Стефан Цанев б ъ л г а р с к и Х р о н и к и



страница9/22
Дата24.07.2016
Размер6.99 Mb.
#4362
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   22
ГЛАВА VIII
Миражът „Нова Византия"
Княз Фердинанд, Константин Стоилов,

Александър Малинов

Три смърти разчистиха пътя на Фердинанд - за година и половина един след друг паднаха от коня: съперникът му, идолът на българските офицери княз Александър Батенберг (Стамболов, като се ядосаше, викаше, че ще го върне на трона) умря в несрета на 5 ноември 1893 година; през октомври 1894 издъхна (слава Богу!) смъртният му враг всероссийският император Александър III; през юли 1895 бе убит (най-сетне!) опекунът му, грубиянът, простакът, татаринът Стефан Стамболов.

Княз Фердинанд Максим-Илиан-Карл-Леополд-Мари Бурбон-Орлеан Кохари Сакс-Кобург-Готски, потомъкът на Краля Слънце Людовик XIV, беше вече пълновластен господар, всесилен самодържец, нямаше вече кой да му пречи да поеме триумфално нагоре по пътя към величието!

Отдъхна си и майка му - баба Клементина. По този повод тя организира „жива картина" в двореца, сходна с живите картини във Версайския дворец, правени навремето, за да ласкаят Краля Слънце, прародителя, чиято прилика с Фердинанд, според баба Клементина, била поразителна и му вещаела бъдещо величие.



Тя повика някои от дамите, харесвани от сина й, и дни наред те репетираха под нейното ръководство.1
В големия бален салон беше направена сцена. Когато всички зрители заеха местата си, чуха се три тържествени гонга, завесата се вдигна и се видя следната картина:

градина, зелени палми върху фона на бели облаци; в центъра, върху пиедестал, бюст на княз Фердинанд в естествена големина, обкичен с цветя и гирлянди.

(Според друга версия: в центъра, красив като Аполон, украсен с всички ордени, с всички драгоценности по пръсти и гърди, се извисяваше княз Фердинанд.)



В подножието на пиедестала (или в краката на княза) седи княгиня Клементина с воал от бял тюл, обшит с лилиеви цветове, величествена, с диамантена диадема в косите, в едната си ръка държи цветя, протегнати към Фердинанд, а с другата крепи герба на Франция с трите лилиеви цвята на лазурен фон.

Около и в краката на Великата княгиня, на колене, полегнали или седнали, млади офицери и девойки, облечени в селски шопски носии, с цветя в ръцете, символизираха благодарния български народ, ощастливен от Великата майка с великия дар: княза.

От дясната страна на сцената стоеше групичка от три дами в червена, зелена и бяла рокля, т.е. българския триколъор. (Едната от трите красавици бе г-жа Султана Рачо Петрова.)

Вляво, зад газена завеса, като видение от миналото, се виждаше граф Амеде дьо Форас, дворцовият маршал, шестдесетгодишен обеднял френски аристократ от Савоя, наметнат с великолепна византийска мантия, с царска диадема на главата - символизираше средновековното българско царство и неговите царе,

а насоченият му пръст към Фердинанд означаваше миналото, показващо пътя на настоящето; този пръст трябваше да привлече вниманието на музата на историята.

Тя, музата на историята, политнала сякаш високо над всички като ангел, обвита в ефирен бял тюл, през който прозираха прекрасните й женски форми, осветена от електрическа светлина, преминаваща от бяло в зелено и червено, бе протегнала гола ръка над Фердинанд (или над бюста му) и се готвеше да постави царска корона върху главата на владетеля.

(Това бе изкгючително красивата г-жа Белчева, талантлива поетеса2, последното увлечение на княза.)

Женски гласове запяха националния химн на България със затворени уста, pianissimo и lentissimo, и завесата бавно се спусна, след което няколко пъти се вдига под възторжените аплодисменти на публиката.
Нарекли тази жива картина „Апотеозът". Цяла София цял месец само за това говорела. За да я запази за спомен на поколенията, Фердинанд поръчал от по-рано на придворния фотограф Ив. Карастоянов да дойде с апарата си да я снеме.

Едно френско списание отпечатало „Апотеозът " с надпис отдолу: „Le roi s'amuse".3

Апотеозът" предизвикал в България смях, а в Европа смут: дали това не означава, че князът се готви да се провъзгласи за цар и да обяви независимостта на България?4

Европа вярно предугадила намеренията на Фердинанд. Но, първо, той трябваше да си дооправи отношенията с Русия. Делегацията, която беше изпратил в Петербург, се завърна с благата вест, че новият цар Николай II е склонен да го признае за законен владетел на българския престол - а признае ли го Русия, ще го признае цяла Европа.

Още една смърт дойде като по поръчка: умря руският външен министър Гирс (1895) и бе заменен от княз Лобанов, личен приятел на княгиня Клементина - оня, дето беше подшушнал на граф Калноки, че Русия би била благосклонна към принц Фердинанд, ако Стамболов бъде отстранен.

Е, Стамболов бе отстранен. Сега обаче Лобанов постави друго едно категорично условие: да бъде анулирана поправкатана чл. 38 от Конституцията и престолонаследникът принц Борис Клемент Роберт Мария Пий Луи Станислас Кзавие княз Търновски да бъде препокръстен в православната вяра.

Ако се отнасяше за самия Фердинанд - той би приел и исляма. Както казва австрийският дипломатически агент в София Стефан фон Буриан:



- От това, което князът често ми е казвал насаме, бих могъл да направя заключението, че Негово Височество не би влязъл в остро противоречие със своята собствена съвест, в случай че се присъедини към православната църква.1

Но срещу себе си Фердинанд имаше Мария-Луиза и баща й херцог Роберт Пармски - по католици от папата, и най-страшното: Мария-Луиза беше кръщелничка на самия папа Лъв XIII.

Налагаше се да се моли. На 27 януари 1896 година Фердинанд отиде при Негово Светейшество, падна на колене и поиска разрешение - заради светлото бъдеще на милата му България, да покръсти двегодишния свой син в отцепническата православна вяра - Лъв го погледна втренчено и каза:

- Вие искате от мен да одобря смъртта на Вашия син, смъртта на душата му?

После вдигнал ръка към небето и се провикнал заклинателно:



- Ако предадеш своя син Борис на схизмата, ipso facto ще бъдеш отлъчен от вярата!2

Както виждаш, драги читателю, любовта между двете братски християнски църкви не угасва. Ще ти напомня, че и до ден днешен католиците смятат православните за еретици, и наопаки: православните пък обявяват за еретици католиците!

Фердинанд сгрешил, като споменал България - нали заради нея стана разколът между двете църкви точно преди 1000 години, още повече сгрешил, като нарекъл сина си Борис - разколът стана по времето на българския княз със същото име.

Но нито папата, нито анатемата обаче можеха да спрат Фердинанда. Още на другия ден, щом се завърна в София, той издаде следния манифест:



Понеже не намерих там, гдето очаквах, разумение на това, което България изискува, Аз, верен на клетвата, която Съм дал на възлюбленний Си народ, реших Сам лично да отстраня препятствията и да сложа на народний Олтар най-неизмеримата и най-тежката жертва.3

Почти като Авраам, който принася в жертва сина си Исаак. А на Стоилов казал делово:



- Аз ви давам сина си, след като Русия го изисква, а вие ще ми подпишете документ, в който ще се задължите никога да не се месите в религиозното му възпитание. И ви предупреждавам, че това възпитание ще продължи да бъде изцяло католическо!4

Не случайно човекът си признаваше, че лицемерието е основната добродетел на царете и че то е много тачено в Кобургския род.

За да потвърди окончателно и пред светата църква тази своя добродетел, десетина години по-късно (1907 г.) Фердинанд ще напише тайно писмо на следващия папа Пий X:

Официалното завръщане на сина ми в лоното на Римската църква - това е предложението, което най-смирено се осмелявам да поставя в краката на Ваше Светейшество и да подложа на Вашето Върховно съгласие: престолонаследникът след пет години, когато трябва да достигне политическо пълнолетие, да се върне сам, като избере за своя религията, която аз му отнех; това трябва да остане в пълна тайна, а за пред хората моят син да продължи да практикува местната религия...1


Фердинанд бил готов да отиде още по-далече. На 6 октомври 1913 година австрийският външен министър Бертхолд писал до императора си Франц Йосиф:

Тайно. Царят ме попита какво е нашето становище спрямо униатското движение в Македония... Източното православие трябвало да бъде смачкано и България трябвало да стане голяма и независима върху латинска основа ".2


Речено - сторено. На 2 февруари 1896 година малкият Борисчо бил кръстен отново. И кръстник му станал не кой да е, а руският цар Николай II.

Но това не му стигало на Фердинанд. Артистът си е артист, като ще е гарга - рошава да е: и когато дойдоха в България руските гости по случай прекръстването на престолонаследника, Фердинанд бе станал смешен да им разправя, че в жилите му течела славянска кръв - разправя Добри Ганчев.


А ето откъде идела тази кръв - и то не само славянска. Както вече стана дума в глава XII на Книга първа, българската княгиня Олга (от Волжка България) се омъжила за киевския княз Игор и родила Светослав (тоя, дето превзе Преслав);

Светослав родил Владимир, Владимир родил Ярослав Мъдри, Ярослав Мъдри родил дъщеря Анна, тази Анна през 1051 година се омъжила за краля на Франция Анри (Хенрих) I;

Анри I родил Филип I, Филип I родил Людовик VI Дебелия, Людовик VІ Дебелия родил Людовик VII Младия, Людовик VII Младия родил Филип II, Филип II родил Людовик Лъва, Людовик Лъва родил свети Людовик IX и т.н., и т.н.;

майката на Фердинанд княгиня Клементина била потомка на свети Людовик IX, следователно по майчина линия в кръвта на Фердинанд тече едновременно прабългарска (от княгиня Олга) и славянска, направо руска (от княз Игор) кръв.

За да не се усъмнят братята руси в тази работа, като отишъл наш Фердинанд в Петербург за официалната коронация на Николай II, кога минел край някоя църква, снимал калпака си и се кръстел, както това правят набожните руси;

шегобиец някой бе писал, че княз Фердинанд се кръстел и кога влизал в театрите, в концертните зали и в други увеселителни места...3

От друга страна, по баща Фердинанд произхождал от стария германски род Ветин. А същевременно в Мала Азия, около град Бурса, в древността съществувало царство Витиния -

според Херодот: „траките, които преди това се наричали стримони и живеели на брега на Стримон (Струма), преминавайки в Азия, били наречени витини, както сами твърдят" -

така Фердинанд, използвайки сходността на думите „ветин" и „витини", станал потомък и на траките.



На една от зазиданите в портата на „Св. Александър Невски" мраморни плочи - пише Добри Ганчев - княз Фердинанд бе заповядал да се издяла, че храмът е съзидан в царуването на Фердинанд I, потомък на витинските князе.

Казват, че той се изкарвал по не знам каква линия потомък и на цар Симеон Велики (синът на сина му цар Петър - скопеният Роман, братът на Борис II, като избягал от Цариград, дошъл бил в Европа и се оженил бил за лелята на прабабата на вуйната на стринката на прапрадядо му) и викал:

- Аз ще осъществя мечтата на моя велик предшественик цар Симеон!

Читателят сигурно си спомня коя беше тази мечта...


- В България няма по-голям лъжец от него - казвала първата жена на Фердинанд, о Бозе почившата царица Мария-Луиза. - Лъже и хората, лъже и Бога...4

Лъже, не лъже - целта била постигната: Русия признала официално Фердинанд за законен княз на България, през следващите десетина дни всички европейски държави направили същото.



Нещата се обърнаха като по чудо, с изумителна бързина! - пише граф Бурбулон1. - И то защото всички треперят пред Русия, достатъчно бе тя да даде знак и цяла Европа се претопи.

- Анатемата от Запад е паднала над Мене, но Аз гледам към златната заря от Изток! - провиква се Фердинанд в Народното събрание, ех oriente lux2 става неговият девиз и на 14 март 1896 година Фердинанд напуска своята бързо разцъфтяваща столица и прави официално посещение на султана в Турция.

Абдул Хамид му бе приготвил бляскаво посрещане - разказва личният Фердинандов биограф Ханс Рогер Мадол3:
Фердинанд влизаше тук като победител. Под тежки завеси от червена коприна той мина в салона, където се издигаха пирамиди от цветя. Един императорски принц му връчи най-високия орден, който може да се даде на един владетел.

Фердинанд остана почти един час в оживен разговор със султана, който му определи за жилище султанския дворец Куручешме. Малко по-късно той гледаше оттам Босфора и погледът му стигаше до Мраморно море.

Пред него се простираха брегове, осеяни с палати, хълмовете и прекрасните градини на Византия. Дворецът със стройните бели колони над синята вода сред един омагьосан парк му напомняше някаква приказка от Хиляда и една нощ.

В тоя дворец той може би е видял за пръв път мечтата си за византийската империя... Нали някога тоя градна царете край Златния рог е треперил от силните български царе.
Жорж Морис Палеолог, френският посланик в София, който се изкарвал потомък на последния византийски император Константин XI Палеолог, в разговор с императрица Евгения, вдовицата на Наполеон III, доуточнява:

- О, госпожо! Фердинанд е наистина много покварен, много изтънчен... всичко у него е непостоянно и двусмислено, импулсивно и изкуствено.

Най-благородната цел на неговите желания, мечтата и видението на неговия живот е короната на Византия.

Под някакъв нищожен предлог ме накара да вляза в един малък салон на частния му апартамент. Аз видях пред себе си една картина:

Босфора, Цариград, „Света София", крепостната стена, Златният рог, азиатският бряг... и над цялата тая панорама, в сиянието на някакво апокалиптично небе, победният галоп на един бляскав ездач - цар Фердинанд!

Той ми разправи, че при последното си посещение в Илдъз Кьошк получил позволение да влезе в „Св. София" и да остане там половин час сам, за да може да се наслади до насита на този несравним паметник.

Великолепният владетел дал съгласието си, при условие че за да не се нарушават предписанията на Корана, един офицер от неговата гвардия, следователно един мохамеданин, ще стои вътре в джамията, макар и до вратата, без да смущава движенията и размишленията на височайшия посетител.

След това Фердинанд продължи:

- За да помоля Абдул Хамид, имах една особена причина. Исках да намеря по известни белези една определена порфирена плоча, която означавала мястото на византийския самодържец през време на богослужението.

Докато офицерът на султана, облегнат на стената, ме следеше с учуден поглед, аз отместих с върха на бастуна си една от рогозките, които покриваха пода.

Тогава видях порфирената плоча, върху която василевсът Юстиниан е стъпвал със своите обути в пурпурни обувки нозе.

И аз също стъпих върху тая порфирена плоча!4
И в този миг онази мисъл, онази подлудяваща душата мисъл, помниш ли я, читателю, която преди 12 века, в далечната 705 година се бе измътила в главата на хан Тервел - в момента, когато Юстиниан Носоотрязания го венчавал в Константинопол с короната на кесар,

тази мисъл - да превземе Константинопол и да стане император на Византия - не умряла заедно с Тервел, а като черен лъжепророкуващ гарван бе прелетяла през вековете от неговата глава в главите на по-сетнешните наши владетели;

тя бе чукала хищно с клюна си по черепа на Крум, по черепа на Симеон и по черепа на Калоян, тя бе кълвала и благородния мозък на Иван Асен II;

за сетен път през пролетта на 1328 г. бе забила клюн в главата на Михаил III Шишман и пиеше мозъка му...

Сега, след цели 6 века, лъжепророкуващият гарван, възкръснал из пепелта на историята и дважди по-безумен, бе кацнал върху плешивата глава на Фердинанд, чукаше по голото му теме и му пророкуваше:

- Превземи Константинопол и стани император на Нова Византия!


Не можа Фердинанд да се помири със скромната роля на владетел на малка държава. Географическата България бе тясна за него. Ламтеше той за много по-големи царства. Завлече го таз мания към Цариград...

Върхът на таз мания се изрази в известния портрет от художника Мърквичка, който го нарисува в костюма на византийски император1: седнал върху златен трон със златна корона на главата, наметнат с пурпурна мантия, обшита с бисери, с препасан на бедрото златен меч, със златна огърлица на шията, с гривни и пръстени на ръцете, със скиптър в дясната ръка и свитък в лявата - досущ като цар Симеон Велики, както го рисува Йоан Екзарх през X век в своя „Шестоднев" (виж глава X в Книга първа); и за да свикне българският народ с този величав образ, картината била напечатана върху половин милион пощенски марки, а чрез писмата до чужбина, облепени с тази марка, светът бил деликатно известен за великите намерения на Фердинанд.
Ако читателят си мисли, че си правя майтап, може да отиде в катедралната патриаршеска църква „Св. Александър Невски" в София и да види със собствените си очи:

в самия център на храма, във фриза (люнета) над царския трон върху позлатената мозайка е изобразен цар Фердинанд в одежди на византийски император и царица Елеонора (втората съпруга на Фердинанд) в одежди на византийска императрица.

(Тези образи по време на комунизма бяха изчегъртани, сега пак се появиха, още по-пищно позлатени.)

Въпросът, че според канона не може в православен храм, при това патриаршески, да има изображения на еретици (Фердинанд е католик, а Елеонора е протестантка) - оставям този въпрос да гъделичка съвестта на нашите архиереи, а аз продължавам нататък, защото Фердинанд става неудържим...


Френският посланик Жорж Палеолог, спец по историята на Константинополските императори (нали се пишел потомък на последния византийски император Константин XI Палеолог), съвсем побъркал Фердинанда, като му казал, че
Пиер дьо Куртене, третият император (1217 г.) на Латинската империя и баща на последния латински император Балдуин ІІ (1237-1261), бил внук на Людовик VI Дебелия - пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-пра-прааааааа-дядото на Фердинанд;
в това Фердинанд видял съдбовно предопределение: пръстът на провидението му сочел към Цариград - да поведе нов XIII Кръстоносен поход на кръста срещу полумесеца и да се качи върху трона на своите прадеди в Констатинопол!

Но преди това трябваше да се обяви за цар.

Докато чакаше удобен повод за възцаряването си, князът не си губеше времето:

Фердинанд се утвърди като благодетел и арбитър в политическия живот, като разпалваше и използваше непримиримото съперничество между партиите - пише на висок стил Стивън Констант.

Дядо Йосиф I, българският екзарх2, обяснява нещата по нашенски:



Князът лъже всички шефове на партии, че ще ги прави министри, и се смее зад тях, че го вярват.

Когато говори с някого, говори му против другиго, за да го предизвика да говори против него, и после казва на другия, че оня говори против тебе, та по тоя начин сее омрази и раздори.

Изучи народа, че е нищо, а партиите още по нищо, и си управлява, както му дойде на хесапа; масата народна е невежествена - 80 % земеделци, 15 % еснафи прости и бедни и 5% чиновници - сиромаси с големи нужди и оскъдни средства, които не могат да вържат двата края - те се групират в партии, за да дойдат на власт и да се понахранят и да спечелят нещо; партиите князът владее чрез интереса - той им дава и отнема властта; опозициите викат против него само докато дойдат на власт и когато дойдат на власт, ще бъдат по-раболепни от тия, дето са сега на власт.

Че Фердинанд им дава и отнема властта - две мнения няма. По време на 31 -годишното царуване на Фердинанд е имало 24 правителства (сменял ги князът като носни кърпички) и 15 Народни събрания (свиквал ги и ги разгонвал както чобанин стадо овце) - само едно Народно събрание - последното, по време на Световната война - изкарало мандата си1, 4 издържали по 2 години, 4 - по година и нещо, другите са били разтуряни от княза след няколко месеца, а 16-ото Обикновено народно събрание (декември 1913) е просъществувало 12 дена.

