ШУМЕНСКИ УНИВЕРСИТЕТ „ еПИСКОП кОНСТАНТИН пРЕСЛАВСКИ”
К У Р С О В А Р А Б О Т А
НА ТЕМА:
Същност на инфлацията и видове
СЪДЪРЖАНИЕ
-
Увод ....................................................................................... 3 стр.
-
Същност на инфлацията ………………………………….. 3 стр.
-
Причини и теории за инфлацията………………………... 4 стр.
-
Видове инфлация …………………………………………. 7 стр.
-
Измерване на инфлацията. Потребителска “кошница" … 9 стр.
-
Антиинфлационна политика……………………………… 12 стр.
-
Използвана литература ……………………………………. 17 стр.
Увод
Либерализирането на цените от началото на 1991 г. напомни на българите за съществуването на инфлацията като явление, свързано с функцията на парите като средство за обръщение и изразяващо се в променената покупателна сила на същите.
Всичко това налага необходимостта да се разберат същността, причините и формите на проявление на инфлацията, както и насоките на антиинфлационната политика. Това предопределя основните въпроси, които се застъпват в настоящата тема:
-
Същност на инфлацията.
Инфлацията е процес, свързан с функцията на парите като средство за обръщение и с него се изразява несъответствието в стоково-паричните отношения като последица от по-голямото количество пари в обръщение и одобрени кредити по отношение на наличните стокови фондове, изразени в сумата на стоковите цени. В резултат на това намалява покупателната сила на парите и се повишават цените.
Или ИНФЛАЦИЯТА най-общо е процес на повишаване на общото (средното) равнище на цените на стоките и услугите, процес на обезценяване на парите, на намаляване на тяхната покупателна способност.
Терминът “инфлация” има латински произход и в превод на български означава “набъбване” или “раздуване”. И ако терминът “инфлация” в научния му смисъл е употребен в английския език за пръв път от американеца А. Делмар през 1864 г., т.е. по време на Гражданската война в САЩ от 1861-1865 г., в неговата теория за златото и парите, то самият феномен “инфлация” не е “новороден”. Историята с инфлацията започва от (с) атинския тиранин Хипий (527 г. пр. н.е.) и с римския император Септий Север (198 г. пр. н. е.), които са намалили стойността на парите почти два пъти. В периода 1280-1475 г. известният кьолнски пфенинг е запазил само 6 на сто от своята стойност. Френският крал Филип IV, наричан “красивият”, е получил прозвището “фалшификатор на парите”, а бащата на Петър Велики - цар Алексей Михайлович, е обезценил парите до 1-2 на сто от тяхната стойност и в 1662 г. е предизвикал известния “бакърен бунт” на народа. Драматична е развръзката и в Германия след Първата световна война, когато като резултат от безразборното пускане на пари (печатане на толкова пари, колкото позволяваха печатарските машини) и логичното им обезценяване едно яйце се продавало за 80 млрд. марки, един самун хляб за 200 млрд. марки, работниците получавали заплатите си в куфари, а магазините били затваряни всеки ден на обяд, за да сменят етикетите на цените. Марката се обезценила милиарди пъти.
2. Причини и теории за инфлацията.
Няма единно становище относно причините за инфлацията. Една част от икономистите обръщат внимание на монетарните сили, втора - на държавното вмешателство в икономиката, трета - на очакванията за бъдещето и т.н. Всяка школа в икономическата теория предлага собствена теоретична концепция.
Кейнсианската теория се изгражда върху разбирането, че макроикономическото равновесие се формира под равнището на пълната заетост, като насочва към изследване на връзката между националния доход и съвкупните разходи. Според тази концепция инфлацията е резултат от растежа на съвкупните разходи при пълна заетост. За Дж. М. Кейнс инфлацията е цената за преодоляване на безработицата (положение, което се обосновава и чрез кривата на Филипс). Съвременните представители на кейнсианската школа обясняват неблагополучията в икономическото развитие през 70-те години (високи темпове на инфлация и на безработица) с едновременното действие на два фактора: шокът върху предлагането (в резултат на рязкото увеличаване цените на нефта, неблагоприятните климатични промени и нарастване цените на храните, неудачно провеждания контрол върху доходите), от една страна, и експанзионистичната монетарна и фискална политика, стимулираща съвкупното търсене, от друга.
Разработената от школата на съплай-сайдерите (икономиката на предлагането) концепция разглежда инфлацията като резултат от намесата на държавата в икономиката и ограничаване свободата на гражданите и фирмите. Представителите на тази школа вярват в закона на Сей за пазарите, считат, че стагфлацията е резултат от прекомерното предлагане на пари. Те разглеждат данъците като същинска причина за инфлацията, тъй като ограничават производството и предлагането. Представителите на тази теория отхвърлят кривата на Филипс и считат, че увеличаването на заетостта ще увеличи производството и ще доведе до снижаване на цените.
Шведската школа счита инфлацията за резултат от неравновесието между очакваното и реализирано спестяване (действителното е по-малко от очакваното), което води до поява на недостиг на инвестиции (нереализирани планове за инвестиране), поради което разширяването на производството се ограничава. При тези условия и нарастващо съвкупно търсене се формира инфлационен процес.
Широко разпространена е теорията за инфлацията като паричен феномен. Нейни последователни привърженици са монетаристите и в частност Милтън Фридман. Те разглеждат като причина за инфлацията прекомерната емисия на пари от централните банки, несъответствуваща на търсенето на пари от частния сектор и значително изпреварваща растежа на БНП, с което се нарушава съответствието между паричната и стоковата маса.
В този модел съвкупното предлагане е представено като вертикална права, намираща се върху потенциалния БНП. Това означава, че икономиката функционира при пълна заетост на границата на производствените си възможности. Следователно производството е нечувствително към измененията в съвкупното търсене. Нарастналото търсене ще рефлектира единствено в покачване на равнището на цените, т.е. ще предизвика инфлация.
Разбира се, модерните индустриални общества се характеризират с икономически растеж, дължащ се основно на повишаване производителността на труда. Дори и в този случай, ако паричното предлагане расте с по-високи темпове, също ще доведе икономиката до инфлация. Този извод следва от формулата на американския икономист Ървинг Фишер, привърженик на количествената теория за парите:
M x V = P x Q ,
където М е количеството пари в обръщение, V броят на оборотите на паричната единица, Р средното равнище на цените и Q количеството произведени стоки.
Според трактовката на тази формула от М. Фридман скоростта на обръщение на парите е относително постоянна (изменя се бавно и с напълно предвидими темпове), същото важи и за обема на националното производство. Следователно значимото увеличаване на количеството пари в обръщение, измерено чрез монетарните агрегати М1, М2 и М3, ще се компенсира (за да се запази равенството) единствено с повишаване равнището на цените, т.е. чрез инфлация. Ако обемът на производството нарастне с 3% (т.е. Q1=1,03хQ0), а паричното предлагане се увеличи например с 10% (така че М1=1,1хМ0), равнището на цените ще нарастне с 6,8% (1,1:1,03), за да се балансират двете страни на равенството от посочената формула.
Теорията за инфлацията на търсенето разглежда влиянието на динамиката на съвкупното търсене на крайни стоки и услуги върху цените. Когато съвкупното търсене надхвърли потенциалните възможности на икономиката, увеличените съвкупни разходи не могат да се компенсират от нарастване в предлагането на стоки и услуги и това води до нарастване на общото равнище на цените. Първоначално икономиката се намира в точката на макроравновесие Е, където се пресичат кривите на AD и AS, а равнището на цените е показано с точка Р. Изместването на AD надясно в резултат на увеличаването на съвкупните разходи ще доведе икономиката до нови равновесни състояния в точките Е1, Е2 и Е3, характеризиращи се с равнища на цените Р1 (Р1»Р), Р2 (Р2>P) и Р3 (Р3>P2), както и с обеми на производство Q1 (Q1>Q), Q2 (Q2>Q1) и Q3 (Q3 практически равно на Q2).
Както се вижда от графиката, в кейнсианския сектор на кривата AS (участъка Р-Е1) измененията в съвкупното търсене не предизвикват изменения в равнището на цените, а само изменения в производството, което обхваща свободните ресурси. В междинния сектор на кривата AS (учасъка Е1-Е2) равнището на цените започва да се повишава (причина за това е доближаването на икономиката до границата на производствените възможности: свободните ресурси намаляват, разходите на фирмите растат и те се нуждаят от стимула на цените, за да увеличават производството), заедно с това икономиката продължава движението си към състоянието на пълна заетост. И накрая, в класическия сектор (участъка Е2-Е3), при вече достигната пълна заетост увеличаването на съвкупните разходи изпреварва възможностите на съвкупното предлагане и предизвиква значимо нарастване на цените. Така търсенето предизвиква инфлация, която “дърпа” цените нагоре ("demand-pull inflation").
Трябва да се знае, че инфлацията на търсенето се предизвиква от държавата. За да достигне и запази пълната заетост в икономиката, правителството провежда експанзионистична фискална и монетарна политика, изразяваща се най-общо в увеличаване на съвкупните разходи и (чрез) увеличаване на паричното предлагане (разбира се, с най-добри намерения: да финансира икономическия растеж).
Нарастването на цените на внасяните суровини, при равни други условия, също води до повишаване на цените. Такъв е резултатът и при промяна на валутния курс по посока на обезценяване на националната парична единица.
Интересна трактовка на основната причина за инфлацията дава Джефри Сакс в учебника си по “Macroeconomics” (1993). Според него инфлацията се дължи на хроничните дефицити на обществения сектор (т.е. бюджетния дефицит). Финансирането на този дефицит може да се извърши по три начина: чрез вътрешни или външни заеми, както и чрез печатане на пари. Правителствата с постоянни дефицити в миналото срещат големи трудности при вземането на заеми и са принудени да прибегнат до паричното финансиране. Паричното предлагане се увеличава, тъй като Централната банка купува съкровищните полици, създадени от едно обзето от дефицит правителство. Резултатът е обезценяване на националната валута и едновременно с това изчерпване на валутните резерви на Централната банка, която не е в състояние да спре намаляването на стойността на паричната единица, както и инфлационните процеси. Вземането на вътрешни заеми само по себе си не е в състояние да предотврати инфлацията, но дава време на правителството чрез ограничаване на разходите и увеличаване на данъците (или увеличаване на тяхната събираемост) да намали бюджетния дефицит до размер, който да задържи инфлацията в разумни граници.
3. Видове инфлация
Инфлацията не може да се третира като еднофакторно явление, т.е. тя е резултат от действието на различни фактори. Широко теоретическо и практическо разпространение получи концепцията за многофакторната инфлация. Според тази концепция инфлацията е резултат и от действията на държавата и на профсъюзите, и от паричното предлагане изброява следните типове инфлация: парична, кредитна, инфлация на покупателната сила, бюджетна, инфлация като последица от данъчното облагане, инфлация поради спадане на производството, инфлация поради увеличаване на социалните разходи, вкл. и за осигуряване на пълна заетост, инфлация поради намаляване курса на националната парична единица към други валути, инфлация поради недостиг на стоки (напр. слаба реколта) и други.
Друга широко разпространена класификация на видовете инфлация е направена според годишния темп на нарастване на цените: пълзяща, умерена, галопираща и хиперинфлация.
За пълзяща инфлация говорим тогава, когато общото равнище на цените расте с не повече от 33,5% годишно. Такава инфлация има определена стимулираща роля за икономиката. Производството нараства под влияние на лекия стимул на цените, безработицата намалява, съвкупните разходи практически не са ограничени от обезценяването на парите и също стимулират предлагането. Идеята, заложена в “паричното правило” на М. Фридман, е именно функциониране на икономиката в условията на пълзяща инфлация.
Умерената инфлация се характеризира с годишен темп на нарастване на цените до 10%. Дж. М. Кейнс нарича този вид инфлация “блага”, защото за нея са валидни в голяма степен характеристиките на пълзящата инфлация.
При галопиращата инфлация годишният темп на нарастване на цените е значително по-висок - между 20 и 200%. Обезценяването на парите е значително, разходите на домакинствата се увеличават, а реалните им доходи спадат. Реалният лихвен процент е отрицателен, същевременно номиналната лихва е висока и обезсмисля редица инвестиционни проекти, а това води до свиване на съвкупното търсене и задълбочаване проблемите на производството.
Хиперинфлацията като че ли най-силно доказва тезата на монетаристите, че инфлацията е монетарно явление, дължащо се на прекомерното количество книжни пари в каналите на обръщението. От 15 известни в историята на човечеството хиперинфлации само през ХХ век (след разпадането на златния стандарт) е имало ...15. Хиперинфлация е налице, когато цените хаотично нарастват за кратки периоди до няколко хиляди пъти. Класическата дефиниция за хиперинфлация е дадена от американския икономист Филип Кагън още през 1956 г. Ф. Кагън дефинира хиперинфлацията “като започваща в месеца, когато покачването на цените надхвърля 50%, и свършваща в месеца, преди месечното покачване на цените да спадне под този процент и той остава по-нисък в продължение на поне една година” (“Studies in the Quantity Theory of Money”, Chicago, 1956). Може би нарастване на цените с 50% на месец не изглежда толкова забележително, но само за 12 месеца довежда до годишно ниво на инфлация около 13000%. По време на хиперинфлация производството е дезорганизирано, налице е стопанска разруха.
Други широко разпространени класификации определят видовете инфлация като:
балансирана и небалансирана - в зависимост от това дали всички цени (включително цените на ресурсите, респективно доходите на техните собственици) се покачват равномерно, т.е. дали пропорциите между цените (т.нар. относителни цени) се запазват или се изменят с различна скорост, при което се извършва преразпределение на доходите, реалните доходи намаляват, формират се структурни несъответствия в икономиката;
скрита и открита (наречени още непарична и парична) - в зависимост от това дали инфлационните тенденции се проявяват под формата на стоков дефицит (когато държавата изкуствено задържа цените) или цените на стоките нарастват (в условията на пазарно стопанство);
- структурна - явява се в резултат на несъответствия при формирането или измененията на икономическата структура;
- очаквана и неочаквана (употребяват се и понятията предвидена и непредвидена, антиципирана и неантиципирана) - в зависимост от това дали домакинствата и фирмите са съобразили предстоящата си дейност с измененията на цените;
- инерционна - съвременната инфлация е силно инерционно явление; според Пол Самуелсън очакваната инфлация прилича на “спящо куче, което не закачат”, а неочакваната - на разярено куче, което са събудили по невнимание, настъпвайки го по опашката; всъщност инерционна е тази инфлация, темпът на която се очаква и вгражда между стопанските агенти.
В икономическата теория се прави разлика между абсолютната (която настъпва поради увеличаване на количеството на парите в обръщение) и относителна инфлация (която настъпва поради увеличаване на скоростта на оборота на парите или поради намаляване на количеството на стоките в обръщение). Абсолютната инфлация се явява като финансова и като кредитна инфлация.
Днес най-много се говори за следните три групи инфлация:
1. Инфлация на ТЪРСЕНЕТО - появява се, когато търсенето превишава предлагането, възниква излишък от парични средства и цените растат;
2. Инфлация на РАЗХОДИТЕ - тя е резултат от увеличаването на разходите, на надниците, на данъците, на лихвата и т.н. и тези увеличени разходи се прехвърлят върху купувачите чрез нарастването на цените независимо от търсенето;
3. Инфлация СТРУКТУРНА - свързана е главно със структурните диспропорции, по принцип е небалансирана и се отразява в най-голяма степен върху паричното обръщение.
4. Измерване на инфлацията. Потребителска “кошница"
Измерването на инфлацията се свежда до определянето на равнището или темпа на инфлация. Годишният темп на инфлацията се определя като процентно изменение на индекса на цените (на производствените фактори или на стоките за потребление и услугите) през текущата година спрямо предходната.
Математически годишният темп на инфлацията се изчислява по следната формула:
Ir = [( CPIt - CPI0 ) : CPI0 ] x 100,
където:
Ir - годишен темп на инфлацията в проценти;
CPIt - индекс на потребителските цени за текущата година;
CPI0 - индекс на потребителските цени за предходната (или базисната) година.
Например, ако СРIt = 108,3, а СРI0 = 100,0, то
Ir = [(108,3 - 100,0) : 100,0] x 100 = 8,3%
Най-важен показател за общото равнище на цените е индексът на цените на потребителските стоки-ИПЦ (CPI), който позволява да се сравнят разходите за покупка на пазарната потребителска кошница през дадена година (месец, период) с разходите за покупка на същата потребителска кошница през някоя предходна година (месец, период). Всяка страна сама определя броя и състава на стоките и услугите в потребителската кошница. В Англия тази кошница включва 348 стоки и услуги, в Гърция - 212, в Турция - 82, в САЩ - 364. В България кошницата се състои от 537 стоки и услуги, разделени в 12 стокови групи. Една от задачите на Националния статистически институт е да наблюдава за настъпващите изменения в техните цени. Основен въпрос при измерването на всеки индекс е методиката на претеглянето, т.е. намирането на относителното тегло (действителната тежест) на всяка стокова група в общото потребление. При потребителските стоки действителната им тежест се отчита според техния дял в потреблението. Определя се базовата година, след което, като се има предвид относителното тегло на всяка стокова група и повишения индекс на техните цени, се намира сумата на нарастването на цените както на всяка стокова група, така и на цялата потребителска кошница. Последната сума, разделена на базовия индекс, ни дава действителния размер на инфлацията за разглеждания период. В таблица 6.1. е показан един действителен пример на базата на българския опит (индекси на потребителските цени по основни групи за м. декември при база м. ноември 1995 г. и индекс на потребителските цени).
При изчисляване на темпа на инфлацията (на индекса на цените) има някои особености, които водят до неточности.
Така например фиксираните тегла на стоковите групи надценяват истинската стойност на живота, когато цените на отделни стоки нарастнат, тъй като това води до намаляване на потребяваното количество. Друга особеност е свързана с отчитане качеството на стоките - напр. може някои компютри да са по-скъпи, но да имат много по-добри качества.
Следва да подчертаем, че относителните тегла на различните стокови групи се изменят в зависимост от фактическото потребление. Така например през 2000 г. относителните тегла са следните: храна - 43.01, спиртни напитки и тютюневи изделия - 4.81, жилище - 8.75, еленергия за битови нужди - 7.14, жилищно обзавеждане - 4.4., облекло и обувки - 7.05, лична хигиена и здравеопазване - 3.85, образование и свободно време - 4.40, транспорт и съобщения - 10.41, и други - 2.16.
Освен индекса на потребителските цени (ИПЦ) за измерване темпа на инфлация се използува индексът на цените на производител (ИЦП), който мнозина смятат за един от най-чувствителните индикатори, предупреждаващ най-рано за бъдещата инфлация.
Друг възможен измерител на инфлацията е познатият ни вече дефлатор, който всъщност представлява ценови индекс на продукцията като цяло (а не само на потребителските стоки). Обикновено обаче дефлаторът се използува за изчисляването на реалния БВП.
В България годишният темп на инфлация (индекса на потребителските цени - consumer price index CPI - декември) за 1990 г. е 123,8 на сто, през 1991 г. е 438,5, през 1992 г. е 179,4, през 1993 г. е 164,през 1994 г. е 222, през 1995 г. е 132,9, през 1996 г. е 410,8, през 1997 г. е 678,6,през 1998 г. е 101, през 1999 г. - 106,2, през 2000 г. - 111,4%, и през 2001 г.- 104,8%. Само през първите два месеца на 2002 г. у нас е натрупана инфлация от 4,4%, което е почти колкото правителството е планирало за цялата година. Както виждаме, измерена с индекса на потребителските цени, инфлацията у нас през повечето от годините на прехода е висока. Едва в последните две години има месеци с дефлация. За периода от май 1990 до октомври 1999 г. имаме 219 516% инфлация, т.е. цените са се увеличили 2196 пъти, а до декември 2001 г. увеличението е около 2523 пъти.
(Изт. сп. Икономическа мисъл,кн.4,1997,с.42, НСИ, Интернет)
В много години и в много страни това са изключително високи темпове на инфлация, които не се допускат в развитите пазарни икономики.
Средногодишни изменения на потребителските цени
(в %)
1961-67 1968-72 1973-82 1983-89 1991 1995 2000
ОИСР 2,7 4,9 9,9 4,4 ... ... ...
САЩ 1,7 4,6 8,7 3,6 4,2 16,6 2,0
Япония 5,7 5,8 8,7 1,4 3,3 7,0 -0,1
ФРГ 2,7 3,8 5,2 1,7 0,0 14,8 -0,6
Франция 3,5 5,6 11,0 5,0 3,2 11,6 0,5
Великобритания 3,5 6,6 14,1 5,1 5,9 18,2 1,8
Италия 4,4 3,9 9,6 8,1 6,3 27,7 2,5
/ОИСР - Организация за икономическо сътрудничество и развитие - включва 24-те най-развити капиталистически страни./
5. Антиинфлационна политика
Ако причините за дадена инфлация са отстранени, ролята на терапия в условията на една умерена инфлация може да изпълни въвеждането на контрол върху увеличаването на заплатите, на бюджетните разходи и на цените, съчетан с мерки по укрепването на паричната единица..
Когато причините за инфлацията не са отстранени, какъвто е сега и случаят с България, могат да се приложат съответни специфични антиинфлационни действия, подходите на които са различни.
Някои предлагат всичко да се остави на икономическите закономерности, съответно на пазара, който чрез закона за търсенето и предлагането ще регулира по най-рационален начин отношението между търсенето, предлагането и цените и ще осигури стабилност и рационално ползване на ресурсите (“невидимата ръка” на пазара, както казва Адам Смит). При този подход трябва да се предполага и възможността от един парадокс - че често нито малкото търсене, нито увеличеното предлагане могат да спрат нарастването на цените. Освен това трябва да се търси и намери решението поне на два проблема: за дозираното комбиниране на мерките на икономическата политика, на планирането и на пазарните закономерности с оглед на стабилизирането на цените, намаляването на безработицата, премахването на структурните диспропорции и т.н. и за избора на стратегически подход (“шок-терапия” или постепенен обрат). Специфичното за България е, че мерките на правителството най-общо са налице, но пазарът липсва, а от планирането сме се отказали.
Два подхода се предлагат и по отношение на провеждането на стабилизационната политика. Според единия стопанството трябва да се стабилизира при сегашното равнище на развитие и тогава да се търси изход от инфлацията. Този подход предполага подобряване използването на мощностите и на работната сила в съществуващите предприятия, по-високо качество, производителност и рентабилност, висок лихвен процент, ниски данъци, ограничаване на общото и колективно потребление, намаляване на инвестициите. Според втория подход стабилизацията трябва да се осъществява в условията на динамично развитие, на по-висока степен на заетост и при стабилни цени (това е школата на “динамичното равновесие”). Това предполага нови инвестиции в приоритетните отрасли и въобще увеличаване на инвестициите, на финансирането на обектите с обществено предназначение, по-ниски лихви и т. н. Този подход подхожда за балансираната инфлация.
При конструирането на антиинфлационната програма следва да се изхожда от типа и темпа на инфлацията, от конкретните условия на страната и от редица други обстоятелства. Най-общо антиинфлационната програма може да бъде изградена по два модела:
– при първия, условно наречен БОЛИВИЙСКИ МОДЕЛ, ударението се поставя върху намаляването на съвкупното търсене с оглед на неговото балансиране с недостатъчното предлагане по пътя на либерализирането на цените, “замразяването” на заплатите и на разходите от държавния бюджет, поскъпването на кредитите чрез рязкото повишаване на лихвените проценти, фиксирането на лихвените проценти, фиксирането на валутния курс на паричната единица и други подобни. “Страничните действия” от прилагането на този модел са спадането на производството, увеличаването на безработицата, намаляването на жизненото равнище, засилването на социалното разслоение и на социалното напрежение в обществото. Неговото прилагане понижава “температурата” на болното стопанство, както се понижава температурата на завития в мокър чаршаф болен човек, без обаче да се премахва причината за повишаването на температурата. В основата на този модел лежи монетаризмът като ново наименование или направление на старата т. нар. количествена теория за парите, но в същото време се забравя основният постулат на Фридмъновата доктрина, а именно, че монетарната политика не трябва да причинява щети, че лошата монетарна политика може да унищожи здравото стопанство, но добрата монетарна политика не може сама по себе си да бъде лек за болното стопанство;
– при втория, условно наречен ИЗРАЕЛСКИ МОДЕЛ, се търси реализирането на класическата рецепта, а именно да се стимулира увеличаването на производството и на производителността на труда като резултат от засилената мотивация на труда при възпиране търсенето на скъпи кредити и при съкращаване на паричната маса с оглед осигуряването на по-бърз темп на нарастване на производството спрямо този на потреблението. При този модел растежът на безработицата по правило е незначителен и за стопанства с по-голям дял на държавната собственост и на участие на работниците в управлението той е по-подходящ.
Между двата модела има и други различия - ако първият не предполага социален консенсус между работниците, работодателите и правителството, вторият го предполага; ако при първия инфлацията се “съсича” изкуствено заедно със “съсичането” на производството чрез рестриктивна монетарна политика, то при втория инфлацията се овладява в условията на стопанска активност и динамизирано производство, и това е резултат от съчетаването на действията срещу инфлацията с действията срещу стагнацията на производството.
През 70-те и 80-те години основна цел на стабилизационната политика стана понижаването на инфлацията. Това доведе и до преоценка на използувания инструментариум, като центърът на тежестта се пренесе от фискалните към паричните инструменти. На първо място, свиха се темповете на паричното предлагане. Взеха се редица мерки, насърчаващи съвкупното предлагане като средство за по-бързо уравновесяване с инфлационно раздутото съвкупно търсене (намалиха се данъците върху печалбата и доходите, бяха премахнати редица ограничения за стопанската предприемчивост).
Спирането на високата инфлация изисква специална комбинация от мерки, засягащи количеството пари, разменния курс на националната валута, бюджета, а в някои случаи и директни мерки по отношение на цените и заплатите. Успешната стабилизация изисква и доверието на обществеността в пакета от мерки. След като инфлацията е комплексно явление, явно е необходимо да се подберат мерки, които да неутрализират действието на причините за нея. Такива механизми на антиинфлационна политика могат да бъдат:
ПОЛИТИКАТА НА ДОХОДИТЕ
– пряк контрол върху цените и заплатите - оказа се неефективен, защото потиска инфлацията, но не я премахва;
– доброволно поддържане на равнището на заплатите и цените, задължително изискващо обществена подкрепа;
– свободна пазарна стратегия, основана на вярата във възможностите на пазара да ограничава растежа на цените и заплатите;
– фискални стимули и ограничения, които ограничават инфлационните действия на стопанските агенти чрез по-високо данъчно облагане на бързо растящите доходи и субсидиране на малките по размер, които нарастват бавно;
МОНЕТАРНАТА ПОЛИТИКА
– “инфлацията винаги и навсякъде е парично явление”;
– единствено правителствата са тези, които определят количеството пари;
– единственият лек за инфлацията е по-бавното нарастване на количеството пари; необходимо е прилагането на “паричното правило”, изискващо ежегодният стабилен темп на нарастване на парите да бъде 5-7%;
– лечението на инфлацията отнема време, през което се проявява неприятният страничен ефект на лекарството - рецесията и нарастването на безработицата.
БЮДЖЕТНАТА ПОЛИТИКА - основава се на теорията на т.нар. “бюджетни монетаристи”, които защитават кейнсианското схващане за необходимостта от краткосрочна стабилизация и монетаристкото схващане за естественото равнище на безработицата и дългосрочното равновесие на икономиката, което може да се постигне постепенно, с допускане на умерена инфлация. Изключва се използуването на бюджета за стимулиране на производството, а бюджетната политика се разглежда като подчинена на паричната политика; намаляване на бюджетния дефицит по пътя на съкращаване на субсидиите.
Основни инструменти на дискреционната фискална (бюджетната) политика са:
– измененията в правителствените разходи;
– трансферните плащания;
– данъците;
– дефицитно бюджетно финансиране (в противовес на концепцията за балансирания бюджет).
В какви насоки следва да се търси изходът?
Ако изхождаме от констатацията, че антиинфлационните мерки от първите 12-15 месеца съответстват в най-общи линии на очертания вече боливийския модел и че те са поставили икономиката в началото на 1992 г. в “прединфарктно” състояние, което се повтори през 1996-97 г., изходът следва да се търси в реализиране на мерките на израелския модел, т.е. в активно насърчаване на предлагането (съживяване на производството) и умереното задържане на търсенето. По конкретно това означава:
– ускоряване на раздържавяването и приватизацията;
– преструкуриране и съживяване на производството във водещите отрасли на нашето стопанство (производството на продукция за износ, селското стопанство и обслужващите го производства и дейности, стопанския туризъм и някои други) по пътя на предоставянето на кредити за инвестиции при по-ниски лихви.
Това на практика би довело до съживяване на производството, намаляване на безработицата, овладяване на инфлацията и т.н., а на теория това би означавало отказ от монетарния или неоконсервативен път към пазарната икономика, и утвърждаване на неокейнсианския тип (както пише проф. Ж. Аройо, “с известни компромиси и като икономика на класическия синтез” на Самуелсън), образци на реализация на който са Франция, Испания, Австрия и скандинавските страни.
ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА
1, Hume, David. [1777] 1985. Essays; Moral, Political and
Litetrary. Indianapolis, Ind.: Liberty Fund.
2.Mises, Ludwig von. [1922] 1980. The theory of Money and Credit.
Indianapolis, Ind. : Liberty Classics.
3. Paleshutski, Cyril. 2006, Osnovi na upravlenieto, Blagoevgrad, 2006
4.Фишер, Ст., Р. Дорнбуш, Р.Шмалнензи, Икономика, Изд. "Отворено
общество", С. 1997 г.
5.Коландър, Д., Макроикономика, С., 1999 г.
Сподели с приятели: |