябва да се гради постепенно чрез приобщаването на жената. В действителност женската природа е отчуждена от и за мъжа, затова когато жената постигне самостоятелност, нейната женственост се освобождава и се проявява открито.

Психическият утерус трябва да бъде един вид тайна стая, където тя може да се самовглъбява, с цел да опознае себе си, да оцени действията си и да обобщи ежедневния си опит.

Азът е задължителна отправна точка на психическия живот на индивида, затова миналият опит има за цел да подхранва Аза чрез различни поуки, извлечени от ежедневието. Човек обикновено не преценява достатъчно задълбочено своите житейски преживявания, поради което се лишава от възможността да еволюира и да достигне зрялост.

Човек преживява събитията в живота си предимно емоционално, поради което трудно може да разбере причината за собствените си проблеми или ограничения. Това неизбежно води до отсъствие на растеж и развитие, тъй като индивидът достига зрялост в степента, в която поема сам грижата за живота си и е способен да реши успешно неизбежните проблеми на ежедневието.

формирането на психическия утерус има за цел да обърне посоката на психологическото съзнание, така че Азът на жената да се проектира към вътрешния й свят, а не към външното. Съзнателното упражняване на собствен критерий, разсъдъчност и решителност ще допринесе за укрепването на нейното „аз".

Азът трябва да бъде използван по такъв начин, че да се превърне във вътрешен център на стабилност и устойчивост, така че думата „аз" да се отнася винаги до една и съща личност, а не до някакво изменчиво същество, неспособно да контролира психическата система на своята личност.

Става дума за едно формирано по по-висш начин „аз", способно да постигне постоянно вътрешно състояние независимо от промените във външното обкръжение. Трябва да бъде едно „аз", което да се променя единствено в еволюционна посока, а не в зависимост от хода на събитията или с течение на времето.

Именно така жената ще успее да се обърне към себе си, като се научи да се самооценява и да реагира самостоятелно.

С помощта на така формирания Аз тя ще успее да реши собствените си проблеми, да бъде щастлива по собствено решение и да постигне целите, които си поставя в живота. Не е възможно обаче да се формира такъв Аз, ако тя не се обръща ежедневно към вътрешния си свят, в който отново и отнова да се среща със самата себе си.

Съществуват две възможности: или животът формира индивида, без той да може да се противопостави на това влияние, или пък индивидът успешно използва елементите на своята съдба, като постига хармония между жизнения си път и своите най-съкровени желания. За съжаление обаче хората смятат, че благоприятните събития трябва да дойдат като дар от природата или Бога, и че трябва да се примиряват, когато животът им се развива неудачно.

Жената трябва да осъзнае силата, която излъчва психическата функция на нейния утерус и която може да насочва навътре, да преобразява, развива и материализира. Това означава, че тя трябва да осмисли своя ежедневен опит, тоест да го преработи в алхимическата лаборатория на вътрешния си свят и да го роди в нова и по-висша форма. Тази способност е присъща за женската природа и е еквивалентно противоположна на тази на пениса, затова е и основният инструмент, чрез който жената може да постигне равенство с мъжа.

Трябва да уточним, че това, което наричам „психически утерус", не е дубликат на физическия орган, а съответства на психическата функция на утеруса, която е част от цялата й психика. Заради своите рецептивни характеристики той може да се използва и като място за вътрешния свят на жената.

Важно е да се разбере, че в това вътрешно съзидателно пространство пасивното престава да бъде инертно, придобива собствен живот, и че способността да се дава идва именно от този център.

Жената често изпитва затруднения да дава и да се отдава, тъй като преживява това като загуба, а не като проява на своята пълноценност. Това се дължи на факта, че живее проектирана към външното, като вътрешно остава празна. Ако тя обаче практикува често съзнателно самовглъбява-не, ще започне да изпълва вътрешния си свят с нови елементи, постигайки по-голяма сигурност и сила. Ще се научи да дава и да се отдава, защото ще престане да изпитва мъчит^чката необходимост да определи своето „аз" с подкрепа Ох вън. Ще престане да се измъчва от съмнение, тъй като ще познава напълно собствената си индивидуална стойност.
МАЙЧИНСТВОТО КАТО ИЗБОР

Майчинството е единствената женска роля, приемана безрезервно във всички епохи от историята на човечеството. Жената е била уверявана, че майчинството й е достойно за същото обществено уважение, каквото получава мъжът за своите културни постижения. Обществото си служи с различни средства за възхваляване на майчинската функция, като й се придава мистичен и божествен ореол. На майчинството се гледа като на абсолютен отказ от собствените интереси; като нещо абсолютно противоположно на егоизма и като най-възвишено и безкористно създаване на нов живот.

Широко разпространено е мнението, че майчината обич е сублимен импулс, вграден в инстинктите на жената, който я стимулира да прави всякакви жертви за успешната реализация на своите деца.

За да изпълня успешно задачите, които съм си поставил с тази книга - да допринеса за премахването на дискриминацията на жената и да подтикна индивидуалното й развитие, смятам за наложително да развенчая мита за нейната майчина роля, тъй като това е една от основните пречки за постигане на едно по-висше бъдеще на човечеството.

Ще цитирам няколко пасажа от книгата на Елизабет Бадинтър „Съществува ли майчината любов":

„1780: Лейтенантът от полицията Леноар констатира не без горчивина, че от двадесет и една хиляди деца, които се раждат на година в Париж, едва хиляда са отгледани от майките си.

Други хиляда са кърмени от бавачки в бащиния дом. Всички останали биват откъснати от майчината гръд и изпращани в . къщата на някоя наемна кърмачка... Как да се обясни това изоставяне на бебето в момент, в който млякото и грижите на майката му дават по-голям шанс да оцелее? Как да се обясни подобна липса на интерес към детето, така различна от сегашните стойности?.. Поради какви причини безразличната към детето майка от 17 век се е превърнала в грижовната майка от 19 и 20 век? Тази промяна на поведението, която противоречи на разпространената идея за един инстинкт, присъщ както на самката, така и на майката, е любопитно явление... Майчината любов е само едно човешко чувство. Ако се вгледаме в поведението на майката през вековете, ще се убедим, че майчиният инстинкт е един мит. Няма да открием едно универсално и задължително поведение на майката. Напротив, ще видим как нейните чувства се променят в зависимост от културата й, от амбициите, от разочарованията. И как от това да не заключим, че майчината любов е само едно чувство, и като такова, тя е случайна по своята същност. Това чувство може да съществува или да не съществува; може да се появи или да изчезне. Да бъде силно или крехко; да привилегирова едно от децата, или всичките. Всичко зависи от майката, от нейната история и от Историята."