Становище



страница1/3
Дата22.08.2017
Размер381.64 Kb.
#28553
  1   2   3

СТАНОВИЩЕ


на Фондация Български адвокати за правата на човека

по конституционно дело № 2/2001

СЪДЪРЖАНИЕ


  1. Доколко е допустимо и съответствува ли на Конституцията приемането на тълкувателен закон с обратна сила от Народното събрание .…………….….



1


  1. Доколко е допустимо и съответствува ли на Конституцията тълкуване на закон от Народното събрание що се отнася до начина на прилагането му от съдилищата………………….……………………………………………………




2


  1. Доколко действително Законът за тълкуване на чл. 47 ЗЧРБ е тълкувателен и допустимо ли е от Конституцията даденото с него тълкуване ..………….



5


  1. Доколко е допустим от Конституцията ефектът от придадения със Закона за тълкуването на чл. 47 ЗЧРБ нов смисъл на нормата ……………………..



10


  1. Доколко ограничението на правото на защита и съдебен контрол върху актове на изпълнителната власт е допустимо от Конституцията …………….

14

Конституционният съд е допуснал за разглеждане по същество искането на група (56) народни представители от XXXVII Народно Събрание, както и искането на съдебен състав от III отделение на Върховния административен съд за обявяване противоконституционност на Закона за тълкуване на чл.47 от Закона за чужденците в република България (обн. ДВ. Бр. 108/2000г.), който гласи:

Член единствен. Не подлежат на обжалване, не съдържат фактическо основание и подлежат на незабавно изпълнение заповедите, издадени на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1, на основание чл. 42 или на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България, с които се налагат принудителни административни мерки, непосредствено свързани със сигурността на страната. Преценката на съда дали даден административен акт е непосредствено свързан със сигурността на страната, се изчерпва само с посоченото в заповедта правно основание за нейното издаване. Това означава, че съдът не може да разглежда жалби срещу такива заповеди и същите се оставят без разглеждане на основание чл. 20, ал. 1, т. 5 от Закона за Върховния административен съд или на основание чл. 34, т. 1 и 4 от Закона за административното производство. Съдът не може да събира доказателства за фактите и обстоятелствата, мотивирали органа, издал заповедта. В случаите, когато е допуснато разглеждане, съдът е длъжен да прекрати производството. Съдебен акт по същество, постановен по жалба срещу заповед, издадена на основание чл. 40, ал. 1, т. 2 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 1, на основание чл. 42 или на основание чл. 10, ал. 1, т. 1 от Закона за чужденците в Република България, е нищожен и не поражда правни последици.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНА РАЗПОРЕДБА

Параграф единствен. Този закон за тълкуване има действие от влизане в сила на Закона за чужденците в Република България.

I. Доколко е допустимо и съответствува ли на Конституцията приемането на тълкувателен закон с обратна сила от Народното събрание


  1. Всяка законодателна власт има основна функция да приема, изменя, допълва и отменя закони. Тя включва и възможността за автентично тълкуване на съдържанието на волята на законодателя от самия него. Конституционният съд вече е намирал някои обсъждани норми за “тълкувателни”, без да те да са били изрично наречени така от самия законодател.

Тъй като с тълкувателните актове се уточнява първоначалната воля на законодателя, в теорията се приема, че всеки тълкувателен закон е с обратно действие – той действува от момента на приемането на тълкуваната норма.




  1. Това не означава, че с обратната сила на тълкувателен закон могат да бъдат отнети, или отрицателно засегнати вече дадени права, да се санкционира ex post facto поведение, или да се елиминират последствията от постановените по силата на първоначално приетата норма и влезли в сила решения на съдилищата. Такава възможност би означавала липса на законност и би обезсмислила самото съществуване на съдебната власт.

Обратно, конституционната теория и нейните принципи допускат тълкувателни актове с обратна сила само доколкото те анализират съдържание на съществуваща норма без да разширяват нейното действие в ущърб на правата и без да засягат постановени в съответствие със закона актове. Това е така, защото основните начала на конституционализма – разделение на властите, охрана и гаранции за основните права, върховенството на закона и правният стабилитет, са по-висши принцип на конституционализма от онзи, който допуска авторитетното ретроактивно тълкуване на нормативен акт.




  1. В конституционната теория и практика се приема, че конституционосъобразни закони с обратно действие могат да бъдат приемани само доколкото подобряват, а не влошават правното положение на лицата, чиито индивидуални права се засягат – като амнистията, декриминализирането на деяния и пр. В Конституцията на Република България е предвидена забрана за обратно действие само на наказателните закони, където този принцип е проведен до край. Това не означава, че ретроактивното засягане на правата на гражданите е възможно, а е индикация, че законодателят не е счел за необходимо да изрази изрично този принцип на конституционализма, тъй като той е основен и се подразбира във всяка правова държава. Забрана за обратно действие на норми, с които се засяга негативно правния статут на личността или се създава или утежнява нейната отговорност, е изрично предвидена в наскоро приетите конституции на новосформираните средноазиатски държави. В член 149 от Конституцията на Азербайджан се казва: "Нормативните актове, подобряващи правния статут на физическото и юридическото лице, отменящи или смекчаващи правната му отговорност, могат да имат обратна сила. .. Другите нормативни актове нямат обратна сила". Същия принцип се съдържа и в конституциите на Казахстан /чл. 77, ал. 5/ и Грузия /чл. 42, ал. 5/.




  1. От друга страна, от мотивите към закона става ясно, че волята на законодателя е била не само да уточни съдържанието на приетата норма на чл. 47, но и да даде указания на съдилищата в страната относно еднаквото й тълкуване и прилагане – правомощие, което Конституцията предоставя единствено на съда.


II. Доколко е допустимо и съответствува ли на Конституцията тълкуване на закон от Народното събрание, що се отнася до начина на прилагането му от съдилищата


  1. Авторитетното тълкуване на собствената воля на законодателя за съдържанието на нормата следва да се разграничава от тълкуването относно точното и еднакво прилагане на закона, което конституцията предоставя единствено на съдилищата. В решение № 27/98 по к.д. 20/98, Конституционният съд е изразил мнението, че: “както Върховният касационен съд, така и Върховният административен съд осъществяват своите правомощия по чл. 124 и чл. 125 от Конституцията преди всичко чрез своята тълкувателна дейност.”


Чл. 124. Върховният касационен съд осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища.

Чл. 125. (1) Върховният административен съд осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване.
По изложените съображения, считаме, че Народното събрание може да приема ретроактивни закони с тълкувателен характер, доколкото с тях се изяснява по-рано изразената воля на законодателя и не се ограничават допълнително ex post facto права на индивиди. Що се отнася до тълкуването на закона относно точното му и еднакво прилагане от съдилищата, тази функция е възложена от конституцията на съдебната, а не на законодателната власт.


  1. Мотивите към Закона за тълкуването на чл. 47 ЗЧРБ изрично сочат, че Народното събрание счита за необходимо да тълкува закона вместо съдилищата – именно що се отнася до неговото точно и еднакво прилагане от тях. Мотивите на вносителите анализират правораздавателната дейност, а самото съдържание на закона съставлява преки указания към съдилищата относно начина на прилагането на закон. В допълнение към изземването на тези конституционно регламентирани функции, Законът за тълкуването на чл. 47 ЗЧРБ пряко се разпорежда с постановени от съдилищата актове, изрично отнема правомощията на съда да се произнасят по допустимостта на висящи и бъдещи спорове, и пряко разпорежда прекратяването на приети за разглеждане от съда спорове.




  1. Нито гаранциите за правата, нито балансът на властите биха могли да съществуват, ако парламентът има възможност да се намесва директно в работата на съдебната власт като отменя постановени съдебни актове. От една страна това обезсмисля съществуването на самата съдебна власт като отнема същностен елемент от нея – да обвързва страните по спора с последиците от едно окончателно решение и да задължава останалите лица да се съобразяват с това решение. От друга, ако подобно вмешателство се допусне, то би се отразило на правата, които страните, обвързани със съответното решение, придобиват, а и по принцип би накърнило в най-голяма степен доверието на гражданите в справедливостта и съществуването на правния ред.




  1. В настоящия случай нарушението на принципа за разделение на властите, а от там и противоречието с Конституцията и нейните основни принципи, на първо място се изразява в лишаването на съдебните решения от окончателността, която те са имали след влизането им в сила. Въвежда се прецедент, по силата на който един влязъл в сила и произвел правни последици съдебен акт може да бъде коригиран от акт на законодателната власт и по нейно усмотрение. Това противоречи на принципа за разделение на властите и не е познато в световния конституционализъм.




  1. Законодателната власт има правомощието да предписва правила за поведение, които следва да бъдат спазвани от всеки гражданин, но правомощието за тълкуването и прилагането на тези правила във всеки конкретен случай е част от правораздавателната дейност. С ТЗ една цяла група съдебни актове, вече породили права и задължения за страните по тях, се обявяват за нищожни. Същевременно със закона се дават преки указания на съдилищата как да разглеждат дела, т.е. се отнема същностния елемент на правораздаването, а именно правото на съда да преценява фактите и правото по свое собствено независимо усмотрение.

Недопустимостта на подобно вмешателство е изтъквано още в началото на развитието на научната политическа и конституционна мисъл. Александър Хамилтън посочва, че “нито британската, нито конституциите на отделните щати дават възможност едно съдебно решение да бъде преразгледано или пререшено с акт на законодателната власт.” Големият американски конституционалист Томас Куули е поставил изключително точно този проблем през 1868 г.:


Ако законодателят не може да упражнява какъвто и да е индиректен контрол по отношение на съдилищата, като изисква от тях да тълкуват и прилагат правото в зависимост от собственото му гледище, то е очевидно, че не може и да прави това директно, като отхвърля техните решения, принуждавайки ги да започват нови процеси, заповядвайки да оправдават нарушители на закона или нареждайки им какви конкретни стъпки следва да предприемат в процеса на едно съдебно разглеждане”.


  1. Взаимоотношенията между законодателната и съдебната власт в конституционната история на САЩ, според нас, до голяма степен показват значението на принципа и неговото развитие през последните 200 години. Основополагащо за изясняване и прилагане на принципа за разделение на властите е решението от 1803г. по делото Марбъри с/у Мадисън ( Marbury v. Madison) на Върховния съд на САЩ, по което е постановено, че всеки съд има правото и задължението да обезсилва и анулира законодателство, което е несъвместимо с даденото от Върховния съд тълкуване на Конституцията. В решението се казва, че “със сигурност e в компетентността и в задълженията на съдебната власт да каже какво съдържа правото (to say what the law is)”.

По-нататък в същото решение се казва, че тези, които прилагат едно правило спрямо конкретните казуси, трябва по необходимост да тълкуват и поясняват това правило. По делото Купър с/у Аарон (Cooper v. Aaron) от 1958 г. е казва, че съдебната власт е върховна що се отнася до тълкуването на съдържанието на Конституцията и законите... “Всяко друго заключение би било в противоречие с основната концепция за разделението на властите и баланса, който произтича от схемата на този принцип”. (United States v. Nixon – 1974 г.). Що се отнася до законодателство, с което се засягат постановени съдебни актове, в делото Chicago & Southern Air Lines, Inc. v. Waterman S. S. Corp. от 1948 г. се казва, че “решения, които са взети в рамките на правомощията, които конституцията, дава на съдилищата, не могат законно да се преразглеждат, отменят или да се отрича правното им значение от страна на която и да е от другите власти в държавата”, както и че “ … нито едно решение на съд в САЩ не може, при каквито и да е обстоятелства, да подлежи на преглед, и дори на отмяна, от страна на законодателната власт, в чиито ръце както по всичко личи не е дадена правораздавателна власт от какъвто и да е вид”. /Нayburn's Case, 1792г./ и че “ … актовете на Конгреса не могат да имат за резултат анулирането на едно съдебно решение, което вече е постановено, или правата, определени с него ... Това е принципна позиция, която не може да бъде отречена - особено когато иде реч за решение, свързано с личните права на страните по делото. Когато решението вече е взето, правото става абсолютно /Pennsylvania v. Wheeling & Belmont Bridge Co., 1856г./




  1. Принципът, че ретроактивното законодателство е изключение от общото правило, че законите нямат обратно действие, има своята по-дълбока аргументация в принципа на законността и справедливостта, които повеляват да остане в сила всичко извършено в правно отношение под действието на стария закон. “Който нарушава принципа, че законите нямат обратно действие, нарушава в действителност чувството за правна сигурност у народа” (Цеко Торбов; “Обща теория на правото и държавата”, София, 1992г., стр.389).

Защитата на прерогативите на съдебната власт и нейната независимост от законодателната срещу ретроактивното действие на законите се проявява ясно и в решението на ВС на САЩ по делото Плот /Plaut v. Spendthrift farm inc.1995 г./ В него се разглежда опит на Конгреса да обяви за нищожни окончателни, влезли в сила съдебни решения и да нареди на съдилищата да възобновят гледането на приключили с окончателни решения дела чрез ретроактивно законодателство. ВС на САЩ обявява този закон за противоконституционен, тъй като нарушава принципите на разделение на властите. “Едно окончателно решение на съдебната власт трябва и на практика да е такова и всеки опит на законодателя да промени това състояние представлява намеса във властта, която е дадена изрично на съдебните органи”.




  1. По тези съображения считаме, че Законът за тълкуване на чл. 47 ЗЧРБ противоречи на принципа за разделението на властите, който е основно начало на българската държава, отразен в чл. 8 от Конституцията..


III. Доколко Законът за тълкуване на чл. 47 ЗЧРБ е действително тълкувателен и допустимо ли е от Конституцията даденото с него тълкуване


  1. В исканията за обявяване на противоконституционност на обсъждания закон се съдържат твърдения за това, че чрез тълкувателен закон се придава обратно действие на нови материалноправни и процесуални норми в ущърб на основни права.




  1. Част от обсъждания закон тълкува разпоредбата на чл. 47 ЗЧРБ в допустимите от принципите на конституцията и законността рамки. Тълкувателният закон ограничава изрично приложното поле на чл. 47 до “заповедите издадени на основание чл. 40 ал. 1 т. 2 във връзка с чл. 10 ал. 1 т. 1 и чл. 42, или на основание чл. 10 ал. 1 т. 1 от ЗЧРБ”, в които именно се сочат материалноправни основания, свързани с националната сигурност. По този начин се изключва прилагането на чл. 47 във връзка с останалите мерки, предвидени в Глава пета на ЗЧРБ.




  1. Единственото логично и конституционосъобразно тълкуване на приложното поле на чл. 47 от ЗЧРБ е ограничителното – редуциращо предвидения в текста на чл. 47 ред само до случаите, непосредствено свързани със сигурността на страната. Впрочем, в повечето случаи съдилищата са прилагали чл. 47 именно така и преди приемането на Закона за тълкуването му.

Доколкото с посочената част на закона се тълкува ограничително, полето на чл. 47 ЗЧРБ, не са посяга ex post facto на съществуващи права, а напротив – изрично се уточнява волята на законодателя да предотврати разширителното му прилагане във вреда на правата и интересите на засегнати лица.




  1. С искането за обявяване на противоконституционност на Тълкувателния закон се оспорва и възможността решенията на администрацията – за отказ от издаване на виза по чл. 10 ал. 1 т. 1, да бъдат включени в приложното поле на чл. 47, който се отнасял само до “заповеди по този раздел”. Твърди се, че тълкувателния закон разширява приложното поле на чл. 47. Имиграционната политика на всяка страна е вътрешнополитически въпрос и решенията за даване или отказване на достъп до територията й не подлежат на обжалване пред съд или по друг ред в много демократични държави. Същевременно, поради това, че засегнатите лица не се намират на територията на държавата, отказът на достъп не може сам по себе си да засегне каквито и да било права. Със самото недопускане тази държава е отказала да приеме лица под своята юрисдикция и да им предостави и гарантира каквито и да било права. По същата причина такива откази не подлежат на контрол по реда на ЗАП по принцип, тъй като с тях не могат да се засегнат предоставени индивидуални права. Ето защо, считаме, че включването на решенията за отказ на виза на основание чл. 10 ал. 1 т. 1 в приложното поле на чл. 47 от ЗЧРБ, макар несполучливо от гледна точка на систематичен подход на законодателя, не може да бъде предмет на спор относно конституционосъобразност.




  1. Внимателният прочит на Закона за тълкуването в останалата му част и на мотивите към него показва, че с тях не се стеснява, а мълчаливо се разширява приложното поле на чл. 47 ЗЧРБ - що се отнася до тълкуването на понятието “непосредствено свързани със сигурността на страната” и ограничението на възможностите за каквато и да било защита на засегнатите лица. Придаденото чрез тълкуване ново съдържание на чл. 47 от ЗЧРБ повдига нови – различни от разгледаните с Решение по к.д. 15/2000 въпроси относно съобразността на тълкувания текст с разпоредбата на чл. 27 (1) на конституцията - “Чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава против тяхната воля, освен при условията и по реда, определени със закон.




  1. Докато първоначалният текст на чл. 47 допуска налагането на принудителни “административни мерки, непосредствено свързани със сигурността на страната”, текстът на Закона за тълкуването включва много повече хипотези, при които е допустимо отнемането на правото на пребиваване и експулсирането на чужденци.

От мотивите към Закона за тълкуване става ясно, че волята на законодателя е именно такава. Макар първоначалният текст на закона да отделя понятията “сигурност на страната” и “интереси на държавата”, според вносителите “и когато са поставени в опасност интересите на българската държава, това също засяга интересите на сигурността на страната”. Законодателят променя и своите собствени възгледи за понятието “сигурност на страната”, като включва в тях не само онова, което първоначалният закон нарича “национална сигурност” или “сигурност на страната”, но и изключително широкото понятие “интереси на българската държава”.


Така, от приложимост на ограничителните мерки по чл. 47 ЗЧРБ само в случаите, непосредствено свързани със сигурността на страната, където спешната процедура и предварителната изпълнимост биха могли да са оправдани, с тълкуването се променя съществено смисълът на закона, който вече включва мерки срещу всяко лице, което е “поставило в опасност интересите на българската държава” или неговото присъствие в страната създава сериозна заплаха заобществения ред”- /Чл. 42 пр. последно/.


  1. Случаи, в които засегнатото лице е “поставило в опасност интересите на българската държава”, или неговото присъствие в страната създава сериозна заплаха заобществения ред” биха могли да са не само онези, посочени в чл. 10 ал. 1 т. 1, но и всички останали, случаи посочени в чл. 10 ал. 1 от ЗЧРБ:




  • с действията си е злепоставил българската държава или е уронил престижа и достойнството на българския народ;

  • има данни, че е член на престъпна група или организация или че извършва терористична дейност, контрабанда и незаконни сделки с оръжие, взривни вещества, боеприпаси, стратегически суровини, стоки и технологии с възможна двойна употреба, както и незаконен трафик на упойващи и психотропни вещества и прекурсори и на суровини за тяхното производство;

  • има данни, че извършва търговия с хора и незаконно въвеждане в страната и извеждане на лица в други държави;

  • може да се предполага, че ще разпространи тежка заразна болест, страда от заболяване, което според критериите на Министерството на здравеопазването или на Световната здравна организация представлява заплаха за общественото здраве, или не притежава сертификат за ваксинация, или идва от район с усложнена епидемична и епизоотична обстановка;

  • няма осигурена издръжка и необходимите задължителни застраховки през време на пребиваването си в страната и средства, осигуряващи възможност за обратното му завръщане; и т.н.

Някои от тези изброени хипотези, като например острозаразно заболяване, което би могло да причини епидемия, може да засегне обществените интереси и ред, но едва ли би могло да се свърже с националната сигурност в обичайния смисъл на това понятие.




  1. С така очертаното от законодателя разширено понятие за “сигурност на страната” тълкуваният чл. 47 е практически приложим по отношение на всякакви действия и поведение на чужденец, които органите на изпълнителната власт преценят за свързани със сигурността, обществения ред и интересите на държавата. Това прави възможно налагането на мерки по реда на чл. 47 да се извършва в неясен, неопределим и изключително широк кръг от условия.




  1. Докато сочените в чл. 10 ал. 1 т. 1 случаи могат да бъдат приемливи основания за отказ на виза /каквото е предназначението на текста/, широката формулировка на същите материалноправни основания е неподходяща за отнемане на вече предоставени и гарантирани от законите и конституцията права. Подобно тълкуване не съответствува на изискванията на Конституцията за яснота на условията за отнемането на правото на законно пребиваване и експулсиране. Едва ли може да се приеме, че първоначалната воля на законодателя е била да формулира текста на чл. 47 така:

Не подлежат на обжалване, не съдържат фактическо основание и подлежат на незабавно изпълнение заповедите на министъра на вътрешните работи и упълномощените от него лица за отнемане на правото на законно пребиваване на чужденци, които застрашават интересите на българската държава и за експулсирането на чужденци, които създават сериозна заплаха за обществения ред.”




  1. Такава воля обезсмисля създаването и действието на останалата част от Закона за чужденците в Република България и по същество пряко противоречи на чл. 27. (1) от Конституцията:

Чужденците, които пребивават в страната на законно основание, не могат да бъдат изгонвани от нея или предавани на друга държава против тяхната воля, освен при условията и по реда, определени със закон.”




  1. Същевременно, Законът за тълкуването на чл. 47 ЗЧРБ разширява и променя първоначалния смисъл на тълкувания закон и що се отнася до изискването на конституцията за “реда, определен(и) със закон”.

Изискваната от първоначалния текст на чл. 47 ЗЧРБ “непосредствена връзка със сигурността на страната” предполага обективирани действия, които налагат незабавна реакция в интерес на охраната на сигурността. В Закона за тълкуването на този текст се посочват всички изброени в чл. 10 ал. 1 т. 1 случаи, т.е. и лица, за които “има данни, че действува[т] против сигурността на страната”.


По този начин Законът за тълкуване на чл. 47 включва изрично възможността за налагане на мерки, въз основа на данни, чиято “непосредствена връзка със сигурността на страната” не би могла да е проверена по реда на Закона за административното производство, тъй като законите предвиждат друг ред за събирането на данни от такъв характер.
По този начин се изключва действието на ЗАП не само що се отнася до мотивирането на заповедите и тяхната обжалваемост – каквато е първоначалната изразена воля, но и по отношение на общия ред на Закона за административното производство - що се отнася до реда на самото издаване на административния акт.
Впрочем, от съдържанието на мотивите към законопроекта остава впечатлението, че именно такова е намерението на тълкувателя - законодател. Чл. 46 гласи, че “за издаването на заповедите по този раздел и за тяхната обжалване се прилагат разпоредбите на ЗАП. Чл. 47 ал. 1 от същия закон съдържа изключение от това правило…” Първоначалният смисъл на 46 и чл. 47 взети заедно не би трябвало да изключва необходимостта от спазването на останалите разпоредби на ЗАП за издаване на административните актове като известяване на засегнатото лице относно започнатите процедури, предоставяне на възможност за становище и възражения на това лице по събраните данни, които дават основание за предприемане на мерки и т.н.


  1. Дори и да е погрешно впечатлението, че тълкувателят изрично отменя изцяло действието на ЗАП, липсата на какъвто и да е контрол за законосъобразността на актовете, както и тяхната незабавна изпълнимост отменят мълчаливо предвидения в закона ред за издаване и изпълнение на мерки за експулсиране е отнемане на правото на пребиваване на чужденци в страната.

Взети в своята цялост, разпоредбите на Закона за тълкувания чл. 47 предоставят неограничена възможност за произволно и безконтролно разпореждане с правата на тази категория лица всякога, когато поради нежелание за спазване на закона, поради непознаването му, или поради престараване, представителите на изпълнителната власт съзрат в присъствието им заплаха за националната сигурност, или се позоват на нея, макар и без основание.




  1. При липсата на друг контролен механизъм, наложената с обсъждания закон абсолютна забрана за съдилищата да приемат за разглеждане жалби срещу визираните актове означава и пълна липса на какъвто и да било контрол от орган, независим от издаващия. Пълната липса на процедурни гаранции мълчаливо освобождава и самия издаващ орган от задълженията да спазва общите разпоредби на ЗАП, както и самия ЗЧРБ във връзка с материалноправните основания и/или процедурните правила. Считаме, че по този начин се заличава и смисъла на изисквания от чл. 27 ал. 1/ от Конституцията “ред, определен със закон”.

Откритата възможност за твърде широко и безконтролно тълкуване и прилагане на чл. 47 вр. с чл. 40 и 42 от ЗЧРБ на практика освобождава органите на изпълнителната власт от задължението да спазват изискванията на самия Закон за чужденците и отменя действието на Закона за административното производство. Противно на Конституцията, практически се въвежда възможността ЧУЖДЕНЦИТЕ, КОИТО ПРЕБИВАВАТ В СТРАНАТА НА ЗАКОННО ОСНОВАНИЕ да МОГАТ ВСЯКОГА ДА БЪДАТ ИЗГОНВАНИ от нея.




  1. Със Закона за тълкуването на една норма на ЗЧРБ се прави опит за превратно тълкуване на конституционното съдържание на понятието “условия и ред, предвидени в закон”, визирано в чл. 27 на конституцията. С Решение № 3 от 1992 по к.д. 30/91 Конституционният съд е изключил самата възможност за авторитетно тълкуване на конституционни норми чрез закон: “Не може да се отрече правото на Народното събрание да дава задължително (автентично) тълкуване на конституционни норми… [н]о … само при условията и по реда, при които Народното събрание изменя и допълва разпоредби на Конституцията… (чл. 153 и сл. от Конституцията). С норми на обикновен закон … това не може да става”




  1. По тези съображения считаме, че придаденото със Закона ново съдържание на чл. 47 ЗЧРБ е опит за тълкуване на конституционна норма, достигащ до отмяна на изискваните от тази норма гаранции за основни индивидуални права.


IV. Доколко е допустим от Конституцията ефектът от придадения със Закона за тълкуването на чл. 47 ЗЧРБ нов смисъл на нормата


  1. Нововъведеното със Закона за тълкуването незабавно и безапелационно изпълнение на визираните заповеди допуска изгонването на чужденци дори и в случаите, когато с друг закон е забранено експулсирането на някои категории лица, които се намират под закрилата на международни договори като Женевската конвенция за бежанците, Международната конвенция за предотвратяване на изтезанията и др.

Предвиденото “незабавно изпълнение” на визираните мерки, мълчаливо отменя чл. 61 от Закона за бежанците:


(1) Принудителните административни мерки, като "отнемане правото на пребиваване", "принудително отвеждане до границата", "експулсиране", "екстрадиране" и "забрана за влизане в страната", наложени по силата на закон или на международен договор, по който Република България е страна, на чужденец, заявил, че е бежанец, не се привеждат в изпълнение до произнасяне на решението на председателя на Агенцията за бежанците, съответно до приключване на ускореното производство относно статута на бежанец.
(2) Принудителните административни мерки по ал. 1 се отменят, когато с решението на председателя на Агенцията за бежанците на чужденеца е предоставен статут на бежанец или статут по чл. 56, ал. 1, т. 3 или 4 - за предоставяне на закрила в срок до 1 година на бежанец, признат по мандата на Върховния комисар на Организацията на обединените нации за бежанците, или предоставяне на хуманитарна закрила от Председателя на Агенцията по бежанците.


  1. Той грубо пренебрегва и

КОНВЕНЦИЯТА

против изтезанията и други форми на жестоко,

нечовешко или унизително отнасяне или наказание

Ратифицирана с Указ № 3384 на Държавния съвет от 9.10.1986 г. Обн., ДВ бр. 42 от 3.06.1988 г., в сила за България от 26.06.1987 г., изм. и доп., бр. 19 от 24.02.1995 г.
Член 3

Никоя държава - страна по конвенцията, не може да експулсира, връща ("refouler") или екстрадира лице в друга държава, когато има сериозни основания да се счита, че то би било в опасност да бъде подложено на изтезания.

За да се определи дали има такива основания, компетентните власти вземат под внимание всички отнасящи се до въпроса обстоятелства, включително, в зависимост от случая, съществуването в дадената държава на системно повтарящи се сериозни, груби или масови нарушения на правата на човека.
Съгласно чл. 2, т. 4 от Закона за оттегляне на резерва и приемане на декларации по международни конвенции от 1.04.1993 г., публикуван в ДВ, бр. 30 от 1993 г. България е заявила, че в съответствие с чл. 22 от същата Конвенция, признава компетенциите на Комитета срещу изтезанията да получава и разглежда съобщенията пряко или от името на лица под нейна юрисдикция, които твърдят, че са жертва на нарушаване разпоредбите на конвенцията от страна на държава - страна по тази конвенция. Същият Комитет периодично разглежда доклади на държавите-страни по Конвенцията относно съдържанието на законите и практиката по прилагането им.


  1. Фондация Български адвокати за правата на човека предостави на Конституционния съд становище по първоначалния текст на чл. 47 ЗЧРБ, в което подробно се разглежда необходимостта от осигуряване на ефективни вътрешноправни средства за защита на основните права на индивида от евентуалното им засягане с постановените по реда на чл. 47 мерки. Тези основни права са гарантирани както в ЕКПЧ, така и в българската конституция. С оглед на разбирането ни, че обсъждания по настоящето дело Закон за тълкуване на чл. 47 ЗЧРБ допълнително влошава положението на засегнатите индивиди, бихме искали да посочим и следното:




  1. Българското законодателство не предвижда ред, по който да бъдат защитени основни права, евентуално засегнати с мерките по реда на чл. 47 ЗЧРБ, както изисква чл. 13 от Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. Вместо въвеждане на такива средства, като забранява на съдилищата да разглеждат жалби – независимо дали оплакванията са свързани не с пряко засегнатото право на пребиваване в страната, а с отнемане и нарушаване на други конституционни права, гарантирани и от международните актове за защита на правата на човека, Законът за тълкуването на чл. 47 изрично заличава и последната възможност за защита на тези права..

Безспорно, както първоначалният текст на чл. 47 ЗЧРБ, така и Законът за тълкуването са създадени за охрана на националната сигурност - предмет на повишена защита във всяко общество, като основна ценност. Конституцията сочи националната сигурност като основно начало на демократичното общество наред с основните права на индивидите, но не и с предимство пред тях. Тя не градира по никакъв начин степента на охраняемост на тези обществени интереси чрез поставянето на националната сигурност над конституционните права на индивидите, или обратно. Напротив, във връзка с необходимостта от защитата на националната сигурност, самата Конституция, както и Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, допускат ограничението на упражняването само на изрично посочени в тези актове права.


Ако обратното тълкуване беше вярно, Конституцията би допуснала посегателство върху всяко конституционно право всякога, когато гаранциите за индивидуалните конституционни права конкурират с обществения интерес от охрана на националната сигурност.



  1. Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница