З А РОЛЯТА на западните монарси в политическия живот на техните кралства в историческата литература е валидна аксиомата "царуват, но не управляват". За Балканите случаят е по-друг. Тук отношението към монарха е повлияно от формираните с векове настроения срещу султана и неговата роля в теократичното управление на Османската империя. За балканските народи той е олицетворение на налаганите спрямо тях закони и заедно с великия везир и Високата порта е изразител на потисничеството.
 По съвсем друг начин стои въпросът с монарсите от балканското средновековие до времето на Възраждането. Всеки народ се връща към своето минало, "спомняйки" си само неговите най-славни страници и велики владетели. Това е напълно обяснимо, като се има предвид, че този спомен трябва да повдигне духа на намиращия се под политическо и религиозно (духовно) робство балканец. На тази основа се раждат и балканските национални доктрини, които стават основа на настояща и бъдеща политика с мотивировка в подбраното героично политическо и териториално минало.
Възстановяването на държавността при балканските народи върви заедно с налагането и на чужд по националност и вероизповедание владетел. Това е един от приоритетите на западните велики сили, като мнението на Русия е искано, но почти никога не е зачитано. Всъщност процесът е двупосочен, в него и самите балкански народи се стремят към чуждия владетел, способен да гарантира подкрепата на съответната велика сила, от която е предложен. Изключение правят само Черна гора (с теократично управление) и Сърбия, където княжеските фамилии се създават по време на двете въстания. Но дори и там в края на 40-те години на ХIХ в. опозиционни политически лидери заминават на Запад, за да търсят политическа фигура, която да замени Александър I Карагеоргиевич на сръбския престол.
Идването на чужд владетел във всички балкански държави е съпътствано с твърда опозиция срещу неговата власт от страна на съответните политически партии и техните лидери. Официалните мотивировки са различни. При гърците това противопоставяне се дължи на неспазването на конституцията от Отон I и наложеното от неговите регенти чуждо управление (ксенократия). Не е по-добро отношението и към заменилия го на престола Георг I. Албанците обвиняват Вилхелм Вид, че не познава особеностите на албанския народ, поради което е чужд за тяхната страна. Всъщност той едва издържа там една година, след което се спасява с бягство. Румънският крал Карол I е обявен за недостоен и беден за румънското кралство. Сблъсъкът му с Кантакузин достига до комична ситуация, при която румънският болярин парадира с родството си с византийската династия на Кантакузините, противопоставяйки я на нищо неозначаващата за него Хохенцолернова фамилия. Преди него румънските опозиционни партии, обединени в т. нар. чудовищна коалиция, свалят румънеца княз Куза. В Сърбия съдбата на монарсите е най-трагична. От насилствена смърт там загиват Карагеорги Петрович (1817), Михаил Обренович (1868), Александър Обренович (1903) и Александър II Карагеоргиевич (1934). И там, както във всички балкански държави, ролята на политическите партии при противопоставянето на монарха е значителна. В България през 1886 г. политически преврат сваля Александър Батенберг от престола, а през 1918 г. цар Фердинанд в сложна политическа обстановка е принуден от опозицията да напусне страната.
ОТ СВОЯ СТРАНА МОНАРСИТЕ СЪЩО НЕ ОСТАВАТ ДЛЪЖНИ НА ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЕЛИТ
Първоначално те се стремят да управляват в нарушение, несъобразяване, или направо суспендиране на конституцията. Към християнските държави на полуострова по този признак се присъединява и Османската империя. Основен техен противник става скупщината, парламентът, меджлисът или народното събрание, т. е. законодателната власт. Срещу нея те противопоставят различна форма на държавен съвет, който трябва да изземе или да дублира функциите на "народното представителство". По такъв начин то е обезсилено в реалната си власт. Почти във всички балкански държави монархът (княз, крал, цар или султан) разпуска по свое усмотрение законодателния орган. В някои от балканските държави той дарява на народа си конституция - Черна гора и Югославия, а в други я възстановява без или със известни промени - Сърбия, България, Османската империя. Навсякъде обаче монархът се стреми към реална политическа власт. Заключението от всичко това е, че
НА БАЛКАНИТЕ СЪЩЕСТВУВА НЕПРЕКЪСНАТА БОРБА МЕЖДУ ЕДНОЛИЧНАТА ВЛАСТ И МНОГОПАРТИЙНОТО МНОЗИНСТВО
основана на стремежа "да се подчини другият/другите". През многопартийния републикански период този "антагонизъм" се пренася в отношенията президент-партия, от която е издигнат. Оттук се извежда и правилото, че "на Балканите царят не само царува, но и управлява".
Намесата на Симеон II (това е обръщението, което ще използвам, още повече че така се нарича формираната коалиция) в българския политически живот донесе не само надежди на голяма част от обезверените във възможностите на държавата българи, но предизвика и панически страх сред управляващите. Парадоксално изглежда, че точно тези (в смисъл на партия), които най-много се застъпваха за Търновската конституция, лежаха по паважа и отказаха да подпишат сегашния общодържавен закон, бяха (през определен период) чести гости в испанската столица, изведнъж виждат заплаха за своята "преуспяваща" власт в лицето на Симеон II. Особеното в случая е, че лидерите на всички заинтересувани и най-близо до властта партии го възприемат не като политически лидер, техен конкурент в предизборната надпревара и евентуален колега депутат, а като монарх, стремящ се към еднолична власт. Интересно е и първосигналното задействане на комплекс, характерен за монархиите, а не за републиканската форма на управление. Дори стремежът на Симеон II към президентската власт срещна яростната съпротива на почти всички партии, в това число и на президента Петър Стоянов. Разбира се, разпространеното мнение за заплаха от връщането на монархията, че републиката е в опасност, е най-обикновен маньовър за
СКРИВАНЕ НА ИСТИНСКАТА ПРИЧИНА ЗА ПАНИКАТА - ОПАСНОСТТА ОТ НОВ КОНКУРЕНТ ВЪВ ВЛАСТТА
Проявената в случая по-голяма сдържаност от страна на БСП може да се обясни с очакването гласовете за Симеон II да дойдат от разочарования електорат на СДС. За да се повиши самочувствието на тази негова част, управляващите предприеха редица международни прояви, демонстриращи външнополитическата подкрепа на европейските и американските съмишленици за успешното управление на досегашното правителство. Те натрапчиво подчертават, че само СДС може да въведе преуспяваща (а всъщност окъсана и бедна, занемарена и гладна) България през дверите на Европа. От това масово "дебаркиране" на чужди политици у нас и престижните визити на премиера в чужбина трябваше да стане ясно кой е предпочитаният управляващ (като личност или партия) от Европа и САЩ.
Вътрешнополитическите действия, изразяващи се в престижни интервюта и задълбочени анализи на предизборната и евентуалната следизборна ситуация в България, на моменти са толкова неадекватни и неориентирани, че будят смях. Разбира се, мнението на истинските управляващи не е пряко афиширано, за което те си имат политолози, телевизионни водещи и казионни журналисти. От другата страна Симеон II запазва мълчание, което още повече дразни и изнервя (поради липсата на информация, която да смелят и след това да употребят) заплашените във властта.
В началото на февруари Конституционният съд анулира вероятността Симеон II да участва в предстоящите президентски избори. С този акт се премахна възможността за реално застрашаване на втория президентски мандат на Петър Стоянов, и то от човек, ползващ се с все по-голяма популярност сред българските избиратели. Анализаторите не пропуснаха да отбележат, "че не е оправдано символът на монархията да се кандидатира за държавен глава на република". Многократно изтъкваният мотив за присъствието на Симеон II в българския политически живот единствено като представител на монархическата традиция е удобен за конкретната политическа ситуация, но неморален с оглед на търсенето му като авторитетен фактор от сегашния политически елит преди 1997 г. Така още преди окончателното му завръщане в България се започна и политическата атака срещу него с аргумента, че "не определя ясно ролята си в българската политика". През следващите месеци както аргументите, така и възприетата по негово отношение фразеология няма да получат съществено развитие.
БЪЛГАРСКИЯТ ИЗБИРАТЕЛ Е ОБЕКТ НА НОВО РЕПУБЛИКАНСКО ПРЕВЪЗПИТАНИЕ
при което е поставен през избора: република при сегашната доказала невъзможностите си политическа безалтернативност или влизането на Симеон II в политическия и управленческия живот на страната срещу "заплахата" България да стане монархия. Направи се опит и за влияние върху самочувствието на българите с твърдението, че "все чакат някой отвън да им помогне". Тук се преигра от страна на засегнатите, защото явно амнезия е поразила паметта им за Народния съд и неговите решения, които те отмениха. При това положение Симеон II е толкова външен, колкото всеки емигрант, участвал в Българския Великден и Роженския събор, на когото президент и премиер се надяват (а не на втората ръка българи, останали в "тази" страна) да възроди България. Фантазията на сините анализатори достигна дотам, че в политическата намеса на Симеон II те съзират опасност от олевяване по време на изборите, което "няма да се възприеме добре отвън" и ще "застраши пътя на България към нейните евроатлантически приоритети". Оттук може да се направи следният извод: несигурност на СДС по отношение на собствения му електорат, който ще се разцепи по време на парламентарните избори въпреки отчетените икономически и социални успехи от управляващите. Все пак нали той усеща тези "успехи" на гърба си. Консолидирането на левите сили, които не са промонархически настроени, означава и по-голям изборен успех за тях.
Атакуван бе и високия рейтинг на Симеон II, при което, за да стане по-ясно на българина, че надеждата в неговото управление е нереалистична, се вкара в употреба изпитаният вече пример-сравнение за "илюзията, че бившата комунистическа партия у нас може да се реформира". Съпоставянето на две различни политически величини е ефектно, защото никой от електората на десницата няма да противоречи на последното твърдение, но не е ефективно, защото то не води до намаляване на надеждите. Най-силното обвинение към Симеон II преди завръщането му през април в България се основава на "изтърваното" от него съждение, че "за България ще бъде скъпо влизането й в НАТО". Предприетата атака може да се сравни само с алтернативите пред българските политици през 1886 г. при друг случай с монарх и външнополитическа ориентация:
С АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ И ПРОТИВ РУСИЯ; С РУСИЯ, НО БЕЗ АЛЕКСАНДЪР БАТЕНБЕРГ
Вторият опит на Симеон II да влезе в политиката, но този път като водач на политическа сила, отново се натъкна на процесуални пречки. Изваждането му от самостоятелно участие в предизборната политическа надпревара определи единствената за него алтернатива - участие в коалиция, без възможност той да й бъде водач. Не може да се отрече, че това бе добре насочена алтернативност, подсказана и от икономическия съветник на президента проф. Стив Ханке, а именно "създаването на най-добрата коалиция, водена от ОДС, с участието на Симеон II в нея". В началото на май подобна теза изрази и Каушик Рудра, анализатор на Lehman Brothers за Европа. По този начин СДС си запазваше електората, а и главният му конкурент попадаше под неговото попечителство. Този прозрачен план обаче не се осъществи. Симеон II избра невзрачна в изборните борби коалиция, като й даде и името си за ориентир на тези, които искат да гласуват за него.
Регистрацията на листите с кандидатите за депутати бе предшествана от забележителни външнополитически воаяжи на главните политически фигури за страната. Посещението на премиера във Вашингтон категорично се свърза с пожеланието на американския президент за успех в изборите, което се изтълкува като явна подкрепа за досега управляващите. По същото време Симеон II бе в Париж, където произнесе прочувствена реч във френския Институт за международни отношения. Категоричното отхвърляне на слуховете, че е против влизането на България в НАТО,
ОТНЕ НАЙ-ВАЖНИЯ МОТИВ НА УПРАВЛЯВАЩИТЕ ЗА АТАКИ СРЕЩУ НЕГО
Всеобщото очакване на царската (а всъщност коалиционна) листа и предизборното изявление на НД “Симеон II” се превърна в главен политически фактор в последните седмици. Точно тук бе направен и така дълго очакваният от СДС пробив в неуязвимата отбрана на противника. Предизборното обръщение на НД “Симеон II” бе лошо сглобено, промонархическо, неаргументирано исторически, без каквато и да е визия за бъдещето. Стигна се и до скандали по места във връзка с подреждането на депутатските листи. Отказът на Симеон II да влезе като водач в някой избирателен район като че ли подсказа за намеренията му да не слиза до нивото на депутат. Традиционната борба на Балканите между монарх и партии като че ли продължава.
|
