Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст



страница1/6
Дата14.09.2017
Размер1.35 Mb.
  1   2   3   4   5   6
Същност на категорията текст

І. Граници на понятието текст

Езиковият текст в един или друг аспект е обект на проучване за редица филологически дисциплини като реторика, стилистика, литературна теория, текстология, езикознание. Цялостното проучване на текста обаче принадлежи на текстолингвистиката (като дял от езикознанието), която си поставя за цел да изясни категорията в нейната пълнота – задължителни признаци, за да бъде наречено някакво знаково образувание текст, типове текстове, свързаност на текста, тематична структура и пр. Цялостният текст привлича вниманието и на други научни направления като семиотика, социология, структурна антропология, теория на комуникацията, анализ на дискурса, социолингвистика, когнитивна психология, етнография на речта, теория на речевите актове, критическа лингвистика и др. Научните търсения на всички тези дисциплини и направления създават базата за изграждането на една интердисциплинарна по същността си теория на текста, която се гради върху няколко основополагащи идеи: а) комуникацията в човешкото общество се осъществява основно чрез текстове, натоварени да изпълняват редици основополагащи за съществуването на социума функции – комуникативна, мислооформяща, социална; б) текстовете са социални конструкти и като такива построения те носят социалната представа за света, който ни заобикаля; в) продукцията, възприемането и разпространяването на текстовете се основава на определени правила и норми, които са валидни за всяка една сфера от обществения живот; г) текст е всяко знаково образувание, притежаващо определен набор от критерии за текстуалност, независимо от характера на изграждащите го знаци и целите, за които те се свързват в единно цяло. И така теорията на текста има за свой обект на изследване текста. Какво обаче трябва да разбираме под понятието текст?

1) Съществува по-тясно определение за категорията текст, което се отнася само до езиковите текстове и съответно текстът се разглежда предимно като единица на езика и като изграден само от езикови знаци, по- конкретно от последователно свързани помежду си изречения, които при осъществяването на тази свързаност се подчиняват на определени правила. Науката, която се ангажира с проучването му, е лингвистиката. Задачите, които си поставят изследванията, свързани с текста в този случай са насочени изключително към семантичната и граматическата структура на текста, т.е. анализират се смисловата структура и свързаност, граматическите правила, по които отделните изречения изграждат текста, начините, по които те се свързват помежду си, за да конструират текстовата цялост и да предават постъпателно информация от едно изречение към друго. Проучванията се затварят в чисто езиковите характеристиките на текстовите продукти.

2) По-широкото понятие за текст надхвърля чисто езиковите ограничения и разглежда текста в следните аспекти:



  • езиковият текст е само един от възможните типове текстове; наред с езиковите текстове съществуват и други структури, които пренасят информация, които са изградени от други типове знаци, напр. кинематографическите знаци на киното, иконическите знаци на изобразителното изкуство, музикалните знаци, знаците на танца и пр.;

  • текстът е продукт на някакво комуникативно събитие – а) процесът на общуване между индивидите на дадена общност се осъществява чрез комуникативни актове, в които се продуцират и се обменят текстове, за да се осъществи комуникативното действие, напр. лекция, симфоничен концерт, изложба, тенис мач, телевизионно токшоу, пантомима и пр.; б) комуникативното събитие задължително се извършва в определена ситуация – конкретни участници, време, място, предмет на общуването; в) чрез изграждането и размяната на текстове комуникативното действие преследва определени цели, т.е. текстът е натоварен да изпълнява определени функции – да убеждава, да осведомява, да развлича и пр.; г) комуникативното действие, ситуацията, текстовете, чрез които се реализира общуването, се подчиняват на поредица от правила, валидни за дадена обществена сфера, напр. образование, медицина, религия, политика и пр.

ІІ. Текстуалност

Текстовете притежават белега текстуалност. Това е свойството на някакво знаково образувание да бъде текст – да се продуцира и възприема като текст. Текстуалността се позовава на няколко критерия, които се наричат общи критерии за текстуалност: семиотичност, интенционалност, автономност, комуникативна самостойност, ситуативност.



1. Семиотичност – способността на текста да бъде знак за нещо, т.е. текстът може да представя и замества нещо, което се намира извън него и същевременно да носи информация за представяната от него извънтекстова същност. Текстовете винаги служат за обозначаване на някакво събитие, действие, поредица от събития, предмети, емоции и пр. Например вестникарски текст за футболен мач е знаково образувание в смисъл, че замества самото футболно събитие; описанието на някакъв уред обозначава самия уред; поемата, музикалната сюита, картината са знаци за някакво фикционално състояние на нещата, възникнало в съзнанието на автора и т.н. Във всички тези случаи текстът не се съотнася със самия себе си, а с нещо различно от себе си. По този начин текстът не само става знак за извънезиковата реалия, но и прави възможна комуникацията за съответния обект, действие, събитие и пр. именно в качеството си на знак. Процесът на комуникация се осъществява чрез знаци, т.е. чрез същности, които заместват и информират за други същности, различни от тях самите.

Текстовете са свръхсложни знаци, тъй като самите те са изградени от по-елементарни знаци. Например езиковият текст включва в себе си такива знакови същности като думата, словосъчетанието, изречението. Музикалният текст – акорди, ладове, тоналности, ритъм, модулации, хармония, теми и пр. Филмовият текст включва разнородни кинематографически знаци като близък, далечен план, система на осветяване, движение на камерата, освен това си служи със знаците на езика, на музиката, на танца и пр.

Освен това сложността на текста като знак се основава и на факта, че смисълът на знака не се носи единствено от значението, което имат изграждащите го компоненти (значението на един виц не е равно на значенията на отделните думи или изречения), но и от цялостния смисъл, надхвърлящ отделните елементи и комбинирането им в рамките на текстовата структура, вграден в текста от неговия автор и приписан му в процеса на комуникация между адресант и адресат. Текстовете са знаци с двоен, множествен смисъл. Те са метафорични, символични, конотативни. Например следният текст не просто съобщава реален факт, но носи и социокултурни стойности, защото само българският читател или изкушеният от посочения вид спорт може да разбере значимостта на събитието чрез назоваването на поканените само чрез имената им, без да се уточнява нещо повече за тях (Мария Гигова, Нешка Робева, Илияна Раева). Освен това по този начин авторът определя и адресата на съобщението си, като му приписва най-обща характеристика – интерес към художествената гимнастика. В същото време с упоменаването на длъжността на В. Лечева се акцентира върху ангажираността на властта с подобни събития и т.н.:

Откриха официално новата зала по художествена гимнастика на стадион “Раковски” в София. Сред гостите бяха председателят на Държавната агенция за младежта и спорта Весела Лечева, Мария Гигова, Нешка Робева, Илияна Раева.

Според типа знаци, които служат за изграждане на текста, текстовете могат да бъдат типологизирани в три категории:

- Езикови – изграждат се от знаците на естествения човешки език (думи, морфеми, изречение); този тип текстове е основен, тъй като човешкият език е най-универсалното средство за общуване.

- Неезикови - за изграждането им се използват знакови системи, които нямат езиков характер, напр. музикални, архитектурни, графични, телодвигателни и пр.; неезиковите текстове (напр. музикална сюита, чертеж, схеми, архитектурни постройки, картина, фотос, карта, макет, скулптура, светофар и пр.) поради спецификата на знаците, които използват, имат по-ограничени възможности като средство за общуване в сравнение с езиковите. Фактически чрез езиковите текстове е безпроблемно да се пренесе какво да е послание и то да бъде идентифицирано като такова. Също така в много голяма степен може да се идентифицира носения от него смисъл. Докато при неезиковите текстове се изисква владеенето на специфични кодове, за да бъдат продуцирани и съответно интерпретирани съобщенията, затова те имат определени сфери на употреба и определени ситуации, в които изпълняват комуникативната си функция.



- Хетерогенни – изградени са от знаците най-малко на две знакови системи от различен тип, напр. езиков и неезиков код/неезикови кодове – песен, опера, филм и пр.; два или повече неезикови кода, напр. музикален, телодвигателен и изобразителен (декори) – балет, пантомима, нямо кино и пр.

2. Интенционалност

Текстовете не възникват несъзнателно. Всеки един текст се създава, за да удовлетвори някаква цел и да окаже някакво въздействие върху получателя си. Т.е. той въплъщава намеренията на автора си, напр. да зададе въпрос, да издаде заповед, да обещае нещо, да направи декларация, да накара адресата да се ангажира с поднесената информация, да промени позицията си, да даде отговор и т.н. В този смисъл текстът е съзнателен и преднамерен акт на този, който го продуцира, и винаги се подчинява на комуникативната цел на твореца си.

Преднамереното конструиране на текстове трябва да се разглежда в светлината на типа комуникация. В междуличностната комуникация, която по принцип е неформална, комуникативната цел зависи от волята на автора. Макар че подобно твърдение също е относително, тъй като всяка една комуникация в обществото се осъществява в някакъв най-широк социален контекст и винаги ще бъде подчинена на най-общи социокултурни условности, които в една или друга степен ще оказват въздействие върху комуникативните намерения на адресанта. В масовата комуникация, където авторството винаги е институционализирано и се споделя от множество участници при създаването на текста, интенционалността зависи от целите на организацията, в рамките на която се прави текстът. Също така тя се подчинява на норми, наложени от отношенията на организацията с други социални и културни институции. Например ако дадена медия е с определено отрицателно отношение към дадена политическо партия, индивидът не може да си позволи да й приписва положителни характеристики. Журналистът само в някаква степен може да си поставя собствени цели при продуцирането на новинарски материал. Неговите комуникативни намерения ще зависят от политиката на медията в общия социокултурен контекст и от вътрешноорганизационни правила, специфични за нея.

3. Автономност

Този признак на текста се свързва с функционалната, смислова и формална независимост на текста.

Всеки текст се конструира с определено предназначение – да информира, да развлича, да носи познание и пр. Той трябва да бъде в състояние като цялостно образувание самостойно да изпълнява тези функции, без намесата на други помощни структури. Цялостното - тематично, композиционно, формално – оформление на текста трябва да го прави отграничима от други текстове структура и по този начин да служи на целите, за които се продуцира. Например езиковата част на един комикс не може да реализира функциите на цялостния текст, изграден като неотделима цялост от графически и лингвистични компоненти.

Смисловата независимост на текста се изразява в това, че той притежава собствена, отличаваща го от другите текстове тема и освен това изчерпва в рамките си тази тема, като вътрешно я организира в специфична за дадения тип текст композиционна структура.

Формалната самостойност на текста намира отражение в неговата външна отграниченост от други подобни структури. Всеки текст има формално начало и формален край, има чисто физическа, материална изчерпаност.

Текстовете могат да се класифицират и според критерия автономност. Като класификационни маркери могат да се използват следните:

а) Функционална независимост:

- Автономни са тези, които могат самостойно да изпълняват комуникативната си функция.

- Неавтономни са тези текстове, които възникват заради автономните текстове и тяхната функция е да организират комуникацията чрез автономни текстове. Те са функционално зависими от автономните текстове. Т.е. появата им и службата им в процеса на комуникация изцяло се подчиняват на факта, че трябва да улеснят съществуването на автономните текстове и да им “помогнат” да бъдат ефективно средство за общуване. От такъв тип са например така наречените фатически средства (изрази от типа Слушай сега внимателно, Гледай какво ще ти кажа, Гледай ти, Виж сега, Искам да питам, Внимавай и пр.) и паратекстовете – заглавие, съдържание, посвещение, авторова бележка, предговор, бележка под линия, благодарност, линк към друг текст или друга уебстраница и т.н. Автономните текстове са зависими от неавтономните, тъй като чрез тях се вписват в комуникативния процес. За да стане произведението книга, за да влезе картината в галерията, филмът в кинозалата, за да се превърне паметникът в част от символния обмен на ценности или новината в част от информационната интеракция, е необходимо да се извършат редица дейности, които да подготвят текста за присъствието му извън затвореността на първичното му възникване. Те гарантират включването му в масовата комуникация. Общуването с текстове без самоличност е въпрос на чиста случайност или на изследователски интерес. Текстът трябва да се превърне в ясно опознаваем обект, за да може да функционира сред останалите обекти на социалното битие. Получавайки име /заглавието/, снабдявайки се с родословие и традиция /авторовото име, назоваването на институцията, свързана с неговата реализация/, придобивайки отличителни белези, които разкриват родствени връзки с други текстове от същия дискурс или други дискурси /жанров определител, мото, предговор/, пристрастие към определени теми за разговор /рекламна бележка, заглавие, предговор/, предпочитания към овъншняването им /предговор/, натрупан социален престиж /посвещение, рекламна бележка/, текстът напуща частното си съществуване, става агент на социалното поле и придобива статут на участник в комуникативната практика.

И обратно неавтономните не могат да съществуват без автономните, защото се създават заради тях. Напр. заглавието, предговорът, жанровият определител, фотос на автора на дадена статия се обезсмислят, ако липсва същинският текст. Посвещението като паратекст има функцията да превърне същинския текст в дар за някого, т.е. да го включи в дарствения обмен на даден социум. Ако липсва посвещение, автномният текст остава извън този обмен. Ако липсва текст, посвещението не може да изпълни функцията си, защото фактически липсва дар.



б) Смислова независимост

- Същински текстове – тези, които се съотнасят със стоящата в основата на цялостния текст тема, с тази тема, заради която се създава текстът.

- Служебни – смисълът им е обвързан с теми, свързани с комуникативната ситуация, с организацията на общуването. Те обслужват основната тема на същинския текст в един или друг аспект, напр. паратекстовете се от подобен тип.

в) Формална самостойност

- Формално самостойни, които отговарят на по-горе споменатите характеристики.

- Помощни текстове, които служат като маркери за формалната отграниченост на същинските текстове.

4. Комуникативна самостойност

Способността на текста да служи като средство за общуване и в качеството си на самостоятелна структура да способства за реализацията на комуникацията. Т.е. текстът сам трябва да може да носи цялостни послания, които да бъдат приемани като съобщения и от двете страни в комуникативния акт. С други думи казано всеки текст трябва като отделна комуникативна единица да е в състояние да изпълнява основната си функция – комуникативната. Отделните структуроизграждащи компоненти на текста не са в състояние да предават цялостни съобщения. Те са само брънка от общото. Ако дадено знаково образувание е лишено от подобна комуникативна самостойност, то или не е текст, или е само елемент на даден текст и в този случай комуникативното взаимодействие не може да се осъществи. Например либретото на дадена опера не е комуникативно самостоен текст, защото не носи самостоятелни послания за зрителя. Само в комбинация с музикалната част на оперното произведение то “оправдава” присъствието си в цялостния текст и допринася за осъществяването на комуникативното действие оперно представление.

Разбира се съществуват и такива текстове, които се конструират в относително самостойни части, напр. оперна увертюра (увертюрата “Егмонт” на Бетовен) или ария (ария “Фигаро” от операта “Сивилския бръснар”), отделна част от симфония или концерт, па-де-дьо в балета (Одета и принц Зигфрид от “Лебедово езеро”), отделна глава от роман (“Апостолът в премеждие”) или научен текст (Типове текстове) и др. Тези относително независими части на даден текст могат да изпълнят самостойно комуникативна функция, но в рамките на друго комуникативно събитие, а не за целите на това, за което са създадени, напр. учебен час по литература, отделна лекция за типовете текстове, музикален концерт, който включва различни произведение на определен автор и т.н.

По критерия комуникативна самостойност текстовете се разделят в три големи групи:



- Комуникативно самостойни, които притежават по-напред описаните белези.

- Комуникативно зависими – могат да имат самостоятелна комуникативна функция, но по принцип възникват с предназначението да бъдат част от друг цялостен текст. В последствие могат да придобият самостоятелност. А в някои случаи в последствие губят самостоятелността си, като стават елемент на друг текст, напр. сценарий, текст за песен, диаграма, хипертекст в интернет, ария и пр.

- Комуникативно несамостойни - могат да изпълнят комуникативната си функция само с помощта на някакво друго знаково образование, напр. неавтономните текстове само като включени в някакво по-обемно комуникативно взаимодействие и обвързани с други текстове (рекламни бележки за предстоящо излизане на книга, филм, музикален албум, поредица от политически репортажи и др., справочник с ТV програмата и пр.).

5. Ситуативност

Текстът изпълнява функцията си на средство за общуване само ако е обвързан с конкретна комуникативна ситуация, която включва отправител и получател на съобщението, определено време и пространство, канал за пренасяне на посланието и общ за участниците в комуникативната ситуация код (езиков, музикален, кинематографически и пр.). Текстовете могат да съществуват и извън някаква ситуация, но в този случай те не могат да бъдат средство за общуване, т.е. не изпълняват комуникативната си функция и затова се обозначават като потенциални текстове. Текстовете намират своята реализация задължително в някаква ситуация. Те се създават за нуждите на определени типове ситуации, като следват определени жанрови модели, теми, изразни средства, типични са съответната актуална ситуация на общуване. Напр. урокът като текст се изгражда за нуждите на даден учебен час, “Господари на ефира” – да развлича, критикувайки и пр.

На базата на посочените критерии за текстуалност дефиницията на категорията текст може да бъде представена по следния начин: текст е всяко знаково построение, което е преднамерено създадено като автономна във формално и смислово отношение цялост, която самостойно изпълнява комуникативна функция в рамките на конкретна ситуация на общуване.

ІІІ. Текст и нетекст

Всички образувания, които не отговарят в пълна степен на описаните критерии за текстуалност, могат да се причислят към категорията нетекст.

Всеки един механичен сбор от знаци без общо послание, функционална самостойност, формална оформеност, който само външно наподобява текст се причислява към категорията нетекст, напр. изрисувания и изписан ученически чин, настройването на оркестъра, репетирането на отделни елементи от балета и пр.

Към нетекстовете могат да бъдат причислени и такива конструкти, които са създадени като текстове, но текстуалността им не се признава от реципиента. Т.е. те не могат да изпълнят функцията си на средство за общуване, тъй като по един или друг начин възприемането и интерпретацията им са възпрепятствани. От такъв тип са неразбираемите текстове, напр. езикови текстове на чужд за адресата език, произведение на постмодерното изобразително изкуство, напр. от типа пърформанс или инсталация, произведение на поетическото или музикалното изкуство; свръхинформативните текстове, напр. математически текст, надвишаващ познавателните възможности на получателя в тази научна област; ниско информативните текстове – описание на лекарство без указание как да се приема, филм, чиито субтитри или звук липсват и пр.

Между същинските текстове и нетекста се помества т. нар. рудиментарен текст, т.е. зачатък на текст. Това са случаите, когато налице са формална свързаност или частична смислова споеност между елементите, но липсва тематична цялостност. Напр. Днес е петък. Петък е петият ден от седмицата. Тази седмица изтече много бързо. Животът също изтича бързо; щрихи от започната и недовършена картина, нахвърлени идеи за музикално произведение, кадри от филм и т.н.

Комуникация. Дискурс и текст


Според Гремас и Курте човешката дейност се свежда до две основни разновидности - на продукцията и на комуникацията. При първата човек въздейства върху нещата и променя природата, а при втората човешките същества влизат във взаимодействие с други човешки същества и така се създават междусубектни отношения, които стоят в основата на обществото.

Така първата характеристика на комуникацията може да се сведе до факта, че тя е дейност. Тази дейност се осъществява в отделни актове. Тъй като става дума за комуникация, съответно дейността ще се нарича комуникативна, а всеки един акт на общуване ще бъде комуникативно действие, комуникативно събитие. То се реализира според правилата, уреждащи всяка една дейност - от някого, по някакъв начин, чрез някакви средства, с определена цел. Комуникативното събитие се осъществява от комуникативни партньори чрез обмен на знакови структури, чрез които в рамките на събитието се поражда смисъл под формата на текстове в конкретна комуникативна ситуация, като целта е да се пренесе някаква информация и да се окаже въздействие върху адресата. Специфичното за комуникацията е, че при нея текстът е едновременно средство и продукт на общуването. За осъществяване на комуникативния акт се използват текстове и тъй като те са такива единици, които се конструират в самия процес на комуникация по определени модели, фактически при приключването на общуването текстовете са и крайният продукт на всяко едно комуникативно взаимодействие. Може да се каже, че самият акт на комуникация се въплъщава в текстове. В този смисъл текстът е инструмент и продукт на комуникативната дейност за разлика от продукционната сфера, където крайният продукт не може да бъде средство за осъществяване на този тип дейности.

Клод-Леви Строс, който разграничава в оста на комуникацията следните три типа обмен - на жени, чрез който се осигуряват роднинските връзки; на блага и услуги, които стоят в основата на икономическата структура; на съобщения, кореспондиращи с лингвистичната система. Гремас и Курте предлагат в последния вид обмен да се разшири обсегът на разменяните обекти до включване на всички семиотично организирани продукти, а не само на лингвистичните, защото така се създава една по-реална картина на комуникацията.

Като тип обмен комуникацията може да се разглежда като семиотична практика, основаваща се на обмен на семиотични продукти, чрез които се поражда смисъл. Тя е семиотична, защото в процеса на комуникация се разменят само знакови структури, т.е. такива образувания, които обозначават обекти извън себе си и носят информация за тях. Всеки един текст, чрез който се реализира общуване, е именно такъв семиотичен продукт. Продуктите на семиотичната практика са стойностни не заради материалния, а заради символния си характер и заради възможността да пораждат, съхраняват и пренасят смисъл.

Комуникацията е и социална практика. Първо, защото конструира общност. Размяната на текстове се случва в рамките на обществото, чрез него и за неговите нужди. Обществото е така структурирано, че, за да съществува, в него непрекъснато трябва да се изграждат и поддържат някакви зависимости и обвързаности между членовете му. То трябва да се осмисля, да се въобразява като общност, да се съхранява като такава и да оцелява като такава. В този смисъл текстовете са натоварени да реализират социалноконсолидиращата функция на езика. Всяка една общност или група, организирани по някакъв признак, се осъзнават като такава на базата на споделения език, на споделената памет, история, обичаи, ценности и пр., т.е. на базата на социални и културни характеристики, фиксирани в текстовете на тази общност. Текстовете представят, носят в себе си социален опит, познание за света, модели за разбирането му, разкриват отношенията в обществото - социални, класови, икономически, културни, етнически, полови, възрастови и пр.

Второ, всяка социална дейност възниква и се извършва в рамките на определена сфера на обществото (иконом., полит., естетич., религиозна, медийна, културна и пр.) и за целите на тази област. В този смисъл комуникативната дейност ще притежава различни характеристики в зависимост от това, в каква сфера на социума се реализира.

Трето, всяка социална сфера налага дефинирани и конвенционални начини за осъществяването си. Комуникативната дейност ще се подчинява на нормите, зададени от социалната сфера, за целите, на която се осъществява, напр. ако става дума за комуникативни актове в сферата на медиите, то те трябва да се реализират в публичното пространство, отговорност за тях да носи дадена социална институция - медийната, участниците в нея да изпълняват определени социални роли – журналист, редактор, публика и пр., целите й са да създаде някакъв краен продукт (новина, шоу и пр.), който да удовлетворява нуждите на институцията и евентуално на публиката; регламентирани са формите и пътищата за продуцирането, функционирането и циркулирането на крайните й продукти – използване на определен тип знакови системи, жанрови форми, форми на фиксация (писмо, запис върху някакъв носител и др.), на употреба на определени медиатори (вестник, телевизия, радио и др.), канали за дистрибуция на медийните текстове (излъчване по собствен канал, продажба на програмни продукти на други канали, предлагане на собствен продукт под различна форма – филм, роман, играчки и т.н.), за възприемане (визуални, слухови, комбинирани и пр.)и т.н.

От друга страна, всяка една социална дейност е и комуникативна дейност. Без да бъде изговорена в някакви текстове, без да се въплъщава в определени текстове съответната дейност не може да съществува. В този смисъл всяка една комуникативна практика е и дискурсна практика, дискурс. Дискурсът може да се определи като специфичен за дадена социална сфера начин за общуване чрез текстове. Спецификата е свързана с изградените и регламентирани в определена социална област начини за продуциране, възприемане и разпространение на текстове. И тъй като социалната дейност задава нормите на комуникативната, то следва, че дискурсните практики са социални построения, че са продукти на социалните практики и ще удовлетворяват техните правила за функциониране. Социалната сфера се овъншнява чрез някаква институция, която направлява и контролира всички дейности и субекти в рамките на съответната политическа, икономическа, естетическа, религиозна, спортна, образователна, медийна, военна и пр. област. Например правенето на новини е дискурсна практика, която се подчинява на нормите, зададени й от новинарската институция и които регулират всеки един аспект от продукцията, трансфера и консумацията на новината – темите, за които ще се конструира новината; участниците – кой има право да прави новини, кой поема отговорността за превръщането на дадено събитие в новина, кой има право да ги получава; типовете текстове, които ще фиксират новините; жанровите форми, композиционните структури; начините за материализация и манифестация – звукови, графически, кинематографически и пр.; медията, която ще пренася съобщението; каналите, по които то ще се разпространява; пътищата за дистрибуция; времевите и пространствените параметри, в които се представя новинарската история и пр.

От казаното дотук е очевидно отношението между текст и дискурс. В каква точно зависимост се намират тези две понятия. Съществуват определения, които приравняват термина дискурс към езиков текст, отрязък от текст, устни изказвания. Дискурсът обаче е много по-широко понятие от текста. Той обхваща всички аспекти на социалната дейност – институционални, индивидуални, общностни, вътрешно организационни, външни – социални, културни, икономически, политически и т.н. Текстът материализира дискурса. Дискурсите се реализират в текстове. В този смисъл всеки един текст ще бъде “свидетелство” за типа дискурс, който се е въплътил в него и анализирайки текстовете от дадена социална сфера, ще можем да правим изводи за същността на тази област от общностното пространство. Текстовете могат да “говорят” за създателите си, за получателите си, за отношенията вътре в социалната област, за отношенията й с други социални сфери и т.н. Именно затова за текстовете се говори като за конструкти, пренасящи стойности – определена гледна точка, позиция, оценка, начин на световъзприемане и пр. Текстовете не могат да бъдат неутрални, обективни, при условие че се създават в контекста на даден дискурс, че са социално натоварени.

  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница