Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст


V. Комуникативна ситуация



страница2/6
Дата14.09.2017
Размер1.35 Mb.
#30212
1   2   3   4   5   6

V. Комуникативна ситуация

Комуникация въобще няма. Можем да си представим общуването като проявяващо се в отделни комуникативни събития, в отделни комуникативни актове, които винаги се реализират в конкретна комуникативна ситуация в рамките на дадена социална сфера (която оформя контекста на осъществяване на комуникативното взаимодействие) и за целите на определена дискурсна практика (за да я материализира).

За да се осъществи отделното комуникативно събитие (лекция, изпит, концерт, театрална постановка, изложба, новинарска емисия, ТV шоу и пр.), е необходим набор от условия, който включва: социален контекст, участници, теми, по които ще се говори, знакова система, канал за пренасяне на информацията, време, място. Съвкупността от тези необходими условия за осъществяване на комуникация се обозначава с термина комуникативна ситуация.


  1. Социален контекст

Социалният контекст може да се разбира по-тясно - социалната област, в която се поражда и реализира комуникативният акт. Тази социална област е обвързана с пораждането на определена социална дейност и именно извършването на социалната дейност налага осъществяването на комуникативната дейност. Казано по друг начин, комуникацията се осъществява за нуждите на социалната дейност, тъй като по този начин социалното взаимодействие преследва и удовлетворява целите, които си поставя. В по-широк смисъл социалният контекст обхваща и отношенията на съответната социална сфера с други социални сфери, напр. медиите задължително осъществяват връзки с политически, социални и икономически институции като правителство, парламент, граждански организации, финансови корпорации и пр. Тези взаимоотношения оказват своето въздействие както върху социалната практика, така и върху комуникативните практики, реализиращи се в рамките й. Напр. написването на материал с отрицателни послания за рекламодател е недопустимо.

Социалната дейност независимо от типа си – производствена, интелектуална, естетическа и пр. – определя параметрите както на социалното действие, така и на комуникативните събития, които се пораждат в нея. Тя задава социалните роли (футболист, треньор; продавач, купувач; лекар, пациент, редактор, журналист и пр.), действията, функциите, които да се изпълняват от участниците в социалното взаимодействие, целите, които трябва да се постигнат и т.н, но тя задава и мотивите за встъпване в комуникация, комуникативните роли, цели, функции, които са предопределени от социалните, подходящите типове текст, жанрови модели и пр. Комуникацията във всяка една социална сфера изцяло се подчинява на нормите и правилата на социалната дейност. Фактически намерението да се осъществи комуникация изцяло е подчинено на целите на социалната дейност. Новинарят продуцира новината, защото целите на новинарската организация са свързани с осведомяването на аудиторията по злободневните теми.

Всяка социална дейност притежава собствени модели, по които се реализира общуването. Напр. комуникативният акт при едно спортно събитие ще има едни характеристики, докато представянето на новините – съвсем други. Тези модели имат абстрактен характер, познават се от функционерите в съответната социална сфера и се реализират в конкретни комуникативни актове. Напр. всеки знае как се осъществява визита при лекар, как се извършва покупка на определена стока, работещите в телевизията знаят как се подготвя новинарска емисия и пр. Всяка социална практика задължително разполага с подобни мисловни модели за осъществяване на комуникация, първо, защото те са краен брой и усвояването им улеснява общуването, второ, контролът върху комуникативния обмен е лесно осъществим. Менталните модели включват позициите на говорещ и слушащ, темите, за които ще се говори, къде, кога ще се говори, какви типове текст ще се конструират, какви жанрови формати ще се използват и пр. Те се подчиняват на нормите на социалната дейност и следването им е задължително.

Социалната дейност задава всички останали компоненти на комуникативното взаимодействие – комуникативни партньори, код, канал, предмет на разговора, време, място.



  1. Участници в общуването

Това са конкретните индивиди, които като изпълнители на определени социални роли влизат в комуникативно взаимодействие и следвайки мисловния модел на това взаимодействие, изпълняват предвидените комуникативни роли.

В различните типове комуникация по различен начин се урежда правото да се заема дадена комуникативна позиция. В междуличностната комуникация ролите могат непрекъснато да се сменят и съответно всеки от участниците да бъде в еднаква степен и отправител, и получател на съобщението. В масовата комуникация ролите са строго регламентирани и строго се следват – преподавателят е говорещ, студентът – слушащ; журналистът изпраща съобщения, аудиторията ги получава и т.н.

а) С термина адресант се обозначава всеки, който изгражда съобщение -продуцира собствен текст, репродуцира чужд текст (разказвач, преписвач, преводач, актьор и пр.) или е съпродуцент на някакъв текст, напр. в ежедневно-битов разговор, сценарист на филм, аранжьор на музикално произведение и пр.

В междуличностното общуване адресантът е този, който говори, пише, чете и т.н. Той е творец на текста, който се гради в процеса на комуникацията и в това няма никакво съмнение, тъй като идентифицирането му е безспорно.

По друг начин стоят нещата в масовата комуникация. Макар авторството на даден текст да се удостоверява чрез подписа на дадения адресант, текстът обикновено е дело на множество лица, въвлечени в изготвянето му. Затова позицията на адресанта може да включва следните роли: принципал – лице или институция (собственик на медия, на издателство, мениджърски екип, бизнес екип и пр.), чиито цели се осъществяват в и чрез текста; автор – фактическият създател на текста, този, който носи отговорност за смисъла на текста както пред принципала, така и пред публиката; аниматор – техническо лице, свързано с материализацията на текста (говорител, оператор, печатар, компютърен оператор и пр.). Всеки един от посочените агенти привнася нещо в изграждането на текста и определя крайният му вариант. Намесата на принципала може да не е пряка, но общата политика, която той налага по отношение на продукцията на текстове, задължително се има предвид и намира отражение както по повърхността, така и в съдържанието на текста. Аниматорът също не се намесва пряко, но начинът, по който представя текста, напр. определен тип интонация, акцентиране върху дадена дума или израз, избор на шрифт, цвят и т.н. може да повлияя върху цялостния смисъл на текста. Авторът се възприема като създател както на съдържателната страна на текста, така и на изразяването й от определен набор от знакови средства, комбинации и структури. Категорията автор съвсем не е еднозначна и монолитна. Тя има своите характеристики в зависимост от типа дискурс, както и от културно-историческата си съотнесеност. За някои дискурси, напр. ежедневно-битовия, авторството на даден текст е съвсем очевидно и безспорно. И от тази гледна точка текстът много по-категорично се обвързва с наложения от автора смисъл. Освен това авторът може да бъде питан, да носи отговорност, да поема ангажимент за съдържанието на текста си; може да го променя, допълва, развива и т.н. Т.е. в много по-голяма степен смисълът е зависим от продуцента и той има по-голяма власт над него. От друга страна, обаче, поради факта, че авторството не е институционално зададено, а е индивидуално решение, текстът в този тип дискурс може да упражнява власт единствено в междуличностен план и върху ограничен кръг от реципиенти. Авторът не е публична фигура, а частно лице и посланията му, закодирани в текста, не са със същата степен на стойностност или задължителност за общността, каквито са например изказванията на институционализираните автори.

В сферата на масовата комуникация не се допущат текстове, без да бъде посочено тяхното авторство, тъй като това са текстове, които засягат цялото общество, задължително трябва да се познава отправителя им. Още повече че в рамките на масовата комуникация текстовете са откъснати от автора си и техният смисъл става неустойчив, подвластен на множество интерпретации. Присъствието на авторовото име около текста е отправна точка за посоката на интерпретиране и пораждане на смисъл.

Посочването на автора става по различни начини – чрез индивидуализиране или чрез указване на институционалната принадлежност. Типичен пример за втория начин са някои административни и юридически текстове (укази, наредби, доклади, закони и пр.). Тези документи могат и да имат отделен автор, но в случая от значение е институцията. Тя застава зад смисъла на текста. Тя прави текста значим и задължителен за цялата общност.

Друг случай, при който авторът не се посочва, е устната фолклорна традиция. За фолклора авторството, мислено като индивидуализиране, не е от значение, тъй като отговорността за текста се носи от цялата общност. Тя поема ангажимента да гради, надгражда, предава, съхранява или да унищожава текстовете, запечатали нейната история и памет.

В повечето текстове на масовата комуникация присъствието на автор е задължително. Особено там, където творческият момент е изведен като основен – литературни, музикални, научни, кинематографски, медийни и пр. Индивидуализирането на този тип текстове се основава на следните факти: 1) индивидът е отговорен за значенията, носени от текста или ако не му се търси отговорност за смисъла, то той ; 2) институцията, която стои зад съответния текст, придобива конкретни черти чрез индивида, престава да бъде безлична (дадено издателство се персонализира чрез отделни автори, които го представят; музикалната компания се манифестира чрез Бах, Бетовен, Брамс, Вагнер, Стинг, Мадона и др.; киното – чрез Бунюел, Фелини, Кончаловски, Тарковски, Пазолини, Саура, Еминем и пр.; изобразителното изкуство – чрез Сезан, Гог, Пикасо, Клинт, Суриков, Гоя, Уорхол и т.н.); 3) институцията прикрива участието си в продукцията на текста зад авторовото име, като по този начин поддържа мита за свободния творец, който има правото да се самоизрази; 4) в тотално комерсиализираната постмодерност авторите са стока, която се продава на пазара и носи много повече пари на институцията, отколкото на себе си, затова тяхното авторство трябва да се афишира.

Авторството има различен статут през различните епохи. Напр. в литературата до ренесанса авторът е без значение. От ренесанса до двайсети век авторът задължително трябва да бъде указан, тъй като отговаря за създадения от него смисъл. От 20 в. насам авторът не е отговорен за смисъла на своя текст, тъй като смисълът се поражда в процеса на интеракцията с реципиента. Авторството на текста обаче остава задължително, защото голямо количество символен и фактически капитал са свързани с текста, а те за да бъдат придобити е необходимо авторско право.

б) Адресатът е получателят на дадено съобщение. Друг общ термин, който се използва, е реципиент. В масовата комуникация, където посланията са насочени към множество индивиди, адресантът се обозначава с термина аудитория или публика.

Адресантската позиция също не е единна. Тя може да включва: пряк адресат - този, за когото е предназначено съобщението (например рекламата на водка, адресира пълнолетната публика); косвен адресат – съобщението не е продуцирано за него, но отправителят го има предвид (тинейджърите, които също пият водка и съответно стилът на съобщението е съобразен и с тях); нежелан адресат – този, за когото посланието не е предназначено, но той може да го получи (родителите, които гледат рекламата); наподозиран адресат – адресантът не предполага присъствието на подобна аудитория (напр. малки деца). Когато се строи текстът, адресантът отчита наличието на всички посочени адресати и съответно изграждането и стилът на съобщението се съобразява с тях.

Адресатът е много важна фигура в процеса на общуване. Това се отнася както за междуличностната комуникация, така и за масовата. По принцип адресатът е другият, неаз-ът. Отсъства ли той, не е възможно въобще да се осъществи интеракция. Докато в междуличностната комуникация адресатската позиция е ясна и не буди въпроси, то в масовата комуникация поради спецификата на адресата теоретизирането върху проблемите на аудиторията е неспирно. Обобщено могат да се представят следните изводи. 1) Отдавна са отхвърлени всички онези теории, които го разглеждат като пасивен възприемател на съобщения, който може безпроблемно да бъде повлиян и манипулиран. Адресатът е активен участник в комуникацията, защото той има правото да избира какво ще чете, слуша, гледа и медиите се съобразяват с това. 2) Адресатът в масовата комуникация не е единен обект. Той е разчленен, различен. Затова медиите го фрагментират и насочват своите послания към определени фрагменти от аудиторията, за да имат успех. Медия, която не отчита този факт, е обречена на неуспех. Не всички гледат Кончаловски, по скоро предпочитат екшъни. Не всички предпочитат задълбочен новинарски коментар и анализ, достатъчни за някои са само новини в едно изречение и пр. 3) Адресатът е активен участник в конструирането не на самия текст, но на неговия смисъл, тъй като смисълът на текста се поражда не предварително, в процеса на неговата продукция, а в процеса на интеракцията между комуникативните партньори. 4) Адресатът е стоката, която медиите продават на рекламодателите, затова реципиентът определя какви текстове ще съществуват в рамките на дадена медия. Комерсиалните медии са наясно, че техните зрители не гледат опера и им предлагат реалити програми. Зрителите, които са привърженици на реалити шоуто съответно са проучени и е установено, че напр. това са млади, образовани хора между 15 и 35 години. Оттук нататък тази аудитория се предлага на рекламодателите, които произвеждат продукти, предназначени за този фрагмент от публиката. 5) Адресатът винаги е отправна точка при изграждането на даден текст. Медията винаги има предвид определен не индивидуален, а типов адресат и според представите си за този тип гради текстовете си и определя жанровите си формати, напр. МТV изцяло подчинява текстовете си на тинейджърската публика, тъй като това е представата за нейния адресат, макар че каналът може да се гледа и от по-възрастна аудитория, която естествено няма да бъде удовлетворена.

Участниците в общуването, независимо от какъв тип е то – чрез езикови, музикални, изобразителни или други текстове, трябва да притежават определен набор от задължителни умения и познания, за да могат да осъществят комуникация.



  1. Познаване на нормите на знаковата система, която се използва. Напр. при изграждането на езикови текстове трябва да се владее съответния език, на който се общува, да се познават единиците му, правилата му, начините за употреба на единиците в зависимост от типа текст, който се изгражда и пр. Ако се гради музикален текст съответно трябва да се познава “езикът” на музиката – акорди, височини на тона, комбинирането на акордите, ладовете, октавите и пр. Когато се използват две или повече знакови системи от особена важност е не само владеенето на тези системи, но и възможностите им да се комбинират помежду си. Това е особено важно в такива медии като кино, театър, опера, телевизия и пр. Същото важи и за комбинирането на езиков текст и фотос например във вестникарски материали, защото визията е особено важна за възприемането на текста. Адресатът предпочита да гледа, а не да чете. По лесно е. Затова, ако журналистът умее да си служи с комбинацията от различни знакови системи, може да отправи посланията си и чрез чисто иконическите знаци. Разбира се този процес е пределно ясен на медийната организация и затова процедурите по вписването на фотосите по страниците на вестника са оставени в ръцете обикновено на редакторския екип.

  2. Умения за осъществяване на комуникация.

а) Познаване и владеене на нормите на дадена дискурсна практика – кой има право да бъде адресант и адресат, какви теми са допустими, кога и къде може да протича комуникацията, какъв тип текстове могат да се изграждат, какви жанрови модели могат да се използват, какви знакови системи да се употребяват, какви медии ще бъдат необходими за пренасяне на информацията, какви възможности за дистрибуция има и пр.

б) Познаване на социалните условности на общуването – напр. отчитане на престижност/непрестижност на ситуацията (симетрични/асиметрични отношения) и в зависимост от това използване на определен набор от езикови средства и поведенчески модели; съобразяване с пол, възраст, образование и пр.; съобразяване с общностните норми за общуване в определен социален кръг, напр. семейството, групата по интереси, професионалната сфера и пр.; съобразяване с опозицията частно/публично пространство и т.н.

в) Познаване на интеркултурните норми за комуникация – отчитане на особеностите на комуникацията, свързани с друга култура или субкултура;

г) Знания и умения за изграждане, възприемане и интерпретиране на текстове – познаване на типовете текстове, специфични за дадена комуникативна ситуация и дискурсна практика, владеене на правилата за конструиране (формално и съдържателно) на определени типове текстове (и разказа, и навинарската история са наративни структури, но коренно се различават), познаване на жанровите форми, в които може да се въплъти даден тип текст и пр.; познаване на правилата за възприемане на определени видове текстове (напр. условностите при театрална постановка, филм, концерт, телевизионен журналистически репортаж и пр.); владеене на набор от механизми за интерпретиране на даден тип текст и т.н.

3) Познания за заобикалящия ни социален и природен свят. Обемът от знания, които индивидът притежава за реалността, в която живее, за общността, за актуалните или отминали социални, икономически, естетически, технически, екологически, политически, културни и др. теми, неминуемо оказва въздействие върху начина и възможностите за комуникация. Отчитането на този тип познания е конкретно свързано не само с избора на темата, за която се създава текстът, но и с начина за поднасянето й. С особена сила факторът енциклопедически познания важи за журналистическата практика, тъй като аудиторията е необозрима по отношение на подготвеността й за дадена тема и журналистът трябва да пише така, че да удовлетвори на практика всички, т.е. критериите за текста ще бъдат съобразени със средното равнище на публиката, а не с най-високото, от което разбира се текстът може и да загуби особено откъм съдържание. Разбира се и обратната страна е също толкова валидна. Енциклопедическите познания на авторите в който и да е дискурс са критерии за това, какво ще се появява в комуникативното пространство. Типичен пример за безпомощност при боравене с темата са автобиографични или не книги на звезди, които, да речем, ни обясняват дзен будизма или наболели социални проблеми.

Познаването и владеенето на съответните умения, но от страна и на адресанта, и адресата гарантира на комуникативните партньори безпроблемно и ефективно осъществяване на целите, които преследват с общуването си.



  1. Код

Под термина код се разбира всяка една абстрактна закова система, която се използва в процеса на комуникация, за да се изгради, предаде и възприеме даден текст (езикова, музикална, на пътните знаци, кинематографическа и пр.). Знаковата система включва изграждащите я елементи (напр. единици на езика, на музиката, на танца и пр.) и правилата за тяхното съчетаване и употреба. Сама по себе си тя обаче не е достатъчна, за да е налице крайният продукт на общуването – текста. Необходимо е този текст да бъде организиран по някакъв начин – в определена жанрова форма. Жанровите форми (и съответно всички правила, свързани с тяхното функциониране) също принадлежат към кода. Така кодът се мисли като изграден от знакови системи и конвенционални модели за организация на тези знакови системи. Задължително условие при осъществяване на комуникация е кодът да бъде общ за комуникативните партньори. Ако един от общуващите не владее съответния език, на който се провежда комуникацията, не запознат с “езика” на музиката, киното, пантомимата и пр., комуникативното взаимодействие няма да бъде пълноценно.

За ефективното осъществяване на комуникативния акт от значение са и т. нар. културни кодове, т.е. системата от конвенции, свързана с начините за реализация на комуникативно взаимодействие в определена културна практика. За различните култури съществуват както универсални, така и типични норми за комуникация. Напр. типични начини за обръщения, поздрави, използване на невербални средства като ръкостискане, спазване на определена дистанция, поклони, прегръдки, целувки и пр., приемливи/неприемливи теми за разговор, техники за организиране на общуването и т.н. Културният код, както и всеки друг код няма самостоятелна реализация. Той се материализира чрез други знакови системи – езикови средства, паралингвистични средства, типове текстове, напр. ритуални, музикални, театрални, религиозни и пр. Познаването на културните кодове е неизменна част от интеракцията на човека особено в посмодерното общество и освен това задължителна, тъй като всяка комуникация, разбирана като процес за двупосочен обмен на текстове и пораждане на смисъл в рамките на този процес, изпълнява своето предназначение само когато наистина се стигне до продуцирането, възприемането и разбирането на смисъла, иман предвид от комуникативните партньори.

Най-универсалният код е естественият човешки език. Обикновено неговите единици служат за изграждане на текстове. В съвместното си съществуване човечеството е създало и използва и други кодови системи – музикални, кинематографически, архитектурни, на пътните знаци, на телодвиженията, на изобразителното изкуство, фотографията и т.н. Те са с ограничен обсег на действие, тъй като обслужват само определен отрязък от социалното общуване и определен кръг от участници; налагат притежаването на много специфични комуникативни умения както от страна на продуцента, така и на реципиента; обектът, който обозначават, или е точно фиксиран (например движението по пътищата чрез системата от пътни знаци) или е трудно установим поради полисемията на съответното знаково средство (картина, образ, тон и др.), което води до различни възможности за възприемането и до многопосочна интерпретация, т.е. до невъзможност за категорично посочване на текстовия денотат (текстовата тема) и оттам се налага реципиентите да бъдат снабдявани с определен набор от механизми за интерпретация на съответния текст, за да бъде той разбран и комуникацията да е ефективна. Езикът като универсално средство за общуване може “да преведе”, макар и не в пълнота (трудно могат да се предадат чрез езика емоциите, внушавани например от една музикална творба или скулптура), всяка една друга знакова система, да опише, да разкаже нейните теми, но обратното е много трудно постижимо. Без проблем можем да разкажем даден филм. Но киното е изградено предимно на базата на иконическите знаци - образи и комбинациите, в които влизат. Визуалният им характер ги прави многопластови, нееднозначни и тази нееднозначност трудно се преодолява при конкретната им употреба, докато в езика това не е проблем. Макар и многозначна в конкретната си употреба думата говори с точно определен смисъл. Така киното винаги е полисемантично, поддаващо се на множество тълкувания, факт, който затруднява конкретното съотнасяне между знак и обект от реалността (какъвто е случаят с езика) и оттам тълкуването и дори разбирането на посланията му.

Кодът принадлежи на социалната дейност, в рамките на която се борави с него. Той е елемент на дискурсния порядък. Всяка една дискурсна практика определя каква знакова система и какви конвенционални модели за организация на текста ще използва. А също така и как точно ще използва съответната знакова система. Например езиковата система е универсален код и се употребява от множество дискурсни практики, но по съвсем различен начин, предопределен от дискурсния порядък – различни езикови средства, различни метафорични употреби, различни комбинации на езиковите единици, различни значения и пр. Ясна представа за такава ситуация може да се придобие, когато се превежда от един език на друг. Например човек, който владее чужд език, но не е овладял различните му социални употреби в пълнота, определено ще се затрудни при превеждането на текст, свързан например с техническо описание на някакъв уред, на естетически текст, медицински и т.н.

В този смисъл, че кодът не е въпрос на индивидуален избор, нито на свободна инициатива, а зависи първо от социалната същност на всяка една знакова система и чак след това от индивидуалните намеси, се говори за конвенционалност на кода. Той е въпрос на конвенции и оттам е задължителен за всеки, който го използва в рамките на съответната социална сфера. Конвенционалността е валидна за всички знакови системи без изключение. Не може пътните знаци да бъдат въпрос на индивидуално решение и интерпретация. Те са валидни за цялата общност. В противен случай се стига до катастрофи. Не може едно музикално произведение да бъде сътворено и интерпретирано, без да се използват музикалните знаци и т.н.

Изборът на код се предопределя от спецификата на дискурсната дейност – какво е мястото й в социалното пространство – естетическо, религиозно, прагматическо, образователно и пр., как обозначава реалността, какви цели преследва, какви смисли иска да налага и пр. и оттук боравене с такъв код, който оптимално ще я самоизрази и съответно максимално ще легитимира посланията й в публичното пространство. Например медийният дискурс има за цел да осведомява всички членове на дадена общност, затова е най-нормално да избере езика като знакова система, защото той е универсално средство за общуване. Но в същото време ще използва езика не такъв, какъвто е в разговорната реч, в научния или естетическия дискурс например, а по начин, който ще е само негов. Така общият за всички език ще бъде присвоен от медиите и ще бъде превърнат в различен, присъщ само на медийния дискурс език. Само така принадлежащият на всички език в максимална степен ще може да изговаря съответния дискурс, ще може да го прави съществуващ като отделно, ясно отграничимо значещо пространство в публичното поле. Освен това медийният дискурс работи с твърдо установени жанрови форми, тъй като така по-безпроблемно се осъществява както продукцията, така и интерпретацията и възприемането на текста, а и се създава възможност за налагане на искания от медийната институция смисъл и различаване на нейните текстове от останалите институционално зададени знакови образувания.

Може би най-ярко е присвояването на езика в естетическата сфера, напр. поезията, драмата и т.н., при магическите текстове – баяния, заклинания и пр., при някои манипулативни текстове като рекламата или пропагандната реч и пр. Във всички тези случаи се излиза извън обичайната, ежедневната употреба на езика – използват се множество тропи, необичайни конструкции, думите и изразите се натоварват с допълнителен смисъл, неспецифичен за типичната им употреба смисъл, организират се ритмически и пр.

С други думи казано, обвързването на знаковата система с определена сфера от социалната комуникация предопределя как точно ще се използва тя, какви изразни средства от нейния арсенал ще се употребяват, с какви значения ще бъдат натоварени, как ще се комбинират и пр. В този смисъл се използват и клишетата като “език” на медиите, на поезията, на научните текстове или научен стил, художествен, публицистичен и пр. Разбира се същото важи не само за езиковата система, но и за останалите знакови системи. Поради факта, че съществуват различни начини за употреба на знаковите средства например в изобразителното изкуство, можем да говорим за експресионизъм, импресионизъм, минимализъм, реализъм, религиозна живопис и т.н. Съответно в киното – за реализъм, неореализъм, експериментално, авангардно кино и т.н. В музиката – за класицизъм, романтизъм, постмодернизъм, додекафония и т.н.

Текстовете могат да се изграждат на базата само на една кодова система, напр. само езикова, само телодвигателна, светлинна, цветова и пр. Но също така и чрез комбинация от кодове – филм, балет, опера, песен, езикови текстове, снабдени с илюстрации, графики, схеми, фотоси и пр. В този случай текстовете вече имат хетерогенен характер. Хетерогенността е вътрешноприсъща характеристика на по-голяма част от текстовете. С напредването на технологичните възможности за изграждането на текстове тя става почти неотменим белег на семиотичните продукти. Особено засилено присъствие се забелязва по отношение на текстове, изградени на базата на образи – телевизионни, рекламни, вестникарски и т.н. Причините за неимоверното нарастване на смесените текстове можем да потърсим във факта, че за рецепцията на текста се задейства повече от един канал и така реципиентът може по-пълноценно да възприеме текста, от една страна, от друга, може да задейства само този канал, който би му създал по-малко усилия, напр. само визуалния или само слуховия, от трета, институциите, транслиращи текстове съзнателно или не могат да налагат определен смисъл чрез различните семиотични компоненти на текста, напр. езиковият компонент да има едно послание, а фотографският – друго и т.н.

Хетерогенността на текста е технологически, а оттам и исторически обусловена. Тя е пряко обвързана с възможностите да се използват различни канали (зрителен, слухов, обонятелен и пр.) и медии за пренасяне на смисъл – презентационни (глас, тяло, лице), репрезентационни (камък, хартия, глинени плочки, текстил и пр.), технически (телефон, телеграф, кино, ТV, радио др.). Ако каналът дава възможност за използване на поне два типа медии или на две еднотипни медии, то хетерогенността е възможна, но не и задължителна. Факторът задължителност вече зависи от дискурсната практика и нейните решения какви канали за пренасяне на информация ще използва. Устните езикови текстове по принцип са хетерогенни, тъй като задължително включват система от паралингвистични средства (мимики, жестове, телодвижения и други, специфични за различните култури), които придружават или заместват езиковите знаци. Писмените езикови текстове могат да бъдат и да не бъдат хетерогенни, тъй като и каналът, и медията предполагат и двете възможности, затова какъв тип ще е текста изцяло зависи от дискурса. Текстовете, продуцирани от електронните медии, са предимно хетерогенни. Технологичният ресурс, с който разполагат, определено повокира наличието на смесени текстове.

Историческата обусловеност е свързана с факта, че всяка епоха от развитието на човечеството разполага с различен набор от медии за транслиране на текстове, като това положение рефлектира пряко не толкова върху възможността за създаването на хетерогенни текстове, а върху възможностите за продуциране, възприемане и транслиране на смесения текст. Определено има разлика между смесен текст, изграден на базата на писмото и рисунката през 14 в. и смесен текст, разпространяван от телевизията през 20 в.

Хетерогенността на текста се задава от порядъка на дискурса. За някои типове дискурси хеторогенността на текста е задължителна характеристика, конститутивна черта – киното, балета, операта и др. За други като литературния, научния, административния, юридическия и пр. дискурси, т.е. там, където основно се използва езикът като код, – не. Смесването на кодове зависи от целите на дискурсната практика – как тя иска да се самоизрази и представи в публичното пространство чрез текстовете, които строи, какви ценности и смисли иска да наложи и съответно по какъв най-убедителен начин да го направи, как може да регламентира и контролира комуникативните си практики, за да не бъдат засегнати интересите й и т.н. Например юридическият дискурс има ултимативен характер и чисто езиковият код с възможността си да предава конкретни измерения на езиковите значения чрез терминологична употреба най-адекватно реализира задължителността на юридическия текст. Балетът преследва естетически цели и по-точно изграждане на послания, които акцентират върху изразните възможности на човешкото тяло по отношение на емоциите, които човек изпитва, по отношение на пространственото, времево и социално полагане на тялото, на способностите ни да го опознаваме в различните му реализации. Затова той е синкретично изкуство, при което неразривно са свързани музикалният и телодвигателният код, които в неразривната си връзка са най-адекватното средство за осъществяване на мисията на това изкуство. Чрез редица хореографски практики, различни за различните тенденции и направления в балета, се визуализират и манифестират музикалните послания и същевременно се разкриват възможностите на тялото в танца, като така се изгражда цялостен текст, който се възприема и зрително, и слухово и по тази начин се създава ситуация, при която е налице по-плътна въздейственост върху рецептивните възможности на адресанта и оттам по-цялостно разбиране на текста.

Другият компонент на кода – жанрът – е обвързан с изграждането на абстрактни конвенционални модели за цялостната организираност на текста. Тук се имат предвид правилата, свързани с композиционни структури, архитектонично (външно) оформление на текста, техники за представянето на темата (наративни, аргументативни, дескриптивни и пр.), механизми за представяне на времеви и пространствени параметри – времево и пространствено съотнасяне, протичане на времето, фиксиране на пространство и пр.

Текстът не може да съществува, без знаковите средства, които използва, да бъдат организирани според изискванията на определен жанр. Ако липсва подобна организация, налице ще е само хаотичен набор от изразни средства. Текстът винаги е питан за жанра си, тъй като жанровата му определеност, първо, му предоставя определено място в социалното пространство, напр. делението в древността на високи и ниски жанрове, съответно винаги валидното деление на елитни (напр. класическите в музиката) и популярни (рап, рок, пънк, индастриъл, траш и пр.). Второ, жанрът винаги е отправна точка за възприемане и интерпретиране на текста. Трето, чрез жанровата форма предварително се налагат определени институционални смисли. Тя не се избира произволно. Тя се задава от нормите на дискурса. Образователният дискурс не предпочита вица като форма за преподаване на знания. Особено активна е ролята на жанровия формат в медиите, защото жанрът превръща текста в стока, предпочитана от публиката. Сапунена опера, реалити програми, ток шоу, игри, спорт са магически назовавания, които осигуряват публика и съответно рекламодатели и печалба. Дискурсните практики работят с определен набор и определен тип жанрове, а това означава и пораждане на определен смисъл. Закон, наредба, наказателен акт, призовка, съдебно решение, дело и т.н. изговарят относително пълно смисъла, налаган от съдебния дискурс и то по ултимативен начин.

Организиращите конвенции на кода терминологично се определят още и като вторична моделираща система или вторичен код, за да се изтъкне задължителната им свързаност с продукцията на текста като пълноценно средство за общуване.

Т. ван Дайк налага и един друг термин схематична суперструктура или само суперструктура, като може би този термин най-цялостно разкрива същността на системата от конвенции, свързани с цялостната организираност на текста, тъй като той насочва вниманието към надредния по отношение на текста характер на жанровия формат и към факта, че определен жанров тип се конкретизира, снема, реализира от множество текстове, които споделят признаците, типичния за даения жанров тип, напр. жанрът роман притежава общи характеристики като наративност, прозаичност, хронологичност, композиционна структура, изградена от три части и т.н., но романите са безкраен брой и все различни. Именно фактът, че притежават тези общи характеристики ги причислява към този жанров тип, който задължително се наслагва върху конкретната творба.



  1. Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017
    2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други
    2017 -> Литература между първата и втората световна война
    2017 -> Литература Лит критика през 60- те години
    2017 -> 1. Време на възражданьето
    2017 -> Старобългарска литература (Презентация )
    2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове
    2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки
    2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина
    2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата
    2017 -> Морфологията като дял от граматиката


    Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница