Същност и определение на психотерапията. Хуманистичен възглед за психотерапията като помощ за развитието на човека

Пръв въвежда термина П. Д. Тюке, а първата дефиниция е на Е. ван Алден, който определя като психотерапия „... всяко лечение, което си служи с психични средства, за да се бори с болестта.”. Ф. Пърлз определя, че „психотерапията е начин да се помогне на клиент да поеме отговорност за своите мисли, чувства и постъпки, да се потопи в настоящия момент и да постигне пълен контакт с реалността и нейното осъзнаване”.

Опитите за универсиализация на определенията вероятно се дължат на стремежа за универсиализиране на психотерапията и се провокират от все по-налягащия се еклектизъм за сметка на „чистите” подходи. Такъв пример е определението на В. Макаров : „психотерапията е процес на психологическо подреждане на миналото, настоящето и бъдещето с цел постигане на хармония със себе си и света в настоящето”. В наръчника на психотерапевта В. Минутко определя психотерапията като „комплексна система от медицинските и психологически въздействия на психологическата сфера на човека с цел оказване на помощ (лечение)”.

Първоначално използвана като лечебен похват, психотерапията непрекъснато разширява сферата си на приложение. Днес същата се прилага както за терапия на патологични разстройства, така и в психозоматиката, за подобряване на социалното функциониране, в бизнес отношенията и образователната практика, при семейни и междугрупови дисфункции.

Изхождайки от казаното по-горе могат да се определят някои изисквания към определението напсихотерапията:

• 
  Да не е клинично подчинена и да отразява по-широк от лечението аспект на прилагане;
  
• 
  Да почива на общопсихологически и приемливи за различните школи (положения);
  
• 
  Таксономически да разглежда нивото на семейстовот;
  
• 
  Да не съдържа действия и логически похвати, чрез които се реализира;
  
• 
  Да посочва спецификата в сравнение с другите психологически помощни дейности.
  

Психотерапията е целенасочена психологически помагаща дейност, която цели едни или други изменения в клиента. Тези изменения, дори когато са спонтанни, са резултат от продължителни усилия на психотерапевта, свързани с диагностика,, създаване на подходящо отношение, прилагане на техники за въздействие, закрепване на резултатите, преодоляване на съпротиви.

Психотерапията навлиза за все по-осезаемо в живота ни. Като клинично-терапевтичен или консултативен аспект на психологическото въздействие, тя трябва да запълни празнините между медицинската и неформалната помощ от една страна и нуждите на съвременния комплексиран, тревожен и объркан човек от друга страна. Психотерапията е сборно понятие, което включва голямо многообразие от дейности и форми на психологическо влияние с различни цели, обединени от идеята за нормален и ефективен живот.
2. Основни тенденции на развитие на психотерапията на съвременния етап.
ХХ век бележи разцвета и налагането на психологията както в клиничната практика, така и в един значително по-широк социален и културен план. Политическите и икономически условия, развитието и диференциране на психологическата наука, напредъкът на клиничната психотерапия и психофармакологията, възникването на екзистенционализма и феноменологията като водещи философски тенденции, дават стимул за създаване на предпоставки за теоретичното и практически приложимото развитие на психотерапията. Това се бележи от няколкотенденции, доминиращи особено през първата половина на ХХ век.

Първата тенденция се свързва с развитието на класическата психоанализа (З. Фройд). Тази ранна вълна на разновидности на психоанализата е определена от аналитичната психология на Юнг, индивидуалната психология на Адлер и скъсената психоанализа на Щекел. Запазвайки фундаменталния принцип за ролята на безсъзнанието, появилите се след 30-те години неофройдиски школи насочват търсенията си към нови обяснения на психопатологията – анализ на характера (В. Райх), защитните механизми (А. Фройд), социалното развитие (В. Ериксон), междуличностните връзки (Х. Съливан, Е. Фром), обективните отношения (М. Клайн).

Втората тенденция е обособяване на нови направления и школи, на методи, повечето противопоставящи или допълващи психоаналитичното схващане.

Своеобразен и значим по своето същество етап в развитието на психотерапията се свързва с името на К. Роджърс. Като един от теоретиците на хуманистичната психология и създател на феноменологичната теория за личността, той прави редица революционни нововъведения в теоретическата и практическата постановки на психологическата помощ. В разработената от него, концентрирана на клиента терапия, изхождайки от фактически противоположна на фройдовата идея за същността на човека и причините за психичните проблеми, Роджърс предлага ново отношение основно на равнопоставеност, сътрудничество и емпатия.

Третата тенденция се свързва с развитието, утвърждаването и методическо обогатяване на различни модели на групова и семейна психотерапия (К. Левин, Дж. Морено, А. Адлер, Н. Акерман, Миланската школа и др.).

Четвъртата тенденция се изразява в разширяване на приложното поле с сферите на намеса на психотерапията.

Възникнала в тясна връзка с промените в психопатологията, и дълго време свързана с лечението на неврози и хистерии, развивайки се, особено аналитичната психотерапия започва успешно да се прилага в терапията на по-тежки афективни психотични разстройства и дори шизофрении.

Петата тенденция се свързва с опитите за интегриране на различни школи и методи и създаване на еклектични методи. Технически и теоретически еклектизмът е факт, който е много вероятно да влияе на бъдещото развитие на психотерапията. Намирайки се естествено на границата между медицинските и хуманитарните науки, психотерапията често бива определяна като маргинална и метафорична. Това поражда и съществуването на различни школи и направления.

Освен проблема за създаването на общ интегративен модел в теоретико-методически и приложно-практически план, стои и проблемът за ефективността. Макар да този проблем да стои на преден план повече от половин век, днес няма единно общовалидно становище по трите основни аспекта – действа ли психотерапията, как действа, кои са най-ефективните методи. Резултатите от провежданите изследвания доказват само едно: че психотерапията действа и е по-добре психотерапията, отколкото нищо. В противовес на някогашните, главно на Фройд, категорични становища, днес представителите на основните направления утвърждават почти единодушно, че трайната психологическа промяна е трудна задача. Някои отиват още по-далеч в скептицизма си, че психотерапията не създава нови свойства на личността, а само привежда съществуващото в съответствие с новата жизнена ситуация. Това особено ясно личи при въздействието върху тежки невротични или психични разстройства, където резултатите са временни и биват отхвърляни от психиката. Традиционно по-голямата ефективност на психоанализата при лечение на неврозите и дисоциативните разстройства се обяснява с нейната продължителност, при която терапевтът се явява психологическа „патерица” за пациента. Това обяснява обстоятелството, че поставянето на целите и отчитането на резултатите все повече се определя с изрази, като оказване на психологическа помощ, подобряване на статуса, повишаване качеството на живота и др.
3. Хуманистичната терапия и нейният принос в развитието на психотерапията.
Хуманистичната психотерапия е приложен клон (разновидност) на хуманистичната психология и философия. Хуманистичната психология и философия поставят два основни въпроса: Какво означава това да бъдем напълно експериментални същества и как това разбиране дава отражение върху жизненоважния или пълноценен живот? Съответно, хуманистичната психотерапия включва условия или обстоятелства, чрез които хората могат да достигнат до познанието за себе си и, доколкото е възможно, да осъществят стремежите си. Хуманистична психотерапия се характеризира
с три основни практически философии – екзистенциалната, конструктивистична и
трансперсоналната.

Хуманистична психотерапия е обхватна класификация, която включва разнообразна съвкупност от подходи. Хуманистичната теоретична позиция произтича

Като следствие на хуманистичния акцент върху проучването (опознаването) е ангажираността на потенциала. Не е достатъчно да се задават въпроси за смисъла на живота, според хуманистите е необходимо също, в подходящо време, да преведем тези

Както отбелязахме, нови направления в психотерапията се създават на основата на развитието през ХХ век на различни психологически теории като поведенческата, когнитивната, хуманистичната, диспозиционната.

Една от най-популярните школи в американската, а и в световната психология е „хуманистичната психология”. Тази тъй наречена „трета сила”, за разлика от другите две – бихейвиоризма и психоанализата, се концентрира повече върху животинското, проблемното, налудничивото у нас – поставя акцент, разкрива, стимулира у всеки от нас именно човешкото, божественото, цялостното и оптималистичното. Тя ни извежда от омагьосания кръг, в който ни натикват – споменатите две школи, както и академичната психология и ни свързва пълноценно и осезаемо чрез всички наши сетива с живота реалност на живите хора, както и с хилядолетния опит и културните постижения на живелите преди нас.

Хуманистичната психология като цяло реабилитира и за психологията, и за всеки от нас не болката, а щастието и екстазът, не ограниченията, външните проблеми и вътрешните конфликти, а безкрайността, прозрението, компетентността, вътрешното спокойствие и цялостта. Те ни помагат да осъзнаем, че както обстоятелствата на живота, така и ние самите и хората около нас ни напъхват къде несъзнателно, къде съзнателно в черупки, в кутийки, в калъфи, слагат ни маски и вериги и в края на краищата ни лишават от своята идентичност, мощ и простор за развитие и утвърждаване.

Хуманистичната психология, както и произлязлата от нея „трансперсонална психология” еманципират истински човешкото, опитомяват и ни сприятеляват както със звяра във всеки в нас, така и с божественото извън нас – живата природа, извисените хора, духовните сили.

Ейбрахам Маслоу е „бащата” на тази революционизирала психологията наука и практика. Карл Роджърс е негов ученик и последовател. Основните положения на тази теория са изложени в редица лекции, изнесени от Маслоу през 1958 година в Мичигън Стейт Юнивърсити.

Маслоу приема, че съществуват основни нужди, които следва да бъдат задоволени, за да може човек да се почувства щастлив. Той предлага йерархична пирамида на човешките потребности, в основата на която е телесното, а върхът е себереализацията:

1. Телесни нужди – храна вода, сън, здраве;

2. Сигурност – безопасност, подслон, обезпеченост;

3. Принадлежност – любов, семейство, общност;

4. Увереност – уважение, самоуважение, слава;

5. Самоусъвършенстване – духовност, учение, постижения.

Самият Маслоу не е акцентирал върху универсалността на тази психична пирамида и е приемал, че тя при всеки конкретен индивид трябва да бъде съобразена с неговите особености. Според нобеловия лауреат за медицина и откривател на витамин С Albert Szent-Gyorgy (1893-1986 г.), който в личен план е един от най-ярките изразители на хуманистичната философия: “... щастието по същество представлява реализиране на самия себе си. Това е състояние, при което са удовлетворени всички материални и духовни потребности. Удоволствието, това е удовлетворение на някаква

потребност и не може да има голямо наслаждение без наличието на голяма

потребност.”

В тези думи не е трудно обаче да се открие присъствието на вътрешно противоречие. То се изразява в конфликта между “задоволеността” и “потребността” в следните две твърдения:

1. щастието е “състояние, при което са задоволени всички твои материални и духовни потребности”;

2.“не може да има голямо наслаждение без наличието на голяма потребност”.

В този стремеж самото постигане на целта напълно обезсмисля самата цел, защото с достигането й тя се самоунищожава като такава. Това се илюстрира със стиха на Валери Петров:

Ти мечта за часовника точен.

Днес го имаш. Но нямаш мечта.

Валери Петров, “Juvenus dum sumus”.

Копнежа за щастие му е достатъчен.

Александър Геров, “Абсурд”.
За да бъде трайно, щастието трябва да бъде отнесено към безкрайността, към неосъществимите цели, към непокоримите върхове, когато самото движение към тях, само по себе си е цел. Тази цел не може да бъде външна. Тя е вътре в човека, но често е затрупана с боклуците на ежедневието и поради това и не винаги е осъзнавана. Според Алберт Сцент Джорджи разкриването на “дарованието”, което човекът носи в себе си, е

гаранция за такава вечно незадоволяваща се потребност – колкото повече човек се отдава на таланта си, толкова повече той иска от него. С други думи, човек се реализира и е щастлив не толкова в своите достижения, колкото в своето непрекъснато саморазкриване и развитие. Задачата на психотерапевта в хуманистичната психотерапия е твърдe деликатна, защото той е длъжен да се отдели от собствената си ценностна система и да навлезе в ценностната система на своя пациент и да види света през неговите очи. Той трябва да установи, какви са неговите вътрешни нагласи и конфликти, които възпират неговия пациент да бъде в равновесие със самия себе си. Поради консумативната нагласа на съвременното общество на психотерапевта твърде често му се налага да окуражава своите пациенти, че те наистина могат да бъдат щастливи и в своя собствен материален свят, ако се радват на нещата, които притежават и се стремят само към неща, от които наистина имат нужда. Психотерапевтът се стреми не да промени мисленето на своя пациент, а да го насочи към самия себе си, към неговите вродени и неразвити заложби за творчество. Понякога в своята практика той се сблъсква със случаи, при които пациентът е напълно затиснат от ежедневните проблеми и основната му цел е да се измъкне от тях, а не е да се развива творчески. Ето защо хуманистичната психология и терапия намира своето най-добро приложение в лицето на елитарната средна класа – учени, писатели, артисти, ху-

дожници, изобретатели и др.
Според изследователите на хуманистичната психология, тя е много неща: културно движение, социална мрежа, поредица от преживявания на хора, набор от методи, ценностна система, организация и теория. В идеалния случай всички тези неща си взаимодействат и взаимно се обогатяват.

Най-често теориите на Маслоу и Роджърс за човешката мотивация и себеактуализация се равнопоставят с Фройдистките и бихейвиористките модели.

Хуманистичната психология е революционна, защото изгражда положителен модел на човешкия опит. Психолозите-хуманисти се представят първо като човешки същества, а после като учени.

Следващите основни теми са отличителни черти на съвременната хуманистична психология:

• 
  Неудовлетвореност от теориите, които поставят е центъра на вниманието патологията;
  
• 
  Признаване на потенциала на човека да расте, да се самоопределя и да упражнява избор и отговорност;
  
• 
  Убеждението, че хората не живеят за единия хляб, а имат по-висши нужди, като например да се учат, работят, обичат, творят и т.н.;
  
• 
  Висока оценка за чувствата, желанията и емоциите, вместо обективирането или обясняването на тези емоции;
  
• 
  Убеждението, че хората са способни да разберат какво е правилно и какво неправилно и да имат поведение, което съответства на по-висшето добро; вяра в крайните ценности като истина, щастие, любов и красота.
  

Според представителите на хуманистичната психотерапия „задоволителни резултати” могат да се постигнат от всички съшествуващи разнообразни клинични методи и, че, за да постига успех терапевтът трябва да помага на индивидите да задоволяват базовите си потребности, като по този начин ги повежда нагоре по пътя към себеактуализацията, която те определят като „крайна цел на всяка терапия.”

Хуманистичната етика, която Маслоу описва, оказва специфично въздействие върху терапевтичната практика. Ето някои от основните й принципи:

• 
  Поемане на отговорност за собствените действия и преживявания;
  
• 
  Взаимност в отношенията – признаване на гледната точка на другия;
  
• 
  Екзизстенциална (тук и сега) гледна точка, която приема, че човек живее само в настоящия момент;
  
• 
  Признаване, че емоции като болка, конфликт, печал, гняв и вина са част от човешкия живот, които трябва да бъдат разбрани и дори ценени, вместо да се потискат и крият; изразяването на емоции разкрива изживения смисъл в живота на човек;
  
• 
  Хората, въплътили хуманистичната етика са единни в търсене на благоприятстващи растежа преживявания.
  

Хуманистичните терапевти приемат и оползотворяват собствения си опит и вярват, че въздействието и значението на личността на терапевта в процеса на работата не бива да се подценява. Той служи за модел като скрито демонстрира потенциала за творческа и познавателна дейност пред клиента. Те вярват, че крайните решения и избор остават за клиента. Въпреки, че терапевтът може да играе подкрепяща роля, клиентът запазва основната отговорност за своя живот и винаги ще бъде най-силната фигура в него.

Съвременните модерни психотерапии могат да се опишат най-общо като включващи професионална услуга, която осигурява лична помощ в сферата на частния живот под символния авторитет и насоки на научното познание. Тези терапии предлагат различни подходи към разбирането и лечението на проблемни разстройства, всяко от тях фокусирайки върху един или повече типове личностна дисфункция, предлагайки специализирана следна точка върху нейните причини и набор от техники за нейното облекчаване.

Определено се наблюдава отделяне на медицинско-алопатичния модел на помагане, съществуващ в позицията болест-здраве, за сметка на по-широкия поглед върху задачите на психотерапията. Това кореспондира с някои идеи, предлагащи преоценка на категорията „нормалност”, обвързвайки я със субективния опит за сметка на обективните стандарти, включително за патология и асоциалност. Провокирани от мнението на самите клиенти, днес на психотерапията се вменява все повече такава задача, като подобрено себеразбиране и самооценка, приемане и изразяване на чувства, подобряване на социалното функциониране, оптимизъм и надежда, независимо от проблема, който е предизвикал.

Отговорността на терапевта се състои именно в това да установи, да очертае границите на конкретната ситуация. Това включва предоставянето на удобна, безопасна обстановка и създаване на топло, грижовен терапевтичен среда. Също така ролята на терапевта включва и определянето какво е точно психотерапията, защото това, което представлява психотерапия е различно за различните терапевти. Важно също така за терапевта е да определи ясно административните правила, които се прилагат в терапевтичната ситуация. Това се равнява на договор между терапевт и пациент. Терапевтът предоставя професионални услуги на пациента за такса, пациентът се съгласява да бъде отговорен за спазва предписанията.

Голяма част от професионалната роля на терапевта е да улесни информираността, растежа и психическото развитие на пациента.

Уникалността и силата на отношението пациент-терапевт образува мощен лост и се превръща в средство за терапевтичното лечение и растеж. Терапевтът е отговорен за изграждане на разбирателство с пациента чрез емпатично слушане, грижа и топлина. Разбираемо е, че разбирателство между терапевт и пациент е един от най-постоянните предиктори на успешно лечение. Като се изгражда доверието между терапевта и пациента, така се ражда самопознание и разбиране за пациента.

Терапията е връзката между пациента терапевта, в която и двамата се очаква да претърпят промени чрез тяхното взаимодействие в процеса на лечението. Това е асиметричен процес, в който се очаква пациентът да се променя в по-голяма степен в сравнение с терапевта.

Една от целите на лечението е да се проучат факторите, които могат да попречат на отношенията между пациента и терапевта. Чрез „ровенето” в тези фактори и чрез тяхното идентифициране, могат да бъдат разработени ефективни стратегии за преодоляването им. Обикновено пречките пред по-добра връзка в хода на терапията са микрокосмос на пречките пред по-добри отношения с хора извън психотерапията.

Терапевтът трябва да бъде „в съответствие” във връзката си с пациента. Това означава, че трябва да бъде автентичен, истински и прозрачен. Пациентът се стреми да има подобно отношение в общуването си с терапевта, както и се стреми да бъде в съответствие с хората, които общува извън терапевтичната ситуация.

Психотерапевтът е лидер в смисъл, че той върви малко по-напред от пациента и му помага да се избегнат някои от капаните по пътя, като ги види пръв. В идеалния случай, той е и един последовател, Човек трябва да върви пред него, за да му даде светлина, за да се види. Без това, пациентът би се спънал сляпо в нищото. Това, обаче, е невъзможно това да бъде изцяло избегнато, ако целта е изцеление. Той обаче може да не бъде признато. И така, малкото светлина, която може да бъде приета, е всичко, което е необходимо да осветява пътя към истината.

Изцелението е ограничено от ограниченията на психотерапевта, както и изцелението се ограничава и от ограниченията на пациента. Целта на процеса, следователно, е да надхвърли тези граници, да разруши тези ограничения. Нито психотерапевтът, нито пациентът могат да направи това самостоятелно, но когато те се присъединят, потенциал им надхвърля всички ограничения.

Сега степента на техния успех зависи от това каква степен от техния потенциал те са готови да използват. Желанието в началото може да дойде само от единия и когато другият другият го сподели, то ще расте. „Прогресът” се превръща във въпрос на решение, във въпрос на избор, той може да достигне почти до рая или да не отиде по-далеч от една-две стъпки от ада.

Напълно възможно за психотерапията е за да изглежда, че се проваля. Възможно е дори резултатът да изглежда като регрес. Но в крайна сметка трябва да има някакъв успех. Един моли за помощ, а друг чува и се опитва да отговори под формата на помощ. Това е формулата за спасение, и трябва да се лекува.
Разделените, ясно дефинирани цели сами по себе си могат да бъдат третирани с перфектно изцеление. Един изцяло егоцентричен терапевт може да излекува света, без да каже нито дума, просто присъствайки. Никой не трябва да го вижда или да говори с него или дори да знае за съществуването му. Просто неговото присъствие е достатъчно, за да се лекува.

Идеалният терапевт е в едно с Христос. Но изцелението е процес, а не факт. Терапевтът не може да напредва без пациентът, и пациентът не може да бъде готов да приеме Христос или той може да не е болен. В известен смисъл, липсата на егоцентричен психотерапевт е абстракция, която стои в края на процеса на оздравяване, твърде напреднал, да вярва в болестта и твърде близо до Бога, за да запази краката си на земята. Сега той може да помогне чрез онези, които се нуждаят от помощ, защото по този начин той изпълнява плана си за спасение.

1. 
   Основи на психотерапията, М. Хаджийски, ВТУ, 2007.
   
2. 
   Мотивация и личност, Ейбрахам Маслов, 2001.
   
3. 
   Cortright, B. (1997). Psychotherapy and spirit: Theory and practice in transperosnal psychotherapy. New York, SUNY Press.
   
4. 
   May, R., Ellenberger, H., & Angel, E. (1958). Existence: A new dimension in psychology and psychiatry. New York, Basic Books.
   
5. 
   Moss, D. (1999). Humanistic and transpersonal psychology: A historical and biographical sourcebook. Westport,CT, Greenwood Press.
   
6. 
   Schneider, K.J., Bugental, J.F.T., & Pierson, J.F. (2001). The handbook of