Старите столици на България Част 1 1

- Плиска е сред Стоте национални туристически обекта, Български туристически съюз: Археологически резерват, лятно работно време: 8:00-18:00 ч.; зимно работно време: 8:00-17:00 ч.; има печат.

- Кратка обобщаваща информация- Столица на Първата българска държава, основана от Аспарух. На площ от 23 km2 са разположени останки от монументални архитектурни обекти. В археологическия музей е показан битът на населението, материалната и духовната му култура от периода VII-X век.

Основана от хан Аспарух през 681 година, вероятно върху старо славянско селище, Плиска е столица на България до 893 година. Стогодишни археологически проучвания разкриват останките от  "външен" и "вътрешен" град, Тронна палата, Малък дворец, езически храм, дворцова черква, водохранилище, бани, стопански и жилищни постройки, а на 1,5 километра от Източната порта – основите на внушителен катедрален храм – Голямата базилика. Разкритите останки са консервирани и по същество представляват музей на открито. Находки от резервата, показани в музейната експозиция, представят бит, материална и духовна култура на жителите на старата столица. Тя се намира на 28 километра Североизточно от град Шумен и на 2 километра от съвременният град Плиска.

………………………………………………………………………………………………

1.Втора българска столица Велики Преслав- Изграждането на Преслав било плод на дългогодишни усилия от страна на българските архитекти и строители. Неслучайно едно легендарно известие от XI в. гласи, че цар Симеон изграждал новата столица на християнска България в продължение на 28 години. Знае се, че преди да стане столица, Преслав е бил здраво укрепен военен аул. Предполага се, че в него е резидирал един от близките помощници на владетеля - ичиргубоилът. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделението си на две части - вътрешна и външна, Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче значителна разлика в тяхната площ. Докато външният град на Плиска обхваща приблизително 23 кв. км, то външният град на Преслав е едва около 5 кв. км. Има различия и в укрепителната система. При Преслав са налице две концентрични укрепителни системи, които ограждат и външния, и вътрешния град. В тяхното изграждане били употребени големи дялани каменни блокове, споени с хоросан. Във вътрешния град се издигал и царският дворец, за чиито блясък и величие има запазено описание на старобългарския книжовник Йоан Екзарх. Между другото той пише, че палатите в Преслав „били украсени с много камък, със сребро и злато. Непосредствено до двореца бил изграден и патриаршеският комплекс, който включвал една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Гъсто застроен бил външният град на Преслав, където се откриват най-голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Оформили се квартали с различни функции - политически, стопански и военни. Силно развитие в Преслав получило църковното строителство. Наред с традиционния и архаичен базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия започнала да си пробива път и кръстокуполната църква.

Понятието кръстокуполна отразява специфичния начин, по който било организирано вътрешното пространство на този тип църкви. В основата му стоели две помещения, ориентирани съответно запад - изток и север - юг, които се кръстосвали в средата, а над нея се издигал куполът на църквата. Кръстокуполните църкви заимствали редица елементи от бази-ликата, като напр. преддверието (т. нар. нартекс), олтарната абсида и др., но се отличавали с по-голяма лекота и хармония в пропорциите. В повечето случаи преславските църкви са били част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са 8 такива комплекса, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалька. В манастирски комплекс се намира и най-блестящият образец на църковната архитектура в Преслав - т. нар. Кръгла църква. Тя е наречена още и Златна, тъй като се предполага, че централният й купол е бил покрит със злато.

Кръглата църква поразява със своя необичаен композиционен план, който се отличава от всичко, строено дотогава в Преслав. Основно-то помещение на църквата (т. нар. наос) представлява кръгло помещение (ротонда), разделено на дванадесет ниши, пред всяка от които са поставени колони. Те носели втори етаж, над който се издигал златният купол. фасадата й била богато украсена от каменни корнизи с разнообразни профили и пластични форми. Открити са останки от пъстра подова настилка, керамична облицовка на стените и късове мраморен цокъл. Кръглата църква представлява оригинален паметник на българската архитектура, който ясно показва стремежа на преславските майстори да не следват сляпо византийските архитектурни образци, а да проявя-ват творчество в строежа на църковните сгради. Съвременният град Велики Преслав е административен център на община Преслав. Намира се в Североизточна България на 20 км от областния град Шумен и на 25 км от гр. Търговище. Разположен е в полите на Преславската планина, близо до река Голяма Камчия. Днес градът е сравнително малък, но все още пази с гордост останките от по-велики времена.

В музея на резервата е събрана богата колекция от съкровища и артефакти, между които красивото Преславско златно съкровище, керамична икона на Св. Теодор, както и може би най-богатата колекция от оловни печати в света. В рамките на резервата могат да се разгледат останките от Преславския царски дворец, църкви, манастир, базилика и баня, принадлежали на Преславската Патриаршия.

- В близкия град Шумен има богат музей, средновековна крепост, архитектурни паметници от епохата на Османското владичество и периода на българското Възраждане. Тук се намира и единствения по рода си музей на коня - в близкото село Кабиюк.

- Мадарско плато /на 33 км от Преслав/ е култово и религиозно средище, с причудливи скални образования. Тук върху отвесна скала, неизвестен старобългарски майстор е издълбал релеф, изобразяващ триумфиращ конник – предполага се, че образът е символ на могъществото на българския върховен предводител и неговата войска.

- Плиска /40 км източно от Преслав/ - Първата столица на Дунавска България, в чийто археологически резерват са експонирани някои от най-ефектните паметници на старобългарската архитектура.

Охрид е възникнал през Античността като трако-илирийски град под името Лихнидос. Този град се е намирал на един от най-важните пътища в древността - Виа Игнация, който е водил от Драч (Дурес) до Солун и Цариград. По византийско време в околностите му са построени манастири и черкви. По-късно цялата област е заселена с прабългари и славяни и затова не случайно в края на IХ в. учениците на Кирил и Методий - Климент и Наум са изпратени точно там от цар Борис I и там те създават двете други просветни и духовни огнища, които заедно с тези в Плиска и Преслав дават вековеният живот на делото на славянските първоучители.

Охрид се оформя като център на областта Кутмичовица и най-оживеното културно средище на югозападна България от времето на Първата българска държава. Градът е четвъртата и последна столица на Първата българска държава. След като Цар Самуил издиганал първоначално Преспа, през 996 г. премества столицата в Охрид и той е престолен град до 1018 година. Тук е от 980 г. седалището на Българската патриаршия до 1018 г. когато тя е превърната след византийското завоевание в Българска автокефална архиепископия, продължила своето съществуване като такава до 1767 година. Това показва съхранената роля на града като религиозно и културно средище до една късна епоха. ...

Множеството черкви в Охрид и тяхната украса дават възможност да се проследи развоя на изкуството в този голям български културен център и неговата непрекъсната връзка с паметниците в останалите наши земи. Това, което е загубено в Плиска, Преслав и другите източни български крайща, може да се открие в Охрид. Паметниците в този голям център на българския народностен дух са органична част на културата, създавана тук и в Преславската школа, която, след разгрома на първите ни две столици от руси и византийци, продължава да живее в опазените западни предели на българското царство. Паметниците, сътворени тук след краха на Първата българска държава, са продължение на традицията на симеоновия Златен век и на културния подем във времето на Цар Самуил. Те са поръчвани за духовните нужди на българите обитаващи тези земи. Съграждани са според техните естетически видания и умения. Ползвани са и са опазени от тях до днешните дни. Те ярко засвидетелстват съществения ни принос в общата Балканска култура, правоприемника на античната цивилизация, спомогнала за раждането на онези процеси намерили своя завършен израз в западноевропейският Ренесанс.

Следите от активна човешка дейност на територията на Велико Търново ни водят в дебрите на праисторията. На терена, на който се развива късноантичният и средновековен град те са поне от ХІІІ в. преди Христа. Тракийското селище продължава живота си в римската епоха. По време на "световната" Римска империя обаче най-впечатляващото явление в района е Никополис ад Иструм, градът на император Траян, чийто естествен наследник през Средновековието (такава картина се наблюдава в същност в цяла Европа) е именно Търново. През ІV-V в., когато Никополис постепенно запада, центърът на градския живот се пренася тук. "Търново преди ... Търново" несъмнено е вече град, чието име обаче е обект на дискусии и хипотези. Ранновизантийското наследство, дори и в чисто материален аспект (крепостните стени на Царевец) е умело използвано от средновековните българи.

Кризисните явления във Византия в края на XII в. засилват антивизантийските тенденции, които са умело направлявани от търновските боляри, братята Теодор (Петър) и Йоан Асен, свързани родово със старата българска аристокрация. През пролетта на 1186 г. при освещаването на построената от Асеневци търновска църква "Св. Димитър" по-големият брат Теодор е провъзгласен за български цар под името "Петър". Според съвременниците Търново е "най-укрепеният и най-красивият от градовете по Хемус (Стара планина)", което предопределя избора му за столица. Дори старата слава на Велики Преслав (първата акцията на Петър и Асен цели освобождението именно на Симеоновата престолнина!) не е в състояние да надделее над безспорните стратегически и геополитически преимущества на Търново.

Още при първите Асеневци градът придобива своя познат средновековен облик. Той е разположен върху хълмовете Царевец и Трапезица, оформени като своеобразни "акрополи" (вътрешни крепости) и по двата бряга на р. Янтра между тях. Към реката се спускат мощни напречни крепостни стени, които обхващат кварталите на "външния град" (дн. Асенова махала, т.нар. Френкхисар)"град на франките", еврейският квартал и т.н. Други малки квартали на обикновеното население са били разположени в подножието на хълма Момина крепост (самата крепост през средновековието вероятно е използвана частично като наблюдателен пункт), в западна посока към днешната ул. "Гурко" и други. Важна роля е играел и хълмът Света гора, където, наред с манастирския живот, са се провеждали и народни празненства. През ХІІ - ХІV в. столицата е многолюден град с население от около 15-20 хиляди души (съизмеримо с онова на повечето европейски столици от онази епоха), с високо развит градски живот, с икономика, вътрешна и международна търговия.

Търновската патриаршия

Статут на православна патриаршия българската църква получава през 1235 г., благодарение на цар Иван Асен ІІ. Тя обаче не прекъсва напълно контактите си с Рим, а в епохата на османското завоевание на Балканите (краят на ХІV – средата на ХV в.) някои от най-големите радетели за помирение между католическия и православния свят, за християнско единство, са именно от Търново – св. Киприан, митрополит на Моска и цяла Русия, Григорий Цамблак, митрополит на Киев и Литва, вселенският патриарх Йосиф ІІ (1416-1439), извънбрачен син на цар Иван Шишман (1371-1395 г.) и други.

Търновската патриаршия е най-високото достижение в църковната история на българите и е призната от всички древни християнски патриаршии – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Неин пръв духовен глава става близкият до Иван Асен II монах св. Йоаким І. Оттук нататък църковният престол в Търново на практика е втори по значение в православната общност, като в някои случаи (например по време на т.нар. Лионска уния през 1274 г.) дори оспорва първенството на Константинопол. Българският пример има своето отражение върху църковния живот на други православни страни, особено върху Сърбия и Московска Русия. (Виж също раздела: Българска история: Търновската патриаршия).

Столицата Търновград е мощен фактор в културните процеси в България и в православна Европа. Превратностите на историята са пощадили нищожна част от произведенията на архитектурата и изкуството, създадени от тогавашните столични творци. И днес обаче типичните за столичните школи паметници на живописта (скалните църкви при Иваново, Русенско, Боянската църква край София, фрагментите от стенописи от самото Търново), иконописта, малката пластика, художествената миниатюра (т.нар. Лондонско евангелие, българският превод на Манасиевата хроника), църковното и светското строителство (например църквата "Св. Четиридесет мъченици", царският дворец и др.) впечатляват с вложената в тях творческа мисъл и яркия талант на своите създатели.

Търновската книжовна школа, особено във времето на големия писател, реформатор и духовен водач св. Патриарх Евтимий (1371-1394) оказва мощно цивилизационно влияние върху православния свят, особено върху раждащата се нова велика сила – Московска Русия.

В края на ХІV – началото на ХV в. редица духовни водачи, глави на църквите в Русия, Литва, Молдова, Влахия, Сърбия са българи, свързани със столицата Търново или с търновските духовни и културни традиции. Св.св. Митрополит Киприан Московски (в Русия), патриарх Ефрем (в Сърбия), Никодим Тисмански (във Влахия) са тачени като национални светци от тези народи. Побегналият от османското завоевание търновски духовник и писател Григорий Цамблак има уникалното качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази епоха – българската, сръбската, молдовската, руската и византийската.

В епохата на османското владичество Търново е принизен до обикновен провинциален град. В църковен план този доскорошен патриаршески град става център на една от най-големите и престижни митрополии на Вселенската Патриаршия. Неслучайно четирима търновски митрополити заемат патриаршеския трон. За българите градът пази обаянието си на столица и неслучайно е център на Първото (1598) и Второто (1686) Търновски въстания, чиято цел е възобновяването на свободното Българско царство. Ролята на Търново в епохата на националното Възраждане е забележителна – именно оттук започва всенародната борба за независима българска църква, във въстанията през 1875 и 1876 г. Търново е център на Първи революционен окръг.