Старобългарска литература (Презентация )
Изтегляне 0.5 Mb.
|
| Киприан умира в дълбока старост на 16 септември 1406г. Погребан е в Успенския събор в Москва. Над гроба му епископът на Ростов прочита прощална грамота на Киприан, диктувана няколко дни преди смъртта му. С нея Киприан се прощава с княжеския двор, с църковния клир и с народа. По-късно тя започва да се преписва и да се чете над гроба на всеки следващ руски митрополит. Някои руски митрополити по подражание на Киприан също започват да пишат прощални грамоти. През 1472г. Киприан бива канонизиран за светец. Днес мощите му се пазят в същия Успенски събор в мраморна гробница (Кремъл).
ІІ ПРОИЗВЕДЕНИЯ Киприан развива многостранна и плодовита книжовна работа. Известните днес негови творби могат да се сумират в няколко групи: 1. Проводи и преписи 2. Агиографски творби 3. Химнографски творби 4. Послания 5. Съставителско-редакционна работа. Те са създадени главно в периода от ръкополагането му за киевски митрополит до смъртта му (1376 – 1406). Допуска се в научната литература, че началото на неговите книжовни занимания датира от времето на пребиваването му в Килифаревския манастир. Това предположение, колкото и вероятно не е документирано. Обаче истина е, че наклонността към книжовни занимания Киприан добива в Килифарево след това в манастира „Св. Павел” на Атон и в Киев остава свързан с българската литература в Русия продължава традициите на Търновската книжовна школа (правописно – езикови и литературнотворчески). С името на Киприан се свързват известни преписи на книги, между които един отразява неговия почерк. Това е „Лестовица” на Йоан Синайски, преписана през 1387г. в Студийския манастир, следователно по време на второто посещение на Киприан в Цариград. Ръкописът е снет от среднобългарския превод на „Лестовица”. Той показва пълно съвпадение с една „Лестовица” от ХІV в., съхранявана в Рилския манастир. „Лестовица” означава „стълбица”. Книгата е наречена така, защото съдържа 30 поучения като стъпала на лестовица, те учат монаха как да се възкачи до висшата любов, която е последна степен. Тази книга Киприан лично занася в Киев, сега тя се пази в Руската държавна библиотека в Москва. Освен този автограф са известни няколко ръкописа, които са преписи от Киприанови ръкописи. Такъв е преписът на Псевдо-Дионисий Ареопагит, чийто превод е направен от Исай Серски в Света гора през 1371г. Книгата не е снабдена с приписка, затова не се знае точно кога Киприан е направил преписа и кога пък той е преписан в Русия. Известният ни днес препис се датира по палеографски белези към средата на ХV в. Почеркът му много прилича на Киприановия – явно става дума за калиграфска приемственост. Поради това някои учени в миналото смятат, че и този ръкопис е автограф на Киприан. Книгата съдържа обяснение на български думи, което означава, че е предназначена за руски читател. Този ръкопис добре показва, че Киприан следи най-новите български преводи – в случая той използва един от най-ранните преписи на превода на Исай. С него се снабдява в Атон до заминаването си в Русия или по време на посещението си в Търново. Киприан преписва още Псалтир със служби, известен също в руски препис от ХV век. Службите тук са подредени според Ерусалимския устав, приет през ХІV в. сред южните славяни. В синаксарната му част са включени с тропари неколцина южнославянски светици: Петка Търновска „Иван Рилски, Иларион Мъгленски, Константин-Кирил, Арсений Сръбски, Сава Сръбски, Йоаким Санадопорски и други. Изследвания показват, че както при вече споменатите книги, така и при Псалтира не се отнася за собствен превод на Киприан, а за препис от български превод. Текстът на Псалтира е напълно еднакъв с този на Софийския песнивец на Иван Александър от 1337г. Преписът е точен не само по отношение на съдържанието, но и по отношение на езика и правописа, отклоненията са незначителни. С трите приписа Киприан се свързва тясно с българската литература. Особено трябва да се подчертае връзката на Киприан с Патрирх Евтимий по отношение на новите редакции на богослужебните книги. Киприан преписва още две книги, които са пряко свързани с книжовното дело на Евтимий. Става дума за Киприановия Служебник и за Киприановия Требник. В Служебника се казва, че е преписан „на руски език със собствената ръка на Киприан, смирен митрополит киевски и на цяла Русия”. В друг приписка, отбелязана след смъртта на Киприан, четем, че книгата била написана в 1397г. и, че „по този служебник е служил сам митрополит Киприан”. Този негов труд се схожда с евтимиевия служебник, Киприан го използва и пир съставянето на Требника. Служебникът съдържа и едно интересно указание към руските книжовници, което преписвачът на Киприановия ръкопис е преписал дословно В него се казва, че този, който иска да преписва книгата, не бива нищо да добавя, нито да отнема – нито дума, нито точка, нито някакъв знак, а е голямо внимание да преписва, чете и изучава, за да не „падне от небрежност в грях”. Тези мисли навеждат към реформата на Патриарх Евтимий и неговата работа за създаване на единен книжовен език и правопис. Те напомнят и изискванията н Константи Костенечки, който в Сърбия провежда реформата на Евтимий. Това, разбира се, не е случайно съвпадение. Самият Киприан е запознат с идеите на Евтимий и съзнателно ги прокарва в Русия. Мислите, изразени в приписката, по всяка вероятност Киприан е изразявал и устно пред възпитаниците си, затова негови почитатели го хвалят и за „изправлението на книгите”. Всъщност преписването тъкмо на български преводи е в духа на движението на книгите – Киприан дава на руската църква сверени, ревизирани в Атон или в Търново български книги, които да се разпространяват в Русия. Руските летописци славят Киприан като преводач. В науката обаче преводаческата му дейност още не е изяснена добре. Летописците погрешно са смятали някои от преписите на Киприан за негови преводи, а други преводи му се преписват. Сигурното е, че той е превел два канона от патриарх Филотей. В заглавието на тези канони изрично се казва, че са „творение на светейшия патриарх Филотей”, а потружение на митрополита на Киев и на цяла Русия Киприан”. С името на Киприан в руската книжнина се свързват и молитви, някои от които са окачествени като негово „творение”. Киприан още се проявява като покровител и поощрител на книжнината. Многобройни приписки свидетелстват, че съответните книги са създадени с негово „благословение” или с негово „повеление”. Посланията на Киприан са многобройни. Не всички са негово творчество. Част от тях имат делови характер. В науката основателно е изразено мнение, че са съставени в канцеларията на митрополита, а от Киприан само са предписвани. Те са огледало на неговата широка църковноадминистративна дейност, свързана и с разрешаването на ред битови въпроси. Значителна литературна стойност имат лично написаните от него послания, които отразяват неговите преживявания и размишления. От тях три са точно датирани: от 03.06.1378г., от 23.07.1378г. и 18.10.1378г. Те са отправени до игумените Сергей Радонежки и Феодор Симоновски. Четвърто писмо се датира в науката в края на 1382г. То е отправено към княз Дмитрий Донски. Според темата и повода за изпращането им писмата се различават по обем и стил, но общо взето се свързват с общи черти. Те съдържат много автобиографични моменти и имат голямо значение като извори за живота на Киприан, за обстановката в Руския и по-конкретно за борбите за всеруска митрополтска катедра. В тях се оглежда ясно личността на Киприан – високообразован, енергичен, преследващ праволинейно целите си, автор с живо перо, емоционален. Особено впечатление прави писмото от 23 юли. В него авторът говори с огромно огорчение за изгонването му от Москва по повелята на княз Донски. Отправя обвинения срещу княза, срещу съперника си за митрополитската катедра Митяй, срещу всички, които пряко или с малодушието си са го обидили и са накърнили неговата чест. Той си служи с риторични изразни средства, защитава с цитата правото си на всеруски митрополит, дава искрена изява на чувствата си. Киприан написва две колективни послания – поучения: „Поучение до новгородското духовенство”. В отговор на конкретни запитвания той пише и „Отговори” до игумена Атанасий Висоцки. В тези три послания се разглеждат литургически въпроси – конкретни, свързани с църковната практика или по-общи от богословски характер. Киприан познава изискванията на епистоларния жанр. Той се придържа към правилата за простотата и яснотата, но когато се отнася за общи принципи, нравствено-етични и богословски въпроси, речта му става по-риторична, по-образна и аргументирана с цитати и библейски паралели. Към агиографските творби на Киприан принадлежат Житие на московския митрополит Петър и Похвално слово за Петър. Двете творби заедно със Служба за митрополит Петър и Молебен канон за същия светец правят един „пълен и завършен цикъл творби за един и същи светец”. Подбудите за тяхното създаване са от обществено и лично естество. От една страна, като наследник на престола на Петър – първи московски и всеруски митрополит. Киприан чувства дълбоко уважение и задължение към него. Чрез възвеличаването му и след като подчертава в началото на житието, че той е негов приемник, Киприан укрепва собственото си положение. От друга страна чрез разказа за живота на Петър и чрез неговата възхвала Киприан утвърждава идеята за единство на руската църква, продължава да се бори за това единство и за превръщането на Москва в църковен център на цяла Русия. Трябва да се предполага и още една, трета причина – високите изисквани на Киприан. Както Евтимий не е доволен от първите жития на Иван Рилски, които според него са написани грубо, така и Киприан не е удовлетворен от състоянието на литературата за митрополит Петър. За Петър е написано вече едно кратко житие, а Киприан се заема да напише ново, към него и похвално слово, и служба. Той не казва както Евтимий защо прави това, но сравнението между двете жития издава неговите подбуди – Киприановата творба стои много по-високо в литературно отношение, отколкото първото житие. Житието на митрополит Петър е една от най-разпространените творби в руската книжнина. Известно е в повече от 100 преписа. Най-ранният му препис е от 1390г. По композиция житието следва творбите на Патриарх Евтимий: 1.Витиевато предисловие; 2.Изложение на живота; 3.Похвала; 4. Молитва – заключение. Към биографичната част няма разказ за пренасяне на мощи, защото Петър е погребан в Москва и не е пренасян. В увода се подчертава мисълта, че е необходимо праведниците да се възхваляват. Теглен от любов към истинския пастир, авторът е искал да му поднесе похвали, но се е сдържал, съзнавайки „своята немощ”. Все пак той е преодолял колебанието, защото, ако човек не може да изчерпи „цялата бездна”, трябва „поне малка чаша да вземе и да утоли своята жажда”. Така и той, недостойният е разсъдил, като седи на мястото на Петър и е негов наместник. В изложението се говори за родното място на Петър, за учението му, за замонашването му, за пътуването му до Цариград, проследява се и пътуването на неговия съперник Геронтий за Цариград, видението на Геронтий, срещата на вселенския патриарх с Петър, свикването на събор, патилата на Петър като митрополит, пренасянето на митрополитската катедра от Владимир в Москва, смъртта му, погребението и чудесата му. При изследването на житието се стига до извода, че в сравнение с „безизкуственото” написаното първо житие на Петър „почти делово, със сух език”, следващо само жизнените факти, творбата на Киприан е значително разширена и се „отличава с по-голяма езикова изисканост, с по-голяма художественост, с по-голямо майсторство”. В изложението има разсъждения, поетическа образност и риторическо многословие, което за ХІV в.във византийската и старобългарската литература е признак за красноречие. В сравнение със старото житие и в сравнение изобщо с руските жития до това време цялата творба се отличава с чувствително засилване на похвалния момент. Заедно с това проличава и стремеж животът на героя да бъде поставен на фона на историческата действителност. Изтъкната е идеята за единството и съюза между княз и митрополит и идеята за издигането на Москва като главен духовен център. Чрез светеца се предсказва величието на Москва: „И градът ще бъде най-славният между руските градове”. Споменава се, че когато Петър отишъл в него, той бил малко селище с немноголюдно население, а по времето на Киприан става голям. Както с формата си, така и с обществено-политическата си тенденциозност житието на Петър от Киприан напомня творчеството на Патриарх Евтимий. По всичко личи, че то е създадено в традициите на византийската и българската агиография от ХІV в. Киприан следва опита на Евтимий, съобразявайки се с нуждата на конкретния исторически момент и със стремежа си за налагане на своя авторитет всеруски митрополит. Той пръв въвежда в руската литература новия житиен стил. С това бележи началото на нов период в развитието на руската литература – периода на проникване и усвояване на стила „плетение словес”, който след него се развива от Григорий Цамблак и Епифаний Премъдри. В хвалебствената част на житието Киприан не достига емоционалността и риторическото великолепие на Евтимий. Тя е по-спокойно и трезво написана. Причината за това е може би автобиографизмът, който авторът внася в нея. Той разказва за ръкополагането си за киевски митрополит, за собственото си пътуване в Цариград, за разболяването си там и за напускането на града. Киприан свързва личната си съдба с Петровата, сочи го като свой помощник и покровител. С това Киприан доказва законността на поетия от него пост. Автобиографизмът в една агиографска творба е нещо ново от гледище ан развитието на литературата. Той има аналогии в Похвално слово за Филотея от Йоасаф Бдински и малко по-късно в творчеството на Григорий Цамблак. Признах е за ново авторско самочувствие и ново отношение към човешката личност. Похвалното слово за Петър е открито неотдавна. Известно е в два преписа. По съдържание то стои в тясна връзка с житието. Тук житиеписанта част е по кратка в сравнение с тази в житието, а възхвалата е по-разширена. Стилът според изискванията на тържествената ораторска проза е още по-емоционален, по-риторичен. Общо взето, похвалното слово е твърде обширно и притежава черти на житие. Като при Евтимий и Йоасаф Бдински то бележи сближаването на жанра житие с жанра похвално слово. И тук е обърнато специално внимание на ритмическата страна на речта – срещат с няколко анафорични ритми. Киприан творчески е усвоил както постиженията на Евтимий, така и изобщо особеностите на тържественото красноречие. Той показва забележително поетическо чувство. Покрай графаретни сравнения и символи, заети от арсенала на похвалната литература, като назоваването на светеца „пастир и учител”, „най-сладка за църквата пчела”, „чаша на трезвеност”, „медоточив извор” и други се срещат и по-оригинални, не така често употребявани образни сравнения. Впечатление прави началото на творбата. Авторът казва, че когато човек възхвалява, към доброто прилага добро, „хвали най-сладкото със сладко и най-красивите с красиво, прикрепва бисер към сапфира и прославяни към най-прославяните”. Тук се съдържа едно убеждение за принципите на възхвалата, които в българската литература откриваме още у Климент Охридски да се възхвалява максимално с най-силните думи, за да блесне героят в подобаваща степен. Като има предвид избирането и изтъкването на най-хубавите качества на възхвалявания герой, Киприан си служи по-нататък със следното сравнение: „Както цветя, които си подхождат, подбрани добре, тутакси благоухаят, но щом към крин се преплетат, в красота стават още по-благоухаещи. Колко повече като се приобщим към паметта на светците, не се ли изпълваме с благоухание, не ставаме ли страшни за нашите врагове?” Близостта на Похвално слово за Петър до похвалите на Евтимий в жанрово и стилово отношение показва, че Киприан следва Евтимиевата традиция. Дори той прави от Евтимиевото Похвално слово за Константин и Елена някои текстуални заемки. Ритмата в увода на Евтимиевата творба, построена върху анафорта „ Константин”, е заета с малки съкращения, съобразена с времето и личността на Петър, като името Константин е заменено с Петър. Ето част от нея: Петър – доблестна клонка на благочестието, Петър - на апостолите последовател, Петър - църковно утвърждение, Петър – изобличител на еретиците, Петър - на благоверието проповедник! Близост между Киприан и Евтимий има и в последвалата непосредствено след това нова ритмическа единица с повторение на думата „всяко” и „с тебе”, за която беше споменато при словото за Константин и Елена. Заемки на отделни изрази от Слово за Константин и Елена се забелязват и на други места. Обаче трябва де се каже, че Киприан използва Евтимий внимателно, с разбиране, при заемките става дума за хвалебствия и фигуративни изрази, които могат да се приспособят към всеки светец. Създавайки Похвално слово за Петър, Киприан изхожда преди всичко от познатите му извори за светеца и има предвид руската публика. На няколко места в творбата той споменава, че с Петър се слави руската земя. Като например „...Цялата руска земя с тебе се утвърждава”, „Труженик и чудотворец на руската земя” или „Радвай се, просвещение на руската земя!” , „Радвай се, твърд зид на славния град Москва...” С тези думи, както и с подчертаването на родното място на светеца и дейността му, свързана с възхода на Москва, Киприан създава едно руско произведение, което заедно с житието служи както за укрепване на собствената му власт, така и на борбите за църковно единство на руските земи. С изложеното не се изчерпва книжовната дейност на Киприан. За пълнотата на неговия портрет на книжовник трябва да се спомене участието му в съставянето на Московския летописен свод. Още Киприан въвежда в Русия цариградския „истинен” Синодик, но в български превод в Евтимиева редакция, с допълнения, съобразени с руската действителност. С този Синодик Киприан си е служил в митрополията и него препоръчва на псковското духовенство в посланието си. Най-сетне въз основа на славянската редакция на забранените книги Киприан съставя нова редакция на Индекса на отречените книги. Към известните апокрифи добавя гадателните творби, наречени от него „богоотметни” книги, защото имат езическа същност. Църковната и книжовната дейност на Киприан още навремето получава висока оценка от страна на съвременниците. В една приписка, поставена през 1403г. – още приживе на Киприан, след като се казва, че книгата била написана по времето на княз Василий и митрополит Киприан „за Киприан се дава следната характеристика: „... с негово благословение руската земя приема дълбок мир. Божията православна църква се облече свише с боготкана одежда и свети с изправлението на книгите и с неговото учение повече от слънчевите зари и се напоява като от вечнотечащ извор”. Възторжена оценка на Киприан като книжовник и общественик се дава в руските летописи „Степенна книга” и „Никонов Летопис”. В „Степенна книга” се отделя специално място „за Киприан митрополит”. Тук той е наречен „мъж учителен и много книжовен” и „премъдри митрополит Киприан”. Хронистът е знаел, че Киприан има южнославянски произход, но не е бил по-точно осведомен, затова го назовава „сърбин”. Оттук това сведение преминава и в по-късни паметници – житието на Киприан , писано навярно при канонизацията му през 1472г. и в по-късни паметници – житието на Киприан, писано навярно при канонизацията му през 1472г., и Никоновия летописен свод от ХVІ век. Едно от най-високите признания на Киприан е написването на надгробното слово от Григорий Цамблак три години след смъртта му, а също така и канонизацията на Киприан. Той е един от малцината чужденци, включени в кръга на руските светци. В житието му се казва, че е изпълнен с „всяко благо любомъдрие и божествен разум”, обръща се специално внимание на книжовната му дейност. В съвременната наука Киприан единодушно се оценява като добър политик, надарен църковен деятел, активен книжовник. В качеството си на духовен глава на руската църква той има голямо съществено значение. В културно отношение е един от първите проводници на южнославянското, в частност на българското влияние в Русия. Както видяхме, той пренася там българските преводи от ХІV век – изправни по отношение на гръцките оригинали и отчасти непознати на руския читател, разпространява правописно-езиковите идеи на Евтимий и литературнотворческите традиции на Евтимий и на византийската литература от ХІV век. С неговата дейност и тази на последователите му Русия се приобщава към новите литературни течения. Благодарение на Киприан в Русия започват да се честват и някои български светци. Дамаскини. Сборници със смесен характер. Сборниците със смесен характер, наречени Дамаскини се появяват в периода XVI - XVIII в. В началото те се появяват като цялостни преводи на сборника на Дамаскин Студит "Съкровище", по-късно и не всички преводни части от творбата му. "Съкровище" е съставен за целите на богослужебната практика, включващ общо 36 слова, свързани с църковния календар. Чрез тази творба, Студит слага и началото да се пише на новогръцки език, т.е. избягващ традиционната тенденция да се пише на старогръцки. Творбите включени в сборника представляват творби със смесен характер - обработки или преводи на по-стари произведения. Те дават редица научни познания за света. През XVII в. Дамаскините претърпяват промяна. Правят се частични преводи, но на новобългарски език. Същинските еднотипни сборници на Студит, постепенно намаляват и на тяхно място биват компилирани преводи от сборници за извънцърковно четене - характеризиращи се в нравоучетелната тендеция. Софийска книжовна школа През XVI в. книжовната дейност на България е съсредоточена в Западна България - София и Рилски манастир. Така се и обособява т.нар. Софийска книжовна школа, чийто най-видни представители са Поп Пейо и Матей Граматик.
Йоан Екзарх Един от видните представители на Преславската книжовна школа и канонизиран от църквата е Йоан Екзарх. Предполага се, че бил изпратен да продължи образованието си в Цариград. След завръщането си от Цариград, той се среща с учениците на Кирил и Методий, усвоявайки славянското писмо. Йоан Екзарх започва дейността си в Плиска, след Преславския събор, на който столицата е преместена от Преслав в Плиска. На него му е даден и духовен сан - презвитер, а заедно с това и званието - екзарх.
Каталог: onobrazovanie -> files -> 2017 2017 -> Българският експресионизъм в програмни статии и есета. Експресионистичната поетика в творбите на Гео Милев, Чавдар Мутафов, в „Пролетен вятър на Никола Фурнаджиев и други 2017 -> Литература между първата и втората световна война 2017 -> Литература Лит критика през 60- те години 2017 -> Същност на категорията текст І. Граници на понятието текст 2017 -> 1. Време на възражданьето 2017 -> Българска фолклорна култура. Класификация на фолклорните текстове 2017 -> 1. Предмет на текстолингвистиката. Текстолингвистиката и другите езиковедски и неезиковедски науки 2017 -> Металингвистическая концепция современности михаила бахтина 2017 -> Българска литература през 80-те години. Националноосбодителните борби и литературата 2017 -> Морфологията като дял от граматиката Изтегляне 0.5 Mb. Сподели с приятели:
|