С правителствата положението е още по-лошо: като изключим правителствата на Стамболов (към 7 г.), на Константин Стоилов (към 5 г.) и Радославов (5 г.), за останалите 14 години са се изредили 19 правителства, като само 2 от тях са управлявали повече от 2 години, 5 - по около година, 8 - по няколко месеца, 5 - по месец, месец и половина, а едно - цели 5 дена!

На власт се изреждали 6-7 партии: Консервативната партия, станала после Народна, и издънките на разпадналата се Либерална партия: Народно-либералната (стамболовисти), Прогресивнолибералната (цанковисти), Либералната (радослависти), Младолибералната (тончевисти), Демократическата (каравелисти), Радикал-демократическата (цановисти)...

Имаше още 2-3 партии, но те засега подсмърчаха отстрани: основаната през 1891 година Българска работническа социалдемократическа партия беше още немощна - не стига, че нямаше още пролетариат, но тя взе, че и се разцепи през 1903 г. на широки социалисти (на Янко Сакъзов) и тесни социалисти (на Димитър Благоев); изпод земята с тихо буботене набираше мощ появилият се през последната година на века (1899) Български земеделски народен съюз.
Ето списък на министър-председателите (от избирането на Фердинанд за княз на България на 25 юни 1887 г. до абдикацията му на 3 октомври 1918 г.):

Васил Радославов (10 м.), Константин Стоилов (50 дни), Стефан Стамболов (към 7 г.), Константин Стоилов (7 м.), Константин Стоилов (4 г.), Димитър Греков (8 м.), Тодор Иванчов (1 г. и 2 м.), Тодор Иванчов (1 м.), Рачо Петров (1 м.), Петко Каравелов (10 м.), Стоян Данев (10 м.), Стоян Данев (5 м.), Стоян Данев (2 м.), Рачо Петров (3 г. и 5 м.), Димитър Петков (4 м.), Димитър Станчов (5 дни), Петър Гудев (10 м.), Александър Малинов (1 г. и 10 м.), Александър Малинов (6 м.), Иван Гешов (2 г. и 3 м.), Стоян Данев (1 м.), Васил Радославов (6 м.), Васил Радославов (4 г. и 6 м.), Александър Малинов (4 м.).


Но, както казва дядо Йосиф:

Князът е, който управлява, министрите са му слуги. Никой от министрите му не знае какво той гони. Който не му върви по гайдата, той го счита за свой враг.

Никой в България не го пита къде ни води, защото партиите чакат да им се даде властта, всичките са властогонци и мислят най-напред за себе си, че после, ако има време, за общото, доколкото не им пречи на техните интереси.

При поредната си разходка из Европа през 1899 година Фердинанд прахосал 200 000 лева и като се върнал, рекъл на министър-председателя Стоилов да ги впише в държавния бюджет като държавни разходи, Стоилов обаче отказал.

- Тъй ли? - рекъл Фердинанд и кабинетът на отличния държавен мъж биде свален, за да дойде друг кабинет, който няма да прави въпрос за таквиз дреболии; Радославов още в първия бюджет, гласуван от камарата, вписа сумата и я изплати2.

Константин Стоилов, почтеният консерватор, който смяташе идеите за неподатливи на влиянието на времето, на новите повеи в мисленето и морала3 (оставяме настрана това, че именно той намери Фердинанда във Виена и го препоръча на Стамболов), бе съкрушен душевно и също като Матей Миткалото, който като загуби вярата си, се поболя и умря - така и Стоилов, загубил вяра в нормалната почтеност, здрав и широкоплещ като Платон, се поболя и скоро след това умря.

А „русото момче", което не страдаше от подобни глупави скрупули, известно още като „сопаджията" по време на русенските бунтове, извърши първото масово брато-убийство в новата ни история.

Току-що появилият се на политическата сцена Български земеделски народен съюз взе да причинява много главоболия на Фердинанд - в началото на новото столетие, навръх 1900 година, организира селски бунтове из далечната Добруджа - вдигнали се простите му селяни против натуралния десятък2 - напомнял им бил този данък феодализма и омразното турско робство!

Тъй ли? Едно намигване от страна на Негово Височество и новият министър на вътрешните работи д-р Васил Радославов заповядал на армията да смаже безмилостно, показно и назидателно селските бунтове в Шабла и Дуранкулак - да запомнят кога са вдигали глава против своя любим княз!

И на 1 юни 1900 година от Добрич, газейки вретенилите жита, препуснали към морето ескадроните на 5-и кавалерийски полк в пълно бойно снаряжение - сякаш отивали на война, като видели насреща си селяните - без оръжие, дори без тояги, струпани край могилата срещу Калъкчий, конницата храбро се втурнала срещу тях с „ура" и с извадени саби.


Като ни заобиколиха - разказва един от оцелелите селяни, - ние всичките залегнахме край нивите. Аз намерих един корен глушина, който беше голям, и се скрих в него, като се вмъкнах отдолу, накъсах и малко жито, с което покрих краката си, за да не ме видят. Само това ме спаси.

Не мина и половин минута откак легнах, и аз бях оглушен от най-страшни викове: „Олеле! Ох, Боже! Убихте ме!", а после се чуваше рев като в касапница.

На 5-6 крачки от мене лежеше Демир Желков3 от Шабла, трима войници, без да ме забележат, приближиха до него. „Моля ви се, и аз съм българин" - сполучи да извика той и ударите се посипаха по главата му. Той се повали на земята и почна да реве като вол. Войниците го погледнаха, наведоха се и пак започнаха да секат. Той започна да хърка. Войниците се наведоха пак и сякоха, докато той престана да издава глас.

В това време около ми се чуваха само молби и рев и в отговор на това само псувни. „Долу десятъкът, а? Долу князът, а?"

Петре, не ме ли познаваш? Недей!" - „Защото те познавам!" - отвърна оня и го посече.



Чуваше се едно тракане, като че ли 100 души сечаха дърва: трак, трак, ту по-тъпо, когато, види се, удряха на месо, ту по-остро, когато пък удряха на кост.

Само два пъти чух, когато войниците си викаха един на други: „Стига! Стига толкова бе!", но намериха се и такива, които отговаряха: „Стига ли? Удри, майка им!"

След 20 минути, когато в нивата нямаше кой да помръдне, чу се команда ,,Лявото рамо напред!" и войниците се оттеглиха.

Тук е то мястото, където нашата войска плю в лицето си, тя показа, че стои по-долу и от башибозуците. И наистина, аз не бях чувал никъде беззащитен неприятел да е бил подхвърлен на такава немилостива сеч от редовна войска.

Народното проклятие нека падне върху нея и върху всички ония, които я пратиха да действува сред Дуранкулашките ниви вместо на бойното поле и против неприятеля.4

(Това проклятие ще постигне нашата войска след 13 години...)


Били убити 150 селяни, повече от 800 били ранени - кой бил с отсечена ръка, кой с отсечен крак, кой с разцепена глава... синове клали бащите си, братя - братята си; след клането край могилата срещу Калъкчий цял ден се носели стонове и викове за помощ, но само орлите лешояди се отзовали, небето почерняло от орляка им, после хищните птици свили криле, спуснали се надолу и с острите си клюнове довършили работата на славната българска войска...

А правителствените вестници пишели с едри букви на първата страница:

ВОЙСКАТА ИЗПЪЛНИ СВОЯ ВИСШ ОТЕЧЕСТВЕН ДЪЛГ".

Че е хитър Фердинанд - хитър е, но човек все пак не може да не се запита: само с хитрост ли е владеел положението?

Дядо Йосиф, близък свидетел на тези събития, открехва завесата на загадката:

Комитетът налага волята си на министерството (правителството) и администрацията, убива, съблича, събира насила пари и остава всякога ненаказан, министрите не могат нищо против Комитета, понеже... князът е действителният началник на Комитета, чрез който запазва себе си и заплашва другите си противници...тероризира министри и граждани.

Читателят ще попита: кой е този страшен Комитет!




Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   22




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница