Същност на тълкуването



Дата21.01.2018
Размер264.26 Kb.
#51053
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ

ДЕПАРТАМЕНТ “ПРАВО”

К У Р С О В А Р А Б О Т А
НА ТЕМА:
"СЪЩНОСТ НА ТЪЛКУВАНЕТО.

ЛОГИЧЕСКИЯТ НАЧИН ЗА ТЪЛКУВАНЕ.

ПРИЛОЖЕНИЕ НА ЛОГИЧЕСКИЯ НАЧИН ЗА ТЪЛКУВАНЕ

В ТЪЛКУВАТЕЛНАТА ПРАКТИКА

НА КОНСТИТУЦИОННИЯ СЪД ОТ 2002 ГОДИНА."

ИЗГОТВИЛ:

ЛОРА ПЕТРОВА НИКОЛОВА

ФАК. № 22977


С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е:

1. Същност на тълкуването.

1.1. Исторически бележки.

1.2. Понятие за тълкуване.

1.3. Интерпретация, нормотворчество, критика на закона и връзката им с тълкуването.

2. Логическият начин за тълкуване.

2.1. Общи сведения.

2.2. Логиката в правото.

2.3. Правила на логическия начин за тълкуване.

2.3.1. Правила на формалната логика:

* Аргументът a pari.

> Пример.

* Aргументът а contrario.

2.3.2. Правила на деонтичната логика:

* Аргументът fortiori.

> Пример.

* Аргументът за непротиворечивостта и балансираността.

2.3.3. Правила на неформалната логика:

* Аргументът a generali sensu.

* Аргументът ratione legis stricta.

> Пример.

* Аргументът ab auctoritate.

* Аргументът stare decisis.

> Пример.

* Аргументът redutio ab absurdum.

* Аргументът effet utile.

2.3.4. Правила на специализираната юридическа логика.

* Аргументът “nemo dat quod non habet”.

* Аргументът “никой не може да черпи права от неправомерното си поведение”.

1. Същност на тълкуването.


1.1. Исторически бележки.

Тълкуването е проблем с изключителна важност за правото, осбено за неговото


прилагане. Пред него са били изправени както римските юристи, така и юристите днес.
Ако трябва да се изведе точна и ясна дефиниция на понятието “тълкуване”, биха се
появили множество трудности. За римските юристи тълкуване означава овладяване “силата и
властта на законите”. Необходимо е да се отбележи, че те не са познавали само един
начин за тълкуване. Римските юристи от епохата на предкласическото и класическото
римско право прилагали както езиковия /граматически/ начин за тълкуване, така и
логическия начин. Но преди всичко римските юристи си служели с езиковия начин за
тълкуване. С помощта на етимологията, синтаксиса и т.н. те разкривали точния смисъл на
на употребените в текста думи и изрази. Мъдростта на римските юристи им подсказвала, че
е необходимо преди да се съди или да се дава мнение по определен текст от даден закон,
да се познава закона в неговата цялост. Или както е казал Целз: “ Incivile est – nisi
tota lege perspecta una aliqua particula eius proposita iudicare vel respondere!”. Ето
защо римските юристи не се ограничавали само с езиковия начин за тълкуване, а често
прилагали и логическия начин за тълкуване. При този начин за тълкуване /логическия/ за
римските юристи от особено значение били целта на закона /ratio legis/ и случаят, който
е предизвикал неговото създаване /occasio legis/. При логическото тълкуване те си
служули с т.нар. argumentum а fortiori и argumentum a contrario, за които ще стане
въпрос по-нататък.
1.2. Понятие за тълкуване

При извеждане на дефиниция за тълкване би могло да се каже следното: тълкуването в


правото е дейност с интелектуален, познавателен и практически характер, която се
осъществява от юристите при правоприлагането. Основният инструмент на тълкуването е
“мисълта”, защото най-характерната особеност на тълкуването е, че то представлява
мисловна дейност. Друга негова отличителна особеност е неговата практическа насоченост
– тълкуването е познавателен процес, насочен към изясняване точния смисъл на
юридическия акт с оглед неговата практическа реализация. Под думата “тълкуване” трябва
да се разбира също така и едно по-специално усилие за отриване на определен смисъл. При
процеса на тълкуване се прилага следната схема:

Тълкуването предполага наличието на определен смисъл на човешките действия. То не се


прилага по отношение на природни явления, защото при тях няма процес на влагане на
смисъл. Смисълът се прилага при определени човешки действия на самия автор. При
тълкуването съществува пренасяне на смисъл с помощта на определени средства. Този
смисъл трябва да бъде разбран, да бъде разтълкуван от тълкувателя /интерпретатора/.
Смисълът се създава от контекста, а при тъкуването е налице пренасяне на смисъла в друг
контекст. Разкриването на точния смисъл, на основната идея, на целта, съдържанието и
границите на приложимост на юридическия акт са в основата на целта на тълкуването.

При изясняване същността на тълкуването в правото е необходимо да се отбележи, че:

* Това, което е послание, е правна норма, т.е. правило за поведвние, следователно
тълкуването е насочено към разкриване смисъла на задължителни правила за поведвние;

* Тълкуването в ежедневния живот се извършва по начин и чрез средства, които са избрани


свободно от самия тълкувател. Но при тълкуването в правото няма подобна свобода -
тълкуването в правото се извършва по определени начини за тълкуване и тези начини се
намират в определени комбинации. Умението да се тълкува е много важно за юридическата
практика и професия.

Ето защо може да се каже, че тълкуването в правото е интелектуална дейност по


изясняване на смисъла на неясна правна норма с използването на строго определени начини
за тълкуване, прилагани в определена последователност.

При изясняване същността на тълкуването трябва да се определи предмета на


тълкуването. Онова, което подлежи на тълкуване, е външното битие - външната форма на
юридическия акт и външната форма на правните разпоредби. Наи-често тълкуването има
писмена форма /текстуално/, но се среща и друга форма – устна и конклудентни действия.
Тълкуване може да се извършва практически от всеки правен субект, но значението на това
тълкуване е различно. Значението на тълкуването може да бъде обхванато в 5 основни
насоки:

* Посредством тълкуването се постига съобразяване на авторовото послание на тълкувания


юридически акт с обективната действителност;

* Тълкуването спомага преодоляването на недостатъците във формата на юридическия акт;

* Тълкуването е крайния етап в процеса на регламентация на обществените отношения,
започнал със създаването на правната норма;

* Тълкуването спомага създаването на по-добри юридически актове;

* Тълкуването подпомага по-доброто опознаване на позитивното право.

Влизането в сила на тълкуването се регламентира от чл. 50 от ЗНА, съгласно който


тълкуването влиза в сила от деня, когато е влязъл в сила, актът, който се тълкува. Също
този член определя и загубване на силата на тълкуването, а именно – тълкуването загубва
своята юридическа сила заедно с загубването на юридическата сила на акта, който се
тълкува, или пък когато бъде направено ново, заменящо старото, тълкуване. Но трябва да
се отбележи, че всичко това се отнася до официалното тълкуване, което има юридическо
значение. Обнародването на тълкуването е регламентирано от чл. 51 от ЗНА, който гласи,
че обнародването на тълкуването се извършва по реда, по който е обнародван или
разгласен тълкувания акт.
Разглеждайки същността на тълкуването трябва да се отбележи, че процедурата по
тълкуване преминава през 3 етапа:

* Доказване на неяснотата – първият етап е свързан с доказване неяснотата на правната


норма. В ЗНА е упоменато, че на тълкуване подлежат само неясни правни разпоредби,
защото съдиите нямат право да тълкуват ясни. Съществуват различни догми, свързани с
тълкуването, които гласят, че някои правни норми не подлежат на тълкуване. Но повечето
автори са на мнение, че всички правни разпоредби подлежат на тълкуване, защото не
съществува точно определен критерий за определяне на една правна норма като неясна;

* Извършване на тълкуването посредством прилагането на различните начини за тълкуване.


Това е централният етап при тълкуването;

* Сравняване резултатите от всеки един начин за тълкуване и избор на един от


резултатите в зависимост от преценките на функционалния начин за тълкуване.

Тълкуването преминава през 2 основни фази:

* Първата фаза е т.нар. “изясняване” – при него субектът, който извършва тълкуването
изяснява за себе си точния смисъл на тълкуваната правна норма;

* Втората фаза е т.нар. “разясняване” – при него се закрепва становището на тълкуващия


субект за точния смисъл на тълкуваната разпоредба в тълкувателен акт.

Когато говорим за тълкуване трябва да бъде отбелязано, че съществуват 5 основни


начина за тълкуване. Под понятието “начин за тълкуване” трябва да се разбира съвкупност
от прийоми, методи, похвати, техники и средства за анализиране формата на юридическите
актове. Трябва да се подчертае, че при всяко тълкуване всички начини за тълкуване се
прилагат в следната задължителна последователност:

* Езиков начин за тълкуване – извършва се посредством постиженията на различни езикови


науки – синтаксис, фонетика, граматика, семантика, лингвистика, морфология и др;

* Логически начин за тълкуване - посредством прилагането на един /или повече/ логически


тълкувателен аргумент /той ще бъде описан по-подробно по-нататък/;

* Системен начин за тълкуване – при него се използват системните връзки и


взаймодействия между правните разпоредби;

* Исторически начин за тълкуване – при него се проследяват причините, обстановката,


повода за възникване, развитие и изпълнение на правите разпоредби, мотивите за
приемането им и за прилагането им;

* Функционален начин за тълкуване – той е свързан с проучване социалните политически


измерения, функциите и последиците от възприемането на даден резултат от тълкуването,
следващ от предишните начини. Функционалният начин се характеризира с най-голяма
важност при определянето на крайния резултат от тълкуването.
1.3. Интерпретация, нормотворчество, критика на закона и връзката им с тълкуването.

Когато говорим за тълкуване често като синоним се използва понятието


“интерпретация”. Интерпретацията е явление със социален характер, което има няколко
проявления – интерпретация при познание на човека, езикова интерпретация, юридическа
интерпретация. “Юридическата интерпретация е интелектуална операция, която се извършва
по отношение на текстове, преди всичко нормативни, върху езикови документи, формулирани
на предписващ език”. Тя може да бъде определена като родово понятие на тълкуването,
което се класифицира в 3 насоки:

* Тълкуване – тълкуване на т.нар. “неясни” правни разпоредби;

* Конкретизация – доразвиване на “ясните” правни разпоредби спрямо конкретната
ситуация;

* Логическо развитие – то включва аналогията на закона, аналогията в правото и


различните способи за преодоляване празнотите в павото.

Изяснявайки същността на тълкуването е необходимо да да се посочи неговата връзка с


нормотворчеството. Тълкуването и нормотворчеството са два взаймно обвързани, но
същевременно противоположни процеса. Нормотворчеството е кодиране формата на правните
предписания, а пък тълкуването е декодиране на тази форма. Посредством тълкуването се
постга изясняване закодираните правни предписания и превръщането им в приложими
практически.

Успоредно с тълкуването се използва и едно друго понятие – т.нар. “критика на


закона” /нисша и висша/, която е свързана с установяване автентичността и валидността
на тълкувания юридически акт. Ето защо може да се каже, че критиката на закона
предхожда тълкуването като мисловен и логически процес.

2. Логическият начин за тълкуване.


2.1. Общи сведения.

Логическият начин за тълкуване е един от петте начина за тълкуване, познати в


правната ни доктрина и практика. Той е вторият по последователност начин, през който
трябва да премине тълкувателният процес. Логическият начин за тълкуване има много стара
история. Някои от неговите аргументи /argumentum a fortiori и argumentum a contrario /
са използвани още от римските юристи при разкриване “силата и властта на законите”. Но
за основатели на логическото тълкуване като отделен и обособен начин за тълкуване се
смятат германските пандектисти от втората половина на XIX век. За пандектната школа
логическият начин за тълкуване се ограничавал само до аргумента a pari и a contrario,
т.е. – до правилата на формалната логика. Логическият начин за тълкуване се използва
предимно в континенталната правна система, а в прецедентната почти не се прилага. Това
е така, защото за континенталните юристи правото винаги е представлявало една логически
затворена система.
2.2. Логиката в правото.

Когато се говори за логическото тълкуване и за логиката в правото, трябва да се има


предвид, че става въпрос за модална логика, която разглежда връзките между идеалните
съждения – заповеди, въпросителни, предположителни. Правните норми представляват вид
заповеди, ето защо по отношение на тях действат правилата на модалната логика.

Ролята на логиката в правото може да бъде разгледана на 2 равнища:

* Обективна логика – това е т.нар. вътрешна логика, според която правото е чисто
логическа конструкция, чието развитие се основава единствено на вътрешните му
логически свойства, а не на външни фактори от икономически, политически или социален
характер;

* Субективна логика – това е логиката на правното мислене, която се характеризира с


подчертана рационалност. Така субективната логика се превръща във фундамент на
съвременното правно мислене.

Логическият начин за тълкуване може да бъде определен както в неговия широк, така и


в тесния му смисъл. Предмет на настоящата разработка ще бъде логическото тълкуване в
неговия тесен смисъл, а именно – логическия начин за тълкуване като съвкупност от чисто
логически аргументи. По своята същност тези чисто логически аргументи представляват
правила и закономерности от различните “логики” на мислене:

* Формална логика, включваща аргументите a pari и a contrario;

* Деонтична логика – тя включва следните правила: a fortiori, деонтичната
непртиворечивост и балансираност;

* Неформална логика – това са аргументите generali sensu, ratione legis stricta, ab


auctoritate, аргументът за стабилността, reducio ab absurdum; аргументът на ползата;

* Специализирана юридическа логика, която включва аргумента “nemo dat quod non habet” и


аргумента “никой не може да черпи права от неправомерното си поведение”.
2.3. Правила на логическия начин за тълкуване.

2.3.1. Правила на формалната логика:

* Аргументът а pari е аргументът на подобието. Той е част от тълкувателната техника и
като такъв е едно приложение на аналогичното мислене в сферата на правните норми. Чрез
аналогия при този аргумент се достига до ново знание по пътя на логиката, като целта на
аналогията е да се изясни неясна правна норма. Това изясняване се осъществява
посредством ясни елементи от аналогична норма, т.е. породената празнота от неясния
елемент в правната норма бива преодолян чрез ясен елемент от аналогични норми.
Характерно за аргумента а pari е, че не е необходимо при тълкуване на неясна с
помощта на сходна и ясна правна разпоредба, тези две норми да притежават определено
системно единство – да са в един общ институт /както е при системния начин за
тълкуване/. Друга отличителна черта на тълкуването посредством аргумента а pari е
необходимостта от предварително и съдържателно обосноваване на връзката /сходство/
между двете норми /ясната и неясната/, защото именно това сходство ще е основание за
аналогичното пренесяне на качествата и белезите от ясната към неясната правна
разпоредба. Схематично тази процедура може да бъде представена по следния начин:

Но ако неясните елементи на една правна норма са съществените елементи за нея, то


аргументът а pari е неприложим.

> Пример за приложение на аргумента а pari намираме в тъкувателната практика на


Конституционния съд или по-точно в решение № 8 от 8 октомври 2002 год. по
конституцоинно дело № 7 от 2002 год. Делото е образувано на 12 април по искане на
Презитента на Република България за установяване на противиконституционност на чл. 33,
ал. 5 от Закона за подоходно облагане на физическите лица /ЗОДФЛ/. В искането се
твърди, че атакувания текст противоречи на чл. 60, ал. 1 и 2 и чл. 48, т. 3 от
Конституцията на Република България. Липсата на дефиниция на понятието “брутна площ на
съответния обект” в допълнителна разпоредба на закон, създава колизия при определяне
данъчната основа за допълнителния размер на годишния /патентен/ данък. Според съда, ако
при прилагане на закона възникне необходимост от изясняване понятието “брутна площ на
съответния обект”, това понятие може да бъде разтълкувано посредством дефиницията в §
1, т. 18 от допълнителните разпоредби на ЗОДФЛ на понятието “нетна търговска площ”.
Така по пътя на аналогията се достига до ново знание за един неясен правен израз -
”брутна площ” посредством друг - сходен и ясен израз /нетна площ/.

* Аргументът а contrario е аргументът за обратното основание. Често този аргумент бива


наричан “негативен израз на аргумента а pari”. Основополагащ за този аргумент е
принципът “qui dicit de uno, negat de altero”. Прилагането на аргумента а contrario
изисква наличието на подобие между фактите, които се регулират и фактите, спрямо които
прилагаме извода. При липса на такова подобие аргументът остава неприложим. Аргументът
а contrario най-често бива използван за определяне коренспондиращото поведение на
насрещните правни субекти. Ако това трябва да бъде изразено схематично, то би
представлявало следното:
ПРАВЕН СУБЕКТ НАСРЕЩЕН ПРАВЕН СУБЕКТ

1. Задължение за опр. поведение 1. Забрана за същото поведение

2. Разрешение за опр. поведение 2. Забрана за противоречащо на разрешеното поведение

3. Забрана за опр. поведение 3. Разрешение за същото поведение


Като извод може да се каже, че при формулиране на определен тип поведение за единия
правен субект, а contrario се извежда друг /противоположен/ тип поведение за другия
/другите/ правен субект.

Чрез аргумента а contrario може да се стигне до заключението, че забраната за


извършване на определена категория правни действия от правните субекти, води до
разрешение за извършване на правни действия, които са извън забранените такива.
2.3.2. Правила на деонтичната логика:

Деонтичната логика установява правилата, по които поведението на правните субекти


бива квалифицирано като задължително, разрешено и забранено. Тези правила имат характер
на деонтични аргументи.

* Аргументът fortiori –този аргумент представлява извеждане на възможност или на


забрана за определен тип поведение въз основа на друго поведение, което вече е
предписано от законодателя като възможно или забранено. Аргументът fortiori има 2
форми:

* A mariori ad minus, т.е. който може по-голямото, може и по-малкото;

* A minori ad maius, т.е. който не може по-малкото, не може и по-голямото.

Друго характерно за аргумента fortiori е съгласуваността между поведенията на един и


същи правен субект, като разликата между тях /между поведенията/ е в обхвата на
разрешеното, съответно – забраненото.

> Пример за приложение на аргумента а fortiori намираме в тъкувателната практика на


Конституционния съд или по-точно в решение № 12 от 21 ноември 2002 год. по
конституцоинно дело № 16 от 2002 год. Конституционният сът е сезиран с искане на 57
народни представители от XXXIX Народно събрание за установяване на
противоконституционност на 8 решения на Народното събрание, приети в заседанието на 14
март 2002 год., с които се освобождават като членове на парламентарни комисии в XXXIX
Народно събрание. Искателите по делото поддържат, че решенията противоречат на
разпоредбите на чл. 67, ал. 1 и 2 и чл. 84 от Конституцията на Република България.
Твърдението на искателите, че конституционният принцип за т.нар. “свободен мандат” на
всеки народен представител, възведен в чл. 67, ал. 1 от Конституцията, обуславя и
възможността му за задължително членство в постоянна или временна комисия, е
конституционно необосновано. Това е така, защото участието на народен представител в
Народнот събрание не може да се идентифицира с участието му в постоянна или временна
комисия. Освободените от членство в постоянните комисии народни представители в никакъв
случай не са лишени от правото и фактическата възможност да упражняват в пълен обем
депутатските си правомощия. Или казано a fortiori а mariori ad minus – който притежава
пълния обем депутатски правомощия, притежава и право /но не и задължение – само
възможност/ за участие в една или две парламентарни комисии.

* Аргументът на непротиворечивостта и балансираността. Деонтичната непротиворечивост се


изразява в предписването на непротиворечиво поведение на един и същи правен субект,
т.е. когато на един правен субект му е разрешено, респ. забранено, определено
поведение, да не му бъде забранено, респ. разрешено, извършването на същото поведение.
В основата на деонтичната балансираност стои схващането, че на всяко предписание,
предоставящо права, коренспондира друга правна разпоредба, предписваща съответно
задължение. Ако на породилите се права не се пораждат коренспонтиращите им задължения,
се появява дисбаланс.
2.3.3. Правила на неформалната логика. Житейска логика.

Нашето всекидневно мислене се основава на естествената /житейска/ логика и на


нейните правила. Житейската логика има осбена важност не само за обикновените хора, но
тя е от голямо значение и за съдебния процес. Това е така, защото съдията, който трябва
да открие юридически последици на една житейска история, е длъжен да се съобразява с
правилата, по които се е развивала тази история. От друга страна важното значение на
житейската логика бива подчертано и от факта, че съдията е задължен да следва
житейската логика на нормите, което намира израз в юридически понятия като
"добросъвестност”, “здрав разум” и др. или казано с други думи – съдебното решение
трябва да бъде съобразено с изискванията на житейската логика. Тълкуването посредством
правилата на житейската логика бива осъществявано под формата на т.нар. “неформални”
аргументи, чиято употреба е по-честа от тази на формалните аргументи.

* Аргументът a generali sensu – този аргумент се изразява в правилото, че тълкувателят


трябва да приеме за по-голяма част от термините вложения в тях по-широк смисъл, т.е. да
бъдат разбирани в техния общоприет смисъл. A generali sensu намира израз в множество
максими, като например – “да се тълкува в полза на общото правило”, “да не се различава
там, където законът не различава”, “да се тълкуват широко примерните разпоредби и
нормите, изразяващи принципи”. Преди да бъд приложен този принцип на неформалния начин
за тълкуване трябва мотивирано да бъдат посочени свойствата на закона от
интерпретатора. Често обаче той бива затруднен от факта, че много рядко в закона се
съдържат индикации относно характера му на общо правило за поведение или изключение,
или относно примерния или изчерпателния му характер.

* Аргументът ratione legis stricta – чрез този способ се осъществява стеснително


тълкуване на определена норма от закона с мотива, че термините, които тя влючва, имат
точно определено /тясно/ значение. Затова можем да направим извода, че аргументът
ratione legis stricta е противоположен на аргумента generali sensu. Практическата
реализация на този аргумент се осъществява чрез следните юридически правила за
тълкуване: “изкючителната норма се тълкува стеснително”. На стеснително тълкуване
подлежат НЗ, който установява престъпления; Фискалнитят закон, който установява глоба,
изчерпателно изброяване, точна дефиниция и т.н.

> Пример за приложение на аргумента ratione legis stricta намираме в тъкувателната


практика на Конституционния съд или по-точно в решение № 6 от 1 октември 2002 год. по
конституцоинно дело № 9 от 2002 год. Конституционният съд е сезиран по искане на
главния прокурор на Република България за установяване на противоконституционност на
разпоредбата на чл. 57а, т. 2 от Закона за физическото възпитание и спорта. Тук на
тясно тълкуване подлежи чл 4, ал. 1 и чл. 60, ал. 1 от Конституцията, защото чл. 57а,
т. 2 от ЗФВС влиза в противоречие спрямо тях. Атакуваната разпоредба противоречи на чл.
4, ал. 1 от Конституцията, защото тя не предвижда възможност държавата да задължава ФЛ
и ЮЛ да заплащат на различни ведомства и органи за управление отичления от приходите от
упражняваната от тях правомерна дейност. Единствените възможности за налагане на
финансови задължения са посочени в чл. 60, ал. 1 от Конституцията и допълването им не
може да се прави със закон. С атакуваната точка втора от тази разпоредба е вменено в
задължение на спортните организации да участват в набирането на постъпления по бюджета
на ММС чрез отчисления в размер на 3% от приходите си, реализирани при трансфер на
спортисти. В разпоредбата на чл. 60, ал. 1 от Конституцията изчерпателно са посочени
финансовите задължения към държавата – данъци и такси. Това излкючва възможността за
разширяване на техния кръг. Между тях не фигурира задължението, макар и установено със
закон, за правене на отчисления от приходи от сделки по трансфер на спортисти. Казано
ratione legis stricta това означава, че установените от Конституцията финансови
задължения влючват само данъци и такси, но не и отчисления от приходи, реализиране от
трансфер, т.е. понятита “данъци” и “такси” се тълкуват в техния точен смисъл. Тясното
тъкуване на тези понятия и изчерпателното им изброяване в Конституцията не допускат
приравняване на понятието “отчисление” спрямо тях.

* Аргументът ab auctoritate – този аргумент представлява позоваване на мнението или


действията на определена авторитетна личност с цел да се защити дадена теза.
Авторитетът на цитираната личност служи като средство за убеждение. Ето защо можем да
кажем, че ab auctoritate е аргумент с неюридически характер. Особено важно за този
аргумент е, че той се прилага в случаите, актовете, на които се позовават, нямат
юридическа задължителност. Тяхната убеждаваща сила се дължи предимно на формалното
задължение за тяхното прилагане, а не на авторитетното мнение на изтъкната личност.

Доктрината и съдебната практика са двата най-често използвани “авторитета”, на които се


позовават съдебните решения. Ако доктрината съдържа в себе си конкретни становища на
определени автори, то съдебната практика се характеризира с изключителна колективност и
анонимност. Влиянието на съдебната практика върху последващото тълкуване се осъществява
по 2 начина:

* На висшестоящите съдилища, чийто авторитет се поражда от правото им да контролират


нисшестоящите съдилища;

* На същия съд или на други равноправни съдилища чрез аргумента stare decisis.

Специален случай на прилагане на аргумента ab auctoritate е позоваването на
задължително тълкуване на международнодоговорните норми от оправомощени за това
международни институти и правоприлагащи органи. Отвореният характер на вътрешното
българско право придава особена актуалност на този аргумент, но международните
институции притежават авторитет до границите на тълкуването от страна на българските
съдилища.

* Аргументът stare decisis намира израз в принципа за стабилност и устойчивост на


съдебните решения в рамките на юристдикционната система. Тази стабилност трябва да се
основава на еднаквостта при функционирането на съдебната система като цяло, т.е. при
поставен един и същи въпрос пред отделните части на съдебната система, те трябва да
дадат еднакъв отговор. От друга страна отделните решения на един съд също трябва да
притежават устойчивост, т.е. дори и едно решение да е по-справедливо, то би било
пренебрегнато, ако води до промяна в поредица предшестващи го решения. Тук може да се
направи извода, че позоваването на прдшестващи решения е най-ясната проява на аргумента
stare decisis. За да бъде променена съдебната пактика е необходимо силна мотивираност
на самата промяна и нормативно естество на тази промяна.

> Пример за приложение на аргумента stare decisis намираме в тъкувателната практика на


Конституционния съд или по-точно в решение № 11 от 14 ноември 2002 год. по
конституцоинно дело № 18 от 2002 год. Конституционният съд е сезиран по искане на
Пленума на ВКС за тълкуване на чл. 106, ал. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията на
Република България, както и за установяване на противоконституционност на § 49, т. 2 от
Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт. Но това, което ще бъде
разгледано като илюстрация за приложението на аргумента stare decisis, ще засяга
тълкуването на чл. 117, ал. 2 от Конституцията по отношение трето тълкувателно питане
относно независимостта на съдебната власт. Третото тълкувателно питане е дали понятието
“независима”, употребено за съдебната власт по чл. 117 от Конституцията, включва в себе
си и независимост в стопанисването на предоставеното й имущество. Отделните текстове на
тази разпоредба предписват независимост на съдебната система в различни аспекти: ал. 2
конституира независимостта, както на участващи в правораздаването лица, така и
независимостта на цялата система, в която са тези лица, т.е. на съдебната власт; ал. 3
гарантира финансовата самостоятелност на тази власт като основа за нейната
независимост, изразяваща се в отделяне бюджета на съдебната власт от бюджетните
компетентности на МС, т.е. по този начин се почертава материалната независимост на
съдебната власт. Според съда материалната независимост включва и независимост при
стопанисване на държавното имущество, предоставено на съдебната власт. Но тук като
аргумент в подкрепа на това становище съдът използва и тълкувателно решение № 14 от
1995 год. по к.д. № 23 от 1995 год., според което МС не може да се разпорежда с
държавни имоти, в които се помещават звента на съдебната власт, като издава едностранни
актове по целесъобразност освен с тяхно изрично съгласие. По този начин, основавайки се
на вече взето решение по този въпрос, съдът приема решение непротиворечащо на вече
взетото и така придава стабилност и устойчивост на съдебната власт в рамките на
юристдикционната система.

* Аргументът redutio ad absurdum – чраз този аргумент се разрушава противната теза,


доказвайки нейната абсурдност /неистиност/. При него намира приложение правилото
tertium non datur, основано на двуполюсния характер на правния спор. Но доказвайки
неистиността на противоположната теза, аргументът redutio ad absurdum не води до
доказване истиността на защитаваната теза. Въпреки това този аргумент е доста “ефектен”
и създава впечатление за истиност и правота на защитаваната теза. При логическото
тълкуване аргументът redutio ad absurdum служи за отхърляне на дадено тълкуване като
“абсурдно”, т.е. тълкуване, което противоречи на схващането за рационалния законодател.

* Аргументът effet utile е аргументът на ползата. В позитивната си форма той се състои


в доказването на евентуалните благоприятни последици от тълкуването, а в негативната си
форма – в обосноваване на неблагоприятните последици от противното тълкуване. Втората
форама /негативната/ наподобява доста аргумента ad absurdum, но при аргумента на
ползата в негативната му форма значение имат последиците от действието на самата правна
норма. Ползите от това тълкуване са ценностно обусловени, макар че в правната ни
система е разпространено схващането, че мисленето на съдията трябва да бъде ценностно
неутрално. Ето защо аргументът effet utile не намира ясен израз в тълкувателните доводи
на съдиите, въпреки че той има голямо значение в съдебната тълкувателна практика и бива
често прилаган, макар и не явно.
2.3.4. Правила на специализираната юридическа логика.

Правиалата на тази логика са създадени от юридическата доктрина и съдебна практика.


Тези правила са основани на формалнологическите правила, в тяхната доразвита или
преформулирана форма, и на сентенции, въплътили в себе си многовековния юридически опит
и практика.

* Аргументът “nemo dat quod non habet” – този аргумент се е превърнал в юридическа


максима, който може да определен като един от аргументите на формалната логика. Ако
една предпоставка е отрицателно съждение, то и заключението трябва да е отрицателно,
т.е. ако А не е собственик на една вещ и я предаде на Б, то и Б не е собственик на тази
вещ;

* Аргументът “никой не мойе да черпи права от неправомерното си поведение” – това е


един от основните принципи в правото, който има чисто юридически характер и изгражда
вътрешната логика на правната норма. Този принцип притежава голяма сила на убеждение и
поради това може успешно да се противопостави на други принципи и аргументи.
Приложението на този аргумент е често срещано в тълкувателната практика на съдилищата,
особено когато се тълкуват правни норми, които са свързани с неправомерно поведение.
И З П О Л З В А Н А Л И Т Е Р А Т У Р А

* “Теория на тълкуването” – доц. Росен Ташев;

* Лекции – доц. Росен Ташев;

* Лекции – гл.ас. Георги Денков;

* Решения от тълкувателната практика

на Конституционния съд от 2002 год.


Scire leges non est verba earum tenere, sed vim ac potestatem!




Каталог: files -> files
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Дебелината на армираната изравнителна циментова замазка /позиция 3/ е 4 см
files -> „Европейско законодателство и практики в помощ на добри управленски решения, която се състоя на 24 септември 2009 г в София
files -> В сила oт 16. 03. 2011 Разяснение на нап здравни Вноски при Неплатен Отпуск ззо
files -> В сила oт 23. 05. 2008 Указание нои прилагане на ксо и нпос ксо
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България
files -> Георги Димитров – Kreston BulMar
files -> В сила oт 13. 05. 2005 Писмо мтсп обезщетение Неизползван Отпуск кт


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница